Даниел Стийл
Неустоима сила (10)

Глава 10

Работата в Калифорния напълно оправда очакванията на Мередит. Бе вълнуваща, създаваше предизвикателства, а професионалното общуване с Калан Дау бе по-приятно, отколкото очакваше. Що се отнася до кариерата й, това бе шансът на живота й. Двамата се разбираха отлично, провеждаха среща след среща и единият с часове се задържаше в кабинета на другия, погълнати в разговори за нови проекти. В края на всеки работен ден Мередит бе оживена и ентусиазирана.

Обзаведеният апартамент, който й бе предоставен от Калан, бе слънчев, просторен и удобен. Тя се обаждаше на Стив винаги когато можеше, за да сподели с него какво се случва в живота й, но както обикновено, го намираше трудно. Ала когато успееха да поговорят, той изразяваше радостта си за нея. Дори прояви разбиране, когато за първия уикенд от раздялата им тя му каза, че няма да може да се прибере в Ню Йорк поради многото работа. Все още се опитваше да прегледа всички недовършени проекти, които Чарли Макинтош й бе предал.

— Съжалявам, скъпи — му каза тя в четвъртък вечерта. Работеше в Калифорния от четири дни и още не бе дошла на себе си.

— Не се притеснявай. Може би през уикенда ще успееш да огледаш някои къщи.

Бяха се разбрали, че след като той ще работи в Ийст Бей, ще потърсят къща в града. По този начин и двамата щяха да пътуват по-дълго до работното си място, но ако живееха в Пало Алто, Стив щеше да отива на работа за два часа, което бе твърде много за него. Градът бе приемлив компромис и за двамата, затова Мередит се съгласи.

— Ще се огледам в неделя — обеща тя.

Имаше намерение да го стори, но дотогава щеше да е затрупана с работа. Купчините документи изглеждаха внушително на терасата в апартамента й. Кал я бе поканил на вечеря у тях предния ден, но тя отказа и хапна сандвич, докато работеше. Ала когато й позвъни в неделя следобед, Мередит се съгласи, тъй като беше свършила по-голямата част от работата.

Вечеря рано с него и децата, този път бяха много любезни с нея. Започваха да свикват с присъствието й и след като се запознаха със Стив, дори Мери Елън най-сетне повярва, че Мередит не е гадже на баща им.

Втората й седмица в „Дау тек“ мина още по-добре, отколкото първата, а към сряда тя бе сигурна, че през уикенда ще може да отпътува за Ню Йорк. Този път обаче Стив се обади да я разубеди. Харви Лукас бил болен и той трябвало да го замести. Мередит установи, че не е толкова разочарована, колкото очакваше. Имаше много работа, беше благодарна, че може да остане в Пало Алто и да продължи да работи.

— Ние, изглежда, няма да спечелим палмата на първенството по пътуване в едната и другата посока. — Стив й се стори потиснат и мрачен. Беше зает в работата, но Мередит му липсваше. Беше му тъжно да се прибира вечер в празния апартамент след дежурство и се чувстваше като дете, което няма с кого да си играе. Бяха минали две седмици, откакто се бяха виждали.

Същинската криза настъпи през третия уикенд в Калифорния. Бяха си обещали, че този път нищо няма да им попречи. Мередит бе резервирала място за полета до Ню Йорк за петък вечерта, но в сряда Кал разбра, че клиентите, които трябваше да съпровождат в четвъртък, ще останат и на следващия ден и той я помоли да остане. Клиентите бяха много важни за компанията.

— Сигурно си планирала този уикенд да бъдеш в Ню Йорк — с извинителен тон започна да й обяснява той, — но наистина ще ти бъда благодарен, ако останеш. Само този път. Струва ми се, че това ще е от значение за тези хора.

— Разбира се, Кал — отвърна тя без колебание. Съзнаваше колко е важно това за него, съображенията му й бяха съвсем ясни и се надяваше Стив да прояви разбиране.

Ала той я изненада и разстрои.

— За бога, Мери. Минаха три седмици. Така ли ще бъде и през следващите два месеца? Кога, по дяволите, ще те видя? — Като никога той бе ядосан и тя се разтревожи от факта, че вече не я разбира. Изпитваше донякъде и вина, че остава и затова зае отбранителна позиция.

— Не отлагам пътуването, за да играя тенис или да посетя градинския клуб. Става дума за бизнес, скъпи, налага се да съм на линия.

— Глупости. Кал може да ги съпровожда без теб.

— Не, няма да се справи. Но по-важното е, че не иска. А аз работя за него. Не мога просто да си тръгна, след като той ме е помолил да бъда тук. С Ти Ай Кю бихме могли да сключим най-голямата сделка.

— Страхотно. И какво се предполага, че трябва да направя аз? На работа съм в неделя и не мога да дойда. И ти го знаеш. — В гласа му се усещаше гняв и разочарование.

— Ще дойда следващия уикенд. Кълна се, честна скаутска.

Ала той бе все още ядосан, когато тя затвори и затова й се обади повторно и продължи да недоволства. Беше разстроен, че няма да я види. Но никой от двамата не бе в състояние да промени нещата. Бизнесът си е бизнес.

Кал бе наел фирма да сервира вечерята в неговия дом в петък вечерта, покани още три двойки и атмосферата бе много приятна. Бе помолил Мередит да отиде, преди да са пристигнали другите гости. Когато я посрещна, в очите му трепна неприкрито възхищение — бе с нова черна коктейлна рокля, семпла, изтънчена и много шикозна.

— Направо си изумителна, Мери! Както и роклята.

Когато пристигнаха хората от Ти Ай Кю, тя изигра ролята на вежлива домакиня. Непринудено се движеше сред гостите, разговаряше с мъжете по делови въпроси, а после прекара дължимото време с жените. Ала повечето от тях говореха за децата си и в крайна сметка Мередит се оттегли при деловите разговори на мъжете. Кал сияеше като я гледаше, беше съвършена.

Когато най-сетне гостите си тръгнаха, всички бяха единодушни, че са прекарали прекрасна вечер с изискана храна, интересни хора и приятни разговори. А главният специалист от Ти Ай Кю като че ли се влюби в Мередит.

— Ти направо му взе ума — отбеляза възхитено Кал. — Страхотна си. Благодаря ти, че остана. Знам, че възнамеряваше да ходиш до Ню Йорк, но тази вечер бе много важна за мен.

— Разбирам — простичко отговори тя.

— Стив разстрои ли се? — поинтересува се Кал, видът му стана загрижен и тя се поколеба дали да му каже истината.

— Малко. Но следващия уикенд ще си отида.

Ала Мередит вече си даваше сметка, че не е толкова лесно да се връща в Ню Йорк през уикендите, както си представяше. Но пък трябваше да се справят само през следващите два месеца. Не беше цяла вечност. И Стив би трябвало да прояви по-голямо разбиране. Знаеше, че тя трябва да се наложи на новото работно място.

— Искрено съжалявам — откровено рече Кал. — Защо следващия петък не заминеш по-рано?

— Благодаря, може и така да направя. А този уикенд ще използвам, за да потърся къща в града — сподели тя, докато вървяха бавно към колата й, паркирана в алеята. Мередит бе доволна, че вечерта бе минала толкова добре.

— Може ли да те придружа? — попита той неочаквано.

— Струва ми се, че ще е доста отегчително — отговори тя, освен огледите на къщи, възнамеряваше и да пазарува. — Сигурна съм, че предпочиташ да прекараш времето с децата си — допълни Мередит, когато Кал отвори вратата на колата й.

— Всъщност и трите ми деца са доста ангажирани. Не се нуждаят дори от шофьорските ми услуги. Наистина ще ми е приятно да те придружа. Обичам да разглеждам къщи.

— Добре — съгласи се тя с усмивка, — щом наистина искаш.

— По кое време да те взема?

— Какво ще кажеш за десет и трийсет? Имам един оглед в единайсет.

— Ще дойда в десет и петнайсет, за да сме сигурни, че ще стигнем навреме. Благодаря ти отново за тази вечер… наистина бе страхотна — добави той с топла усмивка.

На следващата сутрин той отиде в апартамента й в десет и петнайсет, облечен в панталон цвят каки, пуловер с висока яка и блейзер и както обикновено изглеждаше много красив. Тя започваше да се пита дали има момент, в който той да е с небрежен вид. Направо й бе невъзможно да си го представи.

Докато пътуваха към града, както обикновено говориха за бизнес. Първата къща, която видяха, ги разочарова. Ала след това посетиха две други на Тихоокеанските възвишения. Едната се нуждаеше от солиден ремонт, въпреки че бе хубава, стара къща с прекрасен изглед, а другата й се стори твърде малка, но Кал я хареса. Според нея обаче създаваше чувство за клаустрофобия.

— Зависи колко деца ще имате — отбеляза той, когато се върнаха в колата. Бе предложил да обядват в „Уотърфронт“, вече и двамата умираха от глад.

— Много забавно. Знаеш, че не искам деца, Кал. Сега имам „Дау тек“. Това е новото ми бебе.

— Не съм сигурен, че съпругът ти го разбира така добре, както аз — усмихна се той. — Спомена ми нещо по този въпрос, когато двамата идвахте на вечеря, след като той плува с децата ми.

— Знам — притеснено отговори тя. Това бе болезнена тема. — Той продължава да настоява и ми се струва, че отчасти затова искаше да се преместим тук. А аз, повече от всякога, не се виждам като майка.

— Струва ми се, че си уплашена и все още поддържам теорията си, с която вече те запознах.

— Коя? Че не съм достатъчно обвързана със Стив? Можеш ли да го твърдиш сега, когато вече го познаваш?

— Не казвам, че не си обвързана с него — поправи я той. — Мисля, че си обвързана, точно колкото всеки друг в такава ситуация. Може би не вярваш във връзката или в общото ви бъдеще заедно.

— След близо петнайсет години не знам какво е да не вярваш в бъдещето на брака ни. Никой от нас дори не се замисля върху това. Доверявам се на инстинктите си. Познавам се и точно както ти се изрази за Шарлот преди време, не съм родена за майка. Струва ми се, че би било грешка да вървя срещу себе си.

— Така ли мислеше от самото начало? — поинтересува се той, когато се насочи по Дивисадеро Стрийт към брега.

Тя се поколеба за момент, после отговори.

— Вероятно не. Но бях на двайсет и три години, когато се оженихме и не съм сигурна, че тогава се познавах твърде добре, нито пък разбирах колко много ще означава за мен кариерата ми. За да стигне човек до този извод, е необходимо време — обясни тя.

— Разбирам. Но освен кариерата има и друга причина, и ти, струва ми се, го съзнаваш.

— Не знам какво имаш предвид, Кал.

— Познавам хора, женени от години, които никога не са имали деца, или защото не са искали, или защото не са могли, но винаги някой от тях се е свързвал с друг човек, женили са се отново и, хоп, жената забременява. Тази теория не е нова. Просто такава е природата на звяра — многозначително отбеляза той.

— Да не искаш да кажеш, че според теб ние със Стив ще се разведем? — тя бе озадачена от хрумването му. Това бе нещо, което никога не би й дошло наум.

— Господ ми е свидетел, надявам се да не стане. Просто казвам, че в живота нищо не става по план, и бих се обзаложил, че има и други причини, поради които не искаш деца, а те със сигурност са свързани с работата. Може би смяташ, че няма да сте добри родители.

— Според мен той ще е чудесен баща, ако не работеше на смени по четирийсет и осем часа. За себе си обаче не съм сигурна. Може би все пак имаш право. Ако ние искахме деца, вероятно щяхме да ги имаме. Хората ги имат независимо колко неблагоприятни са обстоятелствата или моментът.

— Може би той също не ги иска и те използва като изкупителна жертва. — За нея подобни мисли бяха новост, но върху някои от тях си струваше да поразсъждава. Запита се дали Кал не е по-близо до истината, отколкото на нея й се искаше.

Обядът в „Уотърфронт“ беше забавен, а гледката — забележителна. След това отидоха до Двореца на Легиона на честта, където се разходиха, разговаряха и се възхищаваха на картините. А когато си тръгнаха, той я покани да вечеря с него и децата.

— Ще се отегчиш от мен, ако три пъти дневно се храним заедно — пошегува се тя, но той настоя.

— След като те задържах тук сама целия уикенд, поне мога да те нахраня. — Прекарваше толкова приятно с него, че не се възпротиви. Винаги имаха да разговарят за много неща, главно за бизнеса му.

Изглежда тази вечер децата не се изненадаха, когато я видяха.

Мери Елън беше при приятелка, а Анди и Джули гледаха видео. Но когато слязоха и разбраха, че е дошла, я поздравиха като стар приятел.

Анди беше развълнуван от футболния мач, на който щяха да отидат в неделя. „Найнърс“ играеха с „Бронкос“.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита я Анди по време на вечерята.

— Не, благодаря — вежливо отказа тя.

— Защо не? — поинтересува се Кал и й се усмихна. — Идеята е страхотна. Обичаш ли футбол?

— Понякога. Но по-скоро съм бейзболен запалянко. В Ню Йорк обикновено е твърде студено, ако отидеш на футболен мач, може да умреш от студ.

— Тук няма опасност от измръзване — увери я Джули и Мередит бе обзета от вълните на техния ентусиазъм.

Някак си, без да иска, се съгласи да отиде с тях.

— Сигурен ли си, че децата няма да имат нищо против? — попита по-късно Кал, след като останаха сами на масата.

— Разбира се, че не. И защо да имат нещо против? Ти вече си част от семейството, Мередит. Те се чувстват чудесно с теб.

— Мисля, че харесаха Стив, защото игра с тях на топка.

— Вярно. Но харесаха и теб. Джули те смята за умна, а според Анди си много красива. Е, той има добър вкус — с гордост заяви Кал, — метнал се е на мен.

— Но Мери Елън ме мрази — все пак й стана приятно от двойния комплимент и се усмихна. — Ако искаш я питай.

— И тя те харесва. На нея просто й трябва повече време да приеме хората, отколкото на останалите. Последния път, когато беше тук, одобри облеклото ти. На нейната възраст това е истинско признание. Каза, че си жестока, а това си е чиста проба комплимент и ако искаш да знаеш, аз не съм жесток, защото съм й баща. Според нея съм на двеста години и в повечето случаи съм загубеняк. Миналата седмица ми каза, че съм патетичен.

— Виждаш ли какво имах предвид. — Мередит изпитваше едва ли не страхопочитание пред него, как можеше да се справя с такава лекота с всичко, от бизнеса до бебетата. — Изобщо не знам как бих постъпила в подобен случай. Ако дъщеря ми ме нарече патетична, ще бъда съсипана.

— С течение на времето преставаш да се разстройваш. След като няколко милиона пъти ти съобщят, че те мразят, започва да ти липсва, когато не ти го повтарят. Патетичен е всъщност похвала от устата на четиринайсетгодишно момиче. Много по-добре е от изостанал. Миналата година бях изостанал, а в началото на това лято — бедствие. Преди седмица Джули заяви, че съм наистина глупав, защото не й позволявах да си слага червило. Трябва да научиш жаргона им. — Той се разсмя и Мередит го последва. С него всичко изглеждаше толкова чудесно и просто.

— Струва ми се, че бизнес колежът е нещо в сравнение с това да имаш деца.

— Различно е — опроверга я той и нежно докосна ръката й. — Ти си прекрасна жена, Мери. И компанията ти е толкова приятна. Благодаря ти, че този уикенд остана тук.

Съзнаваше, че е направила саможертва и искаше да стори нещо за нея. А и заедно прекарваха чудесно. Дори огледът на къщи му бе приятен, след като бе с нея. Тогава се смяха много, защото агентът по недвижимите имоти го помисли за неин съпруг, но в крайна сметка това бе нормално предположение.

Кал забеляза, че тя не бърза да се спре на някоя къща и вижда недостатъци във всяка една. Питаше се дали наистина иска да живее в града. Даваше си сметка, че това е отстъпка, която тя прави заради Стив, и започваше да подозира, че нейното желание е да остане в Пало Алто. Несъмнено би било по-удобно за нея.

— Впрочем, харесва ли ти апартамента? Удобно ли ти е?

— О, дори много — призна тя. — Но май трябва да се откажа от него и да се преместя в града. Стив жадува за къща там. А в интерес на истината аз предпочитам апартамента.

— Обзалагам, че мога да се досетя защо. Няма място за бебе. Боже, колко си упорита!

— Виж кой го казва! — върна му го тя.

— Значи си го разбрала, така ли? — Той я погледна малко притеснен, докато й наливаше още една чаша вино.

Когато тя най-сетне си тръгна към къщи, минаваше полунощ. А в единайсет часа на другия ден той мина да я вземе, за да я заведе на футболен мач. С него бяха и децата, които се втурнаха в жилището й като рояк пчелички. Двете момичета определиха апартамента като страхотен, а Анди просто каза, че му харесва.

На футболния мач обаче нямаха късмет. „Бронкос“ победи и Анди се ядоса много. Като се изключи това обаче, прекараха чудесно, хапнаха хотдог и фъстъци, купиха си и сладолед. А когато решиха да се прибират, дори без да се замисли, тя отиде с тях в къщата и помогна на Кал да им приготви вечеря. Чувстваше се чудесно с тях, да бъде част от семейството и истински съжали, когато вечерта трябваше да се прибере. Кал я изпрати до апартамента й и тя му благодари за прекрасния уикенд.

— Не съм прекарвала така хубаво от години. — Беше с него непрекъснато през последните три дни, бе го виждала в най-различни ситуации, всичките забавни, нито за миг не се бе отегчила. — Надявам се децата ти да не се дразнят, че се мотая наоколо.

— Разбира се, че не. На тях им е приятно. Ти си пример за момичетата, които виждат, че жените трябва да са умни, красиви, преуспяващи и добри. Важно е за тях.

— Е, аз също се забавлявах много. Моля те, благодари им от мое име. И, благодаря и на теб, Кал.

— Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало от дълго време, Мередит. И се надявам, че го знаеш. — Гласът му бе неочаквано сериозен, натежал от вълнение, но това трая само миг, после той смени тона. — Пък и Чарли Макинтош не беше хубав колкото теб. — Двамата се разсмяха, после той се сбогува, като й припомни, че ще се видят в офиса.

Няколко минути, след като тя се прибра, й се обади Стив.

— Къде, по дяволите, беше целия уикенд?

Мередит бе учудена от гнева му. Избухливостта не бе сред характерните му качества. Ала създалото се положение напрягаше и двамата и тя се постара да прояви разбиране.

— На различни места. На много места. На вечеря с клиенти в петък, както ти казах. В събота оглеждах къщи. Снощи вечерях с Кал. Днес ме водиха на футболен мач. Преди няколко минути се прибрах, скъпи. — Според нея му бе дала съвсем точен отчет къде е била, но той се вбеси още повече.

— Искаш да кажеш, че си прекарала целия уикенд с него? Защо просто не се пренесеш при този мъж, след като очевидно го искаш?

— Стига, Стив, не бъди глупав. Нямаше какво друго да правя през уикенда.

— Трябваше да си тук. — Говореше като сърдито дете.

— Днес ти си на работа, така че все едно нямаше да сме заедно. Защо правиш проблем от това?

— Намери ли къща? — сопнато попита той.

Мередит не харесваше тона на разговора и се питаше дали денят му не е бил особено лош или просто е смъртно уморен, което не би било изненадващо.

— Не. Но търся.

— Едва ли е толкова трудно. Когато бях там, вестниците бяха пълни с предложения за продажби.

— Не харесах никоя от тези, които гледах, Стив. Успокой се. Имаме време, а и апартаментът е чудесен.

— Може би трябва да отделиш повече време на тази задача, вместо непрекъснато да киснеш в къщата на Кал.

— Стив, престани, за бога. В петък останах за делова вечеря, а днес бях с децата му. Не прави от мухата слон, просто проблем не съществува. — Тя с изненада си даде сметка, че съпругът й я ревнува.

— Ти мразиш децата по принцип. Кое в такъв случай ти е толкова интересно? Може би и двамата знаем за какво става дума. Така ли е, Мери? Влюбваш ли се в него? Затова ли не се прибираш от три седмици? Аз май съм в ролята на глупака, а?

— Разбира се, че не. С Кал сме просто приятели, любими. Ти го знаеш. Запозна се с него. Тук не познавам кой знае колко хора, а той се притесняваше, че ме е принудил да остана през уикенда.

— Би трябвало да е повече от притеснен — Стив почти крещеше, — прекарал е уикенда със съпругата ми, а аз — не.

— Скъпи, успокой се. Казах ти. Следващия уикенд си идвам. Между мен и Калан Дау няма нищо, освен работа и приятелство.

— Не съм съвсем сигурен. Видях го. Той е хубав, преуспяващ, очарователен и имам чувството, че ще започне да те сваля при първа възможност. Познавам този тип мъже.

— Ако той е способен да постъпи така глупаво, щеше да го направи докато пътувахме и сега нямаше да работя за него. Не ми е забавно някой да ме сваля. А и той не е такъв човек. Кал е истински джентълмен и ти го знаеш.

— Вече не знам какво знам, но каквото и да става, не ми харесва. Ти водиш напълно независим живот, все едно не си омъжена.

— Това са пълни глупости, Стив Уитман. Върша си работата и се опитвам да намеря къща за нас. Периодът не е лесен и за двама ни, но ако продължаваш да се държиш безразсъдно и да отправяш глупави обвинения срещу Кал Дау, ще направиш живота ми още по-труден. Той ми е шеф. Какво очакваш? Да му откажа да се виждам с него? — Думите й звучаха разумно, но той продължаваше да се сърди.

— Не… мисля, че не… просто не ми е приятно, че си толкова далеч. Оказа се по-трудно, отколкото си представях. Мислех, че ще се прибираш всеки уикенд. Не си давах сметка, че ще те виждам веднъж месечно. Така просто не става. — Изведнъж той й се стори повече потиснат, отколкото ядосан.

— Знам, мили. Следващия уикенд си идвам, каквото и да става. Обещавам — нежно рече тя.

— Дано.

— Ще дойда.

Но в четвъртък вечерта усети, че е настинала. На следващия ден започна да пие хапчета и се качи на самолета. На пристигане в Ню Йорк вече кашляше, главата я болеше силно, също и ушите. Когато стигна в апартамента, изглеждаше ужасно. Беше се забавила в офиса и изпусна по-ранния полет, така че на летище „Кенеди“ кацна чак в полунощ.

Стив бе приготвил вечеря, бутилка шампанско, но когато тя отвори вратата, вече бе един часа и единственото й желание бе да си легне. Мередит обаче седна да вечеря с него, пи шампанско и се преструваше, че не й е толкова зле. Ала опитното му око на лекар не можеше да бъде заблудено, умираше да се люби с нея, но когато си легнаха, вече всичко я болеше, дори кожата й тръпнеше от болка. Докосна я разбра, че съпругата му има температура.

— Горкото ми бебче — продума с жал.

Измери температурата й — наистина бе висока, даде й лекарство и я зави, но на сутринта тя се чувстваше още по-зле.

— Май не трябваше да пътуваш. — Изпитваше вина, че бе настоял.

— Щеше да ме убиеш, ако не бях дошла — отговори тя, кашляйки.

— Права си. Сигурно щях да го направя. — Стив й се усмихна.

Тя прекара целия уикенд в леглото. В неделя температурата спадна и двамата излязоха на разходка следобед. Той изглеждаше потиснат, макар че най-сетне същата сутрин се бяха любили. Ала и двамата не изпитваха истинско удоволствие. Тя възнамеряваше да вземе последния полет за Сан Франциско същата вечер, тъй като сутринта трябваше да е на работа.

— Остават само още седем седмици — напомни му, докато Стив приготвяше вечерята. Нямаше апетит и хапна малко само за да му достави удоволствие.

— Струват ми се цяла вечност — мрачно отбеляза съпругът й.

Мередит сподели плановете си да се върне след две седмици отново, за Деня на благодарността. Решиха да вечерят тогава със семейство Лукас.

Вечерта Стив я закара на летището. Въздъхна тежко няколко пъти, преди тя да се качи на самолета, макар да се стараеше да не показва недоволството си. На раздяла го целуна за довиждане, все още не й беше добре. Когато той се върна в апартамента, положението му се стори още по-лошо. Чувстваше се самотен, отсъствието й му причиняваше почти физическа болка. Легна си в леглото им и едва не се разплака, когато от възглавницата го лъхна ароматът на парфюма й.

 

 

— Как мина уикендът? — поинтересува се Кал в понеделник.

Видът й бе потресаващ, кашляше и кихаше непрекъснато. Полетът бе влошил настинката й и тя не само изглеждаше, но и се чувстваше ужасно.

— Много лошо — честно призна Мередит, — бях болна и Стив бе виновен и нещастен. Не бе никак забавно. За зла участ се разболях, преди да отпътувам — допълни тя с горчивина.

— Съжалявам, Мери. Погрижи се за себе си. Тези пътувания ти се отразяват неблагоприятно, а през седмица имаме важни срещи.

— Знам. Ще се оправя — увери го тя, но цялата седмица се чувстваше зле и прекара уикенда в леглото. Не можеше да си позволи да се разболее още повече и да не може да пътува за Деня на благодарността. Знаеше, че Стив никога не би й простил, пък и не искаше да пропусне празника с него.

Кал я покани да прекара Деня на благодарността у тях, в случай че не възнамерява да се прибира вкъщи, но тя го увери, че ще лети за Ню Йорк при съпруга си.

— Не искам да се чувстваш самотна тук — вежливо обясни Кал и тя му благодари. Наистина се държеше много добре с нея. Е, вярно че в негов интерес бе тя да е щастлива. Явно искаше да я задържи в „Дау тек“ завинаги.

Следващата седмица премина спокойно. Никой не работеше активно преди празника и в сряда тя замина за Ню Йорк според плана. Беше се оправила от настинката и очакваше Деня на благодарността.

Стив бе казал, че ще я чака на аерогарата, но го нямаше и тя му звънна на пейджъра, когато се прибра в апартамента. Той й позвъни час по-късно.

— Няма да повярваш — мрачно започна да й обяснява той. — Станал пожар в метрото в пиковия час този следобед. Изпратиха всички пострадали при нас. Няма загинали, но трябва да се погрижа за някои тежко болни. Ще се прибера чак утре.

— Не се притеснявай — бодро го успокои тя, — тук съм. Когато и да си дойдеш.

— Утре сутрин. Главният стажант ще покрие дежурството вместо мен и Харви, за да можем поне да празнуваме Деня на благодарността. Бедното момче, знам какво му струва.

Ала в полунощ шестгодишният син на главния стажант бе опериран от спукан апандисит. И нито Харви Лукас, нито Стив можеха да приемат той да поеме дежурството. Детето бе много зле, бе настанено в друга болница и баща му искаше да е с него. Пък и Лукас не се чувстваше добре цялата седмица. Нямаше кой друг да поеме дежурството, освен Стив.

Той едва не се разплака, когато й се обади.

— Не мога да мръдна оттук — призна й честно. — Изобщо не мога да изляза, Мери. — Тя се поколеба за миг, напоследък се превръщаше в голям проблем, когато някой от тях не можеше да се освободи. Стори й се, че и двамата се движат по много тънък лед.

Тя се окопити бързо, за да не го притесни.

— Не се безпокой. Ще ти донеса пуйка за обяд.

— И как ще го уредиш?

— Все ще измисля нещо — обеща тя.

И удържа на думата си, появи се с печено пиле, което купи от деликатесния магазин на Второ авеню, заедно с картофена салата, пълнеж и сос от червени боровинки. Ядоха в картонени чинии в кабинета му. Бе купила и тиквен пай и той се развесели от импровизирания обяд, после я целуна.

— Направо си страхотна. — Привлече я в обятията си Стив, а една сестра, която мина край тях, им смигна закачливо. Двамата представляваха много мила гледка.

— И ти не падаш по-долу — поднесе му устните си Мередит.

Двамата успяха да отделят цял час за себе си, преди Стив да се върне в операционната при пациент с огнестрелна рана в слабините. Явно хората се стреляха дори на Деня на благодарността.

— Ще се прибера при първа възможност — обеща той.

Върна се у дома в петък сутринта. До края на уикенда прекараха непрекъснато три дни заедно.

Ходиха на кино, държаха се за ръцете, любиха се и спаха до късно. Дори караха кънки в „Рокфелер център“. Имаха нужда от тази близост и двамата се чувстваха възродени, когато тя взе самолета в неделя вечерта. Изпрати я на летището, целува я страстно и дълго пред всички, двамата приличаха на млади любовници.

— Беше страхотен уикенд, Мери. Благодаря ти — прошепна в ухото й.

— И аз. — Тя го целуна отново и с мъка се откъсна от него, за да тръгне.

Той й обеща следващия уикенд да отиде при нея. Оставаха им само пет седмици до неговото преместване, дори четири, ако успееше да отпътува преди Коледа. Апартаментът им още не бе продаден, някои клиенти на брокера по недвижимите имоти проявяваха интерес, но още не бяха дали окончателно съгласие. Ваканцията около Деня на благодарността ги зареди със сили, за да преминат през последния период на тяхната сякаш безкрайна принудителна раздяла. Тя живееше в Калифорния без него вече шест седмици.

Прекрасните чувства, които бяха споделили през тези дни, ги владееха и през следващите няколко. Мередит все още имаше чувството, че лети във въздуха, когато в четвъртък той й се обади.

— Седнала ли си? — попита я. Нямаше представа какво ще й съобщи. Може би, че е продал апартамента им два пъти по-скъпо, отколкото бе очаквал. Вероятно новината щеше да е добра, ако се съдеше по тона му.

— Разбира се. Защо? — попита тя с усмивка.

— Току-що загубих работата си в Калифорния. — Стори й се, че върху й се стовари бомба.

— Какво? Шегуваш ли се? Това е просто глупава шега, нали?

— Никаква шега. Човекът, който щеше да напуска, шефът, остава. Променил решението си. И управата не може да го принуди да напусне. Това вероятно е единственото травматологично отделение в света, което е пренаселено. Не могат да ми осигурят място. — По гласа му разбра, че е съсипан, тя се чувстваше по същия начин. — Обадих се във всички други болници, където бях ходил, но единственото свободно място е като лекар в спешното отделение на Централната болница на Сан Франциско. — Мередит не можеше да понесе мисълта той да заеме подобно място. Работата в Ийст Бей бе идеалната за него. — Когато се обадиха от Ийст Бей, дълго се извиняваха. Но не могат да настояват човекът да си тръгне, а освен това, не искат. Харесват го.

— О, Стив, по дяволите. Какво ще правим сега?

— Не знам. Предполагам, че трябва да чакаме. Няма какво друго да направим. В крайна сметка, все ще се открие някаква възможност. А междувременно мога да остана тук. Лукас бе много доволен, когато му съобщих.

— Сигурно. Не знам какво да кажа, мили. И през ум не ми е минавало, че може да стане така. Ако се бях усъмнила, че не е съвсем сигурно, никога не бих приела работата при Кал. — Бяха изпаднали в трудна ситуация.

По-късно същия следобед, след една среща, сподели с Кал проблема си.

— Това е ужасно. Защо не ми позволиш да се обадя тук-там, да проверя дали нещо мога да направя?

На следващия ден обаче й каза същото, което и Стив. Изглежда в момента нямаше подходящо място за него. Просто трябваше да проявят търпение.

Но последните седем седмици бяха трудни за тях. А сега, след като нямаше никаква надежда, може би отношенията им щяха да се обтегнат още повече. Пътуванията между двата бряга не бяха лесното разрешение, както си бяха представили. В повечето случаи единият или другият от тях не успяваше да се освободи. Животът им беше твърде напрегнат.

Мередит остана в лошо настроение до края на седмицата, а Стив й се стори още по-зле, когато се чуха следващия път. Както винаги, оказа се, че той е на работа през уикенда. Тя не можеше да се върне в Ню Йорк преди Коледа. Бе планирала да вземе отпуск в седмицата между Коледа и Нова година, а после да се върнат заедно в Калифорния завинаги. Сега обаче всичко се проваляше. Единственото, на което можеше да се надява, е бързо да се отвори свободно място в някое травматологично отделение.

Декември се оказа изтощителен и за двамата. В работата Кал се стараеше да приключи много задачи преди края на годината и заради това се трудеха денем и нощем. Заради заледяванията и снега в Ню Йорк злополуките нарастваха — катастрофи, прегазени от автомобил, подхлъзвания и счупени крайници. В лошото време стихнаха единствено гангстерските войни. Седмицата преди Коледа върху тях се стовари още една гръмотевица. Харви Лукас бе паднал лошо на заледен участък в Кънектикът, където живееше, и счупил бедрена и тазова кост. Щеше да е извън борда за осем седмици и дори Стив да имаше работа в Калифорния, нямаше как да остави травматологичното отделение, където работеше. Стив чувстваше, че е длъжен да остане, докато Харви се оправи. Единственото облекчение бе, че наеха временно травматолог, който да му помага, докато Лукас отсъства. Казваше се Ана Гонсалес и според Стив бе умна, бе завършила Йейлския университет и появата й бе единственото нещо, което улесняваше живота му за момента.

Така че на двамата им предстояха още десет седмици раздяла. А Мередит живееше сама в Калифорния вече два месеца.

— Какво сме направили, че да заслужим това наказание? — попита Мередит, готова да се разплаче.

— Поне ще си вкъщи една седмица. Ще се постарая да изляза за кратко в отпуск, докато си тук, Ана обеща да поеме дежурствата ми.

— Благодари й от мое име. — Мередит се чувстваше направо отчаяна, откакто чу за злополуката с Харви Лукас.

 

 

През следващите няколко дни тя направи всичко, за да успее да се върне у дома за Коледа. Купи много подаръци за Стив. Беше опаковала багажа няколко дни, преди да тръгне, но снежна буря помете цялото Източно крайбрежие. Това само усложни нещата за Стив, броят на злополуките и счупените крайници се увеличи, той нямаше свободен миг.

Мередит възнамеряваше да лети на изток на Бъдни вечер, а предния ден вечеря с Калан и децата. В дневната се издигаше красива коледна елха и за разлика от Ню Йорк, тук времето бе твърде топло за сезона, което й изглеждаше нереално.

— Може би няма да успееш да пътуваш утре — предупреди я Анди, докато слушаха прогнозите за лошото време на изток и нестихващите снежни бури. Повече от шейсет сантиметра сняг покриваше Ню Йорк, а Стив й бе казал, че градът е замрял.

— Надявам се, да не се случи, Анди — напрегнато отвърна Мередит.

Току-що им бе поднесла подаръците си. Рокля за Мери Елън, която изтръгна радостни викове от нея, друга за Джули със странни обувки, които момичето определи като жестоки, и робот за Анди, който можеше да играе на топка и да налива сода от кутийка.

— Стив ще е много разстроен, ако не се прибера утре — това беше меко казано.

— Можеш да прекараш Коледа с нас — предложи Джули.

Щяха да бъдат на Коледа с Кал, а майка им пристигаше на следващия ден, за да ги заведе на ски в Сън Вали. Не бе ги виждала от лятото, но те не я очакваха с особен ентусиазъм.

— С удоволствие бих прекарала Коледа с вас — отговори Мередит, — но трябва да се прибера вкъщи при съпруга си.

Кал заминаваше за Мексико с приятели на борда на яхта, докато децата са с майка си. Единственото, което Мередит искаше, бе да прекара една седмица в Ню Йорк със Стив. В момента животът им сякаш бе пълен единствено с проблеми и разочарования и притесненията по този повод засенчваха удоволствието от работата. Като знаеше, че ще бъдат разделени още няколко месеца, тя започваше да се тревожи за брака им.

Кал също забеляза, че е неспокойна и след вечеря поговори с нея за това.

— Ще ви е трудно, докато той намери работа тук, Мери. Но ще намери. Прекалено добър специалист е, за да не се уреди. — Изглеждаше притеснен, може би се страхуваше, че тя ще иска често отпуск или още по-лошо, че ще се върне при съпруга си.

— Много по-трудно е, отколкото си представяхме — призна тя, потиснато.

— Хората непрекъснато го преживяват. Поемат работа в други градове и понякога минават години, докато семейството се събере на едно място. Налага се да се продават къщи, децата да довършат учебната си година. Мнозина го преживяват. И вие двамата със Стив ще се справите. Просто бъди търпелива.

— Търпелива съм… търпеливи сме… но се чувствам, сякаш съм го изоставила. Не съм сигурна, че той ще го разбере.

— Със сигурност ще разбере. Той е голямо момче. Знае колко важна е за теб тази работа. А накрая всичко ще завърши добре за него. Сигурен съм, че той е готов да направи още жертви за твоята кариера, Мери. Обича те. Жените правят същото заради съпрузите си. Отказват се от работа, която харесват, от приятели, дом, за да следват съпрузите си неотклонно. Той просто трябва да прояви търпение. Ти постъпи правилно, когато дойде тук, Мередит, и съм уверен, че и Стив го знае.

Но тя вече не бе сигурна какво знае Стив, единственото, с което бе наясно, бе, че не му харесва начинът на живот. Той бе прикован в Ню Йорк от обстоятелствата, докато тя си прекарваше приятно в Калифорния. Мередит несъмнено харесваше работата си, но той й липсваше.

— Надявам се скоро да намери добра работа тук, за да не се налага да направи огромна стъпка надолу — да приема онова място в главната болница на Сан Франциско — тъжно отбеляза тя, а Кал съчувствено я прегърна през раменете. Искаше да я ободри и единственото, за което се сещаше, бе да й поднесе коледния подарък.

— Имам нещо малко за теб, Мередит. Просто за идеята.

Той й подаде малка кутийка, която извади от джоба си. Тя също му бе приготвила подарък. В коридора при дамската си чанта бе оставила оранжева кутия, така че отиде да я вземе, преди да отвори своя подарък.

Двамата се спогледаха и седнаха един до друг, за да отварят подаръците си. Когато тя видя своя, дъхът й секна. Беше й купил красив златен часовник от „Булгари“, точно какъвто тя би избрала, ако би дръзнала да изхарчи толкова пари.

— Господи, Кал, не биваше… толкова е красив! — Сложи го веднага, стоеше й чудесно, а той я гледаше усмихнат, радостен, че го е харесала.

От кутията, която тя му бе поднесла, извади изящно кожено куфарче на „Ермес“. Кожата бе прекрасно обработена и мека, дизайнът — елегантен като самия него.

Той се трогна от подаръка, прегърна я и я целуна.

— Глезиш ме, Мери! Харесва ми! — Той направо сияеше от задоволство, тя също бе развълнувана и обви ръце около врата му.

— Виж, кой го казва! Никога не съм имала такъв часовник, Кал.

— Е, полага ти се. — Часовникът бе семпъл, но в същото време много шик и бе скъп.

Двамата поговориха още малко и в единайсет Кал включи новините, за да видят какво става с времето на изток. Цялата седмица даваха репортажи за хора, затрупани от снега, изпаднали в бедствено положение, всички големи градове и летища се закриваха едно по едно заради продължаващата буря. Положението не се бе подобрило за времето, докато бяха вечеряли. Нов студен фронт бе нахлул и снежната покривка в Ню Йорк, Ню Джързи, Кънектикът и Масачузетс се бе увеличила.

— Знаеш ли, не ми се иска да го кажа, но се боя, че не ще можеш да заминеш утре, Мередит. По-добре провери дали ще има полет, преди да тръгнеш за летището.

— Стив ще ме убие, ако не се прибера вкъщи за Коледа — мрачно отбеляза тя. Това щеше да бъде последната капка, преливаща чашата на без това ужасната ситуация. Пък и той наистина й липсваше.

— Вината няма да е твоя, ако не успееш, Стив ще трябва да го разбере.

По-късно я откара до дома й и тя отново му благодари за подаръка. Все още носеше часовника и тя се усмихна щастливо, когато дръпна ръкава си отново да му се полюбува.

— Благодаря ти, Кал. Наистина ми харесва.

— Радвам се — отговори той, очите му искряха. — И аз си харесвам куфарчето.

— Май двамата ще бъдем най-елегантните служители в офиса — пошегува се тя.

— Какво ще правиш, ако не успееш да се прибереш вкъщи? — смени темата той, тревожеше се за нея.

— Ще плача — отвърна прямо тя, после се усмихна тъжно. — Какво мога да правя? Ако затворят летището или отменят полета ми, изобщо не знам какво да правя.

— Ако подобно нещо се случи, настоявам да прекараш Коледа с нас. Не мога да допусна да стоиш сама тук.

— Благодаря ти, Кал, оценявам загрижеността ти. Надявам се обаче утре да успея да отпътувам.

— Аз също. Но ако… Не искам да останеш сама и да ти е мъчно.

— Няма. Обещавам. Ще скърбя в твоя дом. — И двамата се разсмяха.

Независимо колко й се искаше обаче, на следващия ден в Ню Йорк продължаваше да вали и в девет часа сутринта на Западния бряг, или по обяд в Ню Йорк, затвориха летище „Кенеди“.

Тя успя да се обади на Стив в болницата и той бе разочарован, но прие нещата философски.

— Все рано или късно ще си дойдеш, скъпа. Просто ще отложим празнуването на Коледа, докато си дойдеш. Какво ще правиш довечера?

— Не знам. Семейство Дау ме поканиха, в случай че не мога да замина. — Тя нямаше други приятели там. Все още не бе имала време за запознанства, защото бе твърде заета в офиса.

— Поне ще си с децата — отбеляза той, но по тона му личеше, че не му е много приятно. Все пак не можеше да иска тя да прекара Коледа сама и затова не каза нищо. Той самият щеше да остане в болницата, за да не бъде сам. По-голямата част от персонала щеше да е на работа.

Кал бе чул новината, че летището е затворено, и преди да си тръгне на обяд, поднови поканата си. Същия следобед щяха да излизат някъде с децата и той й каза да отиде към четири часа, след като са се прибрали.

Тя занесе голяма опаковка с карамелизирани пуканки и захаросани ябълки и децата радостно им се нахвърлиха. Седнаха край коледното дърво в дневната, той пусна коледни песни на компактдиск. Вечерта хапнаха рано и след това децата се разотидоха по стаите си, а Кал запали огън и двамата поведоха разговор за коледните празници, разказваха си за спомените си от детството. Той сподели, че майка му умряла, когато е бил дете, и че години след това празниците винаги го натъжавали. Това донякъде обясни на Мередит защо не е склонен да се обвързва с жените. Явно имаше усещането, че жените в живота му винаги го бяха напускали по един или друг начин.

— Баща ти ожени ли се отново? — запита го тя.

— Не и преди да порасна. Двамата с мащехата ми починаха отдавна. Нямам друго семейство, само децата.

— А аз имам само Стив. Той също е без родители. Мисля, че затова толкова иска деца. Може би има нещо противоестествено в мен, вървя срещу природата си, като не ги искам.

— Не е задължително. Може би си права за себе си. По същата причина като съпруга ти и аз исках свои деца. Исках идеалното семейство и сега го имам… просто избрах неподходящата жена. — Той си взе от пуканките, които бе донесла.

— Децата ти са страхотни — кимна с глава тя, сякаш да потвърди думите си.

Той я погледна, стаята бе топла, дървата в огъня тихо припукваха.

— И ти си страхотна — тихо изрече. Не бе очаквал, че ще прекара Коледа с нея. Тя леко трепна, не знаеше как да реагира на комплимента, погледна го в очите, а после отмести поглед към огъня, замислена за Стив. Наистина й липсваше. — Не исках да те карам да се чувстваш неудобно, Мери… съжалявам.

— Не се притеснявай. — Тя обърна лице към него. — Просто си мислех… за теб… и Стив… колко различни сте. И двамата сте много важни за мен, по различни причини. Харесва ми как работим заедно. Харесвам много неща у теб.

Всъщност не това искаше да му каже, думите сами се изплъзнаха, но бе истина. До голяма степен му се възхищаваше, харесваше компанията му, споделяха еднакви възгледи, както в работата, така и в стила на живот, имаха много общо. В известен смисъл — повече, отколкото със Стив. Едно от нещата във връзката й със Стив, които я забавляваха, бе, че двамата бяха напълно противоположни и сякаш се допълваха. С Кал обаче бяха в синхрон и си приличаха в много отношения, което правеше общуването им по-лесно.

— Чувствам се добре с теб.

— Никога не съм се чувствал по-добре с някой друг — призна той, като я гледаше в очите. — Така би трябвало да е в брака, а обикновено не е. Поне не и в моя.

— Двамата със Стив винаги сме били добри приятели. Но аз се чувствам и с теб по същия начин. — Изпита малко притеснение от факта, че разговаря толкова откровено за лични неща.

— Може би не е толкова лошо, след като прекарваме много време заедно. Повечето хора прекарват повече време с бизнес партньорите и секретарките си, отколкото със съпрузите си. — Двамата се усмихнаха и тя си взе още пуканки. — Ще дойдеш ли с нас на черква тази вечер, Мередит? Отиваме на среднощната меса в „Сейнт Марк“.

— С удоволствие. — Обичаше да ходи на черква, докато Стивън не бе религиозен.

Двамата седяха и разговаряха, забравили за времето и в дванайсет без петнайсет повикаха децата. Анди бе полузаспал, но все едно настояваше да отиде.

Отправиха се към „Сейнт Марк“ с колата на Кал. Когато стигнаха, Анди вече спеше на задната седалка. Кал го взе на ръце, внесе го и го сложи внимателно на черковната скамейка до сестрите му, без да го буди. Момичетата бяха сериозни и пееха химните, без да гледат в молитвеника, явно ги знаеха наизуст, а те двамата с Кал използваха един и същ молитвеник. Службата бе прекрасна и с искрящи от вълнение очи тя го погледна един-два пъти, а той й се усмихна. Гласът му бе плътен и мелодичен и те запяха заедно „Тиха нощ“.

Когато се върнаха в колата, помежду им се бе създало някакво особено чувство на близост. Сякаш тя бе част от неговото семейство. Това бе странно усещане и когато той я изпрати до апартамента й, не й каза и дума повече, просто я притегли към себе си и я целуна. Без колебание тя отвърна на целувката му и той я задържа в прегръдката си, а после я погледна и с изненада установи, че сълзи се стичат по бузите й.

— Съжалявам… не зная какво ми става, Кал… сякаш целият ми свят се срутва, аз съм част от един нов живот тук, но дори не съм сигурна, че тук ми е мястото.

— Не биваше да правя това, Мери… съжалявам… — За миг и на двамата им се бе сторило правилно. Но целувката можеше да ги отведе в свят, където си даваха сметка, че нямат право да бъдат. — Наистина съжалявам… няма да се случи отново… за миг изгубих реална представа.

— И аз — тихо отвърна тя. Харесваше го, но нямаше право на подобни чувства и го разбираше. — Мисля, че през празниците всички оглупяваме малко. Мислим си за онова, което нямаме, а според нас трябва да имаме. Общуването с децата ти тази вечер почти ме накара да поискам да имам деца.

— Може би ще имаш — нежно й каза той.

Но тя само поклати глава. Разбира се, че не можеше да му го каже, но бебето, което внезапно поиска, пожела да е негово, а не на Стивън. Не можеше да проумее как й хрумна тази глупава мисъл. Сякаш всичко в живота й се обръщаше с главата надолу. Единственото, което разбираше, бе, че трябва да се върне при Стивън, преди съвсем да се изгубят един друг. За първи път осъзна възможността да се разделят и това я ужаси.

— Весела Коледа, Мери — тихо прошепна Кал, преди да си тръгне.

— Весела Коледа и на теб, Кал — отвърна тя, но и двамата бяха разстроени от случилото се. В известно отношение то не бе трудно да се обясни, и двамата бяха самотни хора. Но си даваха сметка, че това не е причина да подлагат на риск брака й или да съсипват приятелството си.

 

 

На следващия ден тя му се обади и се извини, че не може да отиде.

— Заради случилото се снощи ли? — попита той тихо.

— Да, мисля, че и двамата имаме нужда да размислим, преди да направим нещо глупаво. Казаха ми, че летището ще бъде отворено след няколко часа. Всичко ще е наред, когато се върна от Ню Йорк, нека го забравим, Кал.

Той не можеше да се отърве от чувството си за вина, не можеше да позволи тя да го напусне заради глупавата му постъпка. Повече от всичко друго не искаше да я загуби.

— Съжалявам, че бях такъв глупак. Знам колко си влюбена в Стив. Не мога да си обясня какво ми стана внезапно.

Ала той, както и тя, бе наясно, че този изблик на неовладени емоции трябва да прекъсне незабавно. Може би ако повече не говореха на тази тема, моментът щеше да отмине и двамата да забравят случилото се и да се върнат към хубавото приятелство, създало се помежду им от месеци.

— Добре съм. Обещавам ти, че няма да има проблеми.

— Беше толкова хубаво да бъда с теб снощи и да разговаряме. От години не съм говорил с някого за родителите си.

— Няма да загубим приятелството си, Кал, обещавам. Ще се оправя, след като видя Стив. А ти отново ще се стабилизираш след ваканцията в Мексико. Казах ти, това е просто заради празниците. Ще се видим след Нова година.

— Наистина ли си добре, Мери? — Той се притесняваше за нея, знаеше, че я е разстроил.

— Да, наистина е така. И двамата ще се оправим. Весела Коледа, Кал. Целуни децата от мен. — По някаква необяснима причина, след като затвори телефона, тя установи, че й липсват.

Изпита истинско облекчение, когато отвориха летището в Ню Йорк същата вечер и си уреди място за нощния полет. По целия път до Ню Йорк не мигна, мислеше за Кал, за това колко безумно можеха да се поддадат на моментна емоция. Това бе достатъчно, за да я държи будна. Знаеше, че двамата със Стив трябва да предприемат нещо. Не можеха да живеят по този начин завинаги.

Когато пристигна, взе такси до вкъщи, градът имаше приказен вид, целият бе покрит със сняг. Отново заваля, макар и слабо. Бе денят след Коледа, но поне бе стигнала до дома. А когато влезе в спалнята, завари Стив там, дълбоко заспал в тяхното легло. Свали дрехите си и тихо се пъхна под завивките до него. В съня си той я притегли към себе си и я прегърна.