Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leap of Faith, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 48гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?

Издание:

Даниел Стийл. Изгубените надежди

ИК „Бард“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от tinka09)

Глава 4

През годините приятелството между Били и Мари Анж заздравя, укрепна и се превърна във връзка, на която и двамата разчитаха. Чувстваха се като брат и сестра. Когато той стана на четиринадесет, а тя на тринадесет години, съучениците им започнаха да ги закачат, че са гаджета. Мари Анж яростно отричаше и настояваше, че не е вярно. Тя се бе вкопчила в Били като тревичка, поникнала в цепнатината на скала. А той като верен рицар всяка вечер й се обаждаше по телефона. Животът на момичето с леля Карол продължаваше да тече безрадостно и тъжно. Така беше от деня, в който бе пристигнала тук. Но това, че всеки ден виждаше Били на училище и пътуваше в автобуса с него, й бе достатъчно, за да поддържа духа й. Посещаваше неговото семейството толкова често, колкото й бе възможно. Да бъде с тях, беше все едно да си почива на някое безопасно и уютно място. Гостуваше им през ваканциите, след като свършеше работата си във фермата на леля Карол. Семейството на Били за нея беше като рай. Всъщност тези бяха единствените близки, които имаше на този свят. Защото дори Софи бе изчезнала. Мари Анж й бе писала цели две години, но не бе получила нито едно писмо, никакъв отговор и се страхуваше, че нещо много лошо се е случило с възрастната жена. В противен случай, тя беше сигурна, старата й бавачка щеше да й отговори.

В известен смисъл Били замести брат й Робер, а донякъде и родителите й. И както му бе обещала още първия ден, тя продължаваше да го учи на френски по време на междучасията и обедната почивка. Когато навърши четиринадесет години, той вече бе доста напреднал и двамата си говореха в двора на училището. Както бе казал някога преди години, това беше техният таен език. А нейният английски така се подобри, че вече трудно можеше да бъде доловен акцент. Мари Анж приемаше Били като брат и затова силно се изненада, когато един следобед, докато вървяха към автобуса, той й каза, че я обича. Изрече го тихо и едва чуто, с наведени очи, но тя се стресна и го зяпна с глуповато изражение.

— Е, това е най-тъпото нещо, което съм чувала — възкликна Мари Анж. — Как можа да го кажеш?

Той изглеждаше учуден от отговора й. Явно не бе онова, което бе очаквал или което се бе надявал да чуе.

— Защото наистина те обичам — повтори на френски, така че другите да не разберат за какво си говорят.

За тях разговорът им прозвуча като разгорещен спор, защото Мари Анж се сопна:

— „Oh, alors, tes vraiment con![1]“, после го загледа и избухна в смях.

— И аз също те обичам. Но като сестра. Как можа да объркаш всичко помежду ни? — Беше твърдо решена да не му позволи да развали приятелството им.

— Не съм го направил нарочно — оправда се намръщено Били, чудейки се къде сбърка, дали каза нещо не както трябва, или избра неподходящ момент.

Но те нямаха друго време, през което да бъдат заедно. Леля й все още не го допускаше да припари до фермата, така че единствените часове, когато бяха сами, бяха в училище или в автобуса. И по време на нейните редки посещения в къщата на родителите му. През лятото дори им беше още по-трудно да се виждат, защото не ходеха на училище.

През ваканцията отиваха с колелата си до едно тайно място за срещи, което си бяха намерили преди година и където прекарваха часове наред край малко поточе. Седяха на брега и си говореха. За живота си, за семействата си, за надеждите и мечтите, които имаха за бъдещето. Мари Анж винаги казваше, че иска да се върне във Франция, когато стане на осемнадесет.

Имаше намерение да си намери работа веднага щом стане достатъчно голяма, за да може да събере пари за билет. Веднъж Били й призна, че също би искал да отиде с нея, макар че за него тази мечта беше по-трудно осъществима, отколкото за нея, и не толкова привлекателна.

Така мина лятото и те си останаха предани и искрени приятели, до следващото лято, когато отново се срещнаха на тайното място.

Мари Анж бе донесла термос със студена лимонада и двамата си говориха часове наред, когато най-неочаквано Били се наведе и я целуна. Той вече бе на петнадесет, а тя на четиринадесет и от цели три години двамата бяха най-добрите приятели на света. И сега, когато я целуна, Мари Анж отново се стресна, но не реагира така остро, както първия път, преди година, когато й каза, че я обича. Никой от двамата не продума. Но тя се разтревожи и когато следващия път се видяха отново, му каза, че никак не й харесва идеята да променят и опорочат своето приятелство. Довери му по своя изключително наивен и искрен начин, че се страхува от любовта.

— Защо? — попита тихо Били, като докосна бузата й с ръка. Беше се източил и пораснал. Беше станал красив младеж и Мари Анж понякога си мислеше, че прилича малко на баща й и на брат й. Макар че много обичаше да го закача и дразни заради луничките му. — Защо се страхуваш от любовта?

Говореха на английски, защото тя го владееше по-добре, отколкото той френския, въпреки че се занимаваха много и търпеливо и той вече бе усвоил дори някои жаргонни изрази, с които беше убеден, че ще впечатли учителя по френски в гимназията.

През септември същата година и двамата щяха да продължат образованието си там.

— Не искам нищо между нас да се променя — отвърна Мари Анж. — Ако се влюбиш в мен, някой ден ще се отегчим един от друг и ще се разделим. Пък ако си останем само приятели, това никога няма да се случи.

Думите й не бяха съвсем лишени от разум и смисъл и тя остана твърдо на тази позиция. Но никой, който ги познаваше, не повярва. Всички бяха решили, че са гаджета още от деца, дори леля й Карол, която продължаваше да прави пренебрежителни забележки по адрес на Били. Това винаги ядосваше Мари Анж, въпреки че не спореше с нея, нито й даваше каквито и да е обяснения.

Приятелството им продължи да цъфти и през годините, когато учеха в гимназията. Тя ходеше да го гледа на баскетболните мачове, той пък посещаваше най-редовно театралните представления, в които тя участваше. И така, двамата завършиха заедно гимназия и се дипломираха. Като се изключат няколкото случайни срещи с момичета, Били никога не бе имал приятелка, а Мари Анж продължаваше да твърди, че не се интересува от любовта и от момчетата — нито от Били, нито от когото и да било друг — и че единствената й мечта е да завърши и един ден да се завърне във Франция. Освен това леля й никога нямаше да й позволи да излезе с момче. Тя имаше строги морални норми и твърдо становище по този въпрос. През всички изминали години бе продължила да плаши Мари Анж със сиропиталището. Но на абитуриентската вечер все пак позволи Били да я вземе от къщи.

Той дойде във фермата с камиончето на баща си. Леля Карол дори й бе разрешила да си купи синя копринена рокля със същия цвят като очите й, която подсилваше блясъка на косите й. Те грееха като слънцето и светеха като златни. Беше много красива и Били изглеждаше направо като омагьосан.

Прекараха страхотно. Двамата си говориха безкрайно за училището, вече останало зад гърба им, за стипендията, която бе спечелила, но нямаше да може да използва, за да продължи да учи в колеж. Университетът бе на петдесет мили, в Ейвс, но леля Карол не даваше и дума да се издума по въпроса. Категорично заяви, че няма да й даде нито кола, нито камиончето, за да ходи на лекции, и че й е необходима във фермата. Били много се ядоса.

— Но ти трябва да учиш, Мари Анж! Не е възможно да й работиш като роб през останалата част от живота си!

Нейната мечта бе да се върне във Франция, когато стане на осемнадесет, но това очевидно нямаше да се случи. Щеше да ги навърши това лято, но нямаше никакви собствени пари, никога не бе имала възможност да си намери работа, защото Карол я товареше с купища задължения във фермата. Беше живяла с леля си цели седем години и те й се виждаха цяла вечност. Колежът й изглеждаше непостижима мечта, защото стипендията покриваше само учебната такса и не оставаха пари за учебници, книги, пансион, храна. Дори да си намереше работа, едва ли щеше да печели достатъчно, за да покрива всички тези разходи. Единственото, което й оставаше, бе да живее във фермата при леля си и да пътува всеки ден до колежа. Това беше осъществимо решение, но Карол беше заявила, че не е съгласна и с него.

— Просто ти трябва една кола, за Бога! — ядосваше се Били по пътя към къщи. Бяха говорили на тази тема цялата вечер.

— Да, но нямам. Така че ще върна стипендията през следващата седмица — въздъхна Мари Анж. Надяваше се, че може би ще успее да си намери работа и да събере достатъчно пари, за да отиде във Франция. Но нямаше никаква представа какво щеше да прави там. Вероятно само щеше да отиде и да се върне. Във Франция нямаше къде да живее, нито при кого, нямаше никакви близки или роднини, не знаеше как да печели пари, за да се изхранва. Нямаше професия, нито някакви особени умения. Всичко, което можеше, беше да работи във фермата.

Били бе записал курсове по земеделие. Искаше да подобри организацията в тяхната ферма и дори да я модернизира въпреки съпротивата на баща си. Готвеше се да бъде съвременен фермер и смяташе, че Мари Анж заслужава добро образование. И двамата го заслужаваха. Ето защо мразеше леля й още повече. Дори баща му разбираше важността човек да получи добро образование. Затова настоя Мари Анж да не връща стипендията поне до края на лятото.

Докато караха към къщи, и двамата бяха в отлично настроение. Бяха развълнувани от завършването на гимназията.

— Знаеш ли, че сме приятели вече цели седем години? — попита го гордо тя. Родителите й се бяха поминали точно преди седем лета, но сякаш бяха минали само седем минути в някакво друго измерение. Тя все още ги сънуваше — и тях, и Робер, и все още можеше да види Шато де Мармутон в спомените си толкова ясно, сякаш беше там. — Ти си единственото семейство, което имам — добави, а Били се усмихна.

И двамата не слагаха в сметките леля Карол, макар Мари Анж все да твърдеше, че се чувства добре с нея.

Отнасяше се добре към нея, поради причини, които той не можеше да разбере. Момичето наистина живееше в дома на лелята, но Карол я експлоатираше и използваше безмилостно през всичките тези седем години като слугиня, готвачка, медицинска сестра болногледачка и работна ръка в стопанството.

Нямаше нещо, което Мари Анж да не бе правила през последните две години, но здравето на лелята се бе влошило доста и Мари Анж дори я обслужваше.

— Смятам, че бихме могли да бъдем истинско семейство — рече внимателно Били и я погледна с усмивка, но тя се намръщи. Не обичаше да й говори по този начин и продължаваше да настоява, че обичта им е като между брат и сестра.

— Бихме могли да се оженим — престраши се той.

— Това е глупаво! И ти много добре го знаеш! — каза Мари Анж. Никога не му даваше аванси и не му позволяваше да говори за това. — И къде ще живеем като се оженим? Никой от нас не работи нямаме никакви пари — заключи мъдро тя.

— Можем да живеем при родителите ми — отвърна с надежда младежът, защото я желаеше.

Бе на деветнадесет години, достатъчно голям бе да се ожени, ако иска, дори и без разрешението на, родителите си.

— Или при леля Карол, нали? Сигурна съм, че ще бъде очарована и много ще й хареса. Ти би могъл да работиш във фермата й също като мен — нервно се изсмя Мари Анж. — Не, не можем да се оженим — продължи практично тя. Освен това не искаше. — Знаеш много добре, че трябва да си намеря работа, за да отида догодина във Франция. — Тази мечта не бе мъртва и тя все още искаше да я осъществи. Пък и Били все още искаше да отиде с нея. В Айова, във фермата на баща му, френският език бе нещо напълно безполезно. Но той беше щастлив, че го бе научил от нея.

— Аз все още те съветвам да постъпиш в колежа тази есен. Ще видим пък, може нещо да се случи — каза той, като я погледна нежно.

— Да бе, сигурно някой ангел ще кацне на рамото ми от небето — продължи да се смее Мари Анж — и ще изсипе в краката ми цяла камара пари, за да отида в университета. А леля Карол ще приготви багажа ми с любов и ще ме изпрати с въздушни целувки, когато тръгна. Нали, Били? — Беше се примирила със съдбата си от деня, в който бе пристигнала тук.

— Кой знае — отвърна замислено той.

И още на следващия ден започна да работи по един специален проект. Това му отне цялото лято. Брат му Джак, който работеше в един гараж в града, му помогна да намери всичко, от което имаше нужда. Така че на първи август Били се появи във фермата на леля Карол с кола, която наистина ръмжеше ужасно и вдигаше адска пушилка, но вървеше. Беше стар шевролет, който бе сглобил и боядисал сам. Беше яркочервен, а седалките — от черна кожа.

Били спря пред къщата и излезе от колата, като изгледа предизвикателно леля Карол. За изминалите седем години идваше за трети път в тази къща. Никога не забрави предупреждението, което получи първия път.

— Откъде взе тази страхотна кола! — Извика Мари Анж с широка усмивка, докато бършеше ръцете си с кърпата, излизайки от кухнята. — Чия е?

— Направих я сам. Започнах веднага след завършването на гимназия. Искаш ли да покараш?

Беше се научила да кара трактор още преди години. А и често караше камиончето на леля си до града, за да пазарува или да я вози, така че сега седна усмихнато зад волана. Колата изглеждаше чудесно, макар да беше стара. Били гордо обясни, че я е сглобил с малко плюнка и тел. Мари Анж излезе от фермата и подкара по магистралата. Сетне обърна и решително тръгна към къщи. Трябваше да сготви вечеря за леля си. Нямаше време за разходки.

— Какво смяташ да я правиш? Да ходиш с нея на черква в неделя? — попита го усмихнато тя. Мари Анж не знаеше, че все повече и повече заприличваше на майка си въпреки разликата в цвета на косата.

— Нищо подобно. Имам по-добри планове за нея — рече загадъчно Били, горд от себе си и изпълнен с любов. Любов, която тя не му позволяваше да сподели.

— Например? — поинтересува се любопитно Мари Анж, докато завиваха по пътя към фермата.

— Това ще бъде новият ти училищен автобус.

— Какво? Какъв автобус? Какво искаш да кажеш?

— Че ще можеш да използваш стипендията си. Остава единствено да намериш пари за учебници. Ще можеш да ходиш на училище с колата всеки ден. — Беше я направил за нея. Очите й се напълниха със сълзи, когато го погледна, удивена и изненадана. А той копнееше да я целуне, но знаеше, че никога няма да му позволи.

— Имаш намерение да ми я дадеш на заем? — заговори тя на френски. Не можеше да повярва. Били поклати отрицателно глава.

— Нямам намерение да ти я давам на заем. Това е подарък, Мари Анж. Цялата е твоя. Това е твоят училищен автобус.

— О, Господи! Не може да направиш това! — Тя обви врата му с ръце и го прегърна силно. — Сериозно ли говориш? — попита, като го гледаше невярващо. Никой не бе правил за нея толкова необичайно нещо и не знаеше какво да каже. Всъщност й подаряваше не кола, а колежа, даваше й възможност да го посещава. Беше превърнал мечтата й в действителност.

— Мога, разбира се, и го направих. Цялата е твоя.

Били се ухили широко, от ухо до ухо, докато тя избърсваше сълзите от лицето си.

— Е, какво ще кажеш да ме закараш до нас, преди леля ти да е излязла с пушката и да ме е застреляла? — Двамата се разсмяха при този спомен.

Мари Анж влезе в къщата, за да предупреди леля си, че ще се върне след няколко минути. Не й обясни нищо за колата, щеше да го направи по-късно.

Били кара по пътя до тях, а Мари Анж седеше до него и разпалено повтаряше колко прекрасна била колата, колко невероятен бил този подарък и как тя не можела да го приеме.

— Добре де, разбрах. Но не бива да останеш необразована. Трябва да завършиш, за да можеш да се измъкнеш оттук някой ден.

Били знаеше, че пред него няма подобна перспектива, защото трябваше да помага на баща си в стопанството. Това открай време беше повод за война помежду им. Неговият подарък за Мари Анж всъщност я освобождаваше от леля Карол.

— Не мога да повярвам, че си я направил за мен — развълнувано произнесе Мари Анж. Уважаваше го изключително много като човек и личност. И никога досега в живота си не бе изпитвала такава благодарност към някого, както към Били в този момент. А той бе щастлив да я види така радостна и ентусиазирана. Беше толкова развълнувана, колкото си бе представял. И толкова много я обичаше.

Били слезе от колата и Мари Анж я подкара обратно към фермата. Докато вечеряха, каза на леля си Карол какво е направил Били. Старицата й забрани да я вземе.

— Не може да приемеш такъв подарък! Все едно, че му обещаваш да се омъжиш за него! — рече строго и намусено.

— Което нямам намерение да правя, защото сме приятели — отвърна спокойно Мари Анж.

— Не можеш да задържиш колата — настоя Карол с каменно лице.

Но за първи път откакто живееше при нея Мари Анж беше твърдо решена да не й се подчини. Нямаше да се откаже от колежа заради прищевките и глупостите на старата изкуфяла старица. Цели седем години тази зла вещица я бе лишавала от всичко. От ласка, от чувства, от любов, от пари и дори от хляб. Животът й бе едно огромно лишение. Сега искаше да й отнеме и образованието. Не, този път Мари Анж нямаше намерение да се предава.

— Тогава ще я заема от него. Но ще я използвам, за да ходя на училище — рече твърдо тя.

— За какво ти трябва да учиш? Каква мислиш да ставаш? Докторка? — Тонът на лелята бе подигравателен и заядлив.

— Не знам още каква ще стана — отвърна кротко Мари Анж. Но бе сигурна, че ще стане нещо повече от леля Карол. Искаше да бъде като майка си, макар тя да не бе ходила в университет, защото се бе омъжила за баща й. Но младото момиче искаше животът й да протече по-различно. Не в тази студена и безрадостна ферма в Айова, където нямаше капчица живец, никакво веселие, нищо, заради което да се живее. Пък и бе уверена, че един ден, когато успее да се измъкне най-сетне оттук, ще отиде някъде другаде, за предпочитане във Франция, дори и само на посещение. Но тази мечта все още бе далеч на хоризонта. Първо трябваше да получи образование, както казваше Били, за да може да се докажеш.

— Ще изглеждаш като пълна глупачка, докато се — развяваш по пътищата с тази стара бричка, особено ако хората научат кой ти я е дал.

— Не ме интересува — отвърна Мари Анж. — Гордея се с нея.

— Тогава защо не се омъжиш за него? — притисна я Карол повече от любопитство, отколкото от истинска загриженост. Тя така и не проумя връзката между тях, пък и не я интересуваше особено много. Сърцето й си остана студено като камък и тя не успя да заобича сирачето. Леля Карол не можеше да обича. Обикновените човешки чувства й бяха чужди и неразбираеми.

— Той ми е като брат. И не искам да се женя. Мечтая някой ден да си отида у дома — отвърна Мари Анж.

— Това е единственият дом, който имаш — натърти назидателно Карол, като я гледаше в очите. Племенницата също я погледна, но не каза нищо. Карол Колинс я бе подслонила и й бе дала покрив над главата, място за живеене, адрес и безкраен списък от тежка селска работа и задължения, но нито капчица близост, нежност, съчувствие, обич или усещането за семейство.

Те дори не празнуваха Коледа или Деня на благодарността като другите хора. През всичките години, докато живееше тук, Мари Анж бе третирана като слугиня. Пепеляшка. Били си имаше своето семейство и тези хора бяха далеч по-мили и любезни с нея, отколкото собствената й леля. И сега Били й бе предоставил единственото средство, от което се нуждаеше, за да се измъкне оттук. Така че нищо на този свят не бе в състояние да й го отнеме. Със сигурност не и леля Карол.

Мари Анж почисти масата и изми чиниите, без да каже нито дума повече, а когато лелята се прибра в стаята си, вдигна телефона и се обади на Били.

— Искам само да ти кажа колко много те обичам и колко много означаваш за мен — каза му на френски тя. Гласът й потрепваше от вълнение. Били искаше тези думи да означават нещо друго, искаше тя да говори за друга любов, но знаеше, че не е така. Познаваше я много отдавна и бе наясно, че тя го обича, но не както той искаше. — Ти си най-прекрасният човек, когото познавам.

— Не, ти си — отвърна той и това не бе учтив израз, а самата истина. — Щастлив съм, че ти хареса, Мари Анж. Просто искам да се измъкнеш оттук някой ден. Заслужаваш го.

— Може би ще го направим заедно — рече тя с надежда, но никой от двамата не вярваше в това. Знаеха, че Били е осъден да остане във фермата. Това беше неговата съдба.

Но не и нейната. Мари Анж имаше да извърви много дълъг път. И благодарение на него бе започнала да вярва, че може би един ден мечтите й ще се сбъднат.

Бележки

[1] Е, тогава наистина не си в ред! (фр.) — Б.пр.