Даниел Стийл
Изгубените надежди (9)

Глава 9

Тяхната първа Коледа в замъка беше направо божествена. Бернар я обгръщаше с толкова любов, и внимание, че хората се усмихваха, когато ги видеха заедно. А да живее отново в къщата на своето детство, да посрещне Коледа в дома, където бе родена, беше най-прекрасната сбъдната мечта. Оживяваха спомените. Някои хубави, други тъжни, но не я измъчваха колкото преди, защото сега Бернар беше с нея. Мари Анж се обади на Били на Бъдни вечер. Той беше щастлив за нея, но все още се тревожеше, че не познава достатъчно съпруга си и се е омъжила прекалено набързо и импулсивно. Но тя го увери, че е взела най-правилното решение и че никога в живота си не е била толкова щастлива.

— Кой би си помислил преди година, че ще посрещна отново Коледа в Шато де Мармутон? — замечтано рече тя на Били, а той се усмихна тъжно, спомняйки си времето, когато прекарваха празника заедно. Все още не можеше да приеме факта, че Мари Анж е женена за друг мъж и никога няма да се върне в Америка.

Били продължаваше връзката с приятелката си Деби, но Мари Анж му липсваше ужасно. Тя обаче бе станала графиня Дьо Бошан и живееше далеч във Франция. Нищо вече не беше същото.

— Кой би си помислил преди година, че ти ще наследиш толкова много пари, а аз ще карам ново порше? — отговори й Били в тон с нейния въпрос. Това, че бе станала графиня, го радваше. Надяваше се, че Бернар наистина е такъв, какъвто му го описваше. Въпреки това беше неспокоен. Всичко бе станало прекалено бързо и Били не можеше да се отърси от усещането си за нещо нечистоплътно и нечестно.

След празниците животът на новото семейство продължи със същото темпо. Те непрекъснато пътуваха до Париж и обратно. В града отсядаха в апартамента на Бернар. Той беше малък, но изящно обзаведен, пълен с красиви антични вещи. През януари Мари Анж откри, че е бременна, и Бернар изпадна в луд възторг. Не спираше да повтаря колко много иска дете и как се надява то да бъде момче, за да наследи титлата му.

Няколко дни след като Мари Анж съобщи на Бернар, че първото им дете е на път, започна и ремонтът на замъка, а няколко седмици по-късно всичко бе обърнато с краката нагоре. Оказа се, че едновременно ще се поправят покривът, стените, тесните френски прозорци, които трябваше да се разширят, вратите. Бернар искаше да модернизира напълно кухнята, да обзаведе нов апартамент за тях двамата, детската стая трябваше да бъде като от приказките, а в приземния етаж планираше да има дори киносалон. Цялата електрическа инсталация щеше да бъде подновена, както и канализацията. Ремонтът бе много по-мащабен и голям, отколкото си бе представяла Мари Анж, и очевидно се очертаваше много скъп. Съпругът й дори засади нови декари с лозя и овощни градини. Но я увери, че иска домът им да стане съвършен. Проектът бе дело на неговия приятел архитект в Париж. И сега къщата имаше поне дузина работници.

Бернар обеща, че работите по вътрешното обзавеждане ще бъдат приключени до септември, когато очакваха бебето. Тя се обади на Били, за да съобщи новината.

— Значи не си губите времето? — рече той, а гласът му прозвуча тъжно и загрижено. Всичко се случваше със скоростта на светлината. Мари Анж му обясни, че Бернар няма търпение да създаде истинско семейство, тъй като е доста по-възрастен от нея и вече е загубил единствения си син.

Тя написа и едно писмо на леля си Карол, за да я уведоми за промените, които бяха настъпили в живота й, но не получи отговор. Сякаш пралеля й бе затворила завинаги вратата си за нея. През март покривът бе завършен, къщата бе пълна с работници, така че двамата с Бернар прекарваха по-голяма част от времето си в Париж. И макар неговият апартамент да бе доста малък, той беше удобно временно жилище с голяма приемна, високи тавани и старинна дървена ламперия на стените. Беше пълен със скъпи антични мебели, картини, които Бернар бе наследил от аристократичното си семейство, и великолепни персийски килими.

През лятото Бернар й каза, че ще бъде по-добре да заминат и да оставят работниците сами в замъка. Смяташе, че така работата ще се ускори. Беше наел вила в Сен Жан Кап Фера, както и двестаметрова яхта, която вървеше заедно с вилата. И беше поканил огромен брой приятели да ги посетят и да им гостуват за по-дълго време.

— Господи, Бернар, как ме глезиш! — разсмя се щастливо Мари Анж, когато видя къщата и яхтата в пристанището. Бяха я наели за целия месец юли, а през август смятаха да се върнат в Шато де Мармутон. Тогава тя щеше да бъде в осмия месец. Мари Анж смяташе да роди бебето си в клиниката в Поатие.

Времето, което прекараха в Южна Франция, й изглеждаше като приказка. Излизаха, срещаха се с приятели, вилата постоянно бе пълна с гости от Рим, Милано, Лондон и Париж. И всеки, който ги посещаваше, можеше да види колко са щастливи.

Тези девет месеца с Бернар бяха най-щастливите в живота на Мари Анж. И двамата тръпнеха от радост и нетърпение кога ще се роди бебето. Когато се върнаха в Шато де Мармутон, детската стая вече бе готова, а Бернар бе наел едно местно момиче за детегледачка. Тяхната разкошна спалня беше напълно завършена в края на август. Но останала част от замъка все още бе в ремонт. Въпреки огромното количество работа, с която се бяха нагърбили, нямаше никакви проблеми. Всичко вървеше по план.

Сутринта на първи септември, когато Мари Анж сгъваше съвсем мъничките бебешки ризки в детската стая, пристигна местният предприемач. Имаше няколко въпроса във връзка с канализацията. Бернар бе поръчал нови мраморни бани джакузи, огромни вани и дори няколко сауни.

Мари Анж видя, че предприемачът изглеждаше объркан и явно се чувстваше неудобно. Очевидно нещо се въртеше в главата му и когато тя го попита за какво мисли, той изплю камъчето.

Оказа се, че откакто е започната работата, сметките не са плащани, включително и надниците на работниците, макар че графът бил обещал аванс през март и още едно плащане през август. Всички останали доставчици, ангажирани с проекта, имали същия проблем. Мари Анж се зачуди дали Бернар просто не е имал време да уреди финансовите въпроси, или е забравил за това, докато бяха на Ривиерата. От разговора с човека научи, че всъщност никой не бе получил пукнат грош, откакто бе започнал ремонтът. А когато го попита има ли представа за каква сума става въпрос, той отговори смутено, че не знае точно, но вероятно надхвърля един милион долара.

Мари Анж го загледа стреснато. Никога досега не бе питала Бернар, колко ще струва ремонтът на замъка. Не й бе идвало наум какви пари ще изхарчи, за да поправи и възстанови къщата за нея.

— Сигурен ли сте? — попита с недоверие тя. — Не може да е толкова много.

Как беше възможно! Как можеше да се дадат толкова много пари само за да поправят някои неща! Беше объркана от факта, че Бернар ще изхарчи такава сума, и се чувстваше дори виновна, че бе одобрила някои от промените, които той бе предложил. Обеща на предприемача да говори с мъжа си още същата вечер, когато се върне от краткото си делово пътуване до Париж. Всъщност през последната година Бернар не бе работил нищо, макар че по няколко пъти на месец ходеше на срещи в Париж и Лондон. Беше й обяснил, че се среща с адвокатите и съветниците си по инвестициите. Не искаше да се върне на работа в банката, защото предпочиташе да бъде непрекъснато с нея и да се концентрира върху ремонта на замъка. А на есен й бе обещал да прекарва още повече време с нея и бебето. Мари Анж бе очарована и поласкана, че съпругът й е толкова мил и загрижен.

Тази вечер, когато Бернар се върна, тя му разказа за срещата с предприемача и че е много притеснена, защото на доставчиците не е платено нито стотинка. Попита дали неговият секретар в Париж просто е забравил да извърши плащанията. За нейно голямо облекчение Бернар не изглеждаше никак загрижен. Мари Анж му призна колко виновна се чувства, че ремонтът на замъка ще му струва толкова много пари.

— Но преустройството си заслужава всяка стотинка, любов моя — увери я нежно той и това трогна сърцето й. Господи! Какъв човек! Не се скъпеше и беше готов на всичко за нея! Всъщност постоянно я глезеше, като й правеше малки и не толкова малки подаръци. Бе й купил съвсем нов, прекрасен „Ягуар“ през юни, а за себе си „Бентли“. Сега й каза, че очаква изплащането на едни инвестиции, за да се разплати с предприемачите. Сподели, че е направил огромни инвестиции в Близкия изток и в други страни по света и не иска да загуби пари, докато международните пазари се вълнуват. Звучеше й съвсем разумно. Всъщност, продължи малко сконфузено Бернар, мислел да я помоли да използва част от нейните пари, временно. Щял да й върне, всичко, когато неговите вложения се изплатят, някъде в началото на октомври. Въпрос на месец или около шест седмици, но привеждането веднага на сумите щяло да задоволи и успокои кредиторите Мари Анж го увери, че с удоволствие ще даде от своите пари. Помоли го да направи каквото е необходимо, за да уреди тези неща. Вярваше му напълно. Той каза, че ще направи каквото трябва, но се нуждаел от нейния подпис, за да се извършат преводите. Младата жена се чувстваше донякъде виновна за огромните разходи, които бе направил за нея, и затова предложи да се откажат от някои разточителства, за да им струва по-евтино.

— Не тревожи красивата си главичка с тези неща, любов моя. Искам всичко да бъде идеално. За теб и за бебето. Ти трябва да мислиш само за него.

И тя направи точно това. Изхвърли всички въпроси за ремонта от главата си, особено след като Бернар вече имаше нейния подпис, за да извършва преводи от нейната сметка. През следващата седмица предприемачът я увери, че всички въпроси вече са уредени. Мари Анж не се притесни, че от сметката бяха изтеглени един и половина милиона долара, защото знаеше, че Бернар ще й ги върне в най-скоро време. Все още не можеше да свикне да мисли в подобни мащаби, нито да говори за такива суми пари, когато се обади шефът на попечителския фонд от нейната банка, за да я попита за трансфера, и тя го увери, че е временен превод.

Следващите две седмици Мари Анж прекара в дълги разходки с Бернар сред познатата й гора, която толкова обичаше като дете. Вечер двамата излизаха да вечерят навън. Всичко в замъка бе готово за посрещането на новия член на семейството, макар че останалите работи все още не бяха довършени.

Бебето се роди в предвидените срокове. Една нощ започнаха контракциите, ставаха все по-силни и чести и Бернар я заведе в клиниката в Поатие. Младата жена пристигна там като кралица. Раждането мина бързо и нормално и на бял свят се появи едно малко, красиво и здраво момиченце. Беше копие на майка си. Кръстиха я Елоиз. Елоиз Франсоаз Хоукинс дьо Бошан. След два дни се прибраха вкъщи.

Мари Анж изпитваше неописуема любов към дъщеричката си, а Бернар се суетеше и вдигаше огромна врява около жена си и дъщеря си. Когато се прибраха у дома, имаше шампанско и черен хайвер, прекрасна диамантена огърлица увисна на врат на Мари Анж. За това, че е била толкова смела каза Бернар, и защото бил много горд с нея и също така добави, че се надява Елоиз скоро да си има братче. Все още отчаяно искаше наследник на титлата и макар да не го казваше направо, младата жена чувстваше, че е недоволен заради момиченцето. Почувства се виновна, сякаш бе извършила някакво предателство, престъпление, едва ли не нещо непростимо спрямо него.

Когато Елоиз стана на един месец, предприемачът отново дойде и съобщи на Мари Анж, че сметките от последните шест седмици отново не са платени. Този път се бяха натрупали около двеста и петдесет хиляди долара.

Неговата молба подсети младата жена, че Бернар й бе обещал през октомври да й върне парите. Тя му го напомни колебливо, както и че ще трябва да плати за работите в замъка, които до Коледа щяха да приключат. Бернар я увери, че това не е проблем, макар че възвръщането на инвестициите му отново било отложено и се налагало тя да покрие сметките само още веднъж, след което ще й се издължи до стотинка през ноември. Тя обясни новите проблеми в своята банка и на следващия ден трансферът бе направен. До този момент беше платила почти два милиона долара, но Шато де Мармутон никога не бе изглеждал по-красив.

А когато Елоиз бе само на шест седмици, Мари реши да изненада Бернар, като го посети в Париж. Отиде в апартамента му, но него го нямаше. Жената, която чистеше там, я уведоми, че той е на улица „Варен“, за да наблюдава работниците там.

— Какви работници? Каква е тази улица „Варен“?

Мари Анж бе силно изненадана, а чистачката се обърка и сконфузи. Побърза да я увери, че съпругът й сигурно не й е казал, защото е искал да я изненада. Строителството започнало преди седмица. Помоли я да не я издава пред господин графа. Мари Анж бе завладяна от любопитство и отиде с колата на адреса, за да види за какво точно става въпрос. И онова, което видя, когато пристигна с бебето на задната седалка, беше една старинна къща от осемнадесети век с конюшни, градина и огромен двор.

— И кога стана това?

— Точно преди да се роди бебето — отвърна с момчешката си усмивка той. — Исках да те изненадам.

Тя обаче се разтревожи, че работите в Шато де Мармутон още не бяха завършени, нито платени, а той влизаше в нови разходи. Бернар очевидно не се страхуваше да харчи пари. И тя осъзна, че той има да й връща много. Досега нито стотинка от парите, които бе взел на заем от нея, не бе върната в сметката й.

Прекараха нощта в парижкия си апартамент. Бернар беше чаровен и любвеобилен и към края на вечерта почти успя да я убеди, че новата им къща ще бъде изключително подходящо място, където да работи, когато идва в града. Тук можеха да приемат приятелите си, които са възпрепятствани да пътуват чак до Мармутон.

— Сега ще можем да прекарваме времето си на две места — рече гордо Бернар. Къщата на улица „Варен“ била толкова елегантна, подчерта той, че в нея можело да се организират дори балове. Но Мари Анж все още беше в стрес, когато на следващата сутрин си тръгнаха за Шато де Мармутон.

— Можем ли наистина да си го позволим? — за пореден път попита тревожно тя. За пръв път си даваше ясна сметка, че бяха похарчили страшно много пари.

— Мисля, че да. И както изглежда, нашата система работи перфектно. Благодарение на теб и твоето финансиране с малки суми, с които да покрия тези нещастни сметки, имам време да си позволя да управлявам нашите инвестиции най-добре. — Единственият проблем бе, че инвестициите бяха негови и Мари Анж не знаеше за колко става въпрос, а „малките суми“, които тя му бе дала на заем, бяха почти два милиона долара. Но все пак се надяваше, че мъжът й знае какво прави. Вярваше му напълно и безрезервно.

До Коледа замъкът бе почти завършен, а най-хубавият подарък, който тя му направи, бе, че на Бъдни вечер му съобщи, че отново е бременна и че се надява този път да бъде момче, за да не бъде разочарован.

— Нищо, което направиш ти, не може да ме разочарова — великодушно отвърна Бернар. Но и двамата знаеха, че копнее за син. Елоиз бе на три месеца и половина, а новото бебе щеше да се роди през август, така че между децата щеше да има само единадесет месеца разлика. Както всичко до сега, нещата се развиваха с безумната скорост на светлината. Този път Мари Анж не се обади на Били, а му изпрати писмо заедно с коледната поздравителна картичка. Вече му се обаждаше веднъж на месец-два. Беше така погълната от живота с Бернар, че просто нямаше време да мисли за нищо друго, освен за мъжа си и за децата.

Когато през януари отново направи един огромен трансфер от своята банка към сметката на Бернар, шефът на попечителския фонд я повика.

— Всичко наред ли е, Мари Анж? Струва ми се, че харчиш парите си с много лека ръка. Те изтичат от сметката ти като пясък през пръсти. — В действителност имаше достатъчно пари и нямаше причини да се тревожи човек, но с последния трансфер, с който заплати за работата по парижката къща, сумата надмина два милиона долара. Оставаха й почти милион и половина в наличност, докато станеше на двадесет и пет години и наследеше следващата една трета от състоянието. Обаче шефът на попечителския фонд се тревожеше за развитието на нещата. Тогава му обясни за системата, по която работеха с Бернар, за това как тя го субсидира с пари, които той ще й върне, когато нещата с инвестициите му се оправят.

— И кога ще стане това? — попита намръщено шефът на попечителския фонд.

— Много скоро — увери го Мари Анж. — Вече е платил за работата и по двете къщи. — В действителност не знаеше дали е така, но се надяваше да го е направил и смяташе, че трябва да успокои банкера.

Следващата седмица Бернар се оплака, че в Близкия изток има криза и че ако се опита да изтегли инвестициите си в брой, ще загуби нечувана сума пари. Било много по-разумно да задържи инвестициите и след време това щяло да им донесе баснословно богатство. За съжаление това означавало, че тя трябва незабавно да плати почти милион долар за къщата в Париж. Бернар й обясни, че в сравнение с действителната й стойност я купил направо за жълти стотинки, пък и сега трябвало да внесат само депозита, през следващите три години щели да изплатят останалите два милиона. Но нали до тогава тя ще наследи останалата част от богатството си.

— Няма да получа нищо, докато не стана на двадесет и пет години — отвърна Мари Анж обезпокоено. Започваше да се страхува да му бъде кредитор особено като се имат предвид размерите на сумите, които се харчеха. Но той я целуна, усмихна се заяви, че едно от нещата, които най-много обича нея, е нейната невинност.

— Фондове като твоя, любов моя, лесно могат, бъдат отворени. Ти си вече омъжена жена с отговорности и деца. Едното е тук, другото е на път. Това, което правим двамата с теб, са разумни инвестиции. Не си проиграваме парите в Монте Карло, я! Чиновниците от твоя фонд може да бъдат съвсем спокойни. Просто ще трябва да отворят фонда или да ти дадат пари в аванс срещу следваща част от наследството, която ще получиш. В края на краищата парите са си твои, нали? Колко са между другото? — попита с най-безразличен тон и Мари Анж не се поколеба да му отговори.

— Малко повече от десет милиона.

— Е, прилична сумичка — подхвърли доста пренебрежително и незаинтересовано Бернар, от което човек трябваше да се досети, че неговите пари и инвестиции са много по-големи. Но той беше с двадесет години по-възрастен от нея и беше имал успешна кариера. Освен това произхождаше от аристократично и видно семейство. Така че бе напълно разбираемо да не е впечатлен от нейното богатство. Все пак беше доволен, че баща й бе оставил наследство. — Ще говорим с банкерите за твоя достъп до парите, когато поискаш. — Очевидно знаеше всичко по този въпрос, все неща, които бяха тъмна „Индия“ за нея. Бе впечатлена от онова, което й каза, и все по-малко се тревожеше и притесняваше.

Късно напролет Бернар все още не беше се издължил и Мари Анж бе принудена отново да му напомни. До този момент бе платила всичко по ремонта на Шато де Мармутон и оставаше да се мисли само за къщата в Париж. Бернар имаше планове това да бъде техният основен дом, бе я уверил, че къщата е исторически и културен паметник и ще стане емблематична за тяхното семейство, за децата им. При това положение й беше много трудно да му откаже и тя не го направи.

Отново прекараха месец юли в Южна Франция, с огромна яхта и цяла армия от приятели и гости. Но този път Мари Анж не се чувстваше така добре, както преди раждането на Елоиз. Непрекъснато пътуваха между Париж и замъка, наглеждаха как вървят работите по херкулесовите подвизи, с които се бяха нагърбили. Бернар я заведе дори във Венеция на бал. Когато най-сетне се върнаха в Шато де Мармутон, Мари Анж се чувстваше изтощена. Времето бе горещо и тя нямаше търпение да роди бебето, което бе доста по-едро от предишното й дете и вече й тежеше.

И то дойде, една седмица преди термина, когато двамата с Бернар прекарваха уикенда в замъка. Този път Мари Анж успя да удовлетвори желанието му. Мечтата му се сбъдна. Бебето беше момче и макар, да не му го каза, тя се надяваше, че появата му ще, запълни празнината от загубата на първия му син. Бернар беше изпаднал в екстаз. Кръстиха бебето на брат й Робер.

Мари Анж се възстанови много по-трудно и по-бавно. Раждането беше тежко, защото Робер бе доста по-едър от Елоиз. Но в средата на септември тя отиде в Париж с Бернар, за да видят докъде са стигнали работите на улица „Варен“. Все още не бе получила нито стотинка от парите, които му бе дала, а тя всъщност му бе дала всичко, с което можеше да разполага. Сметките продължаваха безмилостно да валят. Младата жена предполагаше, че Бернар ще ги плати със собствените си пари, когато има възможност.

И така, тя бе в Париж, в новата къща с двете с деца, когато я посети архитектът и й каза неща, които я стреснаха и изненадаха. Бернар й бе заявил категорично, че не е купувал нищо за обзавеждането на къщата и че няма да го прави, докато не погасят и последната съществуваща сметка. А архитектът спомена, че близо до новите хали има един огромен склад, където мъжът й съхранява разни вещи и продължава да ги увеличава. Главно картини и скъпи антики.

Още същата вечер тя попита Бернар, но той отрече, като недоумяваше защо приятелят му е наприказвал подобни неща. Но когато на другия ден мъжът й излезе, Мари Анж реши да провери сметките и установи, че в справката фигурират неплатени суми за хиляди франкове от галерии и антикварни магазини. Бяха почти милион долара.

Все още държеше разпечатката в ръце, когато иззвъня телефонът. Беше Били, който се обаждаше, за да я поздрави с раждането на Робер.

— Е, как са нещата при теб? — попита я той. Гласът му звучеше щастливо. — Бебето сигурно е като малък принц? — Мари Анж най-сериозно потвърди, че е точно така.

Беше силно разтревожена от сведенията, които държеше в ръката си. Най-много я притесняваше обаче, че Бернар я бе излъгал. Адресът, написан в горния десен ъгъл, беше адресът на същия склад, за който й бе говорил архитектът. А мъжът й бе отрекъл. За пръв път, откакто се познаваха, тя го хващаше в лъжа. Но не каза нищо на Били. Не искаше да бъде нелоялна към Бернар.

Били й съобщи, че леля й Карол е болна, но голямата новина бе, че ще се жени. Сгодил се за същото момиче, с което ходеше, преди Мари Анж да напусне Америка. Били щастливи заедно и смятали да се оженят следващото лято.

— След като ти не се омъжи за мен — подразни я той, — нямах друг избор и се предадох.

Годеницата му щяла да завърши колеж тази година и след дипломирането й планували да се съберат. Били я покани на сватбата си и Мари Анж обеща, че ще направи всичко възможно да присъства, но беше толкова нервна заради неплатените сметки, които откри, че дори не се зарадва на обаждането на стария си приятел. Въпреки че много го обичаше, сега тя имаше друг живот, имаше съпруг и семейство. Ръцете й бяха вързани, а умът й зает с тревожни мисли за планината от пари, които дължаха. Не беше съвсем сигурна как да постави въпроса пред Бернар и й трябваше малко време, за да помисли. Не можеше да няма някакво обяснен защо е скрил истината за покупките, които държеше в склада. Може би е искал да я изненада. Щеше й се да вярва, че мотивите му са били добри и не искаше нито да се кара с него, нито да му се противопоставя.

Все още обмисляше този въпрос и не бе каза нищо на Бернар, когато при връщането си в Шато де Мармутон, тя най-неочаквано направи едно откритие, което направо я шокира. Един ден прие една сметка за изключително скъп рубинен пръстен, купен и изпратен на някакъв неизвестен адрес в Париж. А жената, която го бе купила, носеше фамилията на Бернар. За втори път през тази седмица Мари Анж се усъмни в честността на своя съпруг и бе обзета от страхове. Уплаши се, че я мами и не й е верен, и реши да замине за Париж с децата. Бернар беше в Лондон на гости на свои приятели, а също и във връзка с инвестициите си, така че тя отседна в неговия малък апартамент.

Чувстваше се ужасно неловко, но се обади в своята банка и помоли да я свържат с някой от частните детективи. Трябваше да разбере какво прави Бернар и дали й изневерява. Беше гузна, защото й се струваше, че не постъпва правилно. Той имаше предостатъчно възможности да го прави, когато бе сам в Париж или където и да е другаде, но тя бе абсолютно уверена, че я обича. Сега се чудеше дали тази жена му е приятелка, любовница или метреса и колко безсрамна трябва да е, че да използва неговата фамилия, претендирайки, че му е съпруга. Или може би това бе просто случайно съвпадение на имената, което би било най-доброто обяснение. Или пък беше далечна роднина и това, че нейната покупка бе отнесена към сметката на Бернар, беше просто грешка. Мари Анж не знаеше какво да мисли, но не искаше да се излага, като потърси информация в магазина, от който бе закупен пръстенът. И без това се чувстваше ужасно само защото вече бе започнала да се съмнява в Бернар. Но след като, му бе дала огромно количество пари, които той вече бе изхарчил, и като капак този рубинен пръстен… Не се ли нуждаеше от някои отговори и обяснения?

Мари Анж все още искаше да вярва, че за всичко има приемливо обяснение. Но каквото и да бе, то, оставаше лъжата на Бернар за вещите, които се намираха в склада. И накрая, най-големият проблем бяха неплатените сметки, които главоломно се трупаха и растяха. Тя можеше да ги погаси, разбира се, но искаше да е сигурна, че може да му вярва. Бе решила да не обсъжда нито едно от тези неща с мъжа си, преди да е научила повече подробности. Ако историята с пръстена се окажеше невинна грешка, а вещите в склада бяха изненада за нея, подаръци, които той възнамеряваше да й поднесе, тогава нямаше смисъл да го обвинява и да предизвиква разговор за неприятни неща. Но ако разследването й установеше нещо друго, то тогава трябваше да седнат двамата с Бернар, за да му зададе въпросите си и да чуе неговите обяснения.

Междувременно тя искаше да му вярва, но в сърцето й се прокрадваше страх. Беше му се отдала; безрезервно и с цялото си сърце, беше му поверила живота си. Имаха две деца за по-малко от две години. Но фактът, че тя бе изхарчила всичките си пари, за да плати ремонта на замъка и къщата на улица „Варен“, съществуваше. Накратко казано, бяха похарчили три милиона долара от нейните пари, дължаха още два милиона за къщата в Париж и имаше още около милион неплатени сметки. Това бе главозамайващо количество пари, които бяха изхарчени за по-малко от две години. А Бернар не бе платил нито грош.

Когато влезе в офиса на частния детектив, Мари Анж усети как сърцето й се свива. Офисът беше малък, мръсен и тъмен, а самият детектив и се видя раздърпан, рошав и враждебно настроен. Той й зададе много лични въпроси, като си водеше бележки. Когато му разказа как стоят нещата с къщите и парите, младата жена видя по лицето му, че има основания за тревога. Пропиляването на толкова много пари в нейните очи не правеше Бернар лъжец. Всъщност това дори не я тревожеше толкова много, колкото сметката за рубинения пръстен. Заради тази сметка тя искаше отговор. Защо тази, която го бе купила, бе използвала фамилията на Бернар? Той й бе казал, че никой от роднините му не е жив. Мари Анж все още искаше да вярва, че съществува съвсем просто и невинно обяснение. Не беше невъзможно във Франция да има и друг човек, който да носи същото фамилно име!

— Искате ли да проверя и за други неплатени сметки? — попита я детективът и тя кимна.

Вече му бе разказала своите версии за жената и пръстена. Но не можеше да си представи, нито да повярва, че Бернар я лъже или че купува скъпи подаръци за любовницата си, след което представя сметките на нея. Никой не е толкова коравосърдечен, нетактичен и дързък. Със сигурност не и нейният Бернар. Та той бе толкова чувствителен, искрен и честен човек! Мари Анж вярваше в това.

— Наистина не мисля, че съществува проблем — извинително се усмихна на детектива. — Просто започнах малко да се притеснявам, когато намерих тази камара неплатени сметки. Открих склада, за който той не ми е казал… И сега този пръстен… Не знам коя може да е жената, нито защо сметката е дошла при моя съпруг. Вероятно е някаква нелепа грешка.

— Разбирам — кимна детективът безизразно. Сетне вдигна глава и й се усмихна. — Аз обаче на ваше място бих се притеснявал много повече. Това са ужасно много пари, които са изтекли от вашата сметка за две години. — Поведението на тази жена, му се струваше безразсъдно, дори налудничаво. Нима беше толкова глупава или наивна? Как бе допуснала, как бе позволила на съпруга си да я манипулира така? Да, сигурно това беше обяснението. Беше много млада и много невинна, реши детективът, явно съпругът й бе използвал точно тези й качества и добре си бе оплел кошницата.

— Ами всичко това бяха всъщност един вид инвестиции — започна да обяснява Мари Анж. — Къщите ни са прекрасни, и двете са исторически паметници. — Повтаряше като малоумна същите неща, които Бернар й бе казал, за да обясни разходите и цената по реставрацията. Но сега се страхуваше, че съществуват много тайни, които тя не знае. Та нали не й бе казал нито дума за къщата в Париж, бе я купил и започнал да ремонтира, преди да го разкрие, и в момента Мари Анж се чудеше колко ли още неща е скрил съпругът й от нея.

Но младата жена изобщо не бе подготвена за онова, което детективът й разкри. След няколко дни той й се обади и й предложи да се срещнат в Париж, ако тя желае, или, ако предпочита, да я посети в замъка. Бернар беше в Париж, а Робер бе само на шест седмици и бе леко настинал, така че тя предложи на детектива той да дойде при нея.

Човекът пристигна на следващата сутрин и тя го заведе в кабинета, който Бернар използваше, когато работеше тук. По лицето на детектива Мари Анж не успя да прочете нищо. Предложи му кафе, но той отказа. Искаше възможно най-бързо да приключи тази неприятна история, затова извади една папка от куфарчето си и погледна внимателно младата жена в очите. Неочаквано тя изпита странно усещане. Нещо й подсказа, че трябва да се подготви за лоши новини и че ще чуе неща, които не би искала да чува.

— Бяхте права да се тревожите за сметките — започна детективът направо. — Има още шестстотин хиляди долара неплатени сметки, повечето от които са за картини и дрехи.

— Дрехи ли? За кого? — попита тя, изненадана и объркана, също както когато разбра за пръстена, но детективът бързо разсея страховете й.

— За него самия. Съпругът ви има много скъп шивач в Лондон и сметка за около сто хиляди в „Хермес“. Останалото е за картини, художествени произведения, антики, предполагам за къщите ви. А рубиненият пръстен е купен от жена, която се казва Луиз дьо Бошан. Всъщност сметката е пристигнала при съпруга ви наистина по погрешка добави детективът.

Мари Анж му се усмихна щастливо. Ето на, точно както бе предполагала! Беше просто грешка! Значи Бернар не бе я мамил с друга жена. Сметките щяха да бъдат платени, а закупените вещи — продадени. Но ако имаше любовница, тогава сърцето й щеше да бъде разбито. Дори не я интересуваше какво още има да й каже детективът. Тя вече бе оправдала напълно Бернар в сърцето си и дори се срамуваше от подозренията, които бе имала към него.

— А най-интересното за тази Луиз дьо Бошан е — продължи невъзмутимо мъжът въпреки ослепително щастливата усмивка, изписана върху лицето на Мари Анж и очевидната липса на внимание от нейна страна, — че вашият съпруг се е оженил за нея преди седем години. Предполагам, че не сте знаели това. Или нарочно не сте ми го съобщили?

— Но това е невъзможно — възкликна възмутена Мари Анж, като го изгледа враждебно. — Как можете да говорите така! Неговата съпруга и синът му са загинали преди дванадесет години. Синът му е бил на четири. Тази жена сигурно лъже. — Дали пък Бернар не е имал кратък брак след трагедията, бързо разтрогнат, за който не бе й казал. Но младата жена не допускаше мъжът й да я лъже, ето защо не повярва на нито една дума.

— Не е точно така — продължи детективът. От сърце съжаляваше това невинно, объркано и според него глупаво момиче. — Синът на Луиз дьо Бошан наистина е умрял при пожар, но това е станало преди пет години. Момченцето е било нейно дете от предишен брак, нямало е нищо общо със съпруга ви. Той не му е баща! А жената е оживяла. Невероятна случайност е, че си е купила този пръстен и сумата по погрешка е била препратена към сметката на съпруга ви. Дамата ми показа документи, с които удостовери брака си, както и изрезки от вестниците за пожара. Господин графът е получил цялата застраховка за изгорелия замък. Всичко е било закупено с нейни средства, но се е водело на негово име. Смятам, че е използвал парите от застраховката, за да купи Шато де Мармутон. Но не е имал достатъчно пари да го ремонтира, докато не е срещнал вас — завърши доста откровено и грубичко той. — И откакто се е оженил за Луиз дьо Бошан, не е работил нито ден.

— Той знае ли, че тя е жива? — попита наивно Мари Анж. Беше съвсем объркана и не знаеше какво да мисли. Изобщо не бе предполагала, че Бернар е способен да я лъже. И че е правил това цели две години сигурно имаше някаква огромна грешка. Бернар не би могъл да я лъже! Не и той!

— Мисля, че знае. Защото са се развели.

— Но това не може да бъде! Та ние се оженихме в католическа църква! Вие знаете правилата на католицизма!

— Вероятно е платил на свещеника. На този свят всичко може да бъде купено с пари — промърмори детективът. Той не си правеше никакви илюзии относно Бернар, за разлика от младата му съпруга — когато говорих с мадам Дьо Бошан. Тя ще се радва се срещне с вас, ако вие искате, разбира се. Помоли ме да ви предупредя да не казвате нито дума на съпруга си за онова, което сте предприели. Детективът подаде на Мари Анж визитка с телефонен номер в Париж и тя видя, че адресът е в прекрасен квартал. — Горката жена е изгоряла много лошо по време на пожара и има белези. Казаха ми, че живее доста усамотено — догони я странната мисъл, че никой от приятелите на Бернар не бе споменал нито дума за жената и сина, който бе загубил. — Останах с чувство, че така и не се е оправила след загубата на детето — допълни Мари Анж, очите й се напълниха със сълзи. Сега, когато имаше деца, мисълта да ги загуби й изглеждаше като кошмар, сърцето й се сви от жал към непознатата жена, която и да бе тя и каквато и да бе връзката й с Бернар. Все още не вярваше на тази история и искаше да стигне до самия край, до дъното. Някой лъжеше, но това със сигурност не беше Бернар.

— Мисля, че би трябвало да се срещнете, графиньо. Тя може да ви разкаже много за съпруга ви и вероятно това са неща, които трябва да знаете.

— Например? — попита Мари Анж, напълно объркана.

— Тя мисли, че той е причинил пожара, в който е загинало детето й. — Детективът премълча, че Луиз дьо Бошан смяташе, че той се е опитал да убие и нея. Тя щеше да й го каже сама, каквото и да й струваше. Но той бе силно впечатлен от бившата госпожа дьо Бошан и от онова, което бе чул от нея.

— Но това е ужасно! — Мари Анж бе възмутена. — Как може да говори такива неща! Сигурно има нужда да обвини някого за нещастието. Вероятно не може да приеме факта, че е било нещастен случай и че момченцето й е умряло. — Това обаче не обясняваше друг факт. Този, че жената бе останала жива. Защо Бернар я бе обявил за мъртва? Защо бе скрил, че момченцето не бе негов син, че впоследствие се бе развел с майка му. Мисълта й неочаквано заработи на бързи обороти. Беше изпълнена с подозрения и съмнения, въпроси без отговори и тя не знаеше дали бе благодарна, или съжаляваше, че детективът бе открил Луиз дьо Бошан. Странно, но почувства голямо облекчение, когато разбра, че неизвестната жена не му е любовница. Но тя го обвиняваше за смъртта на сина си, а това не бе нито утешително, нито приятно. И защо историята, която й бе разказана от детектива, бе толкова различна от историята на Бернар? Мари Анж въобще не бе сигурна, че иска да се види с жената и да отвори кутията на Пандора. Но след като детективът си отиде, тя излезе на дълга разходка в овощната градина, мислейки за Луиз дьо Бошан и нейния син.

Беше й много трудно да подреди информацията в ума си. Освен това се тревожеше, че все още има неплатени сметки. Въпреки настояването на Бернар да ги покрие тя не искаше да се опитва да получи останалата част от парите си. Струваше й се прекалено рисковано, особено ако ги изхарчи всички. Това бяха нейните пари, а до този момент изразходваха само тях. Ако оставеше фонда непокътнат, поне щеше да запази някаква част.

Когато се върна от градината, за да нахрани бебето, мислите й бяха още по-объркани. След като го сложи в креватчето му, сито и щастливо, остана дълго време пред телефона. Номерът, който детективът й даде, беше в джоба й, за да не попадне в ръцете на Бернар. Мари Анж извади нерешително визитката. Помисли си дали да не позвъни на Били и да говори с него, но тази мисъл й се стори непоносима. Все още не знаеше истината и не искаше да обвинява напразно Бернар. Може би просто не, бе искал да й признае, че е разведен. Може би беше обичал онова нещастно момченце като свой син. Но каквато и да бе истината, Мари Анж трябваше да я научи. Така че макар ръцете й да трепереха, тя вдигна телефонната слушалка и набра номера на Луиз дьо Бошан.

От другата страна отговори дълбок, шлифован женски глас и Мари Анж попита за Луиз дьо Бошан.

— На телефона — отвърна спокойно жената и Мари Анж се поколеба за секунда дали да не затвори. Струваше й се, че й предстои да погледне в огледало, а не знаеше какво ще види там и се страхуваше.

— Обажда ви се Мари Анж дьо Бошан — почти прошепна тя и дочу нещо като въздишка на облекчение от другата страна.

— Чудех се дали изобщо ще ми се обадите. Мислех, че няма — каза искрено жената. Не съм сигурна дали ако аз бях на ваше място, щях да го сторя. Но се радвам, че сте събрала смелост. Има някои неща, които смятам, че трябва да ви кажа. — Тя вече знаеше от детектива, че Бернар не бе съобщил на младата си жена за нейното съществуване и че това само по себе беше още едно обвинение, и то достатъчно сериозно. — Искате ли да се видим? Но ще трябва вие да дойдете, защото аз не излизам — добави тъжно Луиз.

Детективът бе обяснил на Мари Анж за белезите по лицето й. Беше си направила няколко пластични операции, но изгарянията бяха дълбоки и белезите останаха. Беше ги получила, докато се бе опитвала да спаси сина си.

— Аз ще дойда в Париж — съгласи се Мари Анж, макар стомахът й болезнено да се присви. Страхуваше се до смърт от онова, което тази жена щеше да й разкаже. Инстинктът й подсказваше, че вярата в съпруга й е неоснователна, че поема голям риск, ако продължава да му вярва безрезервно, част от нея искаше да остави нещата така, да избяга някъде, да се скрие и да не прави нищо. Да не се среща с Луиз дьо Бошан, и да не говори с нея. Но нямаше избор, трябваше. Ако не го стореше, цял живот, щеше да се съмнява. Освен това смяташе, че го дължи и на Бернар. Трябваше да се освободи от съмненията си дори само заради бъдещето си с него.

— Кога мога да ви посетя?

— Утре, да речем. Твърде скоро ли е? — попита любезно Луиз. Не искаше да наранява бедното момиче. Единственото, което искаше, бе да спаси живота й. От разказа на детектива й бе станало ясно, че Мари Анж се намира в голяма опасност, а вероятно и децата й. — Или вдругиден? — предложи тя, макар да не искаше да отлага срещата им.

Мари Анж въздъхна.

— Мога да тръгна утре и да дойда при вас към края на деня.

— В пет часа става ли?

— Да. Ще бъда при вас в пет. Може ли да дойда с бебето? Все още го кърмя и се налага да го взема със себе си. — Щеше да остави Елоиз с бавачката в замъка.

— Ще се радвам да го видя — каза Луиз, а на Мари Анж й се стори, че долови сълзи в гласа й.

— Значи до утре в пет — приключи разговора тя. Господи, как не й се искаше да предприема това пътуване! Но нямаше начин. Трябваше да го направи. Можеше само да се надява, че ще се върне от него невредима, с възстановено доверие и любов към Бернар.

А на много километри от Шато де Мармутон, в Париж, след като затвори телефона, Луиз тъжно погледна снимката на своето малко момченце. То й се усмихваше.

Колко много неща се бяха случили оттогава!