Даниел Стийл
Изгубените надежди (2)

Глава 2

Погребението се състоя в църквичката, която се намираше в границите на имението. От околните ферми и от близкото село се стекоха много хора. Приятели на родителите й и на Робер, целият му клас от училище, онези, които все още не бяха отишли в университета, и много хора, които работеха или бяха свързани с бизнеса на баща й. В замъка бяха приготвили храна и след церемонията всички отидоха там, за да хапнат и пийнат за „бог да прости“, но никой не намери думи да утеши бедното дете, което бе останало съвсем само след трагедията, и старата икономка, която го обичаше.

Ден след погребението пристигна адвокатът на баща й, за да обясни ситуацията. Оказа се, че Мари Анж има все пак един жив роднина, лелята на баща й — Карол Колинс, която живееше някъде далеч, в някакво чуждо място, наречено Айова. Мари Анж я бе чула само веднъж или два пъти по телефона и си спомняше, че баща й не я обичаше особено много. Лелята никога не бе идвала във Франция, а те никога не бяха ходили на гости в Америка, нито си кореспондираха с нея, така че детето не знаеше нищо за тази жена.

Адвокатът съобщи, че вече е разговарял с нея и че тя иска Мари Анж да се премести да живее в Америка. Същевременно той се нагърби с грижата да я „отърве“ от замъка и да закрие бизнеса на баща й, които за Мари Анж, тъй като е само на единадесет години, не представляват интерес. Обясни също така, че имало някои малки дългове, термин, който й прозвуча доста тайнствено, както и думата, собственост на родителите й. Детето го гледаше онемяло.

— Тя не може ли да остане да живее тук, господине? — попита Софи през сълзи, но адвокатът поклати глава. Не можело да се остави едно дете да живее в замъка само с някаква стара прислужница, която дори не му била роднина. Предстояло да се вземат решения за нейното образование, за живота и бъдещето й, и едва ли някой би очаквал Софи да се нагърби с тези толкова важни неща. Вече бил казал на хората от офиса на Джон, че старата икономка е с влошено здраве и очевидно било най-добре детето да се изпрати да живее при роднини, които ще се грижат за него и ще осигурят бъдещето му, колкото и добри да били намеренията на Софи. Уведоми я още, че би могъл да й осигури пенсия или настаняване в пансион, и беше много доволен да чуе, че предложението му не представлява интерес за нея. Тя се тревожеше единствено и само за това, какво ще стане с Мари Анж, изпратена да живее при непознати хора. Старата икономка наистина се безпокоеше за детето. То почти не бе яло от деня, в който загинаха родителите му, и беше мълчаливо и напълно отнесено. По цял ден лежеше на тревата в градината с очи, вперени в небесата, сякаш търсеше там образите на любимите си хора и отговор на незададените си въпроси.

— Сигурен съм, че леля ви е много мила жена — обърна се към Мари Анж адвокатът. А тя продължи да го гледа втренчено, без да мигне, неспособна да му обясни, че баща й бе нарекъл леля си „малоумна и с лош характер“. А това определение никак не звучеше като „много мила жена“, нали!

— Кога смятате да я изпратите? — попита шепнешком Софи, след като детето излезе. Дори не можеше да си представи, че ще се разделят.

— Вдругиден — отвърна мъжът, което накара старата жена да изхлипа. — Ще я заведа лично в Париж и ще я кача на самолета. Ще лети до Чикаго, след което ще смени полета. Леля й ще изпрати човек, който да я вземе от летището и да я заведе във фермата. Мисля, че това е мястото, където господин Хоукинс е роден и израснал — увери я той, но чувството й за загуба бе толкова огромно, че тя не можеше да се успокои. Беше загубила не само работодателите си, които обичаше и от които се възхищаваше. Беше загубила момчето, за което се бе грижила от деня на рождението му, а сега щяха да й отнемат детето, което обожаваше от мига, в който очите му се отвориха за първи път за света. Мари Анж беше като лъч светлина за всички, които я познаваха. Все едно губеше собствената си дъщеря и дори още по-жестоко, защото това дете се нуждаеше от нея и беше толкова обичливо и мило.

— Как ще научим дали се отнасят добре с нея? — продължи да разпитва Софи. — Ами ако не е щастлива там?

— Няма друг избор — отвърна адвокатът. — Това е нейното единствено семейство, госпожо. Все ще трябва да живее някъде и, слава Богу, че госпожа Колинс се съгласи да я приеме.

— Тази жена има ли деца? — продължи да разпитва Софи, надявайки се, че ако е така, то Мари Анж може би ще намери любов и спокойствие в непознатата страна и дом.

— Мисля, че е доста възрастна, но говореше много интелигентно и разумно. Беше изненадана, когато й се обадих, но веднага поиска да вземе детето при себе си. Каза да я изпратим с топли дрехи, защото зимите там били много студени.

Всичко, което Софи знаеше за щата Айова, не бе повече от онова, което знаеше за Луната. Не можеше да понесе мисълта да изпрати Мари Анж надалеч, но опакова всичките й дрехи и вещите, които момиченцето обичаше — играчки и кукли, снимките на Робер и родителите й, така че поне да бъде заобиколена с познати предмети.

Успя да побере багажа в три огромни куфара, а адвокатът не направи никакъв коментар, когато след два дни дойде да вземе Мари Анж. Детето изглеждаше изпаднало в дълбока депресия и очевидно не можеше да възприеме какво става. В очите му се четяха шок, страх и агония, а когато се хвърли в прегръдките на Софи, нещата станаха още по-зле. Възрастната жена също беше много разстроена. Адвокатът изчака десет минути, докато те безнадеждно и отчаяно плачеха. Чувстваше се неловко и неудобно, но накрая си позволи да докосне внимателно Мари Анж по рамото.

— Трябва да вървим. Не бива да изпускаме самолета в Париж.

— Да, добре — изхлипа нещастно детето. — Не искам да ходя в Айова. Искам да остана тук. — Той не си направи труда да й напомни, че замъкът ще бъде продаден, заедно с цялата покъщнина в него. Нямаше смисъл нещо да бъде запазено, защото Мари Анж беше много малка и освен това отиваше да живее надалеч. Нейният живот в Шато де Мармутон беше приключил. И тя знаеше това, независимо от мълчанието на адвоката. Огледа се, преди да тръгне, сякаш се опитваше да запомни всичко наоколо и да вземе спомените завинаги със себе си. А Софи остана да хлипа безутешно, когато те отпътуваха. На сбогуване обеща на Мари Анж да й пише всеки ден. Колата изчезна зад хълмовете, а старата жена се свлече на колене в двора и заплака с глас. После се прибра в кухнята, преди да се върне в своята къщичка и да събере багажа си. Остави всичко в замъка чисто и подредено, след което излезе, хвърли един последен поглед и заключи вратата след себе си.

Навън грееше септемврийското слънце. Софи вече имаше планове. Щеше да остане за малко при свои приятели в една съседна ферма, а после да отиде при дъщеря си в Нормандия.

По време на дългото пътуване до Париж Мари Анж не продума нито дума. Адвокатът безуспешно се опита на няколко пъти да подхване разговор и накрая се отказа. Тя нямаше какво да му каже, а той съзнаваше, че няма думи, с които да я утеши. На момичето тепърва му предстоеше да се учи да живее с болката, както и да свикне с живота при пралеля си в Айова. Мъжът беше почти сигурен, че ще бъде щастлива. Нямаше цял живот да остане неутешима я!

Те спряха да обядват в едно ресторантче край пътя, но Мари Анж не хапна нищо, а когато й предложи да й купи сладолед късно следобед на летището, тя само поклати отрицателно глава. Сините й очи изглеждаха огромни върху бледото личице, а къдриците й бяха разрошени. Но Софи я бе облякла в красива синя рокля с жабо, донесена от майка й неотдавна от Париж. А върху нея носеше късо тъмносиньо сако. Беше обула най-хубавите си кожени обувки, на врата й висеше златният медальон — последният подарък от брат й. Ако човек я погледнеше отстрани, трудно можеше да предположи, че е прекарала цяло лято, тичайки боса из поляните, прескачайки оградите и катерейки се по овощните дървета в градината.

Когато се качи на самолета, изглеждаше като малка принцеса от романтична трагедия. Адвокатът остана дълго време загледан след нея, но тя не се обърна нито веднъж, дори за да махне с ръка. Не каза и нищо, освен учтивото „Довиждане, господине“, когато той стисна ръчичката й, а стюардесата я поведе към борда на самолета за Чикаго. Беше обяснил много внимателно на екипажа, че детето е загубило цялото си семейство и че го изпраща при роднини в Щатите. Стюардесите забелязаха, че момиченцето е дълбоко нещастно. Беше отнесено, сякаш не възприемаше реално нещата, а се рееше в един друг свят, който те не можеха да видят, нито да възприемат.

Връзките й с този свят бяха срязани, прекъснати, а тя не знаеше какво я очаква в другия, към който се бе упътила.

Главната стюардеса обеща да я наглежда през целия полет и когато кацнат в Чикаго, да се погрижи за нея и да я качи на следващия самолет, който щеше да я отведе в Айова. Адвокатът й благодари, но сърцето му се сви при мисълта, какво ли очаква малката Мари Анж. Все пак се радваше, че поне имаше пралеля, която да я приюти и да се грижи за нея.

Той остана на летището, докато самолетът излетя, след което отпътува обратно в Шато де Мармутон, мислейки през цялото време за детето и за безмилостната съдба, отнела му всичко, но също и за работата, която му предстоеше, свързана с разпродаването на имуществото, замъка и бизнеса на баща й. Все пак беше доволен и благодарен, че поне Джон Хоукинс бе оставил работите си в изряден вид.

Мари Анж остана будна почти през цялата нощ на полета и едва след неколкократното настояване на стюардесите се съгласи да хапне едно малко парченце пиле. Но не яде нищо друго и не продума нито дума. Седеше, вперила очи през прозореца, сякаш можеше да съзре нещо навън. Но там, в мрака, нямаше нищо. Нищо, което да види, за което да мечтае или да се надява. В единадесет часа тя почувства, че всичко е свършено. Сякаш целият й живот бе останал зад гърба й. И когато най-накрая затвори очи, можа да види любимите лица толкова ясно, сякаш ги гледаше на снимките в медальона. Носеше и една снимка на Софи със себе си, както и адреса на дъщеря й. Беше й обещала да й пише веднага след като пристигне при лелята, а Софи бе дала дума незабавно да й отговори.

Пристигнаха в Чикаго в девет вечерта местно време и един час по-късно Мари Анж вече бе на борда на самолета за Айова с трите си огромни куфара. А в единадесет и половина кацна на летище Форт Додж. Тя погледна през прозореца. Навън бе съвсем тъмно и трудно можеше да види нещо, но земята изглеждаше равна като тепсия, докъдето поглед стига, а летището — съвсем малко. Стюардесата й помогна да слезе и я заведе до терминала, където я очакваше един мъж с широкопола каубойска шапка. Имаше мустаци и сериозни тъмни очи. Мари Анж малко се уплаши от него, но той побърза да обясни на стюардесата, че е работник при лелята. Госпожа Колинс му бе дала писмо, с което го упълномощаваше да вземе Мари Анж. Така че девойката му връчи паспорта на детето, сбогува се, а мъжът хвана малката ръчичка и двамата тръгнаха да вземат багажа. Човекът се изненада от големината и броя на куфарите и за пръв път се усмихна.

— Значи добре направих, че дойдох с камиона? — рече закачливо, но не получи отговор. Тогава си помисли, че може би момичето не знае английски, въпреки че баща му е американец. Всичко, което детето каза на стюардесата, беше „Good bye“, а и той забеляза, че има силен френски акцент. Това, разбира се, не бе изненадващо. Нали майка й бе французойка, а самата тя бе израснала във Франция.

— Гладна ли си? — попита въпреки опасенията си, произнасяйки думите бавно и отчетливо, за да го разбере. Тя само поклати глава, без да каже нищо.

Мъжът повика един носач, който да носи единия куфар до камиончето, а самият той взе другите два. По пътя й съобщи, че се казва Том Карол. Мари Анж слушаше и кимаше, и той се зачуди дали мълчи, защото е дълбоко травматизирана от смъртта на родителите си, или просто е свенлива и плаха. В очите й прочете тъга и толкова безутешна мъка, че сърцето му се сви от жалост и съчувствие.

— Твоята леля е добра жена — рече окуражително Том, като подкара старото, очукано камионче.

Куфарите бяха подредени в каросерията отзад. Мари Анж не продума. Тя вече мразеше тази неизвестна леля, която я бе отделила от родния дом и от Софи. Всъщност Мари Анж искаше да си остане вкъщи. Повече отколкото който и да е човек на света би могъл да проумее това.

Пътуваха около час и когато слязоха от магистралата по един тесен коларски път, бе около един часът след полунощ. Продължиха няколко минути по него и Мари Анж видя голяма къща, която изплува пред очите й в нощта. Показаха се също така два силоза, висок и дълъг хамбар и някакви други постройки. Изглеждаше като ферма, но не приличаше на онази в Шато де Мармутон. Всичко й изглеждаше толкова различно, сякаш бе кацнала на чужда планета. Всъщност то си бе почти така. Когато спряха пред вратата на къщата, никой не излезе да ги посрещне. Том взе багажа й от камиончето и отвори вратата на стара, селска и доста неподдържана и бедна кухня. Мари Анж остана колебливо на прага зад него. Сякаш се страхуваше какво ще открие, ако влезе вътре. Мъжът се обърна и с любезна усмивка й се поклони.

— Влизай, Мари — рече той, изпускайки втората половина от името й. Ще видя дали ще мога да открия леля ти Карол. Тя каза, че ще те чака. — Мари Анж беше пътувала повече от двадесет и четири часа и изглеждаше изтощена. Но очите й бяха широко отворени и съвсем будни, когато го погледна.

В този момент чу шум и цялата подскочи, когато една стара жена, седнала в инвалидна количка, се появи на вратата. Зад гърба й се виждаше полутъмната стая, откъдето беше излязла. За едно дете на единадесет години това безспорно бе доста страшно.

— Каква е тази глупава рокля, която си облякла! Да не си тръгнала на бал! Та тук е ферма — рече жената вместо поздрав.

Имаше ъгловато сурово лице и очите й съвсем бегло напомняха очите на баща й. Ръцете й бяха дълги, груби и кокалести. С тях обаче тя много чевръсто въртеше колелата на инвалидната количка. Мари Анж бе силно изненадана, че всъщност лелята е саката, и това доста я поизплаши.

— Облякла си се сякаш ще ходиш на гости. — В думите й нямаше похвала или насърчение, а укор, критика. Всъщност Софи бе сложила в багажа й още много „красиви и глупави“ рокли като тази, която носеше. — Говориш ли английски? — попита жената, за която Мари Анж вече бе разбрала, че е пралеля й. Затова кимна в отговор. — Благодаря ти, че я доведе, Том — обърна се тя към мъжа, който потупа окуражително детето по рамото и си тръгна.

Той също имаше деца и дори внуци, и му беше много тъжно за момиченцето, дошло чак тук, толкова далеч от родния си дом и поради такива трагични причини. Беше такова сладко малко човече и изглеждаше така уплашено през целия път от летището въпреки всичките му усилия да я разсее и утеши.

Том познаваше Карол Колинс. Беше сурова жена. Никой не можеше да каже за нея, че е мила, нежна или любвеобилна. Не бе имала свои деца и очевидно те не я интересуваха, защото никога не говореше на тази тема. Децата на работниците и на малкото приятели, с които общуваше, не означаваха нищо за нея. Тя сякаш не ги забелязваше. Беше истинска ирония на съдбата, че на тази възраст, почти в заника на живота, пътят й се пресичаше с пътя на едно дете. Том се надяваше това да повлияе благотворно на характера й и да посмекчи малко суровостта й.

— Сигурно си изморена — рече лелята, като огледа критично Мари Анж, след като двете останаха сами в кухнята. Момичето се бореше с все сили да не се разплаче и мълчаливо преглъщаше сълзите си. Копнееше за ласкавата, топла прегръдка на Софи, където можеше да се скрие и да се наплаче. Софи щеше да я притисне към гърдите си и да я успокои. — Можеш да си лягаш.

Мари Анж наистина беше изморена, но много повече беше гладна. Карол Колинс беше първият човек тази вечер, който не й предложи нищо за ядене, а пък детето се страхуваше да си поиска.

— Все пак ще кажеш ли нещо? — попита лелята, гледайки я строго. Момичето си помисли, че това е намек да благодари.

— Благодаря, че ми позволихте да дойда — рече тя на английски, съвсем правилно, но с лек акцент.

— О, ти си можела да говориш! Мисля, че нямахме особено голям избор по въпроса с идването ти. Нито ти, нито аз — отсече Карол Колинс. — Ще трябва обаче да се справим и да извлечем взаимна полза от положението. Ще имаш доста работа тук. — Тя искаше още от самото начало да постави нещата на местата им, така че после да няма недоразумения. — Надявам се, че си взела и нещо по-подходящо за обличане от това — подхвърли пренебрежително и саркастично жената през рамо, като обърна количката си с опитна ръка.

Карол Колинс бе прекарала детски паралич като младо момиче и така и не успя да използва краката си, въпреки че можеше да се влачи и куцука с шини по тях. Но тя реши, че няма да го направи. Инвалидната количка за нея беше по-достойно и не толкова унизително средство за придвижване и тя я използваше вече повече от петдесет години. Следващия април щеше да навърши седемдесет. Беше овдовяла, след като съпругът й бе убит през войната, и никога повече не се омъжи. Фермата, която притежаваше, беше на баща й и тя я управляваше със здрава ръка, при това много добре. След като бащата на Джон, който й беше брат, умря, тя присъедини и неговата земя към своята. Жена му се бе омъжила повторно и бе заминала надалеч. При това бе много доволна от факта, че сестрата на мъжа й я бе отървала от земята. Карол Колинс беше единственият жив член от семейство Хоукинс, единственият жив роднина на Мари Анж. Знаеше всичко за земеделието и абсолютно нищо за децата.

Беше определила за момичето резервната стая за гости и не бе особено очарована от това, макар че стаята много рядко се използваше. Реши, че е по-добре това дете да спи в нея, отколкото да стои празна. Карол поведе Мари Анж през смътно осветения хол по един дълъг тъмен коридор. Детето мълчаливо я следваше. При всяка стъпка сълзите напираха в очите й и тя с мъка се сдържаше да не се разреве на глас от скръб, ужас и изтощение. А стаята, която видя, когато Карол светна лампата, беше празна и грозна. На едната стена висеше разпятие, а на другата — картина от Норман Рокуел. Леглото беше с метални рамки и тънък матрак. Имаше два чаршафа и едно одеяло, сгънато на две, една-единствена възглавница и хавлиена кърпа. Другите мебели бяха малка ракла и тесен гардероб и Мари Анж си помисли, че просто няма да има къде да побере нещата и дрехите, които носеше в куфарите. Но реши, че за този проблем ще мисли на сутринта.

— Банята е долу, в дъното на коридора — обясни Карол. — Ще трябва да я ползваме заедно и ще бъде най-добре, ако не прекарваш прекалено дълго време в нея. Но предполагам, че не си толкова голяма, та да седиш с часове там.

Мари Анж кимна. Майка й винаги стоеше безкрайно дълго в банята, вземаше вана с уханни соли, във водата бълбукаха мехурчета, а когато излизаше, прекарваше часове пред огледалото, докато направи грима и косата си. Мари Анж обичаше да я съзерцава. Но Карол Колинс не носеше никакъв грим, сивата й коса беше късо подстригана, а ноктите — ниско изрязани. Нямаше нищо женствено или по-особено у нея, което да привлече вниманието. Изглеждаше стара, намусена и сърдита.

— Предполагам, че знаеш как да си оправиш леглото. Ако ли не, ще трябва да се научиш — рече тя, без каквато и да е топлинка в гласа и Мари Анж отново кимна. Софи я бе научила как да си оправя леглото още преди много време, макар че все още не можеше да го прави особено добре. Затова понякога Софи й помагаше, а Робер винаги я закачаше, защото той се справяше идеално.

Двете така далечни една на друга роднини се изгледаха за момент. Карол присви очи доста удивено. За пръв път на лицето й се изписа някакво чувство, нещо като почуда и вълнение.

— Но ти приличаш на баща си, дете! Не съм го виждала от двадесет години — добави тя, без да си даде сметка, че забележката й може да натъжи момичето. Никакво съжаление. В съзнанието на Мари Анж припламна определението безсърдечна, което бе чула от татко си, и тя започна да разбира какво е имал предвид. Нейната новооткрита пралеля наистина изглеждаше студена, безсърдечна и нещастна, вероятно защото бе в инвалидна количка, реши детето. Но беше достатъчно възпитано и учтиво, за да не я попита защо не може да върви. Знаеше, че майка й не би одобрила подобно поведение от нейна страна. Беше я учила да бъде тактична и внимателна с хората.

— Не съм го виждала откакто замина за Франция. Това винаги ми е изглеждало най-налудничавото нещо, което един човек може да стори. След като имаше толкова много неща, които можеше да свърши тук. Баща му, моят брат, прие много тежко решението му да замине. Беше му трудно да се оправя сам във фермата, но Джон явно не се интересуваше от това. Мисля, че тръгна, защото искаше да бъде с майка ти. — Каза го почти обвинително и Мари Анж кой знае защо се почувства длъжна да се извини за поведението на баща си. Но не го направи. Вече можеше да разбере защо той бе избрал да живее във Франция. Къщата, в която бе попаднала, изглеждаше тъжна и потискаща, а лелята бе всичко друго, но не и мила или дружелюбна. Тя се зачуди дали всички останали членове на това семейство са приличали на нея. Карол Колинс беше толкова различна от майка й — весела, любвеобилна и гореща жена, изпълнена с любов, радост от живота и смях. И освен това беше много, много красива. Нямаше нищо странно, че баща й бе избрал да живее с нея, че бе избягал оттук, особено ако всички жени в Айова приличаха на тази леля.

Ако бе по-голяма, Мари Анж може би щеше да осъзнае, че Карол Колинс всъщност бе една тъжна жена. Беше нещастна, озлобена от живота и безсърдечна, но най-вече беше тъжна. Животът е бил несправедлив към нея. Беше я осакатил в най-ранните й и красиви години и бе отнел съпруга й няколко лета по-късно. В този живот сигурно бе имало много малко радост и затова тя не можеше да предложи радост на никого. Не беше изживявала това прекрасно чувство и не бе научена да дарява другите с него.

— Ще те събудя, когато стана — предупреди я лелята, а детето се зачуди кога ли ще бъде това, но не посмя да попита. — Ще ми помогнеш да приготвим закуската.

— Благодаря — прошепна едва чуто Мари Анж. Очите й плуваха в сълзи, но старата жена очевидно не ги забелязваше. Тя се завъртя с инвалидната си количка, а Мари Анж затвори вратата след нея, седна на леглото и безутешно заплака.

След доста време стана, оправи постелята си, после отвори куфарите, разрови ги и намери нощничката си, перфектно сгъната от Софи. Нощничката беше много красива, от най-фин памук и с нежна бродерия, която Софи бе извезала със старите си набръчкани ръце. Всъщност и всичко останало, което имаше, закупено от Париж, беше красиво и скъпо. Мари Анж си помисли, че Карол Колинс едва ли някога е виждала подобни неща, но и едва ли би се интересувала от тях.

Легна в студеното легло и остана дълго време будна в мрака, чудейки се какво ужасно нещо, какъв непростим грях бе извършила в живота си, че съдбата така я наказваше. Робер и родителите й вече ги нямаше. Бяха си отишли, а след тях и Софи, и сега тя бе съвсем сама с тази ужасна стара жена, в това враждебно, чуждо и мрачно място. Единственото, което искаше, докато лежеше в негостоприемното легло тази нощ, заслушана в непознатите звуци отвън, бе през онзи ден родителите й да я бяха взели заедно с Робер в пътуването си към Париж. Сега нямаше да е сама и всички щяха да бъдат заедно.