Даниел Стийл
Изгубените надежди (1)

Глава 1

Мари Анж Хоукинс лежеше в тревата под огромното старо клонесто дърво, слушаше птиците и гледаше пухестите бели облаци, които пълзяха по небето в слънчевата августовска утрин. Тя обичаше да лежи тук, да се опиянява от жуженето на пчелите, да вдъхва упойващия аромат на цветята и да отхапва от ябълката, която преди малко бе откъснала от градината. Дните й минаваха безгрижно и спокойно в един сигурен и защитен свят, заобиколена от хората, които я обичаха. Мари Анж живееше в Шато де Мармутон откакто се бе родила, вече единадесет години, и скиташе сред горите и хълмовете като млада кошута, която безстрашно гази с тънките си крачета в потока, който минаваше през имението. През цялото лято тичаше на воля, прескачаше огради, катереше се по дърветата и коленете й бяха вечно ожулени.

В долния край на старата ферма имаше конюшни и краварник. Мъжете, които работеха там, винаги й се усмихваха и махаха с ръка, когато я видеха. Тя беше едно усмихнато, обичливо и щастливо дете с волна душа и ведър характер. И през повечето време, докато бродеше из високата трева, береше ябълки и праскови в градината или тичаше по поляните, беше боса.

— Приличаш на малка циганка! — караше се майка й, но винаги с усмивка. Франсоаз Хоукинс обожаваше децата си.

По-големият й син Робер се роди малко след войната, единадесет месеца след брака й с Джон Хоукинс. По същото време Джон започна своя бизнес, свързан с износ на вина, и за пет години натрупа истинско състояние. Когато се роди Мари Анж, те купиха Шато де Мармутон и момиченцето израсна тук. Посещаваше местното селско училище, където бе учил и брат й Робер.

Сега, след по-малко от месец, той щеше да отиде в Сорбоната в Париж, за да следва икономика и евентуално да продължи бизнеса на баща си. В работата на Джон естествено имаше скокове, спадове и върхове, но, общо взето, без големи сътресения и самият той беше удивен колко успешно върви бизнесът му. Франсоаз бе много горда с него. Всъщност тя винаги се бе гордяла със съпруга си. Историята на тяхната любов бе изключително романтична и удивителна.

През последните месеци на войната, като войник от американската армия, Джон бе скочил с парашут по време на десанта в Нормандия и бе счупил крака си, приземявайки се неуспешно върху едно дърво в малката ферма на родителите на Франсоаз. Тя и майка й били сами, защото баща й участвал в Съпротивата и бил на нелегална среща с партизаните. Нещо, което се случвало почти всяка нощ. Двете жени скрили Джон на тавана. Тогава Франсоаз била на шестнадесет години и била направо заслепена от високия красив и чаровен американец от Средния запад. Той самият бил фермерски син, само четири години по-голям от нея. Майка й непрекъснато го следяла и не сваляла очи от войничето, защото се страхувала, че дъщеря й ще се влюби и ще направи някоя глупост. Но Джон се държал много внимателно, макар здравата да бил хлътнал по Франсоаз. Тя му давала уроци по френски, а той я учел шепнешком на английски по време на разговорите им през нощта в плътния мрак на тавана. Не смеели да запалят дори свещ от страх да не ги видят германците. Младежът останал във фермата цели четири месеца, а когато си тръгнал, Франсоаз била безнадеждно влюбена в него и раздялата разбила сърцето й. Баща й и няколко негови приятели от Съпротивата успели да го преведат невредим при американците и по-късно той взел участие в освобождението на Париж. На тръгване красивият млад американец обещал да се върне и тя знаела без никакво съмнение, че ще удържи на думата си.

Родителите й били убити в последните дни преди освобождението и Франсоаз била изпратена в Париж при свои братовчеди. Нямало никакъв начин да се свърже с Джон. В суматохата и хаоса загубила адреса му и дори нямала представа, че той може да е в Париж. Впоследствие двамата установили, че през цялото време са живели почти един до друг, на около километър разстояние. Франсоаз била на булевард „Сен Жермен“, а Джон дори не подозирал това.

Войната свършила и младежът се върнал обратно в Америка, в родния си щат Айова. Там го чакали неприятности. Баща му бил убит при Гуам и Джон трябвало да се погрижи за фермата, за майка си, братята и сестрите. Веднага писал на Франсоаз, но така и не получил отговор. Писмата му сякаш потъвали вдън земя, дори не се връщали обратно. Минали цели две години, докато успял да събере достатъчно пари, за да се върне във Франция и да се опита да я намери. Непрекъснато мислел за нея, бил много влюбен. Когато отишъл във фермата, където се срещнали, се оказало, че тя е продадена и там живеят други хора. Единственото, което знаели съседите, било, че родителите й са мъртви, а Франсоаз е в Париж.

Тогава Джон заминал за столичния град и използвал всички възможни начини, за да я открие полицията, Червения кръст, регистрите в Сорбоната, както и в много други училища. Търсел неуморно, с надеждата да намери някаква следа. Но без резултат. И така до деня, в който трябвало да отпътува обратно в Америка.

Джон седял в едно малко кафене на левия бряг на Сена, когато изведнъж видял Франсоаз. Тя вървяла бавно под дъжда с наведена глава. В първия момент си помислил, че сигурно е някое момиче, което прилича на любимата му, но все пак скочил и се затичал след нея. Чувствал се глупаво, но си казал, че трябва да опита за последен път. И станало чудо. Тя вдигнала очи и го погледнала, избухнала в сълзи и се хвърлила в прегръдките му.

Прекарали нощта при нейните братовчеди, а на другата сутрин Джон заминал за Америка. Писали си около една година, докато накрая той дошъл отново в Париж, този път, за да остане завинаги. Франсоаз била на деветнадесет, а той на двадесет и три години. Оженили се две седмици след неговото пристигане. През следващите деветнадесет години двамата не се разделили нито за миг. След раждането на Робер напуснали Париж, но останали във Франция, тъй като Джон решил, че тук се чувства повече у дома, отколкото в Айова. И това е самата истина, приключваха с усмивка Франсоаз и Джон, когато разказваха тази история. Мари Анж бе я чувала хиляди пъти, а и всички ахкаха колко романтично и красиво било всичко, като в приказките.

Мари Анж никога не бе виждала роднините на баща си. Родителите му бяха починали много преди нейното раждане, както и двамата му братя. След това бе умряла едната му сестра, а другата бе загинала в катастрофа, когато Мари Анж била още бебе. Единствената останала жива роднина бе една негова леля от бащина страна, но Мари Анж знаеше от разказите на баща си, че тя не го обича много. Никой от близките му не бе посещавал Франция, а баща й често повтаряше, че го мислели за луд, когато решил да остане в Париж с майка й. Братовчедите на Франсоаз също бяха загинали в катастрофа, когато малката Мари Анж бе на три годинки. Майка й нямаше братя и сестри, а родителите й отдавна бяха напуснали този свят.

Единственото семейство на Мари Анж^[1] бяха брат й Робер и родителите й, както и онази далечна пралеля от щата Айова, която баща й не обичаше. Веднъж той дори бе казал, че лелята има лош характер и „птичи мозък“, макар че момиченцето не успя да разбере напълно какво означава това. Баща й дори не си кореспондираше с нея. Но Мари Анж не чувстваше липса на близки хора. Животът й беше пълен, а всички, които я познаваха, се отнасяха с нея като с принцеса. Тя бе обожавана и дори името й подсказваше, че носи в себе си нещо ангелско.

Всички гледаха на нея като на малък ангел, а брат й Робер често обичаше да я закача на тази тема.

Сега Робер щеше да замине да учи и тя беше много тъжна, но Франсоаз й обеща, че ще я води в Париж, за да го вижда. Джон често пътуваше по работа там и двамата с жена му обичаха да прекарват една-две нощи в големия град. В такива случаи обикновено оставяха Мари Анж на Софи, възрастната икономка, която живееше със семейството откакто се бе родил Робер. Тя бе пристигнала в Шато де Мармутон заедно с тях и обитаваше малка къщичка близо до замъка. Мари Анж обичаше да ходи при нея, да пие чай и да яде от сладкишите, които Софи печеше.

Животът на момичето беше прекрасен във всяко отношение. На такова детство мнозина можеха само да завиждат и да мечтаят за нещо подобно. Свободна, обичана и осигурена, тя прекарваше дните си безгрижно в красивия стар замък като истинска малка принцеса. А когато майка й я обличаше с красиви рокли и я водеше в Париж, тогава и изглеждаше като принцеса. Или поне баща й твърдеше така. Но пък когато тичаше боса по поляните, а роклите й бяха скъсани от катеренето по дърветата, той казваше, че прилича повече на бедно сираче.

— Е, скъпа моя, каква беля стори днес? — попита я брат й, когато я намери под дървото, за да я извика за обяд. Софи беше твърде стара, за да тича подир нея и да я гони, така че пращаше Робер. Той знаеше всички любими тайни места и скривалища на сестричката си.

— Никаква — усмихнато му отговори Мари Анж, но по лицето й имаше размазан сок от праскова, а джобовете й бяха пълни с плодове.

Брат й беше висок и рус като баща им. Тя също имаше руси къдрици, сини очи и лице на малък ангел. Единствено Франсоаз беше с тъмна коса и големи кадифени очи, а баща й често подхвърляше, че би искал да имат още едно дете, което да прилича на нея. Но това беше само шега, смяташе Мари Анж.

— Мама каза, че е време да се прибираш. Ще обядваме — рече Робер, побутвайки я пред себе си като младо жребче. Не искаше да признае, но истината бе, че сестричката му много щеше да му липсва, когато отидеше да учи и живее в Париж. Откакто беше проходила, тя бе негова неизменна сянка. Следваше го навсякъде.

— Не съм гладна — отвърна Мари Анж, като направи муцунка.

— Разбира се, че не си. След като си яла цял ден плодове, направо се чудя как не те боли корем от тях.

— Софи казва, че за мен е полезно да ям плодове.

— А също така и да обядваш. Хайде, татко ще се върне след няколко минути. Трябва да се прибереш, да си измиеш лицето и да се обуеш. — Брат й я хвана за ръка и тя тръгна с него към къщата.

Когато майка й я видя, от устните й се изтръгна истински стон.

— Господи, Мари Анж — рече на френски тя. Само Джон говореше на дъщеря си на английски и тя го знаеше учудващо добре, макар да имаше лек акцент. — Погледни се на какво приличаш! Тази сутрин ти сложих нова рокля. Цялата е на парцали! — Франсоаз завъртя очи, но не изглеждаше ядосана или сърдита. Всъщност обикновено се забавляваше от лудориите на дъщеря си.

— Но, мамо, не е вярно! Само престилката ми е скъсана. Роклята си е съвсем здрава — отвърна Мари Анж и глезено се нацупи.

— Да благодарим на Бога и за това. Сега върви и измий лицето и ръцете си, а също така обуй някакви обувки. Софи ще ти помогне.

Старата жена с избеляла черна рокля и чиста престилка последва Мари Анж и двете се качиха в нейната стая на втория етаж на замъка.

На Софи не й беше лесно да се качва по стълбите, но тя бе готова да отиде на края на света заради своето бебе. Беше се грижила за Робер от деня, в който се роди, и бе извън себе си от радост, когато седем години по-късно на света се появи и сестричката му. Софи обичаше цялото семейство Хоукинс, сякаш бяха нейни собствени деца. Имаше своя дъщеря, но тя живееше в Нормандия и двете рядко се виждаха. Софи никога и пред никого не бе признала, но всъщност беше много по-привързана към семейство Хоукинс и техните деца. И тя като Мари Анж беше много натъжена от факта, че Робер трябва да замине, за да учи в Париж. Но знаеше, че това е необходимо за него и за бъдещето му, и се утешаваше, че щеше да го вижда, когато се прибира вкъщи през ваканциите или за празниците.

Джон беше споменал мимоходом, че му се иска да изпрати сина си в Америка, за да учи там една година, но Франсоаз не даде и дума да се издума по този въпрос. А и самият Робер заяви, че не иска да ходи толкова надалеч. Семейството им бе задружно и сплотено, пък и той имаше многобройни приятели в околностите. Дори Париж беше твърде далеч според него, а и той, също като майка си и сестра си, обичаше повече Франция, от която и да е друга страна.

Когато Мари Анж слезе долу, Джон вече седеше край кухненската маса. Франсоаз му бе сипала чаша вино, както и една по-малка на Робер. Те пиеха вино при всяко ядене, а понякога даваха и на Мари Анж няколко капки, разредени в чаша вода. Джон много лесно и бързо се бе адаптирал към френските навици. Фирмата му във Франция действаше от години, но той продължаваше да говори на децата си на английски, за да научат езика. Робер знаеше много повече от сестра си и говореше съвсем свободно.

Разговорът бе непринуден и приятен както винаги. Джон и Робер говореха за работа, докато Франсоаз коментираше местните новини и клюки и следеше Мари Анж да не троши хляба, докато яде. Въпреки че детето растеше едва ли не на полето, възпитанието му бе добро и то имаше отлични маниери, особено когато решеше да ги използва.

— А ти, малка моя, я кажи какво свърши днес? — попита я баща й, като нави една от къдриците й около пръста си, докато Франсоаз му поднасяше чаша силно черно кафе.

— Обра градините ти, татко — отвърна вместо сестра си Робер със смях, и Мари Анж го изгледа възмутено.

— Робер твърди, че ако ям много праскови, ще ме заболи коремът, но не е познал — рече гордо тя.

— Следобед смятам да отида до фермата — оповести малко по-късно като малка кралица, която има намерение да направи посещение и уведомява своите подчинени.

Момичето досега не бе срещало човек, който да не го обича или харесва, нито някой, който да не е очарован от нея. Тя наистина беше едно слънчево дете и Робер много я обичаше. Тъй като разликата им бе седем години, помежду им така и не възникна детската ревност.

— Ти скоро ще трябва да се връщаш отново на училище — напомни баща й. — Ваканцията е към края си. — Но тези думи натъжиха Мари Анж. Те й припомняха, че Робер ще замине, а моментът на раздялата щеше да е труден и за двамата, макар че младежът все пак очакваше с нетърпение приключението да живее сам в Париж.

Бяха му намерили един малък апартамент на левия бряг на Сена и Франсоаз смяташе да отиде да го подреди преди започването на учебните занятия. Дори вече бе изпратила някои мебели и куфари с дрехи, които ги очакваха в Париж.

Когато най-сетне настъпи дългоочакваният ден, в който Робер трябваше да замине, Мари Анж стана рано-рано, още призори, и отиде в овощната градина. Остана там, докато брат й не дойде да я потърси.

— Няма ли да закусиш с мен, преди да тръгна? — попита я тихо той. Можеше съвсем ясно да види следите от сълзи по лицето й.

— Не искам.

— Не можеш да стоиш тук през целия ден. Ела и изпий едно cafe au lait^[2], преди да тръгна.

— Не искам!

Беше й забранено да пие кафе, но той винаги й позволяваше да отпие голяма глътка от неговата чаша. Най-много обичаше да пуска вътре бучки захар и да наблюдава как те потъват и се напояват с кафявата течност. Мари Анж ги вземаше в уста и пръскаше брат си, преди Софи да я види.

— Не искам да ходиш в Париж — рече през сълзи, а брат й я прегърна нежно и я поведе към замъка, където ги чакаха родителите им.

— Няма да отсъствам дълго. Ще си дойда в къщи за деня на Вси светии. — Тогава бе първата ваканция според учебната програма на Сорбоната и беше само след два месеца. Но за малката му сестричка явно изглеждаше като след цяла вечност. Не бива да тъгуваш за мен. Ще бъдеш много заета да измъчваш Софи, мама и татко, а освен това отново ще видиш всичките си приятели от училище.

— Защо изобщо трябва да ходиш в тази тъпа Сорбона да учиш? — тросна се момичето, като закри лицето си с ръце. Пръстите й вече бяха целите в прах от дърветата и той се разсмя, като я погледна. Личицето й бе толкова мръсно, че приличаше на малко циганче. Бе галеница, обичана и защитена от всичко. Беше наистина тяхното бебе.

— Трябва, за да получа образование, така че да мога да помагам на татко в работата му. И ти също ще дойдеш в Париж някой ден, защото едва ли цял живот ще искаш да се катериш по дърветата. Мисля, че ще ти хареса. — Тя му се усмихна през сълзи и седна до него на масата за закуска.

Франсоаз бе облякла много елегантен костюм в морскосиньо, който си бе купила от Париж предната година, а баща им бе с черни панталони и блейзър, а тъмносинята вратовръзка „Хермес“ бе подарък от жена му. Бяха красива и впечатляваща двойка. Тя бе само на тридесет и осем, но изглеждаше поне с десетина години по-млада, с тяло на момиче и интелигентно, фино лице без грим. Бе почти същата, каквато си я спомняше Джон от първия ден на тяхната среща. И той беше хубав и много рус, непроменен от онзи съдбовен ден, в който се бе приземил неуспешно с парашута си върху дървото във фермата на нейните родители.

— Обещай ми, че ще слушаш Софи, докато ни няма — помоли я майка й, докато Робер слагаше захарчета в кафето под масата, а Мари Анж ги вземаше и смучеше с изпълнен с благодарност и любов поглед. — Няма да ходиш там, където не може да те намери! — Всъщност момичето щеше да започне училище след два дни и майка й се надяваше, че това ще отвлече достатъчно мислите й и ще разсее скръбта по брат й. — Татко и аз ще си бъдем вкъщи в края на седмицата.

— А аз ще ти се обаждам по телефона от Париж — обеща й Робер.

— Всеки ден ли? — попита Мари Анж и огромните й сини очи се впериха в него. Бяха същите като очите на брат й и на баща й.

— Толкова често колкото мога. Ще бъда доста зает с уроците си, но ще ти се обаждам.

Той я прегърна силно, притисна я до гърдите си и я целуна по двете бузи. После се качи в колата при родителите им. Точно преди да затвори вратата, Робер пъхна едно малко пакетче в ръцете й и заръча да си сложи онова, което е вътре. Мари Анж все още го държеше в ръце, когато колата се изгуби от погледа й. Когато двете със Софи се върнаха в кухнята, момичето отвори подаръка и откри вътре тънка златна верижка и медальон със снимката на брат си в него. Беше усмихнат и тя си спомни, че правиха снимките миналата Коледа. А в другата половина на медальона имаше малка снимчица на родителите им, правена същия ден. Беше прекрасна. Софи й помогна да закопчае капачето и да окачи верижката на врата си.

— Какъв чудесен подарък ти е направил Робер! — рече добрата икономка, бършейки очи, сетне се залови да събира чиниите от масата.

Мари Анж изтича до огледалото, за да разгледа по-добре медальона. Усмихна се, но изведнъж се почувства много самотна. Сякаш някаква огромна вълна от самота я блъсна и погълна, когато спря очи на образа на брат си. Вълната се върна и я заля отново, когато погледна майка си и баща си. Майка й я бе целунала два пъти, преди да тръгне, а баща й я бе взел в прегръдките си и отново бе навил къдриците й около пръстите си. Беше й обещал да я вземе от училище в събота рано следобед, когато щяха да се върнат от Париж. Но сега къщата беше невъобразимо празна без тях. Мари Анж изтича в стаята на Робер, седна на леглото му и се замисли.

Все още бе там, когато след час и половина Софи се качи горе, за да я потърси.

— Искаш ли да дойдеш във фермата с мен? Трябва да взема малко яйца, пък и обещах на мадам Фурние да й занеса бисквити.

Но Мари Анж поклати отрицателно глава. Дори всички изкушения, които предлагаше фермата, не можеха да я накарат да излезе тази сутрин. Чувстваше се ужасяващо самотна. Брат й толкова й липсваше! Сигурно тази зима щеше да бъде много, много дълга без него!

Така че Софи трябваше да се примири и да отиде до фермата сама.

— Ще се върна по обяд. Стой в градината, миличка. Не искам да те търся из горите. Обещаваш ли?

— Oui, Софи — рече тихо детето. Нямаше никакво желание, нито настроение да ходи някъде, но когато икономката излезе, тя се отправи към градината и откри, че няма какво да прави там. Тогава реши да слезе към овощните градини и да набере малко ябълки. Знаеше, че с тях Софи може да направи ябълков пудинг.

Когато се върна за обяд, Мари Анж не откри Софи. Икономката бе сготвила супа и препечен сандвич със сирене. Това бяха любимите ястия на момиченцето, но днес едва се докосна до тях.

Върна се в градината, за да си играе, и полегна в тревата, като гледаше небето и мислеше за брат си. Лежа така доста време и когато се върна вкъщи, беше късен следобед. Както обикновено беше боса, раздърпана и разрошена. Забеляза, че колата на местната полиция е паркирана в двора на замъка. Но дори това не я развълнува. Полицаите често спираха в тяхната къща, за да изкажат почитанията си или да пият чай със Софи. Мари Анж се зачуди дали знаят, че родителите й са в Париж. Докато крачеше към кухнята, видя един полицай да седи със Софи и забеляза, че тя плаче. Зачуди се защо. Сигурно беше разказала на полицая, че Робер е заминал за Париж и това я бе разстроило. Мисълта за брат й я накара да докосне медальона. През целият следобед го бе чувствала до гърдите си, но сега й се прииска да се увери, че не го е загубила в градината. Когато влезе, полицаят и Софи спряха да говорят. Старата жена я погледна. Очите й бяха изпълнени с отчаяние и мъка и когато Мари Анж осъзна това, се зачуди каква ли е причината. Не можеше да бъде само заради заминаването на Робер, почувства подсъзнателно тя. Помисли си, че може би нещо се е случило с дъщерята на Софи. Но тъй като никой от възрастните не каза нито дума, а продължиха да гледат втренчено в нея, тя усети как я обхващат страх и ужас.

Тишината бе сякаш безкрайна. Софи погледна безпомощно полицая, после момичето и сложи ръце върху раменете му.

— Ела и седни, любов моя. — Тя потупа скута си, нещо, което не бе правила много отдавна, защото Мари Анж вече беше голяма. Момичето седна на коленете й и почувства познатите топли ръце около себе си. Софи обаче не можеше да намери нито думи, нито сили, за да изрече онова, което току-що беше научила, така че се наложи полицаят да й разкаже.

— Мари Анж — започна бавно и тържествено той, а тя усещаше как под нея тялото на Софи трепери. Изведнъж й се прииска да запуши с ръце ушите си и да избяга от тази стая. Не желаеше да чуе онова, което този мъж се канеше да изрече. Но не можеше да го спре.

— Станала е катастрофа по пътя към Париж. — Сърцето й прескочи и дъхът й спря. Каква катастрофа? Не можеше да бъде! Не! Сигурно някой е бил ранен, щом този полицай е тук, и тя се помоли дано да не е Робер. — Ужасна катастрофа — продължи мъжът, докато ужасът в нея нарастваше като огромна снежна лавина. — Родителите ти… и брат ти… — понечи да довърши, но в този миг Мари Анж се изтръгна от ръцете на Софи и се опита да избяга от кухнята. Мъжът скочи и я прегърна здраво с едната си ръка. Колкото и да не искаше, трябваше да го направи. — Те… катастрофирали са преди около час. Колата им е връхлетяла върху обърнал се на пътя камион и всички са загинали. Пътната полиция току-що ни се обади. — Думите му заглъхнаха неочаквано, така както се бяха появили. Мари Анж стоеше вцепенена и чувстваше, че сърцето й ще се пръсне. Единственият звук в тишината бе тиктакането на часовника, който оглушително отброяваше секундите. Погледна ужасено полицая.

— Не е вярно! — извика. — Това е лъжа! Мама, татко и Робер не са умрели! Те са в Париж!

— Не са успели да стигнат дотам — рече мрачно полицаят. В този миг Софи се разхлипа, а Мари Анж закрещя неистово и започна да го бие с ръце. Понеже не знаеше какво да направи, нито пък искаше да я нарани, мъжът я пусна, тя изхвърча през вратата като торпедо и се затича към овощната градина. Човекът се чудеше как да реагира, затова се обърна към Софи. Той беше млад, нямаше свои деца и не знаеше как се постъпва в подобни случаи.

— Да отида ли при нея? — попита, но Софи само поклати глава и скри лицето си в престилката.

— Остави я. Аз ще отида след малко. Трябва й време, за да осъзнае случилото се. — Но всичко, което Софи можеше да стори, беше да плаче, да страда и да се чуди какво ще стане с Мари Анж, а и с нея самата сега. Беше невъобразимо, невероятно, непоносимо, че тези трима души, прекрасни любими хора, бяха мъртви. Сцената, която полицаят бе описал, бе толкова ужасяваща, че Софи дори не искаше да го слуша. Единственото, на което се надяваше, беше смъртта им да е била бърза и безболезнена. Единственото, което можеше да мисли сега, бе да се тревожи за малката Мари Анж и за бъдещето, която я очакваше без родителите й.

Полицаят нямаше никаква представа какво ще стане със сирачето, но каза, че сигурно адвокатът на семейството ще се свърже с тях в най-скоро време и ще им съобщи подробностите.

Когато Софи излезе, за да потърси Мари Анж, вече бе притъмняло. Детето седеше близо до едно дърво, отпуснало глава върху коленете, като малка загубена топка по време на игра, и плачеше. Софи не каза нищо. Само приседна тихо до нея на земята.

— Такава е Божията воля, Мари Анж. Той ги е прибрал при себе си на небето — рече тихо през сълзи жената.

— Не! Не биваше да прави това! Не е честно! — изплака момичето. — И ако го е направил, тогава аз го мразя!

— Не говори така. Трябва да се молим за тях. — Тя сгуши Мари Анж в прегръдките си и те останаха така, ридаейки. Когато се върнаха в замъка, вече бе съвсем тъмно. Мари Анж погледна учудено към къщата, след което се обърна към Софи и прошепна уплашено:

— Какво ще стане с нас сега? — Гласът й бе тих като полъх на вятър в тъмнината, а очите й тревожно потърсиха очите на старата жена. В тях се четеше безпомощност и страх. — Ще останем ли тук?

— Надявам се, любов моя. Всъщност не зная — отвърна честно Софи. Не искаше да дава обещания, които не можеше да изпълни, а и нямаше никаква представа как стоят нещата. Знаеше, че момичето няма дядо и баба, никакви роднини и никого, при когото да отиде във Франция. Освен това бе чувала, че семейството няма роднини и в Америка, така че вероятно Мари Анж е останала съвсем сама на света.

В този миг самата Мари Анж се опита да си представи бъдещето без родителите си и без Робер. Обхвана я такъв ужас, все едно мракът се разтвори и я погълна. Повече никога нямаше да види мама и татко, нито брат си, нямаше да бъде спокойна, сигурна, обичана, животът, който бе свикнала да живее, неочаквано бе свършил за нея. Сякаш беше умряла заедно с тях.