Даниел Стийл
Изгубените надежди (11)

Глава 11

Когато се върнаха в Шато де Мармутон, Мари Анж се чувстваше виновна и затова беше два пъти по-мила с Бернар. Скоро обаче откри, че са дошли нови сметки. Той най-безгрижно й обясни, че бил забравил да плати наема за вилата и яхтата миналото лято, така че се налагаше тя отново да покрие разходите със своите пари. Но това вече й изглеждаше нещо съвсем дребно и простимо.

Къщата на улица „Варен“ беше почти завършена и понеже се бе натрупала цяла камара от неплатени сметки, младата жена реши да вземе заем, за да ги изплати. Инвестициите на Бернар, които уж щяха да се възвърнат, така и не се появиха. И тя престана да пита за тях. Нямаше смисъл. Дори вече не вярваше особено, че изобщо съществуват. Вероятно бе загубил парите или имаше по-малко, отколкото казваше. Но за нея това нямаше никакво значение. Тя не искаше да го затруднява излишно. Имаха две прекрасни къщи и две чудесни дечица. И макар да се сещаше от време на време за срещата си с Луиз дьо Бошан, Мари Анж се стараеше да не мисли за нея и не спомена нито дума на съпруга си. Беше сигурна, че жената е озлобена и затова го клевети и обвинява безпричинно. Всъщност твърденията, че той е убил детето й, бяха ужасни. Но Мари Анж й прощаваше обвиненията към съпруга й, защото бе сигурна, че ако тя загуби някое от децата си, сигурно също ще се побърка. Бернар и бебетата бяха всичко, което имаше на този свят и заради което живееше. Очевидно бе, че Луиз дьо Бошан се бе побъркала от мъка.

Когато Бернар й заговори за купуването на един дворец във Венеция или на къща в Лондон, тя му се скара като на малко момче, което иска още и още бонбони, и му каза, че вече си имат достатъчно къщи. Той възнамеряваше да пътува до Италия, за да огледа и една яхта. Имаше ненаситен апетит за скъпи и луксозни вещи, къщи, коли, но младата жена вече бе твърдо решила да го наглежда и да не му позволява повече екстравагантности. Когато Робер навърши три месеца, Бернар започна да говори за още едно дете. Идеята допадна на Мари Анж, но този път тя искаше да изчака още няколко месеца, макар че вече си бе възвърнала предишната форма и фигурата й бе по-красива и съблазнителна от всякога. Но искаше да се наслаждава още известно време на компанията на мъжа си, а не отново да носи бебе. Тази зима планираха да пътуват до Африка и тя смяташе, че там ще бъде много забавно и интересно. А за Коледа щяха да направят голямо тържество в замъка и друго едно, още по-голямо, на Нова година, когато щяха да отидат в къщата на улица „Варен“ и да направят официалното й откриване.

Мари Анж беше заета с децата, затова се обади на Били няколко седмици преди Коледа, за да го попита за плановете му за сватбата. Щеше й се да отиде до Айова, за да го види, но Америка бе толкова далеч и все нямаше време. Той я попита закачливо дали не е отново бременна. В края на разговора им Били най-неочаквано й зададе въпроса дали всичко е наред.

— Да. Добре съм. Защо ме питаш? Винаги бе имал силно развито шесто чувство по отношение на Мари Анж и предусещаше, когато нещо не е наред, но тя настоя, че е добре. Не му каза за срещата си с Луиз дьо Бошан от лоялност и преданост към Бернар. Пък и знаеше, че ще й бъде много трудно да обясни ситуацията, на когото и да е, особено на Били, който винаги бе хранел подозрения към съпруга й.

— Просто се тревожа за теб. Това е всичко. Не забравяй, че никога не съм виждал съпруга ти. Как мога да знам дали наистина е стабилен?

— Вярвай ми — усмихна се Мари Анж, пред очите й изникнаха червената му коса и луничките по лицето му. — Той наистина е най-стабилният мъж на света. — Стана й тъжно, че не бе виждала Били от толкова дълго време. Но той бе щастлив за нея, защото тя отново живееше в Шато де Мармутон и бе създала чудесно семейство. Всичко изглеждаше като справедлив обрат на съдбата. След лошото идва хубаво, това беше стара поговорка.

— Чула ли си нещо за леля си? — Карол вече бе над осемдесет години и Мари Анж знаеше, че не е добре. Беше й изпратила картичка за Коледа заедно със снимка на Елоиз и Робер, но за леля й това едва ли щеше да има някакво значение. Карол винаги й пишеше около Коледа по една кратка лаконична бележка, веднъж в годината. Единственото, което казваше в нея, бе, че се надява Мари Анж и съпругът й да са добре. Нищо повече.

— Ще дойдеш ли за сватбата през юни? — попита я Били.

— Ще се опитам.

— Мама поръча да вземеш и децата. — Но това едва ли щеше да стане, защото пътуването бе прекалено дълго за тях и ако Бернар изпълнеше намеренията си, тя отново щеше да бъде бременна.

Те побъбриха още малко за незначителни неща и когато чу, че Бернар се прибира, Мари Анж затвори телефона и отиде да го посрещне с целувка.

— С кого говореше? — Той винаги беше много любопитен и искаше да знае какво е правила, кого е видяла и с кого е говорила. Сякаш през цялото време се стремеше да бъде част от нейния живот, да знае всичко за нея, макар че по отношение на своя бе потаен и Мари Анж не знаеше почти нищо.

— С Били, от Айова. Все още иска да отидем за сватбата му през юни.

— Много време има дотогава, пък е и много далеч — усмихна се Бернар. За него Щатите бяха само Лос Анджелис и Ню Йорк. Беше ходил няколко пъти до Палм Бийч, но някаква си ферма в Айова бе под нивото му и определено не отговаряше на стила му. Току-що си бе купил комплект кафяви куфари от кожа на алигатор и Мари Анж трудно можеше да си ги представи хвърлени в каросерията на очуканото старо камионче. Беше се опитала да убеди Били да дойде с младата си булка на меден месец в Шато де Мармутон, а после да отидат в Париж, но той само се бе изсмял на предложението й. Двамата с Деби бяха пресметнали, че дори една седмица в Големия каньон ще им излезе прекалено скъпо, дори един уикенд в Чикаго не е по джоба им. А Франция! Боже мили, това бе съвсем друг свят, друг живот, просто една мечта! Двамата спестяваха всяко пени и го влагаха във фермата.

— Какво прави днес, любов моя? — попита я Бернар след вечеря. Бяха си наели готвачка от града и сега имаха повече свободно време за себе си и за децата, което беше чудесно. Но Мари Анж съжаляваше, че не готви сама за Бернар. Суетнята в кухнята й липсваше.

— Нищо особено. Приготвих някои неща за тържеството за Коледа и пазарувах. Играх си с децата. Елоиз е настинала. А ти?

Той се усмихна тайнствено.

— Купих петролен кладенец — произнесе така тържествено, сякаш очакваше да забият барабани. Изглеждаше ужасно доволен, но Мари Анж се намръщи.

— Какво си направил? — Надяваше се, че се шегува, но мъжът й изглеждаше искрено въодушевен, което направо я плашеше.

— Купих един петролен кладенец. В Тексас. Казаха ми, че едни хора продавали акции и аз направо извадих голям късмет. Преди това те са направили голям удар в Оклахома. — Той целият сияеше, беше безкрайно доволен и щастлив от сделката.

— И как го купи? — Мари Анж почувства как паниката расте в нея и я хваща за гърлото. Почти не можеше да говори.

— С полица. Познавам тези хора много добре.

— И колко струва? — Беше нервна, а той изглеждаше весел. — Колко струва твоят дял?

— Беше страхотна сделка! Те ми позволиха да платя половината сега, с полица за осемстотин хиляди долара. Няма да плащам другата половина чак до следващата година. — Но тя още отсега знаеше, че Бернар никога няма да я плати. Това щеше да стори тя, като вземе още пари на заем срещу нейния попечителски фонд. Преди две години десет милиона долара й изглеждаха огромно богатство, сега постоянно се страхуваше, че те ей така, един ден ще се изпарят и ще свършат. В ръцете на Бернар десет милиона долара можеха да се разсеят като прах за един миг.

— Скъпи, не можем да си го позволим. Тъкмо приключихме с плащането на къщата.

— Мила моя — усмихна се той на нейната наивност и се наведе да я целуне. — Ти си една много, много богата дама. Имаш достатъчно пари до края на живота си и трябва да накараме късметът да работи за нас. Вярвай ми! Познавам тези хора. Те са го правили и преди.

— Кога трябва да покриеш полицата?

— До края на годината — отвърна безгрижно Бернар.

— Значи след две седмици. — Мари Анж направо бе смаяна от онова, което чу.

— Повярвай ми, ако можех, щях веднага да я покрия аз. Твоите съветници в банката би трябвало да ми благодарят, че ти правя услуга — рече Бернар, без да му мигне окото.

Мари Анж си легна и остана будна почти цялата нощ, мислейки за безразсъдното поведение на мъжа си.

На сутринта, когато се обади в банката и съобщи новината, съветниците й нямаха никакво намерение да благодарят на Бернар и категорично отказаха да й отпуснат пари. Младата жена нямаше избор, трябваше да го съобщи на Бернар, който буквално побесня.

— Господи! Как може да бъдат толкова глупави! И сега, ти какво очакваш от мен да направя! Моята честна дума е поставена под съмнение! Дори моята чест! Те ще си помислят, че съм някакъв гнусен лъжец, може дори да ме дадат под съд. Преди два дни подписах документите. Знаеш това, Мари Анж! Трябва да наредиш на банкерите си да платят.

— Направих го — отвърна сърдито тя, — но може би трябваше да ги попитаме, преди да подписваш каквото и да е.

— Та ти не си бедна! Що за глупости! Аз ще им се обадя утре — приключи разговора Бернар, намеквайки по този начин, че тя не се е справила както трябва.

Но когато се обади в банката, оттам бяха дори още по-категорични и му заявиха направо, че няма да отпуснат никакви пари.

— Мандалото падна — отрязаха го банкерите. Бернар беше ядосан както никога досега.

— Ти ли си им казала да се държат така с мен? — попита я подозрително той.

— Разбира се, че не. Но ние в действителност изхарчихме страшно много пари за двете къщи, цяло богатство.

Каза ние, но всъщност той не беше дал нито стотинка. И освен това беше пропилял още един милион долара, че и повече за картини и по други сделки. Нейните банкери я бяха уверили, че ще защитават интересите й, и онова, което бе останало от богатството й. За нейно добро. Тя би трябвало да мисли за бъдещето си и за децата си. И ако не можела да спре и да обуздае съпруга си, то те щели да го сторят.

Бернар вилнееше като животно в клетка. Непрекъснато викаше, гневеше се и се караше. Държеше се като сърдито дете, на което са отнели любимата играчка. Обаче нищо не можеше да направи. Сядаха да се хранят в пълно мълчание, а когато в края на седмицата Бернар се върна от кратко пътуване до Париж, той извика Мари Анж в кабинета си и й съобщи, че в банката й го третирали като жиголо. Очевидно тя била виновна за това положение. Не можел повече да търпи подобно отношение и смятал да я напусне. Нямал намерение да позволи да се отнасят така с него. Или щели да живеят и да си имат доверие, или… Нямало да продължи да живее в брак, в който го смятат за дете и не му вярват.

— Откакто съм те срещнал работя само и единствено за твоите интереси — заключи той. Изглеждаше наранен. — Господи! Като си помисля само! Позволих ти да останеш тук, макар че въобще не те познавах, защото чувствах колко много означаваш за мен. Изхарчих цяло състояние, за да ремонтирам и реставрирам този замък, защото е спомен от твоето детство. Купих къщата в Париж, защото мислех, че заслужаваш да блестиш в обществото. Единственото, което съм правил, е било да работя само за теб и за нашите деца от деня, в който те срещнах. И сега откривам, че ти не ми вярваш. Не мога да живея повече така.

Мари Анж бе истински ужасена от думите му. А като си помисли, че ще го загуби, направо изгуби ума и дума. Имаше две малки невръстни деца и може би отново беше бременна. Идеята Бернар да я изостави и да си отиде, я изпълни с такъв ужас, че реши да му даде всичко. Всичко, което той поиска, й през ум не й мина, че реставрацията на замъка, за която говореше той, всъщност беше платена с нейните пари. Трябваше да плати и къщата в Париж, която бе купил, без дори да я попита, така както бе подписал полицата на стойност милион и шестстотин хиляди долара за петролния кладенец, отново, без да й каже предварително.

— Съжалявам, Бернар… Съжалявам… — отвърна нещастно Мари Анж. — Не е моя грешка. Банката не ми дава парите.

— Не ти вярвам! Ти дори не си се опитала. И съм абсолютно сигурен, че грешката е твоя — отвърна сърдито Бернар. — Тези хора работят за теб, Мари Анж. Парите са си твои, те са длъжни да ти се подчиняват. Кажи им какво искаш, те трябва да го изпълнят. Освен, разбира се, ако не искаш да ме злепоставиш публично, като откажеш да покриеш един дълг, който съм направил заради теб. Ти ще получиш печалбата от тази инвестиция! Ти, Робер и Елоиз.

Беше така искрен и благороден! Мари Анж имаше чувството, че го е ранила право в сърцето. И се почувства двойно по-наранена.

— Те не са ми подчинени, Бернар. Те са мои попечители, знаеш това. Те вземат решенията, аз не мога да се меся. — Очите й го молеха за прошка и разбиране.

— Аз пък знам, че би могла да ги дадеш под съд, за да си вземеш онова, което си е твое, ако искаш.

— Ти това ли искаш да направя? — попита го смаяна Мари Анж.

— Ако ме обичаш, ще го направиш. — Всичко беше ясно.

На следващия ден Мари Анж отново говори с попечителите и те отново категорично й отказаха. Когато ги заплаши със съд, оттам недвусмислено й отговориха въобще да не прави опити, защото ще загуби делото. Обясниха й, че пред съдията ще бъде посочено съвсем точно и ясно колко безразсъдно са били изхарчени парите, и я увериха, че на този свят няма да се намери нито един съд, който да отвори фонда при тези обстоятелства за момиче на нейната възраст.

Тя все още бе само на двадесет и три години и банкерите й знаеха колко алчен е Бернар и колко подозрителен е за съда, но не й го казаха.

Когато разказа на съпруга си за разговора, той студено й заяви, че допълнително ще я извести какво е решил да прави. Но тя вече знаеше. Нали я бе заплашил, че ще я напусне, ако не покрие дълга му. Оставаха по-малко от две седмици до деня, в който трябваше да плати.

Настъпи вечерта на коледното тържество. От няколко дни Бернар не й говореше. Държеше се като предаден, несправедливо обвинен, нещастен човек и я караше да си плати за това.

Мари Анж беше нервна. Посрещаше и поздравяваше гостите вяло и с отнесен поглед. Бернар както винаги беше елегантен, величествен, но хладен. Носеше ново вечерно сако, ушито в Лондон, и уникални кожени обувки по специална поръчка. Както винаги дрехите му бяха изключително скъпи. Мари Анж бе облякла дълга рокля от червена коприна, която Бернар й бе купил от „Кристиан Диор“. Но въобще не се чувстваше празнично и се тревожеше до смърт, че мъжът й до края на годината ще я напусне, тъй като не ще успее да изплати полицата. Явно беше дълбоко засегнат, задето тя не бе направила нищо за него.

Не й каза нито дума, когато въведоха гостите си в трапезарията за вечеря, а след това, когато засвири музиката, танцува с всяка друга жена в салона, но не и със своята собствена. За Мари Анж това бе една много мъчителна вечер.

Минаваше полунощ, когато някой в кухнята каза, че му мирише на дим. Ален Фурние миеше чинии и помагаше на сервитьорите да почистят. Той реши да отиде и да провери какво става. Първоначално сервитьорите смятаха, че мирише от фурната, която бяха почистили, някой предположи, че може да е от свещите, запалени из цялата къща, или от някоя незагасена цигара. Но за да бъде сигурен, Ален се изкачи по стълбите, за да огледа. На втория етаж откри една свещ, която се бе наклонила прекалено близо до тежките нови завеси. Пискюлите им бяха подхванали огъня и едната завеса вече гореше.

Ален я откъсна от корниза, хвърли я на земята и започна да я тъпче. Едва тогава забеляза, че ресните в горния край също бяха обхванати от пламъци. Той започна да вика, но никой не го чу. Опита се безрезултатно да потуши пожара, преди да се е разпространил още повече, но музиката от долния етаж беше твърде силна и виковете за помощ не се чуваха. Като в някакъв кошмар пламъците танцуваха по завесите и се прехвърляха от една към друга и сякаш за секунди коридорът на целия втори етаж бе обхванат от пламъци, които вече пълзяха към стълбите.

Без да знае какво да направи, Ален се втурна обратно към кухнята и извика да донесат вода, кофи, ведра и да се качат горе, след което изпрати един от сервитьорите да повика пожарната. После изтича в салона, за да предупреди малкото останали гости. В мига, в който Мари Анж чу за пожара, тя хукна към втория етаж, където Ален вече хвърляше вода. Пламъците бяха успели да тръгнат по тапетите, с които бяха покрити стените към третия етаж, и образуваха нещо като огнен тунел. Но Мари Анж трябваше да премине през него, защото децата й спяха на горния етаж. В мига, в който понечи да пристъпи през пламъците, няколко силни ръце я дръпнаха назад. Мъжете, които бяха дошли от кухнята, за да се борят с пожара, знаеха, че със своята дълга червена рокля тя за секунди ще се превърне в жива факла.

— Оставете ме! — извика тя и се опита да се освободи. Но преди да успее да се изтръгне от ръцете им, тя видя как Бернар премина и бързо се изкачи на площадката. Тя също успя да се отскубне и бързо се втурна след него. Виждаше вратата на детската стая точно пред себе си. Коридорът беше пълен с дим. Зърна мъжа си, който грабна бебето, след което изтича в стаята, където Елоиз спеше в своето креватче. Момиченцето се събуди веднага щом чу гласовете на родителите си. Мари Анж се наведе и я взе на ръце. От етажа под тях се чуваше ревът на пламъците, примесен с виковете на хората. Когато погледна назад, младата жена видя, че стълбите горят, а знаеше, че прозорците тук са много тесни. Не можеха да слязат надолу, но не можеха да се измъкнат и през прозорците. Тя загледа отчаяно и безпомощно Бернар.

— Ще отида за помощ — извика в паника той. — Ти стой тук с децата. Пожарникарите ще дойдат всеки момент. Ако искаш, качи се на покрива и чакай там!

След което й подаде Робер и затича, прескачайки стъпалата. Мари Анж го гледаше със страх и ужас. Бернар спря само за миг пред вратата, която водеше към покрива, и доколкото тя успя да види, пъхна ключа от нея в джоба си. Младата жена извика след него да й го хвърли, но той само й махна от площадката на стълбището и изчезна. Отиде да доведе помощ. Мари Анж беше сигурна в това. Бе останала сама на третия етаж с двете деца сред море от пламъци.

Бернар й бе казал да не се тревожи, а да се опита да се промъкне през пламъците до покрива. Ще бъде в безопасност, ако чака горе. Но като гледаше как пожарът се разпространява и пълзи към тях, Мари Анж осъзна, че положението е много сериозно.

Когато чу сирените на пожарната, въздъхна с облекчение. И тя, и децата плачеха, а бебето започна да се задушава от гъстия дим. Това много я изплаши. Очакваше всеки момент да види пожарникарите или Бернар, качен на стълбата, да идва и да ги спаси. Вече не долавяше никакви гласове от долния етаж. Звукът на бушуващите пламъци беше толкова силен, че нищо друго не се чуваше. В следващия миг я стресна страшен грохот и когато погледна, видя, че една греда е паднала и е запречила стълбището. А от Бернар все още нямаше никаква следа. Тя стоеше обградена от дим, прегръщаше отчаяно децата си и плачеше.

За секунда остави Елоиз до кошчето на Робер и изтича да провери вратата към покрива, но тя бе заключена, а много добре видя как Бернар взе ключа със себе си.

И тогава неочаквано си спомни един глас, едно обезобразено лице и една страшна история. Спомни си всичко, което Луиз дьо Бошан й бе казала. И осъзна, че то беше самата истина. Той наистина се бе опитал да ги заключи в стаята на сина й. Както сега я бе оставил тук, с децата, без да има достъп до покрива и без никакъв начин да избяга и да спаси рожбите си.

— Всичко е наред, милички. Всичко е наред — промърмори, без да мисли Мари Анж и започна да обикаля тичешком малките кръгли прозорчета, успя да отвори едно от тях и видя мъжа си да стои долу, да плаче истерично и да маха с ръце във всички посоки. Обясняваше нещо на хората, които го бяха наобиколили, клатеше неистово глава и тя можеше да си представи какво точно им казва. Вероятно, че я е видял мъртва или че е нямало начин да стигне до тях и да ги вземе с децата, което сега вече беше самата истина. Но когато уж тръгна да доведе помощ, нещата въобще не стояха така, а той бе взел и скрил ключа към покрива в джоба си.

Мари Анж отвори всички прозорци, така че да могат да си поемат свеж въздух, след което започна да тича от стая в стая, а около нея падаха въглени и парчета от горящи греди и ламперия. Изведнъж се сети за малката баня, която никога не използваха. Беше единствената стая на третия етаж с малко по-голям прозорец, и когато отиде там, видя, че може да бъде отворен. Върна се моментално в стаята на Елоиз, грабна двете деца и ги отнесе в банята. Отвори прозореца и започна да вика.

— Тук съм! Погледнете нагоре! Ето тук! Горе! Децата са при мен! — Викаше колкото й глас държи, беше извадила едната си ръка навън и махаше през дима с нея. Първоначално никой не я забеляза, но неочаквано един от пожарникарите я зърна и затича със стълбата. Тогава тя погледна Бернар. На лицето му се изписа такъв израз, какъвто никога преди не бе виждала. Беше нещо смесено между ревност, злоба и омраза и Мари Анж разбра, че всичко, което се случваше, беше негово дело. Вероятно нарочно и със собствените си ръце бе предизвикал пожара на втория етаж, където никой от присъстващите гости нямаше да го забележи навреме, но бе предвидил огънят да пламне достатъчно близо до стълбите, които водеха към третия етаж, където спяха децата. Знаеше отлично, че тя няма да се поколебае нито за секунда и ще се качи да ги спасява. Така щеше да попадне в капана. Това, че вратата към покрива бе заключена, не беше случайност. Всъщност той я бе заключил предварително и след това само бе взел ключа със себе си. Бернар искаше те да умрат. Искаше да ги убие. И както се развиваха нещата, беше много вероятно да стане точно така. Пожарникарите опънаха и подпряха стълбите си към външните стени на замъка, но откриха, че не могат да стигнат до третия етаж, за да ги спасят. А Бернар, който до този момент мълчаливо наблюдаваше действията им, започна отново да плаче и да крещи истерично, точно както Луиз й бе описала, че е правил в нощта, когато бе умрял синът й. Мари Анж почувства как я обземат непреодолим ужас и страх, а също и отчаяние. Не виждаше как може да спаси децата си. След тяхната смърт Бернар щеше да наследи всичко. Ако децата останеха живи, а само Мари Анж загинеше, той щеше да подели наследството с тях. Мотивите му да убие всички бяха толкова гнусни и отвратителни, че на младата жена й се стори, че някой разрязва гърдите й и изтръгва сърцето й. Той се опитваше да убие не само нея, опитваше се да убие собствените си деца!

Тя отново погледна надолу и го видя как плаче и си скубе косите. Придърпа децата към себе си и по-близо до прозореца, за да могат да дишат. Зад тях вратата на малката баня бе затворена, но ужасяващият тътен на пожара приближаваше. Той заглушаваше всички други звуци и тя не можеше да чуе нищо. Видя, че бяха опънали мрежа под прозореца и викаха нещо, тя не можеше да разбере какво й казват. Гледаше ги в устата, за да отгатне по устните им думите, но напразно. Накрая единият от мъжете се сети и вдигна един пръст. Значи един, това искаше да й каже. Само един трябва да бъде хвърлен. Един от всичките трима.

Тя остави Елоиз на земята, а детето се вкопчи в роклята й, като ревеше истерично. Мари Анж целуна малкото личице на Робер и протегна бебето навън, толкова колкото бе възможно. Видя пожарникарите под нея да държат здраво опънатата мрежата. Беше ужасен момент, най-страшният в живота й. Никога не бе изпитвала подобна мъка, страх, отчаяние и безпомощност. Трябваше да го направи, а се страхуваше до смърт. Да хвърли сама детенцето си в бездната! Това бе равносилно на самоубийство.

Мари Анж стисна зъби, затвори очи и хвърли детето. И докато гледаше как малкото телце лети във въздуха като малка гумена кукла, сърцето й сякаш се късаше от болка. Не можеше да повярва, че го стори. След един безкраен миг видя как един от пожарникарите взе сина й в ръце. Но детето не мърдаше. Едва след това размаха ръчички и крачета. Бернар го грабна и го притисна в прегръдките си. Мари Анж гледаше през малкото прозорче с отвращение и ужас.

След това трябваше да направи същото и с Елоиз, която риташе, пищеше и се бореше с нея. С момиченцето беше по-трудно, защото бе по-голямо и ужасно се страхуваше. Мари Анж й извика да спре, след което я целуна и хвърли. И тя като брат си падна в мрежата като кукла, беше сграбчена от един пожарникар и сетне приютена в прегръдките на баща си. Сега всички гледаха към младата жена. Тя стоеше на прозорчето и не помръдваше. Едно беше да хвърли децата, а съвсем друго да скочи сама. Пътят на летене надолу й изглеждаше ужасно дълъг, агонизиращо безкраен, а прозорчето бе толкова малко. Беше й ясно, че ще бъде много трудно да се оттласне и скочи от него. Но докато стоеше в нерешителност, погледна надолу и видя Бернар. И изведнъж осъзна, че ако не го направи, децата й ще останат сами с него и само един Господ знаеше какво щеше да им стори, за да присвои и окраде и тяхната част от наследството. Бе абсолютно уверена, че от този ден нататък те никога няма да бъдат в безопасност, ако останат да живеят с него. Затова се покатери на перваза и седна на него свита на две. Чуваше експлозиите от долния етаж, всички прозорци на замъка бълваха червени пламъци в нощта и беше само въпрос на време подът под нея да се срути, стените да рухнат и да я повлекат със себе си.

— Скачай! — извика й пожарникаря. — Скачай!

Но тя стоеше като замръзнала, не бе способна да го направи. Нищо не бе в състояние да я изкара от вцепенението. Нямаше кой да й помогне, нямаше кой да я бутне. Сама трябваше да си даде кураж, да си вдъхне смелост, да преодолее страха и да направи онова, което вече бе сторила с децата си. Докато седеше върху перваза на прозорчето, Мари Анж виждаше пред себе си лицето на Луиз дьо Бошан и разбираше какво бе чувствала нещастната жена в онази нощ, когато бе загубила сина си. Вече бе сигурна, че Бернар бе убил детенцето й, толкова сигурна, както ако го бе видяла с пушка в ръката да го застрелва. Ако не за друго, трябваше да скочи, за да спаси собствените си деца от него. И да го спре. Но бе толкова уплашена, че не можеше да помръдне дори пръстите на ръката си. Беше направо парализирана от ужас.

Виждаше Бернар като в сън. Той крещеше нещо и ръкомахаше. Виждаше и децата си, първо в неговите ръце, сетне ги поеха други, всички гледаха към нея. Главите им бяха обърнати нагоре, очите им вперени в нея. И тогава, знаейки, че никой не го гледа, Бернар се отдалечи от тълпата, погледна я и се усмихна. Очевидно беше сигурен, че няма да скочи. Беше прекалено страхлива да го направи. Така че след нейната смърт той щеше да получи лъвския пай от наследството. Беше се провалил в опита си да убие първата си съпруга, но бе убил сина й. Този път трябваше да спечели. Сигурно щеше да има повече успех. А следващия път, помисли си Мари Анж отвлечено… Кого ли щеше да убие? Елоиз? Или мъничкия Робер? Или и двамата? Колко души трябваше да умрат, преди да бъде спряно това чудовище?

И изведнъж Мари Анж чу гласа на Луиз. Сякаш седеше до нея на перваза. Чу я как разказва за Шарл в нощта, когато бе умрял в ръцете й, в техния замък в провинцията и имаше чувството, че наистина седи до нея и й говори ясно, високо и отчетливо.

— Скачай, Мари Анж! Сега! Веднага! — Когато осъзна думите с разума си, тя се оттласна от прозореца и скочи. Полетя като птица и започна да пада. Прекрасната червена пола на роклята й се разтвори като парашут. Въздухът излезе рязко и болезнено от гърдите й, когато се приземи в мрежата. Първото лице, което видя надвесено над себе си, бе това на Бернар. Той плачеше и я прегръщаше. Но младата жена го отблъсна с отвращение. Беше видяла всичко в очите му преди миг и бе разбрала. Той наистина беше чудовище, както й го бе описала Луиз. Бе човек, способен да убие детето на Луиз, готов да убие нейните две деца и тях двете. Докато го гледаше, без да трепне, Мари Анж проговори съвсем ясно и отчетливо.

— Мъжът ми се опита да ни убие — произнесе спокойно тя, удивена от твърдостта на гласа си и думите, които изрече. — Взе ключа от вратата, която води към покрива, със себе си, след като я заключи, така че да не можем да излезем. Остави ни нарочно там, за да умрем. — Бернар отстъпи назад, сякаш го бе ударила. — Но това не му е за пръв път. Вече го е правил и преди — говореше високо Мари в настъпилата тишина. Всички я слушаха онемели. Беше обичала този мъж, но сега той се бе опитал да й отнеме всичко най-скъпо на сърцето й и не можеше да му прости. — Преди пет години е предизвикал пожар и е убил сина на първата си съпруга — продължи тя, докато очите му се изпълниха със злост и ненавист. — Заключил ги в стаята, така както направи с нас, и момченцето умряло, но жена му останала жива, макар да казва на всички, че е мъртва… Ти си убиец! Опита се да убиеш и нас! — обърна се към него, а той вдигна ръка, сякаш да я удари, след което се осъзна и се спря, борейки се със себе си.

— Лъже! Тя не е нормална! Не е на себе си! Не виждате ли? Винаги е била с нестабилна психика — опита се да обясни уж спокойно Бернар, но гласът му трепереше. Началникът на пожарната се приближи, без да откъсва поглед от него. След това изгледа Мари Анж. Тя изобщо не му изглеждаше нестабилна, нито луда. Беше уплашена, но напълно с ума си. — Очевидно се е побъркала от шока, като е видяла, че децата са в опасност.

— Ти запали пожара, Бернар — обвини го отново с леден глас Мари Анж. — Ти ни изостави сами! Ти взе ключа! Искаше да умрем, за да вземеш парите, не само моите, но и техните, на децата. Ти заслужаваше да умреш в този пожар и вероятно следващия път ще стане точно това — предрече зловещо тя, в нея се надигаше ярост.

Местният полицай дискретно се промъкна към Бернар. Началникът на пожарникарите му пошушна нещо и двамата помолиха Бернар да ги придружи, за да отговори на въпросите им. Но той отказа да тръгне с тях възмутен от поведението им.

— Как смеете! Изобщо какво си мислите вие! И защо я слушате! Не виждате ли, че е луда! Лунатичка! Такава си е откакто са умрели родителите й! Изобщо няма представа какво говори!

— И Луиз ли няма представа какво говори? И тя ли е луда и лунатичка? А какво ще кажеш за Шарл? Бил е само на четири годинки, когато си го убил. — Не издържайки повече, Мари Анж заплака. Седеше без сили на студената земя и зъзнеше, докато един пожарникар я наметна с едно одеяло през раменете. Пожарът беше почти загасен, но цялата мебелировка и вътрешността на къщата бяха напълно унищожени.

— Господин графе — каза полицаят, — ако не дойдете по свое желание, което се надявам да направите, ще се наложи да ви арестувам и отведа с белезници.

— За което ще се погрижа да бъдете уволнен! Това е възмутително! — извика Бернар, но тръгна с него.

Приятелите и гостите отдавна си бяха отишли и Мари Анж остана сама с Ален, с мъжете, които бяха дошли от близките ферми, за да помагат, с пожарникарите и децата си.

Сложиха кислородна маска на Робер и той се поуспокои, макар че продължаваше да трепери, а Елоиз заспа мигновено в ръцете на един пожарникар, сякаш нищо не беше се случило. Ален им предложи да отидат у тях тази нощ и докато гледаше догарящия пожар, Мари Анж осъзна, че всичко бе свършило и че отново трябва да започне отначало. Но нали беше жива, а също и децата й! Това бе най-важното, единственото, което имаше значение!

Тя остана пред замъка още дълго време, загледана как пожарникарите гасят последните пламъци. Те щяха да останат цяла нощ, за да наблюдават въглените. Младата жена взе децата си и се отправи към къщичката на Ален. На сутринта пристигнаха двама полицаи и поискаха да се срещнат с нея. Майката на Ален бе дошла рано-рано, за да й помогне за децата.

— Може ли да говорим с вас, госпожо графиньо? — попитаха представителите на закона учтиво и тя излезе с тях навън. Не искаше Ален да чуе какво ще им разкаже за мъжа си.

Те я разпитаха доста подробно, а накрая й съобщиха, че пожарникарите са открили следи от керосин в коридора на втория етаж и по стълбите, които водеха към стаите на децата. Щеше да бъде направено пълно разследване, разбира се, но както се очертаваха нещата засега, имаше основание да се повдигне обвинение срещу Бернар за опит за предумишлено убийство. Тогава младата жена им разказа за Луиз дьо Бошан, съобщи им адреса и телефона й. Полицаите й благодариха за съдействието.

Мари Анж нае стая в хотела на градчето за следващата нощ. Освен легло за нея поставиха и две люлки за децата, а мадам Фурние идваше всеки ден да й помага.

Мари Анж остана една седмица там и почти непрестанно се срещаше с полицаите и пожарникарите и отговаряше на въпросите им, а след като пожарът бе окончателно потушен, се върна в замъка, за да види какво може да бъде спасено. Малко сребърни прибори, някои статуи, играчки и инструменти. Всичко друго бе унищожено или затрупано под руините, но сътрудниците на застрахователната компания вече бяха идвали и огледали щетите. Съществуваха немалко въпросителни относно обезщетението — дали изобщо компанията би го изплатила, ако се докажеше, че Бернар сам е запалил пожара.

Макар и не веднага, Мари Анж се обади на Луиз дьо Бошан. Трябваше й известно време, за да се успокои от преживяното. Последствията от шока й се сториха дори още по-страшни от онова, което бе изпитала в нощта на пожара. Бе загубила дома си и за малко не бе загубила децата си. Беше загубила надеждите, мечтите си, съпруга си, вярата и любовта си към него. Той бе затворен в местния затвор и Мари Анж не бе го виждала. Но и не искаше да го види. Единственото, което би могла да го попита, бе защо го бе направил. Нима я мразеше толкова силно, че да пожелае да убие децата им! Едва ли можеше да разбере, да проумее причините. Макар че мотивите му й бяха съвършено ясни. Беше го направил заради парите.

Когато разговаряха с Луиз по телефона, Мари Анж й благодари за предупреждението. Ако не знаеше предварително, сигурно щеше да разчита на Бернар да се върне за нея и никога нямаше да потърси начин как да се измъкне. И със сигурност щеше да повярва на комедийните му изпълнения. Но сега никога нямаше да забрави изражението му през онази нощ, погледа в очите му, изпълнен с омраза, докато я наблюдаваше как стои на прозореца с децата. Сигурно се бе молил да не посмеят да скочат, за да се спасят.

— Струва ми се, че чух вашия глас онази нощ. Вие ми извикахте да скоча — каза тъжно Мари Анж. — Бях толкова уплашена, почти нямах сили. Но си спомних какво бе направил вече веднъж Бернар и изведнъж ми стана ясно какво ще сполети децата ми, ако аз умра… Тогава чух вашия глас в сърцето си. Вие ми казахте: „Скачай“ и аз го направих.

— Радвам се, че сте ме послушала — въздъхна облекчено Луиз и напомни на Мари Анж, че ще бъде на разположение, ако се наложи да свидетелства.

Мари Анж й съобщи, че полицията най-вероятно ще й се обади в скоро време.

— При вас сега всичко ще бъде наред — увери я Луиз. — Много по-добре отколкото при мен. Бедният Шарл беше пожертван заради алчността на този безсърдечен негодник. Колко ужасно, нали! Да умреш заради подобно нещо!

— Толкова съжалявам — почти проплака Мари.

Те поговориха още малко, изричайки думи на успокоение и утеха. Луиз, разбира се, отново й напомни да се пази. Мари Анж знаеше, че тъкмо нейното предупреждение я бе спасило, така както пожарникарите и мрежата им, опъната отдолу под прозореца.

Младата жена прекара Коледа заедно с децата в един хотел, а ден след това заминаха за Париж. Вече бе решила да продаде къщата на улица „Варен“ и всичко, което се намираше в нея. Мисълта да остане в апартамента на Бернар й беше непоносима, но всичките им вещи бяха там. Всичко, което им беше останало. Пък и Бернар повече не можеше да я засегне или нарани. Той се бе опитал да й се обади веднъж в хотела, но тя не прие разговора. Не искаше никога повече да го вижда, освен може би в съда, и се надяваше, че ще остане в затвора завинаги. Това заслужаваше заради онова, което бе сторил на Шарл, и заради опита му да убие нея и децата. Но трагедията на Мари Анж се състоеше не само във факта, че му бе вярвала и се бе уповавала на него. Тя го обичаше.

Най-сетне в навечерието на Нова година тя се обади на Били. Беше си вкъщи с бебетата и мислеше за него. Имаше толкова много неща за преосмисляне, имаше толкова ценности и идеали, които трябваше да бъдат претеглени на везните и разгледани от друг ъгъл, мечти, които се бяха разбили като морска пяна в скалите, взаимност и обич, които всъщност никога не бяха съществували. Също като Луиз и Мари Анж осъзна, че за Бернар не е била нищо друго, освен една мишена, ясно поставена цел от първия ден на познанството им. Просто източник на пари, богатство, средства, милиони, които той щеше да смуче, докато пресъхнат. Беше безкрайно благодарна на попечителите, попречили й да му даде всичко, което имаше, те бяха много по-внимателни от нея. Надяваше се поне продажбата на къщата в Париж да възстанови малко финансовото равновесие.

— Какво правиш вкъщи точно тази вечер? — попита я Били, когато му позвъни. — Защо не празнуваш някъде? В Париж сигурно е минало полунощ!

— Почти. — Действително беше малко след полунощ, а при него бе все още пет следобед. Той смяташе да прекара една спокойна вечер у дома със семейството и годеницата си.

— Нямаше ли намерение да организираш огромно тържество в новия си дом, графиньо? — подхвърли закачливо Били, но тя дори не се усмихна. Не беше се усмихвала от цели две седмици.

Разказа му за пожара, какво бе сторил Бернар, или поне какво се бе опитал да направи. Не спести историята на Луиз и Шарл, сподели за парите, които мъжът й бе взел от нея. Но най-много му говори за това как се чувства, какво бе изпитала по време на пожара, затворена в малката баня с двете си деца, и за ужаса, който все още живееше в нея. Докато говореше, го чу да плаче.

— Господи, Мари Анж! Надявам се да изпратят този кучи син в затвора до края на живота му!

Били от самото начало го подозираше. Смяташе, че нещата се бяха развили прекалено бързо. Съмнително бързо. А Мари Анж винаги бе настоявала, че бракът им е идеален, и го бе успокоявала, че няма за какво да се притеснява или тревожи. Но сега, като се обръщаше и гледаше назад, разбираше, че всъщност не е била права. Дори се чудеше дали децата, които Бернар искаше, не са били само начин да я привърже завинаги и неумолимо към себе си. Беше благодарна на Бога, че не е отново бременна за трети път. След пожара беше установила със сигурност, че не е.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита я Били. Бе много по-разтревожен, отколкото й показа.

— Не знам. Първото дело ще бъде този месец. Аз и Луиз ще трябва да отидем. Явно съм по-голяма късметлийка от нея, защото успях да запазя децата си живи. Ще останем в Париж, докато реша какво да правя. От Шато де Мармутон не остана нищо. Предполагам, че ще трябва да го продам — натъжи се тя.

— Но ти можеш да го възстановиш, ако искаш! — възрази й Били, все още опитвайки се да възприеме и осъзнае ужаса, който бе преживяла. От все сърце искаше да е до нея, за да може да я прегърне и утеши. Майка му го видя, че плаче на телефона и изгони всички от кухнята, в това число и годеницата му.

— Все още не съм съвсем сигурна какво ще предприема — призна честно Мари Анж. В любимия й дом се бяха случили толкова много трагедии, че вече не бе сигурна дали иска да го задържи. — Толкова ужасни неща съм преживяла тук, Били.

— Но също и хубави. Може би ти трябва малко време, за да помислиш. Какво ще кажеш да дойдеш тук, за да си поемеш глътка въздух, а? За мъничко?

Идеята изплува неочаквано. И на Мари Анж й се стори страшно привлекателна, макар че не можеше да си представи, как ще се натресе с двете си малки деца у майка му. Всеки в тяхната ферма имаше прекалено много работа. Ръцете на всички бяха непрекъснато заети, нямаше място за нея и децата.

— Може би. Но няма да мога да дойда за сватбата ти през юни. Трябва да остана тук. Адвокатите казаха, че Бернар почти сигурно ще отиде в затвора. Но ще научим това по-късно.

— Тогава аз ще дойда — предложи Били. Прозвуча й момчешки, също както в онези далечни години. Всъщност не беше чак толкова отдавна — Мари Анж беше само на двадесет и три, а Били на двадесет и четири.

— Как ще го направиш, нали имаш ангажименти? — попита тя.

— Не се безпокой. С Деби се разбрахме да отложим сватбата с една година. Наистина се познаваме много добре, но има неща, за които все още не съм сигурен. Чудя се. Да се свържеш с някого завинаги е много отговорно нещо. Пък и трябва да е наистина завинаги, а това е много дълго време. Мама ме съветва да не бързам. Деби ми се вижда малко нервна. Продължава да повтаря, че иска да живее в Чикаго. Ти знаеш какво е тук, на село. Няма много забавления, нали?

— Трябва да я доведеш в Париж — подхвърли Мари Анж, надявайки се все още да го убеди.

Той беше добър човек и заслужаваше да бъде щастлив. Тя се бе втурнала презглава в любовта, но се оказа, че е загубила. Сега всичко, което искаше, бе мир, спокойствие и свободно време, за да бъде с децата си. Не можеше да си представи, че е възможно да повярва на някой друг мъж след Бернар. Но поне имаше Били, познаваше го и го обичаше като брат. Нуждаеше се от такъв приятел. И изведнъж й хрумна идея, която веднага му предложи.

— Защо ти не дойдеш в Париж? Можеш да отседнеш при мен. Ще се радвам да те видя. — Говореше искрено. Той всъщност бе единственият човек на света, на когото вярваше в момента.

— Ще се радвам да видя децата ти — съгласи се Били.

— Как си с френския?

— Забравям го вече. Няма с кого да говоря.

— Трябваше да ти звъня по-често — Тя не смееше да го попита дали може да си позволи пътуването, нито да му предложи да плати пътните разноски, но много искаше да го види.

— Засега нещата са доста спокойни. Тук, имам предвид. Ще говоря с татко. Може би ще успее да се оправи без мен за седмица-две. Ще видим. Ще помисля за предложението ти и ще видя какво може да излезе от тази работа.

— Благодаря ти. Благодаря, че ще го направиш заради мен — възкликна Мари Анж с усмивка, която той веднага си представи. Спомняше си я отлично от дните на тяхното детство.

— Нали затова са приятелите, Мари Анж. Винаги ще бъда до теб, надявам се, че го знаеш. Вярвам също, че няма да ме лъжеш повече за съпруга си. Често имах чувството, че нещо не е наред, но ти все ме убеждаваше, че всичко е прекрасно и сте много щастливи.

— През повечето време бях щастлива, наистина. И децата ми са много сладки. Но той ужасно ме изплаши и обърка с постъпката си, пък и изхарчи парите ми.

— Сега всичко ще си дойде на мястото — увери я Били. — Важното е, че ти и децата сте добре.

— Знам. Какво ще кажеш да ти пратя малко пари за билет? — попита все пак накрая тя, притеснена, че може да го обиди. Но умираше от желание да го види. Неочаквано се почувства толкова самотна и наранена, така отчаяна и нещастна, сякаш от стотици години не бе виждала близко лице. Бяха минали само две, но й се струваше сякаш са минали десетилетия. Пък и толкова много неща се бяха случили през това време. Беше се омъжила, бе родила две деца и едва не бе убита от мъжа, когото обичаше.

— Ако ти позволя да ми дадеш пари за билет, как ще можеш да се възмущаваш от съпруга си? Та нали той е правил същото? — Били говореше съвсем сериозно. Не искаше да постъпва като Бернар, но дори не можеше да си представи разликата в мащабите.

— Не се тревожи за това — засмя се Мари Анж в отговор. — Само не купувай нефтени кладенци с тези пари.

— Е, това вече е предложение — засмя се и той, защото си мислеше, че тя просто се шегува. — Ще видя какво ще направя и ще ти се обадя.

— Тук съм и те чакам — отвърна Мари Анж с топлота и изведнъж си спомни. — Ами… Честита Нова година!

— На теб също. Ще ми направиш ли една услуга, момиче?

— Казвай. Нямаш проблеми!

— Опитай се да не се забъркваш в разни неприятности, докато дойда.

— Това означава ли, че ще дойдеш?

— Това означава, че ще се опитам. Просто се пази, себе си и децата. А ако оня тип го пуснат от затвора, искам веднага да излетиш от Франция, още същия ден.

— Не мисля, че има такава опасност. Поне не в скоро време. — Но предложението бе разумно и тя изпита благодарност за загрижеността му.

След като затвори телефона, Мари Анж си легна. Елоиз спеше в съседното легло, а Робер беше в люлката си в съседната стая. Тя се усмихна, мислейки за Били.

По същото време той говореше с баща си. Том Паркър бе доста изненадан, но каза, че ще се справи сам с работата във фермата, докато синът му се върне, а младият мъж обеща да не се бави много. Беше спестил достатъчно пари за медения си месец — повече от четиристотин долара.

Но когато се върна отново в трапезарията, сестрите му забелязаха, че е умислен. Една от тях го попита каква е причината, но той дори не й отговори.

— Какво ти става! — настоя по-голямата му сестра, като подаде бебето си на съпруга си.

— Нищо. — След което, без да мисли повече, им разказа всичко случило се на Мари Анж и те бяха ужасени.

Годеницата му Деби изслуша цялата история с интерес, но не каза нищо.

— Е, това е. Заминавам в Париж — рече накрая Били. — Тя е съвсем самотна там и това е най-малкото, което мога да направя в името на добрите стари времена. — Никой от присъстващите не бе забравил, че му бе подарила онова „Порше“.

— А аз отивам в Чикаго — неочаквано произнесе Деби в настъпилата тишина и всички я загледаха недоумяващо.

— От къде на къде? — изуми се Били, а тя го изгледа предизвикателно.

— Ами… цяла седмица се чудех как да ти го кажа. Намерих си работа и ще се преместя да живея там.

— И какво ще стане с нас? — попита той, чувствайки странно свиване в стомаха. Не беше все още сигурен дали се радва, или е тъжен. Чувстваше се изненадан и объркан, но само за малко. Очевидно предстоящата им сватба щеше да се отложи.

— И аз все още не знам — отвърна честно Деби, а цялото семейство стоеше и я слушаше със затаен дъх. — Не мисля, че трябва да се женим. — После добави почти шепнешком: — Не искам да живея във ферма през целия си живот. Мразя фермите.

— Но аз само това мога — каза Били. — И съм си такъв. Прост фермер.

— Ти можеш да правиш много други неща, ако поискаш — отвърна му Деби, след което взе палтото си и излезе от стаята.

Цялото семейство остана за миг като вцепенено, след което всички започнаха да говорят едновременно и един през друг. Все още не можеха да повярват и да проумеят трагедията, сполетяла Мари Анж.

— Мамо, ти вярвала ли си, че те някога ще се оженят? — попита най-голямата сестра. Кого ли имаше предвид? Дали Били и Деби? Или може би Били и Мари Анж?

— Един Господ знае — отвърна майка й, като сви рамене. — Никой не знае защо хората правят разни неща. Онези, които не трябва, нямат търпение да се съберат. Повечето хора забъркват такива каши, стига да им дадеш възможност. Е, някои все пак не вършат щуротии, като баща ти например — добави тя и се обърна към съпруга си, който все още не можеше да проумее какво става.

След като Деби си отиде, Били се качи в стаята си, без да каже нито дума на никого. Нито на родителите, нито на братята и сестрите си. Не каза нищо. Според него всичко беше както трябва.