Даниел Стийл
Изгубените надежди (8)

Глава 8

Когато се събуди на другата сутрин, Мари Анж оправи леглото си и слезе за закуска. Изглеждаше изморена.

— Как спахте? — попита я загрижено Бернар. Той вече пиеше кафе и четеше вестника, който Ален му бе донесъл.

— О… Тук е пълно със спомени — промълви замислено младото момиче, смятайки, че не е нужно да споделя повече с него и че вероятно е по-редно да закуси в градчето.

— Точно от това се страхувах. Мислех за вас снощи — продължи той, като й наля чаша кафе. — За тези неща е необходимо време.

— Минаха десет години — рече тя, отпивайки от кафето.

— Но не сте се връщали оттогава тук. — Погледът му бе пълен с разбиране. — Искате ли да се разходите в гората, или да отидете до фермата?

— Не, не. Вие сте много любезен, но смятам да се върна в Париж. — Нямаше смисъл да стои повече тук. Бе прекарала миналата нощ със спомените си и това й стигаше. Сега това беше неговата къща. Тя трябваше да си върви.

— Имате неотложна работа или срещи в Париж? — попита Бернар. — Или просто чувствате, че трябва да си заминете?

Мари Анж се усмихна и кимна. Той я гледаше с възхищение. Но в погледа му нямаше нищо, което да я заплашва. Фактът, че бе прекарала нощта сама с този непознат мъж в замъка, вероятно би скандализирал доста хора, помисли си Мари Анж. Но той бе толкова добър, възпитан и учтив!

— Мисля, че вие трябва да се радвате на дома си без разни досадни непознати да ви пречат — каза с най-сериозния си тон младото момиче. — Бяхте много любезен, господин графе, но аз нямам право да бъда тук.

— Както решите, вие сте моя гостенка. Всъщност, ако не бързате много, бих се радвал да ми опишете каква е била къщата преди. Ще ми отделите ли малко време? — Мари Анж имаше изобилие от време, никой не я чакаше и нямаше никаква работа. Все пак й се стори невероятно, че той я кани да остане за по-дълго.

— Сигурен ли сте, че го искате? — попита тя.

— Напълно. И ще ви бъда много благодарен, ако ме наричате Бернар.

Преди обяд те се разходиха по поляните и тя му разказа как е изглеждало всичко преди. Отидоха и във фермата. А след това извикаха Ален да ги вземе с колата, за да не вървят обратно пеша.

Слязоха в градчето и напазаруваха в магазина. Мари Анж купи няколко бутилки хубаво вино за Бернар, за да му благодари за гостоприемството и любезността. Този път, когато предложи да сготви нещо за вечеря, той я покани да вечерят навън. Отидоха в едно малко уютно бистро, което преди десет години не съществуваше, и прекараха чудесно. Бернар беше очарователен събеседник, разказваше й купища забавни истории. Двамата си говореха като приятели, които се познават отдавна. Той беше изключително чаровен, забавен, интелигентен и умен мъж.

Този път Мари Анж спа дълбоко. А когато стана на следващата сутрин, заяви доста по-категорично, че е време да си върви.

— Значи ще трябва да измисля нещо, за да ви попреча — каза Бернар, опитвайки се да изглежда уж сърдит, но се усмихваше. — Казах ви, ще бъда само благодарен, ако останете, Мари Анж.

Това беше лудост. Та те бяха напълно непознати един на друг. Не можеше да остане повече тук!

— Хайде останете поне за уикенда! — рече Бернар умолително. — Смятам да организирам вечеринка. Ще ми бъде приятно да ви представя някои приятели. Те ще бъдат направо очарован ако вие им разкажете за Шато де Мармутон. Единият е архитект, всъщност той ще се заеме с ремонта и обновлението на къщата. Ще ви бъда изключително благодарен, ако останете. Не разбирам защо искате да си вървите. Няма нужда да бързате толкова за Париж. Нали сама казахте, че имате време и нямате никаква спешна работа там.

— Не ви ли изморявам? Не ви ли е скучно с мен? — Мари Анж напълно искрено се притесняваше. Но този мъж очевидно желаеше да остане тук, сякаш я беше очаквал да се появи и нямаше нищо против тя да се настани и да живее в къщата му. Отнасяше се с нея като с желан и скъп гост и добър приятел, а не като с натрапник.

— Защо да ми е скучно? Какви са тези глупости! Вие сте очарователна и приятна компания, освен това ми помагате неоценимо с разказите си за къщата. Тя дори му бе показала тайната врата и коридор, който двамата с Робер толкова обичаха, и Бернар остана очарован. Дори Ален не знаеше за този таен проход, а беше израснал във фермата. Е, ще останете ли? Ако трябва наистина да вървите, което не мога да повярвам, поне останете до края на седмицата.

— Сигурен ли сте, че го искате?

— Абсолютно. Искам да останете, Мари Анж.

И така, тя остана. Отново посетиха бистрото, а на следващата вечер тя приготви вечеря в замъка.

Неусетно дойде краят на седмицата. Двамата вече се чувстваха като стари приятели. Сутрин бъбреха безгрижно и въодушевено, докато пиеха кафето си, дискутираха политиката, като Бернар й обясняваше какво всъщност става във Франция. Разказа й за хората, които познаваше, за най-добрите си приятели, разпитваше я за семейството й и понякога й говореше за съпругата и сина си. Каза й, че преди работел в банка, но сега се занимавал с консултантска работа, което му позволявало да разполага с повече свободно време. Трудил се бе упорито и неуморно доста години, но бил обхванат от отчаяние и самота, когато загубил жена си и сина си. Когато накрая все пак се посъвзел, решил да намали малко темпото.

Така се изтърколи цялата седмица. Реши да звънне на Били от пощата, но само за да му каже къде се намира. Обади се от една телефонна кабина, защото не искаше да натоварва телефонната сметка на Бернар с презокеански разговор.

— Познай къде съм! — извика въодушевено в мига, в който Били вдигна слушалката.

— Ами, чакай да видим! В Париж. В Сорбоната. — Той все още се надяваше, че тя ще се завърне, за да довърши образованието си в колежа в Айова. Затова го обзе безпокойство при мисълта, че се е записала да учи в Сорбоната.

— Не. На друго, много по-хубаво място. Опитай отново. — Обичаше да се закача с него. Толкова й липсваха разговорите с приятеля й.

— Не мога, предавам се.

— В Мармутон. В замъка!

— Да не би да са го превърнали в хотел? — Гласът му звучеше изненадано, но очевидно беше доволен да чуе, че Мари Анж е щастлива. Значи беше спокойна и тъжните спомени не я измъчваха. Радваше се също така да научи, че е стигнала до Шато де Мармутон. Нейната отколешна мечта се беше сбъднала.

— Не, не е хотел, а частен дом. Но принадлежи на един изключително мил и любезен човек, който ми позволи да остана.

— Има ли семейство? — попита загрижено Били, а тя се разсмя, като чу въпроса и тона, с който бе зададен.

— Имал е. Загубил е жена си и сина си по време на пожар.

— Кога?

— Преди десет години — отвърна Мари Анж. Знаеше с абсолютна увереност, че няма защо да се страхува от Бернар. Вече й бе доказал, че може да разчита на него от деня, в който бе пристигнала тук, и тя му вярваше като на истински приятел. Но й беше трудно да обясни на Били какво чувства към този мъж по телефона.

— Колко е възрастен?

— На четиридесет години — каза тя с такъв тон, сякаш Бернар беше на сто. Е, наистина, в сравнение с нея би могло да се приеме, че е много стар. Точно два пъти по-възрастен.

— Мари Анж, но това е опасно! Живееш съвсем сама в един замък на село с напълно непознат четиридесетгодишен мъж. Да не си си изгубила ума.

— Ние сме просто приятели. Аз му разказвам как е изглеждал замъкът, което ще му помогне да възстанови в първоначалния му вид.

— Защо не си отседнала в хотел?

— Защото исках да остана тук, Били, а и Бернар настоя. Обясни ми, че това ще му спести много време.

— Боя се, че постъпваш неразумно — укори я Били. — Какво ще правиш, ако ти се нахвърли. Може да ти направи нещо лошо! Та ти си съвсем сама с него!

— Няма да ми стори зло, кълна ти се. Пък през уикенда ще дойдат приятелите му, така че няма, съм сама. — От една страна, Били се радваше за нея, че се е завърнала в родния си дом, но от друга силно се притесняваше, че постъпва глупаво и неразумно, като се доверява на абсолютно непознат мъж. Но колкото повече й говореше, толкова повече тя се смееше и неочаквано той осъзна колко различна е Мари Анж. Тя беше истинска французойка.

— Само бъди внимателна, за Бога! Моля те! Ти не го познаваш, не знаеш кой е, освен че живее в твоята стара къща. Но това не е достатъчно.

— Той е почтен човек — каза малко хладно Мари Анж, чувстваше се длъжна да защити Бернар.

— Може би — отвърна със съмнение Били. Гласът й звучеше щастливо и сигурно беше доволна, че си е у дома. От думите й Били разбра, че тя продължава да възприема замъка като свой дом. Мари Анж му разказа за Софи и за писмата й, а Били не бе никак изненадан. Това просто беше още едно от нещата, които само леля Карол можеше да извърши.

— Все пак те моля да внимаваш и да ми се обаждаш по-често.

— Дадено. Не се тревожи за мен. Чувствам се супер! — Били отгатваше по гласа й, че това е истина. — Липсваш ми. — Това също беше истина. И тя му липсваше много. А сега още повече, защото в душата му се прокрадваше тревога.

Мари Анж се върна в замъка и двамата с Бернар отново вечеряха навън. А на следващата сутрин пристигнаха приятелите му. Бяха голяма и приятна група хора. Жените бяха начетени, елегантни и умни, всички бяха облечени изключително модерно и според Мари Анж особено красиво и с вкус. Бернар им обясни коя е тя. Разказа им, че е живяла тук с родителите си като дете. Единият от мъжете си спомни фамилията й и поясни, че е познавал баща й. По думите му Джон Хоукинс бил високо уважаван и преуспял човек. Тя бе разказала на Бернар как са се срещнали родителите й и при какви обстоятелства, и той бе дълбоко трогнат от историята, но сега й се стори още по-впечатлен от думите на приятеля си за успешния бизнес на баща й с износа на вина. Мари Анж неочаквано си даде сметка, че мъжете се интересуват повече от бизнес, отколкото от романтика.

Прекараха един прекрасен уикенд. Когато започна да си събира багажа в неделя вечер, Бернар отново я помоли да не си тръгва. Но момичето сметна, че престоят й тук прекалено се е проточил, а и вече му бе разказала всичко, което трябваше, за замъка. Беше време да си тръгва. Искаше да отиде в Сорбоната, но щеше да запази за цял живот спомена за десетте дни, които прекара в Шато де Мармутон с Бернар. Благодари му и бе трогната, когато той я целуна по двете бузи на сбогуване и й каза колко ще бъде тъжен без нея.

Мари Анж шофира до Париж цял ден и вечеря сама в хотела, мислейки за Бернар и за дните, които бе прекарала отново в замъка на родителите си. Къщата на нейното детство. Тези десет дни бяха без ценен подарък, който този непознат човек й бе направил, и тя му бе дълбоко признателна. На следващия ден му написа дълго и прочувствено писмо, в което му благодари от все сърце. Пусна го същата вечер. На сутринта отиде в Сорбоната. Все още не беше взела решение дали да се запише да учи тук, или да се върне в Айова, за да довърши последната година от обучението си в тамошния колеж. Мислеше за това, докато се разхождаше по булевард „Сен Жермен“. Не знаеше какво да направи. И както си вървеше, изведнъж се сблъска с Бернар дьо Бошан по пътя към хотела.

— Какво правите тук? — попита го изненадано Мари Анж. — Мислех, че ще останете в Шато де Мармутон.

— Така възнамерявах — призна някак засрамено той. — Но дойдох в Париж, за да ви видя. След като заминахте, имах чувството, че съм в гробница. — Тя беше едновременно очарована и поласкана от думите му, но реши, че сигурно има още много други причини, поради които е дошъл в града. Все пак беше щастлива да го види.

Бернар я заведе в „Лукас Картон“ на вечеря и „При Лоран“ на другия ден на обяд, а тя му разказа за посещението си в Сорбоната и за колебанието си какво да прави. Той я помоли да се върне в Шато де Мармутон с него, поне за няколко дни, и след като настоява достатъчно дълго и убедително, тя събра багажа си и тръгна. Беше върнала взетата под наем кола, затова пътуваха с неговата. Мари Анж се изненада колко й е приятно с него, как се наслаждава на компанията му и колко много неща имат да си кажат двамата. Не се измориха да си приказват, обсъждаха всевъзможни теми и когато пристигнаха в Шато де Мармутон, тя имаше чувството, че се завръща у дома си след дълго отсъствие.

Този път младото момиче остана една седмица и с всеки изминал ден двамата с Бернар ставаха все по-близки и по-близки. Разхождаха се по поляните, в гората и прекарваха часове наред заедно.

Беше почти краят на месеца, когато се върнаха в Париж. Тя отседна в хотел, а Бернар си отиде у дома, но дойде да я посети. И отново бяха постоянно заедно. Хранеха се по ресторанти и правеха дълги разходки в Болонския лес. Мари Анж бе изключително спокойна с него, така както се бе чувствала в компанията на Били. Да, освен Били от Айова Бернар също беше станал неин приятел. Единственото нещо, за което се безпокоеше, бе, че не знаеше какво решение да вземе за следването. Не беше сигурна какво иска да направи. Дали да се върне в Айова, или да остане в Париж.

Двамата седяха в градината на Тюйлери, когато Бернар подхвана тази тема.

— Имам страхотна идея. Нещо, което трябва да направиш, преди да вземеш окончателно решение — рече й загадъчно той. Тя нямаше представа за какво говори и беше удивена, когато й предложи да замине за Лондон заедно с него. Имал някаква работа там. — Ще ходим на театър, ще вечеряме в „Харис бар“, ще танцуваме в „Анабелс“. Ще ти хареса. Нали не си ходила в Англия? Ще видиш, че там е чудесно. След това можем да се върнем в Шато де Мармутон за уикенда и тогава ще вземеш решение какво да правиш.

Усети, че в живота й настъпва пълен обрат. А те дори не бяха любовници, бяха само приятели.

В края на краищата, понеже се чувстваше толкова добре и приятно с него, Мари Анж отиде в Лондон. Взеха отделни стаи в хотел „Кларидж“ и излизаха всяка вечер. Харесаха й хората, с които се срещаха, бе очарована от местата, на които ходеха, от пиесите и мюзиклите, които гледаха. Прекараха прекрасно. Ходиха да пазаруват антикварни предмети за Шато де Мармутон. Посетиха и търг в „Сотби“ с тази цел. Но сега Мари Анж не се обади на Били, за да му каже къде е. Беше сигурна, че няма да я разбере. И макар да знаеше, че животът, който води в момента, е временен и в известен смисъл неразумен, той й харесваше. А Бернар се държеше безупречно. Нито веднъж не й посегна, дори не направи неприличен намек и очевидно я уважаваше. Бяха само приятели до нощта, когато отидоха да танцуват в „Анабелс“. След танца той се наведе и нежно я целуна по устните. Тя не можеше да откъсне очи от него и се чудеше какво означава тази целувка. Нямаше приятелка или някой близък човек, с когото да сподели вълнението си. Не можеше да се обади на Били. Интуитивно чувстваше, че той ще я упрекне и няма да я разбере.

Но Бернар изясни всичко, когато се върнаха в Шато де Мармутон. Докато се разхождаха ръка за ръка из гората, Мари Анж почувства, че поведението му е променено.

— Мари Анж, влюбих се в теб — заговори Бернар с тих и сериозен глас. — Подобно нещо не ми се е случвало след смъртта на жена ми. Не искам да те нараня, нито да те обидя. — Тя вдигна очи, сърцето й се сви болезнено и осъзна, че всъщност с него са станали повече от приятели. — Греховно ли ти звучи? Притеснявам ли те? — попита я тревожно той. — Знам, че съм прекалено възрастен за теб. Нямам право да се намесвам в живота ти, нито да ти преча, особено ако искаш да се завърнеш в Америка. Но открих и осъзнах, че единственото нещо, което искам, е да бъда с теб. Ти какво мислиш? Какво, чувстваш?

— Трогната съм — отвърна сериозно Мари Анж. — Не съм допускала, че може да имаш подобни чувства към мен, Бернар. — Той бе толкова умен, начетен и щедър и тя бе поласкана от любовта му към нея, радваше се, че е започнала да означава нещо повече за него. Никога не бе си позволила да си помисли подобно нещо, защото смяташе, че са само приятели. Но Бернар бе отворил не само дома си, но и сърцето си за нея. Тя бе влязла в живота му, бе останала в замъка, а сега сама не искаше да си тръгва. Чудеше се дали това е животът, отреден от съдбата, и дали Бернар е мъжът, с когото да го сподели.

— Е, какво ще правим, любов моя? — попита я с безкрайна нежност в очите Бернар и я целуна под дървото, където си бе играла като дете. Този път Мари Анж не бе изненадана от целувката и му отвърна със страст.

— Не знам. Никога преди не съм била влюбена отвърна просто тя. Беше девствена не само физически, беше девствена и емоционално. Не бе изпитвала силата на любовта, не бе имала никаква любовна връзка. Всичко бе неочаквано и ново за нея и доста замайващо, както самият Бернар.

— Може би ще е по-разумно да изчакаме известно време — предложи той.

Те останаха в Шато де Мармутон по-дълго, отколкото бяха планирали първоначално. Той й носеше цветя и малки смешни подаръци. Целуваха се непрекъснато и Бернар беше толкова нежен и мил, че Мари Анж се носеше на вълните на щастието. През ноември те се любиха за пръв път. Беше минал около месец от деня, в който се бяха срещнали. И докато лежаха в прегръдките си, той й каза всички онези неща, които тя дори не смееше да мечтае, че ще чуе някога от устата на мъж.

— Искам да се оженя за теб — прошепна Бернар. — Искам да имам деца от теб. Искам да бъда с теб през целия си живот. — Каза й, че когато загубил жена си и сина си, осъзнал колко кратък е животът. Затова сега не искал да губи нито минута от скъпоценното време. Мари Анж не бе изпитвала подобно щастие. — Опасявам се, че не е особено прилично, любов моя — продължи той. — Аз съм на четиридесет и една години, а ти си съвсем младо момиче. Няма да ти хареса какво ще говорят хората, когато разберат, че помежду ни има любовна връзка. Не е честно, не е почтено спрямо теб. — Изглеждаше потиснат и тя се уплаши, защото си помисли, че по този начин той иска да сложи край на връзката им. Но Бернар веднага изясни нещата и Мари Анж въздъхна с облекчение. — Ти нямаш семейство, нямаш никого на този свят. Зависиш изцяло от моята милост и си съвсем сама.

— Мисля, че да завися от твоята милост ми е много приятно — шеговито отвърна Мари Анж.

— Аз обаче не мисля така. Ако имаше семейство зад гърба си, нашата история би била съвсем различна. Но ти нямаш.

— Е, и какво предлагаш? Искаш ли да ме осиновиш? — Закачаше го, защото вече бе сигурна, че той няма намерение да скъса с нея. Харесваше й начинът, по който се тревожеше за нея, харесваше й желанието му да я предпази и защити от всичко. Досега никой не бе я закрилял, освен Били, но той беше само момче. А Бернар бе истински мъж. Достатъчно възрастен, за да й бъде баща. И действително понякога постъпваше точно като такъв. Но понеже бе загубила своя собствен баща на съвсем крехка възраст, тя оценяваше защитата, която й предлагаше, както и очевидната му загриженост. Всъщност беше безнадеждно влюбена в него, макар, сама да не го осъзнаваше. Той бе покорил изцяло сърцето й.

— Не, не искам да те осиновя — изрече тържествено Бернар, почти с благоговение, като посегна й докосна ръката й. — Искам да се оженя за теб. Струва ми се, че не можем да чакаме много дълго. Наистина не се познаваме отдавна, но сме много по-близки от редица други, които се женят след пет години връзка. Нямаме тайни един от друг и откакто сме се срещнали, почти всеки миг прекарваме заедно. Мари Анж — той я погледна нежно, — обичам те повече от всичко, което съм обичал в живота си.

— И аз те обичам, Бернар — призна тихо тя. Всичко беше станало бързо, но й изглеждаше точно и правилно. Повече нямаше да мисли за учене и университети. Щеше да има Бернар и да се върне да живее в замъка. Щеше отново да има семейство. Той й предлагаше живот, за какъвто дори не бе посмяла да мечтае. Нищо друго не й трябваше.

— Хайде да се оженим тази седмица. Тук, в Мармутон. Можем да се венчаем в църквата и да започнем живота си заедно. Това ще бъде едно ново начало за теб и за мен. — И двамата го искаха повече от всичко на света. — Е, какво ще кажеш?

— Аз… ами добре. Съгласна съм.

Той я прегърна и я притисна към себе си. Останаха така дълго време, след което се върнаха в замъка ръка за ръка. Този следобед се любиха часове наред.

После Бернар повика свещеника и направи всички приготовления. А Мари Анж се обади на Били, като този път използва телефона в замъка. Нямаше никаква представа как да му съобщи вестта.

Затова просто избълва новината наведнъж, без каквито и да е уводи и въведения. Страхуваше се, че ще го нарани, макар че винаги бе твърдяла, че между тях не може да има каквито и да е любовни истории. Но знаеше колко много я обича Били и колко се страхува за нея.

— Какво? Какво смяташ да направиш? — извика изумено той. — Нали каза, че сте само приятели! Гласът му звучеше ужасено. Очевидно беше потресен. Обвини я, че откакто е заминала за Франция си е изгубила напълно ума. Никога преди не е бил импулсивна. Винаги е била разумна.

Но Мари Анж бе толкова луда от любов по Бернар, че сега в живота й той бе единственият и най-силният двигател. Беше завъртял главата й за нула време и тя бе безнадеждно влюбена в него.

— Така е. Бяхме приятели, но нещата се промениха — отговори Мари Анж съчувствено. Не бе очаквала, че Били ще се разстрои до такава степен.

— Очевидно! Слушай, момиче! Не бързай! Просто изчакай малко и виж дали чувствата ти са истински. Та ти току-що пристигна там, емоционално си объркана. Посещението ти в замъка… Спомени от детството… Сигурно ти е дошло в повече. — Той се опитваше да я накара да мисли разумно.

— Не, не е така — настоя тя.

Били не смееше да я попита дали вече е спала този мъж, но предполагаше, че е така. Беше направо съкрушен след разговора си с нея, но знаеше, че не може да направи нищо. Мари Анж щеше да се омъжи за един абсолютно непознат човек, мислеше си той, при това, защото този човек живееше в замъка на баща й. Пък и беше граф. Почувства се ужасно безпомощен. Но не можеше да направи нищо.

— С кого говори? — попита я Бернар, когато тя затвори телефона.

— С моя най-добър приятел в Америка. — Тя се усмихна измъчено. — Мисли, че съм си загубила ума. — Много й беше жал за Били и съжаляваше, че го бе разстроила така, но бе напълно сигурна в Бернар, в любовта му към нея и в своите чувства към него.

— Аз също — засмя се Бернар. — Сигурно е заразително.

— Какво каза свещеникът? — попита Мари Анж. Тя не се тревожеше за думите, които й наговори Били. Той подозираше Бернар и това бе разбираемо, но времето щеше да покаже, че приятелят й греши. Все пак трябваше да му каже, че ще се омъжи за Бернар. Той беше най-добрият й приятел, беше й като брат. В края на разговора им я бе помолил да го държи в течение, ако вземе друго решение, пък дори и да не вземе. Обеща, че винаги ще остане неин приятел каквото и да се случи и ще бъде насреща. Но въпреки че го обичаше много, Мари Анж смяташе, че няма да има нужда от него. Беше напълно погълната от Бернар, от новия живот, който я очакваше, и се чудеше какво ли ще си помислят неговите приятели, когато разберат за сватбата им. Бернар обаче явно не се тревожеше за това. И двамата бяха напълно сигурни, че предприемат най-правилната стъпка.

— Свещеникът каза, че ще трябва първо да сключим граждански брак в кметството. Утре, в петък. След това ще ни венчае в църквата. Ще обяви имената ни още днес и ще съкрати малко периода на изчакване. Как ти звучи, госпожо графиньо? Мари Анж съвсем бе забравила за титлата му. Щеше да бъде графиня. Преди няколко месеца беше робиня на леля Карол, а ето че най-неочаквано бе станала наследница на приказно състояние и сега се женеше за граф, който я обожаваше, когото и тя обожаваше и който щеше да й върне родния дом Мармутон. Главата й бе напълно замаяна и продължаваше да се върти, когато на другия ден отидоха в кметството, за да сключат брак. А ден след това тя застана в малката църква на територията на замъка и стана жена на Бернар пред очите на Бог. Свидетели на церемонията бяха мадам Фурние и Ален. Старата жена плака през цялото време, благодарейки на Господ, че Мари Анж най-сетне се е завърнала.

— Обичам те, скъпа — произнесе тържествено Бернар и я целуна така пламенно, че и свещеникът се усмихна. Бяха хубава двойка, граф и графиня Дьо Бошан.

След церемонията пиха шампанско със свещеника, мадам Фурние и Ален. После всички си тръгнаха, а Бернар я грабна на ръце и я отнесе по стълбите на замъка до гостната стая, която той използваше за спалня. Положи я внимателно на леглото, както бе облечена в прекрасната бяла атлазена рокля. Погали с ръка златисторусата й коса и я целуна отново.

— Обожавам те — прошепна той.

Мари Анж го целуна, неспособна да повярва на щастието, което я бе сполетяло. Бернар я съблече нежно и докато се любиха през нощта, тя безмълвно се молеше да бъде достойна майка на детето му.