Даниел Стийл
Неустоима сила (20)

Глава 20

Мередит не отиде на работа два дни, а когато се върна, бе необичайно притихнала и спокойна. Кал, както винаги, оспорваше всяка нейна дума, но тя не му опонираше, не му съобщи и какво й се случило. Личният й живот вече не бе негов проблем. Нямаше за какво да говорят, освен по делови въпроси.

Когато шокът от заминаването на Стив поотмина, тя започна да осъзнава, че е бил прав. От седем месеца разнасяха едно мъртво тяло, което вече трябваше да бъде погребано.

Щом се успокои, се почувства способна да се оправя с бизнеса. Стив се обади от Ню Йорк, за да се увери, че тя е добре, уведоми я, че е отседнал при приятели и й остави телефонния си номер. Но макар и вечер да се чувстваше самотна, тя не му позвъни. Той имаше право на нов живот.

Намислила бе да напусне „Дау тек“ и да се върне в Ню Йорк. Но бе решила да изчака месец и да види дали отношенията им с Калан няма да се пооправят. Все още й бе ядосан, но сега тя се държеше с него по-твърдо. Уважението, което някога бяха изпитвали един към друг, изглежда се завръщаше, дори може би и приятелството.

Три седмици, след като Стив си бе заминал, той я помоли да му помогне при придружаването на някакви анализатори от Лондон. На нея не й се излизаше, но когато каза, че ще ги води на вечеря в града, за нея не бе проблем да се присъедини към тях. Каза й, че е направил резервация във „Фльор дьо Лис“ и ще я вземе на път. Тя се възпротиви, предпочиташе да се срещнат там, но той бе настоятелен.

Вечерята мина много добре и Калан се поотпусна. Тя бе облякла нова рокля и бе подстригала косата си сутринта, най-сетне се връщаше в старата си форма — не жената, която бе влюбена в Кал, а личността, която бе, преди да го срещне. Той сякаш го почувства. По време на вечерята се държеше почтително, дори вежливо. След вечеря я откара до апартамента й.

— Как е Стив? — поинтересува се учтиво, когато спря пред сградата. — Харесва ли новата си работа?

— Много — отвърна тя и му благодаря за вечерята. — Как са децата? — попита го на свой ред и той й отвърна, че след няколко дни заминават, за да прекарат един месец с майка си. Бе краят на юни и училището бе свършило. Тя не си призна колко й липсват, нито попита дали я споменават. Децата му вече не й влизаха в работата, както и нейният живот не му принадлежеше. Оттук нататък бяха работодател и служител.

— Приятно ли ти е да живееш в града? — зададе той въпрос, когато тя се готвеше да слезе от колата.

— Всекидневното пътуване е малко неприятно, но харесвам апартамента.

Това също бе лъжа. Но той нямаше право на истината. Налагаше й се да свикне с много нови неща. Да бъде сама. Да бъде разведена. Бе се обадила на адвокат и бе започнала процедурата по развода. Всичко бе много просто, Стив не искаше нищо от нея. Беше си тръгнал с празни ръце и предпочиташе да бъде така.

— Бих искал някой път да видя как си се устроила — рече той, докато я изпращаше до входната врата на сградата, а на нея й се прииска да разбере защо, но не посмя да попита.

— Заповядай на едно питие следващия път, когато си в града. — Не бе нищо повече от светски разговор. Нямаше никакво намерение да го кани, когато и да било в бъдещето.

— Къде се намира? — попита той и огледа сградата.

— На най-горния етаж — отговори тя, а после се сети, че прозорците са тъмни.

— Стив на работа ли е?

— Не, в Ню Йорк е — честно отвърна тя, а после реши, че няма значение дали той ще разбере истината. Между тях всичко бе свършило. — Всъщност — тя се поколеба за частица от секундата, — вече не живее тук. Развеждаме се. Замина миналия месец. Сега е в Ню Йорк. Ще работи като доброволец в страна от Третия свят. — Калан я погледна, сякаш му е ударила шамар.

— Защо не ми каза, Мередит?

— Не мислех, че е важно.

— Преди време би било — упрекна я той. Изглеждаше обиден, но това му говореше нещо. Че тя не очаква нищо от него и бе точно така.

— Това бе преди три месеца, Кал. Имахме споразумение. Когато Стив дойде, приключваме с връзката. Никога не си казвал, че искаш нещо повече. Не желаех да ти се натрапвам, когато той си тръгна.

А и откакто Стив бе заминал, си бе дала сметка, че не иска вече само връзка, искаше нещо повече, истински живот с човек, който бе готов да се ангажира.

— Не мисля, че бе редно да ти се обаждам, след като Стив ме напусна. А и ти ми беше много ядосан.

— Бях наранен. Мразех се, че постъпих глупаво. Страхувах се да се обвържа, Мередит. В някакъв смисъл ми бе по-лесно да те пусна при него, независимо колко те обичах. Освен това ти имаше нужда да се върнеш.

Тя кимна. Не би могла да отрече.

— Ами ако не съм имала? Щеше ли да е различно? Ти не вярваш в обвързването, Кал. Ти самият си го казвал. Уважавам желанието ти.

— Сигурно ти е било трудно през тези три месеца — внимателно изрече той, без да оспорва думите й за отношението му към обвързването.

Но когато каза, че я е обичал, сълзи бликнаха в очите й, а тя не искаше той да ги види.

— Вярно е. Но научих много. Не само за Стив, но и за себе си, коя съм и какво искам.

— Какво искаш, Мери? — попита я той, наблюдавайки я внимателно. Тя му изглеждаше различна и това му харесваше.

— Много неща. Ако трябва да съм честна — някой и нещо реално. Постъпих погрешно. И си платих за това. Много скъпо. Но зная, че искам да обрека живота си на някого и той да живее заради мен. А не просто да се забавляваме. — Усмихна му се, но някак хладно. — Възможно е дори да поискам да имам деца. Вероятно беше прав по този въпрос. Не мисля, че със Стив винаги е вървяло, пък и се оказа, че не е било задълго. Бяхме твърде различни, мисля, че сега го разбирам. — А после го изненада още повече. — Обмислям да се върна в Ню Йорк. Щях да говоря с теб за това до няколко седмици. Не принадлежа на това място.

— Мислех, че тук ти харесва. — Той изглеждаше лично обиден.

— И аз си мислех така. Но ми се струва, че решението да дойда тук не бе правилно. — Бе й коствало брака й. Ако бе останала в Ню Йорк, може би още щяха да са женени, но сега бе късно да се промени каквото и да е. Двамата със Стив бяха разделени от непреодолими сили.

— Мисля, че ще сгрешиш, ако се върнеш — твърдо възнегодува той.

— Не се притеснявай. Ще дам предизвестие с достатъчно дълъг срок, Кал. Няма да постъпя като Чарли.

— Не става дума за това. Мислех за теб.

— Ще те уведомя какво съм решила.

— Искам да съм част от решението ти. Нека поговорим за него.

— Не желая да говорим — тихо се възпротиви тя. — Нямаме кой знае за какво да говорим, нали?

— Мислех, че сме приятели. — Бе се обидил от думите й и бе объркан. Трябваше да осъзнае прекалено много неща за кратко.

— И аз мислех така — съгласи се Мередит. — Но може би не сме били.

— Ти направи някои прекрасни неща за мен, Мери. Не само за бизнеса ми, но и за мен. Когато се върна при Стив, бях много разстроен. И ти го знаеш.

— Разбирам те — тъжно отговори тя. — Имаше право да си разстроен. Съжалявам, че заради мен преживя това.

— Знаех какво правя. Просто не исках да си дам сметка какво ще излезе. Нито пък ти. Всъщност, представях си, че ще се оправите. Изненадан съм, че не се е получило.

— Липсваше ми прекалено много — усмихна му се тя, бе честна докрай. — След като напуснах Ню Йорк, ми се струпаха огромни промени. Тук проумях много неща. Някои от тях — благодарение на теб.

— Разбирам. Ще бъде ли неудобно, ако те попитам какво ще правиш утре вечерта?

— Няма да е неудобно — засмя се тя, — но може би ще е глупаво. Вече бяхме там. И се отказахме. Преодоляхме го. Защо да го правим отново?

— Защото искам да разговарям с теб. — Той бе настоятелен.

— Нека си го спестим. За какво ще разговаряме, Кал? За омразата към обвързването? За причините, поради които двама души не вярват и не разчитат един на друг? Не искам да разговарям за това. Чула съм всичко. Преживяла съм го. Нашето време мина. Свършихме. И двамата сме се променили. Нека нещата останат такива, каквито са.

При тези думи тя изглеждаше изпълнена с решителност.

— Ти не ми даваш шанс.

Тя се засмя горчиво.

— Полагам всички усилия, за да не го допусна. Не искам да ме объркваш. — Не желаеше отново да започне връзка с него и да поеме риска двамата взаимно да се наранят. Чувстваше се по-възрастна, по-мъдра и много по-предпазлива.

— Нека поне опитам. — Очите му блеснаха закачливо и тя изведнъж видя мъжа, в когото някога се бе влюбила. Но вече не искаше да й въздейства по този начин. Стив си бе тръгнал. И Кал си бе тръгнал. Единственото, което искаше да вижда у него, бе шефът. — Ще ти се обадя утре — произнесе той решително.

А тя си каза, че няма да вдига телефона, благодари му отново за вечерята и го остави на тротоара, после се прибра в апартамента си. Той продължаваше да стои там, докато видя да угасват лампите, после се качи на колата си и потегли, а тя остана до прозореца, обзета от мисли за него. Не възнамеряваше да излиза на вечеря с Кал. Нямаше смисъл. Поне за нея всичко бе свършило.

Той й се обади на следващия ден, както бе обещал, а тя се извини, че е заета вечерта и затвори. А когато късно същата вечер телефонът започна да звъни, изобщо не вдигна. Нямаше какво да му каже. И не искаше да слуша думите му. Чувстваше се странно спокойна, когато остави телефона да звъни.

В събота сутринта обаче, когато тръгна на разходка, го завари да стои отвън и се изненада много.

— Какво правиш тук, Кал? — Изглеждаше объркана и той се разсмя, някак сконфузено.

— Чакам те. Тъй като не вдигаш телефона, нито искаш да вечеряш с мен, не ми оставяш друга възможност, освен да се мотая наоколо като малолетен престъпник.

— Можеш да ме видиш в офиса.

— Не възнамерявам да обсъждам делови въпроси с теб, Мери.

— Защо не? Много съм добра.

— Знам. И двамата ни бива. Но се провалихме в други неща. Поне аз. Струва ми се, че ти се справи малко по-добре от мен, но все пак имаш по-голяма практика. Не съм толкова смел, колкото си ти. Всъщност, бях изплашен до смърт заради последните девет години… изплашен заради всичко, което ти представляваше. Любов, грижи, да споделиш живота си с някого, да му вярваш, да бъдеш уязвим… обичам те, Мери. Върни се при мен. Научи ме на това… — Той наистина имаше вид на уязвим човек, докато говореше, и й се прииска да го прегърне, но не го направи.

— Как мога да те науча на нещо, след като аз самата обърках така живота си? — От очите й бликнаха сълзи.

— Не си го объркала. Постъпи правилно. Мисля, че и двамата бяхме уплашени. Щях да полудея, когато ти се върна при Стив. Докато бях в Европа, направо бях обезумял.

— Аз също не бях на себе си — призна му тя. — Държах се отвратително. Бедният Стив. Превърнах живота му в истински ад.

— Затова ли те остави? — попита Кал.

— Стори го, защото бе достатъчно умен да прецени, че двамата вече не се обичаме. И бе достатъчно смел, за да предприеме нещо. Това не може да се каже за мен. Стив направи каквото трябва. На мен ми бе необходимо известно време, за да го проумея.

— Аз също се нуждаех от малко време, за да разбера колко много си означавала за мен, Мери… колко много означаваш все още… обичам те.

— А после какво? Ще се размотаваме години, уплашени да си подадем ръка един на друг. Искам повече от това, Кал. Нуждая се от него.

— Аз също. Подавам ти ръка в този момент. Дай ми шанс… нека опитаме. Този път всичко ще бъде наред. Заедно не ни бе толкова зле.

— А после какво?

— Ще се оженим — отвърна и тя впери поглед в него, опитваше се да асимилира думите му. Но той не беше свършил. — Всъщност — изглеждаше притеснен, но и изпълнен с решителност, — искам да се оженя за теб сега.

— Защо? — Тя стоеше на тротоара, гледаше го и се питаше дали наистина това има предвид.

— Защото те обичам, ето защо. Това не е ли необходимо условие, за да потръгне?

— Не знам, Кал. Така ли е? — В очите й имаше сълзи, когато той я притегли в прегръдките си.

— Никога не съм преставал да те обичам. Опитвах да те мразя известно време, но не се получи. Липсваше ми толкова много, че имах чувството, че това ще ме убие.

— И мен — тихо призна тя, искаше да му вярва, но бе уплашена.

— Омъжи се за мен, Мери… моля те…

— Ами ако не потръгне? — прошепна тя.

Бе видяла как петнайсет години от живота й отиват на вятъра. Сега й бе трудно да повярва отново. Ала някъде дълбоко в сърцето си знаеше, че трябва. Нямаше избор, още от самото начало. Нещо много мощно я привличаше към него, истинско, дълбоко чувство, което владееше и двамата и никой не можеше да му се противопостави.

— Ще потръгне, да знаеш — прошепна Калан, който все още я държеше в ръцете си. — Това е нужното и за двама ни и ние го разбираме. — Тя кимна, а той отдръпна глава, колкото да й се усмихне, после я целуна. Двамата тръгнаха ръка за ръка, той говореше въодушевено за плановете им, а тя се усмихваше.