Даниел Стийл
Изгубените надежди (10)

Глава 10

Пътуването от Шато де Мармутон до Париж й се стори безкрайно. Мари Анж караше колата, а бебето лежеше в кошчето си на седалката до нея. Спря само веднъж, за да го накърми. Времето беше студено и ветровито. Пристигна в Париж в четири и половина, трафикът бе натоварен и тя закъсня пет минути, докато намери апартамента на Луиз дьо Бошан. Не знаеше нищо за първата жена на Бернар. Никога не бе виждала нейна снимка, нито пък на загиналото момченце. Едва сега осъзнаваше колко странно бе това при твърденията на Бернар колко много ги обича и страда за тях. Дали бе искал да остави всички спомени от предишния си живот зад гърба си, когато се бе оженил за нея? Но всичко изглеждаше още по-странно, защото в действителност жена му бе жива и той се бе развел с нея. Защо дори не бе споменал за това?

Мари Анж нямаше представа какво да очаква. Когато вратата се отвори, тя се сепна, виждайки жената пред себе си. Беше висока и елегантно облечена млада жена към края на тридесетте години. Русата й коса бе дълга до раменете и когато се движеше, тя се люлееше като жива и обграждаше в красива рамка лицето й. Но още в първия миг сърцето й се сви, когато забеляза какво се бе случило с нея. Едната страна на лицето й беше с гладка, чиста кожа и фини деликатни черти, но на другата те сякаш се бяха разтопили. Хирурзите и операциите не бяха допринесли много за заличаването им. По лицето й имаше дълбоки и страшни белези. Опитите на лекарите да поправят следите от изгарянията се бяха провалили.

— Благодаря ви, че дойдохте, графиньо — рече учтиво Луиз дьо Бошан. Маниерите й бяха аристократични, но в нея се чувстваше уязвимост. Беше като ранена птица, безпомощна. Обърна се, за да скрие обезобразената част от лицето си, и въведе Мари Анж в малък апартамент, обзаведен с безценни антични вещи. Двете седнаха на столове в стил „Луи XV“ и Мари Анж остави на земята кошчето, в което бебето сладко спеше.

Луиз дьо Бошан се усмихна, когато го погледна, но Мари Анж забеляза, че очите й са пълни с мъка.

— Не виждам често бебета — обясни жената. — Всъщност от оня злощастен ден, в който умря синът ми, не съм зървала нито едно. — Предложи й нещо за пиене, но Мари Анж учтиво отказа. Желанието й бе само да чуе какво ще й кажат. — Знам, че ще ви бъде тежко — започна с ясен, звънък глас Луиз, сякаш се опитваше да вдъхне сила както на себе си, така и на младата жена, която седеше срещу нея. — Вие не ме познавате. Нямате причини да ми вярвате, но се надявам, заради вас и в името на вашите деца, да ме изслушате и отсега нататък много да внимавате. — Пое си дълбоко дъх, като отново извърна обезобразената страна на лицето си, а Мари Анж я гледаше с тревожни и уплашени очи. Тази жена не изглеждаше луда и макар да бе обгърната и пропита от скръб, нямаше вид на умопобъркана. И освен това беше ледено спокойна, когато започна да разказва своята история.

— Срещнахме се на едно празненство в Сан Тропе. Сега съм сигурна, че Бернар много добре е знаел коя съм. Баща ми беше известен човек имаше много недвижими имоти в цяла Европа и беше свързан с петролния бизнес в Бахрейн. Бернар явно бе проучил всичко за мен, както и че баща ми е безнадеждно болен и умира. Майка ми почина още когато бях дете. Нямах роднини, бях сама, бях млада, макар и не толкова, колкото сте вие сега. Той ме ухажваше пламенно и страстно и ме увери, че единственото, което иска, е да се ожени за мен и да има дете. Вече имах моето момченце от първия ми брак. То бе на две годинки, когато срещнах Бернар. Шарл, така се казваше малкото ми синче, просто се влюби в него. Направо го обожаваше. Бернар се държеше великолепно с него, беше щедър и добър и аз си помислих, че съм намерила идеалния баща и съпруг. Предишният ми брак приключи нещастно, а съпругът ми така и не пожела да види повече детето. Мислех си, че най-сетне Шарл е намерил любящ баща, а и аз бях много влюбена. Толкова много, че след като се оженихме, го включих в завещанието си наравно с Шарл. Струваше ми се, че това е най-малкото, което мога да направя за любимия си, пък и нямах намерение да умирам скоро. Но бях достатъчно глупава да му го покажа. Имахме къща в провинцията. Един замък в Дордон, който баща ми бе завещал на мен и където прекарвахме по-голямата част от времето си. Бернар ме засипваше с камари от сметки, но това е друга история. Сигурно щеше да ме разори, ако му бях позволила. За щастие адвокатите на татко упражняваха контрол. Под тяхно влияние и настояване, аз му заявих, че повече няма да плащам сметките му. Това много го ядоса. По-късно открих, че дълговете му са повече от няколко милиона долара, и за да предпазя и двама ни от скандал, бях принудена да ги изплатя. Онова лято бяхме в Дордон. — Луиз млъкна за миг. Очевидно се бореше с мъката си и се опитваше да събере сили за онова, което й предстоеше да разкаже. — Шарл беше с нас… — Гласът й сякаш се прекърши и затихна. После тя събра сили и продължи: — Беше на четири години, красиво, русо ангелче. Все още обожаваше Бернар, въпреки че аз вече не бях така очарована и омаяна от него, пък и бях доста притеснена от всички негови дългове. — Всичко дотук звучеше толкова познато, помисли си уплашено и объркано Мари Анж. Сякаш ставаше дума за нея самата. Думите на непознатата жена докоснаха чувствителна струна в душата й и тя почувства жал и симпатия към нея и детенцето, което бе загубила. — Една нощ в замъка избухна пожар. Ужасен, бързо разразяващ се пожар. Преди да се опомня, половината къща бе обхваната от огъня и аз изтичах, за да взема детето. То спеше в стаята си над нашата, а детегледачката бе в отпуск. Когато стигнах, видях Бернар… — Гласът й се стопи и премина в стенание. — Той заключваше вратата на Шарл отвън. Започнах да се боря с него, за да взема ключа. Блъснах го и успях да го изтръгна от ръката му. Влязох и грабнах Шарл от леглото, но се оказа, че не можем да излезем от стаята. Вратата беше затисната с нещо отвън, някаква мебел, стол може би или нещо друго. Не можех да изляза.

— О, Господи… — прошепна Мари Анж, а сълзите се търкаляха по лицето й. Тя инстинктивно придърпа кошчето на Робер по-близо до себе си. И какво стана?

— Дойдоха пожарникарите и опънаха мрежа под прозореца. Трябваше да хвърля Шарл в нея. Страхувах се до смърт и го стисках в прегръдките си. Не смеех да хвърля детенцето си. Стоях така дълго време. Самата аз се боях да скоча. — Луиз се разрида, но в очите й се четеше решимост да разкаже всичко, цялата истина на Мари Анж, без значение колко мъка ще й струва това. — Чаках прекалено дълго — продължи през сълзи тя. — Синът ми се задуши от дима и умря в ръцете ми. Все още го притисках към гърдите си, когато скочих. Те се опитаха да го съживят, но вече беше много късно. А Бернар бе свален от покрива. Крещеше истерично, че се бил опитвал да ни спаси, което бе чиста лъжа. Аз разказах на полицията какво бе направил и те, разбира се, провериха, но не намериха нищо, което да блокира вратата на стаята. Каквото и да е било, той го е преместил, след като аз скочих и преди да се качи на покрива. Каза на всички, че не съм в състояние да понеса скръбта от загубата на детето и затова търся да обвиня някого, в случая него, за да не виня самата себе си. Не спираше да плаче и всички му повярваха. Твърдеше, че съм била психически нестабилна, с лабилна нервна система и прекомерно, до безумие привързана към детето. Те повярваха и на това. Повярваха на всичко, което им каза. Нямаше свидетели, които да потвърдят моя разказ, но ако ни беше убил, той щеше да наследи цялото имущество, оставено от баща ми, и щеше да стане много богат. Страшно богат. По-късно пожарникарите откриха, че пожарът е започнал от тавана, вероятно вследствие на късо съединение. Една от жиците, които минавали оттам, била силно износена. Сигурна съм, че Бернар бе инсценирал всичко това, но не можех да го докажа. Все пак не можех да не вярвам на очите си. Видях го как заключва вратата на стаята на Шарл, знам, че след това я е затиснал с нещо, за да не можем да излезем. Всичко, което зная, графиньо, е, че синът ми загина по негова вина. — Очите й не се откъсваха от Мари Анж и сякаш пронизваха сърцето й. Би било по-лесно и по-безболезнено да повярва, че тази жена е луда, че иска да обвини някого, както Бернар бе изтъкнал при разследването. Но нещо в историята и в начина, по който я разказа, я караше да трепери от ужас. И въпреки че не искаше да й повярва, не можеше да отрече, че ако жената бе казала истината, то Бернар беше чудовище и убиец. Това бе толкова сигурно, колкото ако бе убил детето със собствените си ръце.

— Не знам какво е вашето положение — продължи Луиз, без да сваля поглед от младата жена, която бе грабнала бебето си в ръце и трепереше изплашена до смърт и объркана от зловещата история, което току-що бе чула. — Но разбрах, че имате много пари и нямате близък, който да ви защити или да ви помогне. Вие сте твърде млада, но вероятно имате добри адвокати, вслушайте се в съветите им. Дано да сте по-мъдра от мен. Не му оставяйте парите си в завещание, ако вече не сте го направили. Вземете мерки той да не наследи автоматично всичко, ако, не дай, Боже, внезапно умрете. В противен случай трябва да знаете, че вие и вашите деца се намирате в голяма опасност. А ако той отново е затънал до гуша в дългове, опасността е по-голяма. Ако бяхте моя дъщеря или сестра… — очите й отново се напълниха със сълзи, — щях да ви моля най-настойчиво веднага да вземете децата си и да избягате. Трябва да спасите живота си.

— Не мога да направя това — отвърна Мари Анж с пресекнат шепот. Бе изплашена до смърт. Гледаше Луиз и искаше да вярва, че е луда, но знаеше, че не е така. Беше напълно объркана от историята, която чу. Звучеше й налудничаво, но в същото време съвсем истински. — Аз го обичам, той е баща на децата ми. Вярно, че е задлъжнял, но аз имам достатъчно пари и мога да платя сметките му. Няма причини да ни убива, нито да ни наранява. Та той може да получи всичко, което иска. — Щеше й се да вярва, че онова, което бе чула, е лъжа. Но бе невъзможно.

— Всяко богатство се изчерпва и свършва — отговори просто Луиз. — Когато вашето пресъхне, той ще ви изостави. Но преди да го направи, ще вземе всичко, което може. А ако има нещо, което може да получи след вашата смърт, той ще намери начин да го получи. Бернар е невероятно алчен и зъл човек. — Всъщност той беше нещо много по-страшно. Беше убиец. — Дойде на погребението на Шарл и плака повече от всички останали, но вече не можеше да ме заблуди. Той го уби, все едно го направи със собствените си ръце. Така и не успях да докажа това. Вие обаче трябва да направите всичко възможно, за да защитите децата си. Бернар дьо Бошан е опасен престъпник.

В стаята настъпи дълга и мъчителна тишина, тежка като агония. Дълго време двете жени се гледаха, без да проговорят. За Мари Анж беше много трудно да повярва, че Бернар е толкова лош, колкото го описа Луиз. Все още не знаеше какво да мисли за историята, която чу. Горката жена! Може би в паниката си наистина си бе въобразила, че вратата е блокирана, но пък нямаше никакво обяснение защо Бернар се е опитвал да заключи стаята на детето отвън. Дали е искал да го предпази от дима и огъня? Не, дори и това не й изглеждаше особено правдоподобно обяснение. Или може би бе демоничен и зъл и целта му е била да ги убие, както бе казала Луиз. Мари Анж не знаеше нито какво да мисли, нито какво да каже. Гърлото й бе свито от ужас, изненада и страх.

— Съжалявам за това, което се е случило. Нямаше думи, с които да изрази колко й е мъчно за загубата на детето. Погледна тъжно нещастната майка и реши, че е длъжна да й предаде версията, която Бернар й бе представил. — Той ми обясни, че сте умряла заедно със сина ви. Преди десет години. — Всъщност всичко бе станало преди пет години, а от развода им бяха минали само три. — Каза ми още, че Шарл е бил негов син. Беше много тъжен и изглеждаше искрен.

Луиз се усмихна.

— Разбира се, Бернар е невероятен артист, при това неустоим чаровник и сърцевед. Ще ти извади душата с памук, преди да си се усетил. Ще те накара да се влюбиш, преди да си мигнал. Ще ти донесе от десет кладенци вода и ще ти сваля звезди от небето, докато паднеш в ръцете му. Изпитала съм всичко това на гърба си. Вие не сте първата му жертва. А ви е разказал историята така, защото му е по-изгодно. Ще му се да съм умряла. Все пак има голям късмет. Аз въобще не излизам и се виждам само с неколцина близки приятели. След следствието не се срещах абсолютно с никого. Стоях затворена месеци наред. За всички от неговото обкръжение аз наистина съм мъртва. Освен това няма смисъл да се опитвам да убедя хората във верността на онова, което казвам. Знам какво се случи. Бернар също го знае, няма значение какво твърди. Бъдете внимателна — предупреди я отново тя и стана. Изглеждаше изтощена, а в очите й все още блестяха сълзи. — Ако нещо се случи с вас, ще свидетелствам срещу него. Думите ми сега може да не означават нищо, но вероятно някой ден ще означават. Надявам се да нямате нужда от мен тогава.

— Аз също — рече Мари Анж, докато вървяха към вратата на апартамента. Бебето заплака.

— Пазете се от него — отново й напомни Луиз, като си стиснаха ръцете.

— Благодаря ви, че ме приехте — кимна учтиво Мари Анж. В мига, в който заслиза по стълбите, осъзна, че краката й треперят и че плаче за Луиз и за нейния син, а също и за самата себе си. Искаше да се обади на Били и да му разкаже всичко, но той какво ли би могъл да направи. Може би наистина трябваше да послуша Луиз и да избяга някъде, поне да размисли на спокойствие.

Беше почти седем часът, когато си тръгна от авеню „Фош“, и бе станало прекалено късно да пътува обратно за Мармутон. Затова реши да остане да нощува в апартамента в Париж, макар да знаеше, че Бернар е там. Направо се страхуваше да го види и се надяваше той да не усети промяната, която бе настъпила в нея. Когато влезе в апартамента, Бернар тъкмо се бе върнал от среща с архитекта на улица „Варен“.

Къщата била почти готова, щяла да бъде напълно завършена преди Нова година. Мъжът й изглеждаше щастлив и приятно изненадан да я види. Целуна бебето, но докато го наблюдаваше, Мари Анж си мислеше единствено за детенцето, което бе умряло в пожара, и за жената с обезобразеното лице.

— Какво правиш в Париж, любов моя? Каква прекрасна изненада! — възкликна Бернар. Изглеждаше искрено поласкан и щастлив да я види и тя неочаквано се почувства виновна за срещата си с Луиз. Беше ли тази жена луда? Ами ако нищо от онова, което чу, не беше истина? Ако се е побъркала от скръб и е решила да обвини някой друг за смъртта на сина си? Ако сама беше виновна за всичко? Ако тя самата го бе убила със своята нерешителност и колебание! Мисълта за това я накара да се разтрепери и когато Бернар я прегърна, Мари Анж бе обзета от тъга и любов. Не искаше да повярва на обвиненията. Не искаше да мисли, че съпругът й е зъл, коварен и жесток, какъвто го бе описала Луиз. Може би й беше казал, че бившата му жена е мъртва, защото не бе искал да си спомня отново ужаса на разследването и нейните обвинения към него. Може би, не, сигурно имаше някаква причина да я излъже, било и само заради страха да не я загуби или нарани. В края на краищата той беше човек!

— Хайде да излезем да вечеряме навън! Ще вземем и бебето с нас и ще хапнем в някое бистро. Все още не си ми казала защо си тук — рече Бернар, като я гледаше с влюбени очи. Мари Анж усети как се разкъсва на две. Едната половина го обожаваше, другата се страхуваше от него.

— Липсваше ми — отвърна тя, а той се усмихна и я целуна нежно. Беше толкова мил и внимателен, толкова добър и нежен с бебето, че тя все повече се усъмняваше в разказа на Луиз. Единственото нещо, което не можеше да отрече и за което не можеше да си затвори очите, бяха огромните сметки и дългове, които наистина съществуваха. Но това не бе чак толкова фатално и може би с времето щеше тактично да го помоли да не харчи толкова и да я държи в течение на сделките си. И най-вероятно я бе лъгал от страх. Почувства се доста по-сигурна и спокойна, когато излязоха да вечерят. През цялото време й разказваше разни весели истории и я разсмиваше. Много артистично пресъздаваше смешните слухове и клюки, които бе научил за някои от техните приятели.

Беше толкова мил и така я обичаше! Когато си легнаха, Мари Анж бе сигурна, че Луиз дьо Бошан бе лъгала, вероятно за да му отмъсти. Всъщност жената може би имаше основателна причина. Нали я бе изоставил. Сигурно го ревнуваше.

Все пак премълча за срещата. Изпитваше не гняв, а съжаление към жената, макар вече да не й вярваше. Та нали беше живяла цели две години с Бернар и имаше две деца от него. Той не беше човек, който би могъл да убие жена или дете. Та той бе неспособен да нарани някого! Единственият му грях или порок, ако изобщо можеше да се нарече така, реши Мари Анж, заспивайки в прегръдките му, бе, че бе направил малко дългове. Това, че бе излъгал, че е вдовец, тя можеше да прости. Сигурно като католик и джентълмен за него бе изглеждало прекалено голям грях да й признае, че е разведен. Каквито и да бяха причините, Мари Анж го обичаше и не вярваше нито за миг, че е убил сина на Луиз.