Даниел Стийл
Неустоима сила (2)

Глава 2

Когато Стив се събуди в събота сутринта, Мередит вече бе тръгнала за офиса си. Смяташе, че може да отиде до центъра и да се върне, преди съпругът й да се е събудил. Ала когато се прибра в апартамента, облечена с широк бял панталон и бяла тениска, с куфарче в ръка, Стив вече седеше в хавлиен халат, след като бе взел душ, и четеше „Ню Йорк таймс“.

— Не изглеждаш достатъчно възрастна за инвестиционен банкер — усмихна й се, когато я видя.

Мередит остави куфарчето на пода до дивана. Изглеждаше щастлива и отпочинала; миналата нощ бе прекрасна, както винаги, дори повече от друг път. Сексуалният им живот бе изключително пълноценен и двамата му се наслаждаваха, когато бяха заедно, а това се случваше твърде рядко. Понякога тя се питаше дали натовареният им график е това, което запазва романтичните чувства помежду им и ги кара да жадуват един за друг повече, отколкото други двойки след четиринайсетгодишен съвместен живот.

— Какво ще кажеш да обядваме навън? — Все още беше горещо, но той копнееше да излезе на въздух и да отиде някъде с нея. — Предлагам ти „Тавърнон д’грийн“.

— Ще бъде забавно — отвърна тя, чувстваше се малко виновна. Трябваше да довърши четенето на материалите, но знаеше, че може да го стори и по-късно. Разбираше, че той се нуждае от отпускане и разсейване, след като е бил дежурен в продължение на три дни. Имаше нужда, от малко облъхнато с любов щастие срещу страданията, на които ставаше свидетел в болницата. Знаеше, че трябва да го придружи. Не й даваше сърце да му каже, че има работа.

Той бе направил резервация и по обяд хванати за ръце, те излязоха и с изненада установиха колко горещо е станало. Лятната жега в Ню Йорк беше задушаваща, беше толкова влажно, че когато стъпиха на улицата, едва дишаха.

Взеха такси до ресторанта и по време на обяда взаимно се наслаждаваха на компанията си. Тя му разказа повече подробности за офертата, върху която работеше, а той я слушаше с интерес. Харесваше му да се информира за дейността й. За момента това бе единствената й страст, но тази нейна черта му допадаше. Тя бе удивително целеустремена и напълно съсредоточена, когато работеше върху нещо. Донякъде това обясняваше професионалния й успех и факта, че тя даваше изключително точни оценки. Във фирмата я уважаваха за това, въпреки че Мередит понякога имаше усещането, че не й предоставят същите възможности, както на мъжете. Беше партньор във фирмата през последните четири години, но в повечето случаи вършеше основната част от работата, най-творческите постижения бяха нейни, а славата обираха мъжете партньори. Това я дразнеше от години, но такова бе положението в повечето фирми на Уолстрийт. Мередит работеше за фирма от групата на големите корпорации от висока класа, където мъжете държаха контрола върху своя бляскав малък свят. Това беше старомоден начин на ръководене на бизнеса и тя знаеше, че той издига ограничения пред нея. Беше избрала да работи в света на мъжете и да покорява техните върхове, и далеч невинаги й изказваха благодарност за постиженията й. Всъщност, на следващия ден щеше да пътува до Западното крайбрежие с един от старшите партньори мъже и се ядосваше, че той настоя да отиде с нея. Отначало никой друг не искаше да работи върху тази сделка, а сега, след като усетиха колко ще е важна, всички се опитваха да получат дял от триумфа. Поне Калан Дау беше наясно, че тя защитаваше неговата кауза от самото начало.

Докато пиеха кафе, Мередит и Стив разговаряха за някои от неговите проблеми в болницата. Той беше номер две в травматологичното отделение през последните пет години и се стремеше да поеме управлението му. Харви Лукас, ръководителят на травматологията, редовно заплашваше, че ще напусне, но изглежда нямаше да го стори. От няколко години говореше за преместване в Бостън, но просто не можеше да се откъсне от оперативната работа, а ръцете на Стив бяха вързани, докато той не напуснеше. Като помощник-ръководител на отделението той не изпитваше удовлетворение. Това обаче беше най-доброто травматологично отделение в града и Стив нямаше желание да го напуска. А Лукас му беше добър приятел.

След като обядваха, Стив и Мередит се разходиха в парка, слушаха улични оркестри и джаз музиканти, а докато минаваха край изкуственото езеро за лодки, погледаха децата как играят. От време на време все още споменаваха, че трябва да имат деца, но с всяка изминала година перспективата изглеждаше все по-далечна. Напоследък Стив говореше доста често по въпроса, но Мередит все още не бе готова да го слуша. А и не беше сигурна, че някога ще може. Трийсет и седем годишна, тя започваше да мисли, че в техния живот никога няма да има място за деца. И двамата бяха отдадени на кариерата си. Мередит се опасяваше, че по някакъв начин детето по-скоро ще застане между тях, отколкото да ги сближи, както смяташе Стив. Самата мисъл за бебе караше Мередит да се чувства застрашена. Не желаеше да бъде разкъсвана между бебето и работата си.

Жегата все още бе убийствена и когато се върнаха в апартамента, и двамата бяха уморени и се изтегнаха един до друг на дивана.

— Какво ще кажеш за един приятен филм в добре охладен салон с климатична инсталация, след като приготвя нещо за вечеря? — Стив изглеждаше щастлив и отпочинал и бе твърде различен от мъжа, който буквално едва се довлече до апартамента предната вечер. Единственото, от което се нуждаеше, за да се ободри, бе да прекара известно време с Мередит и да поспи през нощта. Вече се чувстваше по-добре, жизнеността му се завръщаше.

— Не мога да отида на кино, Стив. — В погледа й се четеше съжаление. — Трябва да приготвя багажа си, а още дори не съм започнала да чета материалите — целия следобед бе прекарала с него.

— Жалко. — Той изглеждаше разочарован, но бе свикнал. Тя винаги донасяше работа вкъщи от офиса. — Кога тръгваш? — попита, изтегнат на дивана.

Беше облечен в панталон цвят каки и синя риза, обул бе мокасини на бос крак и Мередит си помисли, че изглежда невероятно хубав. Би изглеждал още по-добре с тен, но никога нямаше време за това. Тъй като лицето му бе бледо и костеливо, тъмната му коса и очи изглеждаха още по-тъмни и наситени.

— Полетът ми е утре по обяд — обясни тя. — Ще трябва да тръгна оттук около десет.

— Чудна неделя, няма що — отбеляза той, но и двамата бяха безпомощни да променят нещата. Бизнесът си е бизнес и тя трябваше да се срещне с Калан Дау в Калифорния. Стив го разбираше.

Вечерта той гледа телевизия, а тя работи в малкото помещение, което използваше като работен кабинет. Беше препълнено с неговата медицинска литература и с брошури за най-новите разпоредби на Комисията по ценните книжа и фондовите борси, както и с подбрани медицински статии, книги по финанси и романи. Компютърът й също бе инсталиран там. Стив имаше свой, но го използваше рядко. В известно отношение интересите им бяха съвсем различни и така бе било винаги, но всеки се интересуваше от професията на другия. Ала Стив не преставаше да се забавлява с факта, че той на практика не разбираше нищо от финанси. Тя имаше по-добра представа от неговите занимания и проявяваше значително по-голям интерес. В същото време обаче той зачиташе факта, че тя печели повече от него. Имаше висока заплата, каквато той си даваше сметка, че никога не ще може да получи в болницата. Мередит се дразнеше от факта, че той не печели повече, знаеше, че би трябвало. Но парите им бяха предостатъчни, за да поддържат приличен стил на живот. Живееха в този апартамент през последните пет години, беше част от кооперация, но Мередит го изплати напълно, когато стана партньор във фирмата. Стив с удоволствие също би се включил, но просто нямаше с какво. Разликата в доходите им никога не бе представлявала проблем за тях, и двамата го разбираха и приемаха. Никога не се караха за пари, спореха само дали трябва да имат деца.

Същата вечер тя чете почти до полунощ, а когато свърши, Стив бе заспал пред телевизора. Беше изпил половин бутилка вино и бе задрямал отпуснат и доволен. Мередит приготви багажа си, преди да го събуди. Вече бе един часът и той спеше дълбоко, когато тя го целуна. Стив се размърда.

— Хайде да си лягаме, скъпи. Късно е. Утре ще трябва да стана рано — нежно го подкани тя. Знаеше, че следобед се бе обадил на приятел и след като я изпратеше до летището, щеше да играе тенис.

Стив я последва сънен до спалнята и след няколко минути бяха в леглото, прегърнати. Пет минути по-късно той вече хъркаше.

И двамата спаха дълбоко до шест сутринта, когато телефонът иззвъня. Обаждаха се от болницата на Стив. Харви Лукас, ръководителят на травматологичното отделение, беше в хирургията с главния лекар и двама други доктори. Оперираха четири жертви на фронтално сблъскване с коли и имаха нужда от помощ. Ако искаше, можеше да откаже, беше в напълно заслужена почивка, но разбра, че ситуацията е спешна и не можеше да ги подведе. Никога не бе го допускал. Хвърли бърз поглед към Мередит и после им съобщи, че ще отиде възможно най-скоро. Две от жертвите бяха деца, едното с тежка рана в главата, неврохирургът педиатър бе също на път. И двамата родители бяха в критично състояние, все още не бяха сигурни дали второто дете ще оцелее. Вратът му бе счупен и те се опасяваха от нараняване на гръбначния мозък. Откакто го бяха донесли, момчето бе в кома.

— Не обичам да тръгвам преди теб — рече Стив, докато обуваше дънките си и нахлузваше чиста бяла тениска. Пъхна краката си в чехлите, които носеше на работа.

— Няма проблем. — Тя му се усмихна сънено, беше свикнала, той също. — И аз все едно трябва да ставам скоро.

— Дотук с тениса, както и със свободната неделя. Ще успея да се върна до два часа, за да те изпратя. — Това беше желанието му, но и двамата знаеха, че едва ли ще се осъществи. Мередит си даваше сметка, че щом той отиде в болницата, ще остане там за дълго, ще провери състоянието на всички свои пациенти и вероятно няма да се прибере у дома преди полунощ. Възможно бе дори да остане за през нощта, ако имаше достатъчно работа, а на следващата сутрин все едно застъпваше на дежурство. Въпреки че Мередит щеше да се върне във вторник сутрин, той щеше да бъде дежурен до сряда, така че щяха да се видят едва късно вечерта същия ден.

— Ще ти се обадя от Калифорния. — Тя дори не знаеше къде ще отседне. Калан Дау бе обещал да уреди всичко.

— Внимавай само Кари Грант или Гари Купър, или на когото, по дяволите, прилича той, да не ти завърти главата, докато аз спасявам живота на хората. — Усмихна се, но тя забеляза лека тревога в очите му. Очевидно Калан Дау го притесняваше.

— Няма за какво да се тревожиш — отвърна Мередит, а той приседна на края на леглото и я целуна.

— Надявам се да е така. — Нежно докосна голите й гърди, докато се целуваха, и когато тръгваше, погледът му излъчваше съжаление. — Надявах се да те любя, преди и двамата да сме се върнали на бойното поле.

Ала това бе историята на живота им и винаги е било така — неосъществени надежди и прекъснати планове, отложени намерения и неизпълнени обещания. Бяха свикнали с тази ситуация и тя рядко ги разстройваше.

— Не го забравяй… Ще се видим в сряда вечер, когато се върна от работа. Ще се опитам да не оставам до късно. — Тогава приключваше дежурството му. — Това е любовна среща. — Той й се усмихна, окачи пейджъра на колана на панталона си и приглади косата си с ръка, вместо да я среши. Измил бе зъбите си, но не си бе направил труда да се избръсне. Работата му не изискваше да изглежда елегантен или спретнат, а обикновено той дори не правеше опити. Имаше си по-важни задължения. — Приятно пътуване. — Помаха й за последно от прага и след миг тя чу външната врата да се затваря.

Продължи да лежи в леглото и да мисли за него. Не се бе променил за тези четиринайсет години, когато се срещнаха за пръв път. Тогава той бе младши специализант в болницата. Целият му живот се въртеше около професията му, както и нейният. Протегна се и мисълта й отскочи към компанията, която щеше да превърне в акционерна, преповтори всичко, което трябваше да се направи, за да е сигурна, че ще мине гладко.

Стана и взе купчината документи в леглото, чете още два часа, преди да стане. Накрая се почувства удовлетворена, че е добре подготвена за срещата в Калифорния. Оставаше да уточни една-две подробности. Затова трябваше да зададе няколко последни въпроса, преди всичко искаше да разпита Калан Дау какво да очаква от гастролната презентация. Никога преди не бе правил някоя компания акционерна, беше новак във всичко това и изцяло разчиташе на нея за съвет и информация. В известен смисъл това я караше да се чувства компетентна и значима, и за миг тя изпита вина. Понякога се питаше дали професията не й доставя удоволствие, защото й създаваше усещането за сила и независимост. Обичаше работата си и света на финансите, в който живееше. Беше свят, който й носеше удоволствие от първия миг, в който попадна в него, точно както Стив бе отдаден на болните си. В известен смисъл двамата бяха различни, но и двамата обичаха работата си и знаеха, че правят нещо, което е от значение за хората. Наистина Стив спасяваше човешкия живот, но тя помагаше на хората да постигнат онова, за което се бяха трудили усърдно в продължение на години, и това не беше малко, макар да бе различно от работата на съпруга й.

Телефонът иззвъня, докато тя се обличаше. Беше Стив. Тъкмо излизал от операцията на детето със счупения врат, а педиатърът казал, че то ще се оправи. Имало бе късмет, Стив асистирал по време на операцията, каза й, че ще се навърта известно време наоколо. Бяха изгубили майката малко след като я бяха докарали, а по-голямото дете още беше в кома. Всичко това бе всекидневие, макар че всеки нов случай изглеждаше най-важният в живота му, и тя се усмихна, докато го слушаше. Той бе развълнуван от случващото се, както и тя от пътуването до Калифорния.

— Ще ми липсваш, Мери — нежно каза той и тя се усмихна на ласката в гласа му.

— И ти на мен — изрече го искрено, а той се засмя на думите й. Познаваше я твърде добре.

— Да, за десет минути. Единственото, за което ще мислиш, са забележките в червено, брошурата и проучвателното пътуване. Познавам те. Така е, нали?

Докато се обличаше, тя продължаваше да мисли за казаното от него. Познаваше я толкова добре, колкото и тя него. Разбираха привързаността на всеки един към работата, бяха наясно с целите, слабостите, страховете си. Споделяха пълната си отдаденост на професиите, заради която нямаха деца. Къде би било тяхното място, след като той прекарваше по три дни в болницата, без да се прибира, а тя пътуваше непрекъснато? Какво би получило едно дете при живот като техния? Не кой знае колко, каза си, ето защо, поне засега, тя отказваше да има дете. Беше добра в професията си, сигурна бе, макар и не толкова уверена, че ще бъде добра майка. Може би по-късно, така казваше на Стив винаги. Ала по-късно щеше да е твърде късно и двамата го знаеха. Питаше се дали някой ден няма да съжалява, че е отлагала. В момента обаче не смяташе, че ще е така.

Когато прибра всички документи в куфарчето си и закопча сакото на костюма си, тя се погледна в огледалото. Видът й бе точно толкова изряден и безупречен, колкото размъкнат изглеждаше Стив, когато излизаше от апартамента в шест тази сутрин. Не беше необходимо да изглежда по-добре за операционната или за прегледа на пациенти, които бяха на косъм от смъртта. От него се изискваше единствено да е на мястото си и да знае какво прави, а това не налагаше да изглежда добре. Докато Мередит трябваше да излъчва ефективност и компетентност, да внушава, че контролира всичко, което прави, и тя изглеждаше точно така, когато взе куфарчето си и напусна апартамента. Носеше със себе си лаптопа и мобилния си телефон, както и последния проект на проспекта, върху който бе работила с адвокатите.

Докато пътуваше към летището в таксито, за да се срещне с Пол Блек, партньора, който щеше да пътува с нея, тя се загледа в очертанията на сградите в небето над Ню Йорк и си помисли колко много обича живота си тук. Всъщност, не би променила абсолютно нищо в начина си на живот. Според нейните разбирания, той бе идеален.