Фейрене Престън
Сребърни чудеса (8)

Осма глава

Чейс се пренесе още същата вечер. Само вдигна телефона и даде няколко кратки нареждания. Скоро Магнус се появи на стълбите с всичко, за което Чейс бе помолил. Когато Тринити се събуди след кратка дрямка, Чейс вече беше твърдо настанен в дома й.

Безшумно и сръчно той окачваше дрехите си на закачалки, но хвърли поглед през рамо и видя, че тя се мъчи да стане от леглото.

— Съжалявам, ако съм те събудил.

— Хич не се притеснявай — мило му се усмихна Тринити. — Така или иначе трябваше да стана, за да те изхвърля от къщата си.

Тя доста колебливо се изправи до леглото. Чейс се засмя и отиде да я подкрепи.

— Не мисля, че ще го направиш, любов моя. По-добре да се предадеш красиво, защото в този спор едва ли ще победиш.

Преди седмици, ако я бе нарекъл така, Тринити щеше да се пръсне от радост. А сега изпитваше само безсилен гняв пред явното му лицемерие.

— Пусни ме, Чейс — процеди през зъби тя, — трябва да ида до банята, ако не възразяваш.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Това може и да те изненада, но аз се грижа за себе си отдавна без твоя помощ и съм напълно уверена, че мога да отида до банята съвсем сама.

Чейс се ухили на сарказма й, но думите му прозвучаха сериозно:

— Искам да се уверя, че си добре. Ако вътре ти стане лошо, можеш да паднеш и да се нараниш. Обещай, че ще извикаш, ако ти потрябвам.

Тринити се опита безуспешно да се измъкне от ръцете му.

— Няма да ми потрябваш, обещавам. Защо не използваш това време, за да си събереш нещата и да напуснеш.

Чейс я пусна. Усмивката му я вбесяваше, затова побърза да се отправи към банята. Преди да излезе на връщане, тя си изми лицето и се погледна в огледалото. Сплъстени кичури коса висяха около бледото й лице, а под зелените й очи тъмнееха сенки. Изглеждаше по-зле и от труповете, които Лари описваше в книгите си. Трябваше да посъбере малко ентусиазъм, за да приготви вечеря. Беше я страх от самата мисъл. Напоследък дори миризмата на готвено я караше да тича в банята.

Откри, че Чейс я чака пред банята, и въздъхна високо, за да покаже възмущението си.

— Аз… сега… отивам… в кухнята — бавно обясни тя, сякаш говореше на малоумен.

— Мамо, мамо!

Тринити въздъхна облекчено. Сигурно Лари бе довел Стефани. Най-сетне имаше съюзник.

Стефани изтича в кухнята, следвана от Лари.

— Здравей, мамче! Липсвах ли ти?

— Разбира се, мила — въодушевено посегна тя към Стефани, за да я вдигне.

Чейс я изпревари и вдигна момиченцето високо във въздуха.

— Мамчето трябва да спре да те вдига. Ставаш вече много тежка.

— Чейс! — Малките ръчички обвиха шията му. — Радвам се, че се върна.

— Аз също, мъниче. Аз също.

— Лари — Тринити се обърна за помощ към зет си, който нехайно се беше облегнал на вратата, — аз казах на Чейс да напусне, но той не ще. Понеже отказах да се омъжа за него, той смята да ми отмъсти, като се нанесе да живее тук.

Лари положи сериозни усилия да не се изхили и успя донякъде, но не постигна същия успех с гласа си, който прозвуча съвсем весело:

— Той ти направи предложение и ти го отхвърли?

Тринити се намръщи.

— Не само че го отхвърлих, но му казах, че не искам повече да го виждам.

С крайчеца на окото си Тринити виждаше, че Чейс не бе помръднал. Застанал в средата на стаята със Стефани в ръце, той демонстрираше пълна липса на загриженост, независимо от това, че разговорът касаеше него.

Стаята леко се залюля пред очите й. Тринити се хвана здраво за един от кухненските столове. Споровете, които беше водила през последните няколко часа, очевидно вземаха своето. След дрямката се беше почувствала по-добре за известно време, но сега трябваше да седне, за да не повърне отново. Въпреки всичко тя упорито се опитваше да прикрие слабостта си пред Чейс.

Лари се спусна към нея.

— Защо не седнеш, мила? Не изглеждаш съвсем добре.

— Ако още някой ми каже, че изглеждам ужасно, ще започна да пищя! — заплаши Тринити, но се възползва от поканата на Лари и седна, без да си признае, че бе напълно съгласна с него.

Чейс притисна Стефани към себе си, след което я пусна на земята.

— Защо не надникнеш в колата ми да видиш какво съм ти донесъл от Лондон?

Стефани зарадвано се измъкна навън, а Чейс се обърна към Лари:

— Нанасям се тук, защото чувствам, че Тринити се нуждае от някого, който да се грижи за нея и Стефани. Тя очевидно не е добре, въпреки че отказва да го признае.

— Корава тиква — съгласи се Лари. Той се направи, че не е забелязал как изпъшка Тринити. — Когато я заведох на лекар преди две-три седмици, той ни каза, че Тринити ще има тежка бременност и трябва много да почива. Сериозно е изтощена. — Лари стана критичен. — Известно време тя не само вършеше обичайната си работа в стопанството, но тичаше напред-назад до Далас, за да се вижда с теб. А откакто ти замина, тя работи два пъти повече.

— Лари! — Тринити си каза, че при пръв удобен случай ще убие Лари за тези приказки. Нищо, че бяха самата истина. И веднага след като го убиеше, щеше да му изнесе най-добрата си лекция на тема „Кръвта вода не става“.

Чейс я изгледа неумолимо.

— Не се тревожи повече, Лари. Аз оставам. Двамата с Магнус ще се грижим добре за нея.

Тринити обърна гневно зелените си очи към зет си, но не намери никаква подкрепа.

— Съжалявам, миличка, но трябва да се съглася с Чейс. И аз казвам същото от известно време. Имаш нужда от помощник. Мисля, че ако някой може да те убеди, то това е само Чейс. Той няма да ти позволи да го изнудваш, както правиш с мен.

— Аз да те изнудвам? — недоумяващо възкликна Тринити. Това беше прекалено. Тя се отпусна обезсърчено на стола.

Чейс продължаваше да я гледа.

— Нещата стоят така, любов моя. Ако не остана и не се погрижа за теб, има голяма вероятност да се разболееш още повече и да рискуваш не само своето здраве, но и това на бебето. Не мога да повярвам, че искаш да постъпиш така егоистично и да застрашиш живота му.

Тринити сви рамене. Той бе дръпнал най-чувствителната струна. Изведнъж всичко й се стори безнадеждно. Беше зле седмици наред, с непрекъснати пристъпи на гадене и безсилие. И вместо да се оправи, ставаше все по-зле.

Всъщност Лари не знаеше всичко, иначе щеше и него да издрънка. Лекарят се бе отбил няколко дни след прегледа, за да й каже, че резултатите от изследванията говорят за тежка анемия. Беше й предписал таблетки за повишаване на желязото в кръвта, но повечето време на нея й се гадеше твърде много и не се бе опитвала да ги пие.

Тя открито си признаваше, естествено само пред себе си, че се беше претоварила прекалено много през последните месеци, за да бъде с Чейс, без да пренебрегва Стефани или работата си във фермата. Каква глупачка беше — да се изтощи до такава степен само защото се надяваше, че ще накара Чейс да я обикне.

— Избери си — резкият му глас я откъсна от мислите й, — или аз, или болницата. Сигурен съм, че щом с Лари обясним как продължаваш да не се грижиш за себе си, лекарят ще настои да постъпиш в болницата.

И Тринити бе сигурна. Докторът почти й бе намекнал, че ако гаденето продължи до такава степен, че да не може да задържа храна, ще трябва да я приеме в болницата, за да я храни венозно.

В отчаянието си тя опита нов подход.

— Няма да има място за всички ни тук. Ще бъде пренаселено и ще бъде неудобно… а ти продължаваш да викаш Магнус. Тук няма място за него. Къщата е твърде малка.

Чейс я изгледа спокойно и предложи:

— Ще се пренесем у нас. Има достатъчно място.

— Няма да стане. Няма да живея в този мавзолей.

— Можеш да го подредиш по твой вкус, стига да се пооправиш. Ти самата каза, че от него става красив дом.

Тринити се чувстваше притисната от всички страни. В нищо не й вървеше, но тя не желаеше да се признае за победена и опита отново:

— Никога не бих живяла там. Тази охрана ми действа задушаващо.

— Тя няма да те безпокои, а ще ти осигурява спокойствие и усамотение.

— Тук имам всичко, от което се нуждая, по-точно ще го имам, когато се махнеш. Не ме е грижа какво говориш. Няма да напусна дома си.

— Чудесно — спокойно отговори той. — Тогава Магнус ще идва, когато аз не мога да остана. Освен това ще осигурява храната. Ако не желаеш да готви в твоята кухня, ще приготвя храната в моята и ще я носи тук, за да я претопляме.

Дойде й наум нова пречка:

— Не желая тук хора от твоята охрана. Не желая да отглеждам Стефани в затворническа атмосфера.

— Ако чак толкова те безпокоят, ще ги освободя незабавно.

Тринити наведе глава и се подпря на ръката си. Чейс я беше победил и тя го знаеше. Чувстваше се твърде слаба, твърде болна. Можеше само да протестира, а от това нямаше никаква полза. Не можеше повече да се бори с Чейс. Още щом спомена за опасността, която заплашваше бебето, тя осъзна, че трябва да отстъпи.

През последните няколко седмици бе вцепенена като в пашкул и твърде болна, за да мисли за друго, освен как да преживее деня. Но отсега нататък, докато се оправеше, щеше да се движи по течението, както реката, на която бе кръстена. Това бе пътят на най-малкото съпротивление. Така не само на нея, но и на Стефани, и на бебето щеше да бъде по-лесно. Намерението да отстоява независимостта си пред Чейс избледня пред мисълта за здравето на бебето.

Съмняваше се дали Чейс щеше да се задържи много край нея. Бе твърде зает, за да има време да й досажда често. В началото сигурно щеше да демонстрира голяма загриженост за нейната храна и почивка. Но за по-дълго време… едва ли. Това не беше в стила му. Най-накрая сигурно щеше да се умори да се прави на бавачка и щеше да се махне.

— Тринити? — Чейс отново наруши мислите й. — Какво реши? Ще бъдеш ли разумна?

Тя вдигна глава и заяви възможно най-учтиво:

— Винаги съм разумна, Чейс. Можеш да останеш, ако настояваш, но само докато си стъпя на краката. Тогава ще напуснеш.

— Ще видим — измънка безизразно Чейс.

Лари се изправи и се усмихна.

— Постъпваш правилно, миличка. Сиси ще се успокои. Не знаеш колко фондан съм принуден да изяждам напоследък.

Тринити мрачно се засмя.

— Сигурно. Виждала съм как те принуждава да ядеш фондана й.

— Добре. В такъв случай ви оставям. — Той заобиколи, прегърна я и я целуна. — Обади се утре да разберем как си.

След като Лари си тръгна, Тринити и Чейс дълго стояха край кухненската маса, без да говорят. Тя усещаше погледа му, но това не я интересуваше. Опитваше се да реши какво да сготви за вечеря. Беше се втренчила в пространството, усещаше се някак празна и опустошена. Не можеше да измисли нищо. Апатията, която за малко бе изчезнала при появата на Чейс преди няколко часа, отново я завладяваше.

Тишината бе нарушена от Стефани.

— Мамче! Мамче! — Детето се втурна в стаята с красива кукла в булчинска рокля. Тя представляваше принцеса Даяна в точно копие на роклята, с която бе на венчавката си. — Виж какво ми донесе Чейс.

— Чудесна е, мила — механично отвърна Тринити, като същевременно хвърли смразяващ поглед към Чейс заради очевидно високата цена на куклата. От пръв поглед личеше, че не е евтин сувенир, но нямаше сили да говори повече за това. — Благодари на Чейс за подаръка.

Стефани подскочи и се озова в прегръдката му. Тя така естествено се кикотеше, че Тринити я изгледа изпод вежди. Нямаше смисъл да се привързва много към него. Той едва ли щеше да се задържи за дълго, но затова пък чаровно се усмихна на Стефани.

— Мислех си, че една истинска малка принцеса трябва да има кукла на друга истинска, но пораснала вече принцеса.

Без да пуска дъщеря й, Чейс я попита:

— Какво би искала за вечеря?

Тринити го гледаше как съвсем спокойно стои в кухнята й, прегърнал дъщеря й. Лари и Сиси го бяха приели безрезервно. Макар и с нежелание призна, че трябваше да се примири с присъствието му, поне на първо време, но в никакъв случай нямаше да му позволи да се разполага като у дома си.

Тя се намръщи:

— Не трябваше ли аз да задам този въпрос?

— Не се преместих тук, за да имаш още повече работа. Признавам, че не мога да готвя много добре, но това, с което не мога да се справя, Магнус може. Той чака да му се обадя и да му кажа какво искаме за вечеря.

— Изненадвам се, че дори се консултираш с мен — язвително и рязко отвърна Тринити. — Така добре си планирал всичко — кой какво ще прави, кога и къде, че не е необходимо да ме питаш.

Чейс я изгледа внимателно и тихо каза:

— Ти си болна, Тринити. Всичко добива други измерения, когато човек е болен. Вероятно мислиш, че се опитвам да те огранича по някакъв начин, че градя клетка около теб, слагайки решетките една по една.

Само това, че прехапа устни, издаде колко изненадана бе Тринити. Чейс беше успял да опише с думи това, което тя самата смътно осъзнаваше.

Той спокойно продължи:

— Чувстваш се притеснена, за което съжалявам. Ако искаш, ми вярвай, но аз никога не бих се опитал да те ограничавам. Познавам те твърде добре и не бих могъл да го сторя. Опитвам се само да се грижа за теб по най-добрия начин, който зная. Това е твоят дом и Стефани е твоя дъщеря. Ако понякога смяташ, че Магнус или аз не вършим нещата така, както ти би искала, само ни кажи как и ще изпълним всичко според твоите желания. — Устните му се изкривиха в кисела усмивка. — А сега… какво би искала да хапнеш?

Думите му бяха съвсем разумни и с известно раздразнение Тринити откри, че повече не желае да спори с него.

— Не мисля, че бих могла да ям каквото и да е било — измънка самата истина тя.

— Трябва да хапнеш нещо — настоя Чейс. — Какво ти звучи добре?

— Мексиканска храна — отговори тя изведнъж.

— Мексиканска храна! Ще можеш ли да я задържиш?

— Не зная — призна тя безизразно, — но бих желала да опитам. Всичко, което мога да задържам, е толкова безвкусно, че копнея за нещо пикантно, което да събуди вкусовите брадавици по езика ми.

Чейс се засмя и пусна Стефани, която доволна се беше сгушила в него, заета с новата си кукла.

— Добре, ще се свържем с Магнус и ще видим какво можем да измислим. А в това време защо не идеш да си легнеш?

След известно време Чейс внесе поднос с храна и го остави пред нея.

— Не обичам да ям в леглото — кисело измърмори Тринити.

Изненадана бе от поведението си. Беше лежала и слушала повече от час как Стефани и Чейс се смееха в кухнята. А след това чу, че пристигна Магнус, вероятно с храната, която беше пред нея сега.

— Ходи ли ти се до кухнята?

— Не съвсем.

— Е, подносът е доста устойчив и ще стои стабилно на скута ти. — Чейс добродушно я увещаваше, сякаш беше капризно дете. Дощя й се да го уязви. — Изправи се и ще опитаме.

— Какво е това? — подозрително сбърчи нос тя, докато подреждаше възглавниците зад гърба си.

Чейс се изсмя.

— Това според Магнус е богата на белтъчини и леко пикантна мексиканска вечеря.

— Ама какво е това? — повтори тя, като сочеше голямата купчина в чинията си, която не можеше да бъде оприличена на каквото и да било.

— Енчилада със сирене. Повярвай ми, приготви я против волята си. Не желаеше да готви мексиканска храна. Изглежда смята, че бременната жена трябва да яде нещо друго. — Чейс се ухили. — Кой знае откъде си го е втълпил, защото никога не е бил женен. Въпреки това настоятелно твърдеше, че не трябва да ядеш нищо пикантно. И аз съм на същото мнение.

— О, какво знаеш ти за това? — изръмжа неодобрително Тринити и заби вилицата в храната.

— Не много, но бързо се уча. — Чейс се наведе и я целуна по челото. — Ще изкъпя Стефани и ще я сложа да спи. Ще оставя вратата отворена, за да те чуя, в случай че имаш нужда от нещо.

Тринити реши да не изразява гласно унищожителните си бележки относно способността му да изкъпе едно хлъзгаво четиригодишно дете, преди всичко, защото докато отвори уста, Чейс вече бе излязъл от стаята. Вместо това, тя си взе от храната. Макар лоша на вид, беше доста вкусна. Сиренето беше гладко разбито, а подправките бяха само толкова, колкото да се добие впечатлението, че ги има. Носеше още малко сол, но не й се ставаше за солницата и реши, че може да мине и без нея. Скоро щеше да се издуе като балон. Нямаше смисъл да задържа излишна вода в организма си.

При тази мисъл вилицата й застина във въздуха. Как ли щеше да реагира Чейс на набъбващия й корем? Но след миг вилицата отново се насочи към чинията. В края на краищата имаше ли значение? Убедена бе, че Чейс нямаше да се задържи достатъчно дълго, за да я види натежала и тромава заради неговото дете.

Тя успя да изяде половината енчиладас, след което я бутна настрани. По звуците от другата стая предположи, че Чейс бе свършил с къпането на Стефани и я бе занесъл в стаята й. Тринити можеше да се отправи към банята, за да се приготви за лягане. Докато си миеше зъбите и лицето, тя отбеляза мислено, че макар да бе прекарала повече от половината ден в спане и почивка, все още се чувстваше уморена. Дано утре бъде по-добре.

Като си повтаряше тази мисъл, тя взе нощницата си от закачалката на вратата и си събу джинсите. Облече я и се огледа в огледалото. Изведнъж се сети, че това е нощницата, с която беше облечена през нощта на първата й среща с Чейс.

Отпъди спомена и се отправи към другата спалня, където Чейс, седнал в леглото на Стефани, й четеше приказка. И това няма дълго да продължи, мислено предсказа тя. Не можеше да си представи, че безсърдечният Чейс ще прояви необходимото търпение, за да чете приказки, и то бавно, така че да го разбира едно малко дете.

Тя мина от другата страна на леглото и се наведе да целуне Стефани за лека нощ, а на Чейс само кимна с глава и излезе.

Когато се сгуши в леглото си, Тринити си помисли, че всъщност денят бе доста забележителен. По това време снощи не бе имала никаква представа, че Чейс ще живее при нея след по-малко от двайсет и четири часа. Но той действаше само по един начин, и то със сигурност бърз.

 

 

Макар и със затворени очи, Тринити още не бе заспала, когато чу щракването на нощната лампа. Отвори очи и видя Чейс, който се събличаше.

— Какво смяташ да правиш?

Той не отговори, а попита, докато си събличаше ризата:

— Да ти донеса ли нещо, преди да си легна?

— В чие легло смяташ да лягаш, Чейс? — хапливо отвърна тя. — Имам само две и те са заети.

Той седна на леглото и се наведе да събуе обувките си.

— Ще спя в това, любов моя.

Боже мой! Къде й беше умът? Защо не се сети по-рано, че спането на Чейс определено представляваше проблем.

— Чейс, не можеш да спиш тук с мен!

— Защо? — попита той и се отправи към банята.

— Ей така! — Тринити усети, че крещи. Пое си дълбоко въздух. Трябваше да, внимава. Енчиладата не се бе установила много стабилно в стомаха й и можеше да си излезе без никакви извинения. Продължи, като говореше достатъчно високо, за да надвика шума на чешмата: — Защото аз не те искам в леглото си.

Леко насмешлив, гласът му се чу от банята:

— Нямам намерение да спя нито на дивана, нито на пода.

— Остава ваната — изтъкна тя, без изобщо да я е грижа за удобството му.

Чейс излезе от банята и седна до нея. Взе ръката й в своята и като я търкаше нежно с палеца си, заговори успокоително:

— Чуй ме, Тринити. Зная, че не ме искаш в леглото си, но наистина няма къде другаде да спя. Леглото е двойно и е достатъчно голямо и за двама ни, но ако не ни е удобно, винаги мога да докарам голямото легло от апартамента тук. — Той се усмихна и махна една къдрица от челото й. — Спомням си, че даже когато спяхме на него, не ни беше нужно много място.

Тринити затвори очи, за да не гледа усмивката му. Не искаше да си спомня нощите, когато спеше в прегръдките му, сгушена до стройното му и здраво тяло.

Той нежно погали страната й и провлечено продължи:

— Искам да съм при теб, Тринити, в случай че ти стане нещо през нощта и ти потрябвам.

Тя светкавично отвори очи:

— Не е ли изумително как съм успявала да преживея толкова време без теб?

Чейс се наведе и леко, но нежно я целуна.

— Ти си диво, красиво дете, Тринити — Ан Уорънтън, а аз никога вече няма да направя нещо, което да те нарани.

Той стана и заобиколи леглото. Съблече се само по слипове, мушна се в леглото зад нея и загаси лампата.

Тринити лежеше неподвижно и преценяваше какво точно се беше случило. Беше му направила саркастична забележка, а той й отговори съвсем миролюбиво. Не можеше да го разбере.

Тя изпъшка и му обърна гръб. Не трябваше да яде тази енчиладас, но идеята й се бе сторила доста добра. Може би следващия път трябва да опита с пица…

Тринити замръзна. Усети, че ръцете на Чейс я прегръщат и притеглят към него.

— Спокойно — нежно прошепна в ухото й той, — спокойно. Какво има? Коремчето ли те боли?

— Да — изстена тя.

— Ето. — Ръката му започна леко да разтрива стомаха й. За своя изненада, Тринити се почувства по-добре. В действията му нямаше нищо сексуално. Тялото му я бе обгърнало отзад… дъхът му топлеше шията й… ръката му нежно премахваше напрежението в стомаха и… Тя се отпусна и потъна в дълбок сън.