Фейрене Престън
Сребърни чудеса (7)

Седма глава

Тринити погледна с неприязън юргана, върху който се бе опитвала да работи. За пръв път й се случваше, но при самата мисъл за времето, което й бе нужно, за да направи безбройните бодове и да завърши схемата на шарките, й се завиваше свят. И просто не можеше да си наложи да работи.

Тя отблъсна назад стола и стана. Заобиколи рамката с юргана и отиде до прозореца на всекидневната. Какво й ставаше? Животът й сякаш бе изгубил посоката си. Дори и работата във фермата й се струваше безкрайна и прекалено тежка.

Не се чувстваше съвсем добре от доста дни. Всъщност, ако се замислеше, отдавна не беше добре, но беше така отдадена на любовта си към Чейс, че бе пренебрегнала факта, че можеше да се разболее. Тя се загледа в ливадата. Пролетта беше дошла и обикновено Тринити се вълнуваше от това. Признаците на зараждащия се нов живот се бяха появили във всяко кътче на околността и тя би трябвало да се чувства по-бодра.

Полето скоро щеше да се покрие с ярките цветове на метличината и детелината. Миналата година беше завела Стефани и Трей на пикник сред разкошно поле с диви цветя. Не спираше да си задава въпроса дали тази година щеше да има необходимата енергия за това.

Телефонът иззвъня. Беше Сиси. Тя запита без увъртания:

— Как си днес? Не се ли чувстваш добре?

— Не мисля — мрачно се засмя Тринити. — По-скоро ми се струва, че съм по-зле.

— Тринити, мисля, че трябва да идеш на лекар. Това продължава вече седмици.

— Сигурна съм, че ще мине. Трябва да съм хванала някакъв вирус.

Последва колеблива пауза.

— Тринити, мислила ли си, че може да си бременна?

— Бременна! — избухна Тринити. — Да не си полудяла! Разбира се, че не съм.

— Не е чак толкова невероятно, колкото ти се струва. Използвахте ли някакви контрацептиви с Чейс? — продължи Сиси с обезкуражаваща логика.

Тринити седна на близкия стол.

— Естествено. Да не мислиш, че съм луда и безотговорна.

— Разбира се, че не, мила. Но точно така се чувстваше и когато беше бременна със Стефани.

Тринити се хвана за челото и изстена.

— Предполагам, че би могло да се случи. Откъде да зная, че ще попадна в десетте процента, за които този метод не е ефикасен. Не, не може да бъде! Сигурна съм, че до утре ще ми мине.

Но не й мина. Около 11 часа на другия ден тя сериозно смяташе да си легне. Сиси вече бе идвала и безуспешно се бе опитвала да я убеди, че независимо дали е бременна или не, Тринити трябва да иде на лекар.

Как би могла да не се съгласи? Сиси бе права несъмнено, но Тринити не беше подготвена за това, което лекарят би могъл да й каже.

Тя седеше в кухнята и гледаше с отвращение пълната с мръсни чинии мивка, когато телефонът иззвъня. Тя се довлече безжизнена до него.

— Ало.

— Тринити, обажда се Чейс.

Коленете й се подкосиха и тя се свлече на стола до телефона. По дяволите! Само това й липсваше сега! Чувстваше се отвратително… Сиси се тревожеше за нея… Не искаше дори да мисли каква ще бъде реакцията на Лари… не можеше да шие вече дни наред… мивката бе пълна с мръсни чинии…

— Тринити! Чуваш ли ме? Връзката ли е лоша?

— Аз… Чувам те, Чейс. Какво искаш?

До болка познатият глас каза от толкова мили разстояние:

— Искам да дойдеш тук. Пътуването ще бъде по-дълго, отколкото предполагах, и затова те чакам тук, при мен.

Тринити се намръщи и потърка чело. Сега бе идеалният момент да му каже, че връзката им е приключила. Ако можеше да убеди Чейс, че не желае да го вижда отново, би избегнала болката, която щеше да изпита в негово присъствие.

— Не ме е грижа какво искаш, Чейс. Повече няма значение. Приключихме.

— Тринити… трябва да поговорим. Сега съм в Лондон, но утре ще съм в Женева. Ще направя нужните разпореждания за полета ти. Нека се срещнем и изгладим всичко между нас.

— Не, Чейс — твърдо се противопостави Тринити. — Всичко между нас свърши. Няма смисъл да идвам при теб.

— Чуй ме! Трябва да ти обясня какво се случи между нас онази нощ, преди да отпътувам, а не мога да го направя по телефона.

Тринити поклати глава. Не искаше да чува за онази последна нощ, в която бяха заедно, но после осъзна, че Чейс не я виждаше. Трябваше да го убеди, че наистина говори това, което мисли. Колкото и да бе трудно да скъса с Чейс по телефона, щеше да й бъде десет пъти по-трудно, ако той бе пред нея.

Тя се помъчи да говори провлечено и язвително:

— Сигурна съм, че си спомняш, Чейс, понеже ми го повтаряш от време на време, че когато започнахме, ти се съгласи на някои условия. Едно от тях беше, че аз ще определя кога ще се разделим.

— Тринити, моля те…

— И аз го правя, Чейс. Край. И да ти цитирам — тази история между нас, ако изобщо е имало такава, свърши. Няма смисъл да протакаме. Сбогом, Чейс.

Тринити дълго стоя неподвижна, след като окачи слушалката. Седеше до телефона и мислеше. Беше сигурна, че ако постоеше достатъчно дълго, би открила някакво справедливо възмездие във факта, че повтори на Чейс думите, които много отдавна бе изръмжал на нещастната Мелиса. Но не това бе важното. Чувстваше се така, сякаш нищо вече не би имало значение за нея. Беше се вцепенила и се надяваше да не излезе скоро от това състояние. Напълно сигурна, че е убедила Чейс в края на техните отношения, тя се усети странно безжизнена.

Беше я нарекла история. А това бе любов, но само от нейна страна. И нищо повече. Любовта й към Чейс беше мъртва — още от нощта преди отлитането му за Европа, нощта, когато най-сетне трябваше да приеме, че Чейс никога няма да я обикне.

Мислеше, че е усетила някаква скрита тъга у Чейс, но това по-скоро бе празнотата на егоистичния му живот. Мислеше, че е открила някаква негова вътрешна нужда, но това се оказа нуждата да задоволи похотта си. Вярваше, че в него има нежност, но дори и да бе така, тази нежност бе съвсем мимолетна.

Телефонът я стресна и прекъсна мислите. Не можеше отново да е Чейс.

— Да.

— За какво, по дяволите, мислиш? — изрева Лари в ухото й.

— Ами мислех да поискам да прекъснат телефона ми — уморено отвърна Тринити.

— Сиси досега ми говори колко ти е дебела тиквата.

— Прекрасна фраза! От новата ти книга ли е?

— Тринити, не си мисли да ми създаваш неприятности — излая Лари, — защото няма да ти позволя. Достатъчно време боледуваш, затова отиваш на лекар. Уговорил съм преглед за два часа утре следобед и ти ще бъдеш там, защото аз лично ще те закарам. Ще те взема в един и половина. Някакви въпроси?

— Само един. Кой е умрял, та ти си станал началник?

— Довиждане, Тринити.

 

 

Следобеда на другия ден, когато се връщаха от града, Тринити се смееше, макар и съвсем безсилно, на зет си:

— Истина ти казвам! Можеш да вдигнеш и повече от трийсет мили. Това, че докторът е потвърдил нещо, в което дълбоко в себе си вече сама бях убедена, не означава, че трябва да се връщаме вкъщи пълзешком.

Лари се ухили глуповато.

— Преживял съм четири бременности — три на Сиси и една твоя, но новината винаги ме разтърсва.

— Зная как се чувстваш — отнесено каза Тринити. — Трябва да си призная, че и мен самата ме разтърси донякъде.

— И какво ще правиш сега, когато вече знаеш?

— Какво искаш да кажеш? — Тринити сбърчи чело озадачена. — Не мога да сторя кой знае какво. Фактът си е факт. Знаеш вица, нали: „Няма начин да си малко бременна.“

Лари я погледна и внимателно каза:

— Имаш няколко възможности и мисля, че трябва да прецениш добре. Първото, което ми идва наум, е да кажеш на Чейс.

— Не, Лари. — Тринити Категорично поклати глава. — Сигурно е жестоко, но дори не ми е минало през ума да кажа на Чейс.

— Жестоко е, но не е чак толкова странно — отвърна предпазливо той. — Винаги съм казвал, че си твърде независима, за да е за твое добро.

— Не искам да чувам това, което винаги си казвал — почти изстена Тринити. Беше започнало да й се повдига от пътуването. — Би ли натиснал газта?

— Виж, сладур. Това, което искам да кажа, е, че ти износи бременността си със Стефани сама, без баща й, защото нямаше избор. Но този път имаш. Човекът има право да знае, че носиш неговото дете.

— Чейс няма права що се отнася до мен — разгневи се Тринити и веднага съжали. Енергията, която изразходи за гневния си протест, предизвика нов пристъп на гадене. Тя сложи ръка на устата си и изчака да отмине.

Това изчакване бе добре дошло за Лари.

— Зная, че все още не си имала време да обмислиш всичко, но можеш и да абортираш.

— Лари! — Тринити не помръдна главата си, а само завъртя очи и процеди през зъби: — Ако не млъкнеш, ще повърна в хубавата ти чистичка кола.

Ухилен до уши, Лари направи последния завой по алеята към дома й. Когато спря, той се обърна към нея, взе ръката й и съвсем сериозно каза:

— Знаех отговорите, преди да ти задам въпросите, Тринити, защото те познавам добре. Но това, което исках да изтъкна, не бе колко трудно ще ти бъде да имаш бебе и да го отглеждаш сама, защото очевидно вече го знаеш. — Той я погледна загрижено. — Но вероятно не разбираш, че ще последват два пъти по-остри реакции, отколкото за Стефани. Повечето хора в тази община са от по-старото поколение, с по-различни морални ценности от разпространените днес. Хората може да са ти простили, че си сбъркала веднъж, но сега го правиш отново. Този път може и да не проявят толкова разбиране.

Тринити невъзмутимо сви рамене. Лари, както винаги, беше прав, но не я интересуваше какво мислят хората.

— Ако не приемат безусловно моето положение, значи не си струва да се безпокоя за тяхното отношение. Просто няма да имам нищо общо с тях.

— Зная, че Стефани по-скоро е обогатила, отколкото ограбила живота ти и съм напълно съгласен с теб. Мислила ли си как ще й се отразят всички приказки, когато стане голяма и тръгне на училище?

Тринити прокара пръсти през косата си и уморено облегна лакът на прозореца на колата.

— Ако това стане, ще се преместя.

— Ти обичаш това място, Тринити.

— Но обичам и дъщеря си, а вече обичам и това дете, което расте в мен. Няма да позволя нещо да им навреди.

Лари се засмя под мустак и целуна ръката, която все още държеше.

— Макар че си инат и корава тиква, аз те обичам. Както казах вече, знаех отговорите, преди да задам въпросите, а ти бъди сигурна, че със Сиси ще направим всичко, което можем, за да ти помогнем и облекчим положението ти. С теб сме сто процента.

Тринити му се усмихна.

— Най-щастливият ден в живота ми бе този, в който сестра ми те улови и се омъжи за теб.

Лари игриво я щипна за носа.

— Не съм сигурен дали щях да бъда толкова лесен, ако Сиси ми бе казала първо за малката си сестричка. По-добре да си вървя и да почвам да ям новата партида фондан, който Сиси без съмнение е направила, докато ни нямаше.

— Благодаря, Лари — каза Тринити с искрена нежност.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, сладурче, ти знаеш това.

 

 

Тринити лежеше неподвижно в хамака, опънат между два гигантски ореха в страничния й двор, и се наслаждаваше на лекия ветрец. Източен Тексас тази година беше благословен с красива пролет и тя се възползваше от това, като лежеше вън в хамака, вместо вкъщи на дивана. Бяха изтекли няколко седмици, откакто разбра, че е бременна. Всички дни бяха станали еднакво сиви за нея.

Като много бременни жени, сутрин започваше да й се гади, но при нея това продължаваше двайсет и четири часа в денонощието. Изпитала бе нещо подобно и когато беше бременна със Стефани, но не в такава тежка форма. А този път й беше много по-трудно да се справя. Имаше и четиригодишно дете, за което да се грижи. Ако се почувстваше зле преди, просто не ставаше от леглото по цял ден. А сега трябваше да стане, да приготви чисти дрехи за Стефани, да я храни добре и да се грижи за нея.

През тези дни успявам да правя само това, отчаяно си мислеше Тринити. Струваше й се, че колкото повече работа вършеше, толкова повече оставаше да се свърши. Колкото и да се опитваше да поддържа всичко, фермата започваше да добива изоставен вид, а тя знаеше, че това проличава много бързо.

Сиси вземаше Стефани у тях толкова често и за толкова време, за колкото Стефани беше съгласна да остане. Малката все още обичаше да ходи при леля си и чичо си и да бъде с братовчедите си, но сега, когато знаеше, че ще си има братче или сестриче, беше станала много загрижена за майка си и настояваше да стои при нея и да й помага. В повечето случаи обаче тя по-скоро пречеше, отколкото помагаше. Тринити въздъхна печално. Как става така, че когато майките са болни, децата винаги се забъркват в най-големите бели?

Добре че Стефани беше предпочела да отиде при Сиси и Лари през деня. Тринити твърдо беше решила да си почива. Напоследък непрекъснато й се спеше. Беше толкова приятно да лежи неподвижно в хамака, със затворени очи, да усеща лекия полъх на вятъра и да не чува нищо, освен нежното шумолене на листата над себе си и мученето на кравите от далечното пасбище.

— Тринити?

Тя се стресна и отвори очи. Застанал до хамака в обикновена карирана риза и черни джинси, които подчертаваха широките му рамене и дългите му мускулести крака, Чейс изглеждаше изумително мъжествен. Но тя забеляза, че беше и уморен. Какво правеше той тук? Тя затвори очи, за да не го гледа.

— Тринити? Моля те, погледни ме. — Гласът му звучеше колебливо, почти умолително.

— Не си очакван тук — злобно отвърна тя, без да отвори очи. — Върни се в Лондон… или Далас… или Женева… откъдето си дошъл. — Не беше ли странно? Тя наистина не можеше да си спомни къде е бил и не я интересуваше.

— Бях в Ню Йорк допреди няколко часа — внимателно й подсказа той. — Работих без почивка, за да се върна колкото е възможно по-бързо. И сега, когато съм тук, смятам да поостана.

Тя отвори рязко очи.

— Не и тук! Ти нарушаваш границите на имота ми.

Напусни земята ми.

— Оставам, Тринити, докато поговорим и изясним нещата между нас.

Тринити разбра, че от своето легнало положение тя определено беше в неизгодна позиция. Но не се бе помръднала, откакто Чейс се бе появил, защото щеше да й стане лошо. Само да си тръгнеше той!

Чейс я огледа изпитателно.

— Какво има, Тринити? Изглеждаш бледа. Да не си болна?

За миг Тринити се паникьоса. Боже мой, нима й личеше? Тя трескаво започна да преценява. Не, не беше възможно. Не бе имала апетит напоследък и по-скоро бе отслабнала, отколкото напълняла. Следователно джинсите, с които беше, не й бяха тесни й той не можеше да разбере, че е бременна.

— Благодаря. Чувствам се отлично. А сега, ако нямаш нищо против, наистина бих желала да напуснеш. Няма за какво да говорим.

Очите му замислено спряха върху лицето й, а после с поглед на познавач той огледа двора.

— Какво се е случило? Как така си изоставила до толкова нещата? Не е в твой стил. В краставиците ти има бурени, високи по две педи. Какво става тук?

— Какви краставици? — Тринити се улиса и се надигна любопитно на лакти да погледне градината. Изведнъж я обхвана силен пристъп на гадене и тя легна назад със затворени очи.

— Това са тиквички, Чейс — с отвращение процеди тя. — Чуй ме. Не ти е тук мястото и аз не те желая. Иди си!

Последва абсолютна тишина и най-сетне тя отвори очи да види дали Чейс наистина си беше тръгнал.

Де тоя късмет! Той все още стоеше там и я наблюдаваше замислено.

— Тръгвам, Тринити, но ще се върна. Можеш да бъдеш сигурна в това!

Тринити въздъхна облекчено, докато го гледаше да се отдалечава. Слава богу, беше си отишъл. Знаеше много добре, че насила не можеше да го принуди да си тръгне дори и в най-добрата си форма. Никога преди не се бе чувствала толкова слаба.

В последните му думи заплахата бе повече от намек, но странното бе, че ги беше изрекъл по-нежно, отколкото тя предполагаше, че е способен да говори. Това не я тревожеше сега. Чейс си беше отишъл и това беше най-важното. Повече не беше част от живота й. Нейният свят се състоеше от нея, Стефани и бебето, което растеше в нея. Гаденето донякъде се бе уталожило и като се прозя, тя спокойно заспа.

 

 

След час и нещо Тринити се събуди изведнъж с чувството, че нещо не е наред. Тя предпазливо пусна краката си от едната страна на хамака и бавно се надигна. Веднага я завладя силен пристъп на гадене и тя не помръдна поглед от земята, докато най-лошото не отмина.

Накрая, когато се почувства малко по-стабилна, вдигна поглед и започна да се изправя, но моментално седна пак, защото видя Чейс. Той се беше настанил удобно на един от нейните столове, които тя изнасяше на моравата. Очевидно беше го пренесъл сам и го беше поставил на място, откъдето можеше да я наблюдава, докато спи.

Беше се излегнал спокойно, небрежно кръстосал крак върху крак. Лицето му беше безизразно, а сините му очи имаха твърд блясък, който Тринити не можеше да разгадае.

— Прекарах много интересно при Сиси и Лари — безгрижно каза той.

Тринити го наблюдаваше предпазливо. Той стана и тръгна отпуснато към нея, нехайно мушнал ръце в джобовете си.

Спря пред нея и спокойно продължи:

— Най-странното бе, че щом Сиси ме видя, започна да събира продукти да прави фондан. Бях чувал за тази нейна слабост, когато е притеснена, но на такова явление не бях ставал свидетел досега. Трябва да призная, че беше страхотно преживяване. Реших, че само с няколко поставени на място въпроса можех да разбера какво не е наред. Бях сигурен, че каквото и да беше, бе свързано с теб. — Чейс спря за миг и после тихо подсказа: — И знаеш ли какво?

Тринити инстинктивно кръстоса ръце върху стомаха си и поклати безмълвно глава. Не й беше минало през ума, че ще отиде при Сиси и Лари, след като си тръгне. Вече бе започнало да й става ясно, че много неща не беше взела предвид. Напоследък при нейното състояние всичко и се струваше безкрайно сиво и противно и не бе мислила за други неща, освен как да изкара деня.

— Сиси ми каза, че си бременна. — Загадъчното му изражение не се промени, но той посегна към кръстосаните на корема й ръце и като хвана едната, внимателно й помогна да се изправи. — А после дойде Лари. Него малко по-трудно го накарах да се разприказва, но щом се убеди в моята загриженост за теб, той се отвори като някои от книгите си. Изглежда, доста е разтревожен за теб.

Чейс затвори за миг очи, сякаш нещо го болеше, а след това меко попита:

— Защо не ми каза, Тринити? И аз имах право да се тревожа за теб.

Зави й се свят и отново започна да й се повдига, но тя отвърна твърдо, без да трепне:

— Не ти казах, защото не е твоя работа.

— Ти носиш моето бебе и това е точно моя работа.

— Не, не е! — Тринити издърпа ръката си и отново я сложи върху корема си. — Бебето е мое и на никой друг. И ако се махнеш и ни оставиш на мира, обещавам ти, че никога няма да изявим претенции към теб или голямото богатство, което си така зает да трупаш, така че не се притеснявай.

— За бога, Тринити, не се притеснявам за това и ти го знаеш!

Но, тя не го знаеше. Измери го с поглед. Чудеше се какво е намислил.

— Това, което ме притеснява, си ти, както и фактът, че ти е било доста трудно. Но сега, когато съм тук, ще помагам с всичко, с което мога… И след като се оженим…

Краката на Тринити се подкосиха и тя сграбчи Чейс, за да не падне.

— Добре ли си? — загрижено питаше той, докато я водеше към стола, на който бе седял.

Веднага щом възстанови що-годе нормално за състоянието си равновесие, Тринити изломоти:

— Какво нахалство! Кое те кара да вярваш, че ще се омъжа за теб? Да не си мислил, че ще се върнеш и бедната малка Тринити ще бъде така благодарна за твоето предложение, че ще припадне в ръцете ти?

— Всъщност ти това и направи — изтъкна спокойно Чейс, коленичил пред нея. — Никога не ми е идвало наум, че може да си толкова упорита и глупава, че да ми откажеш.

— Достатъчно съм умна, за да не се излъжа да приема — възмутено отвърна тя. — Да ти е ясно, Чейс Колфакс. Ще отгледам детето си сама, с много любов и без теб и парите ти.

Чейс се изправи с нетърпелив жест.

— Говорихме около половин час с Лари за твоя инат. Бяхме единодушни, но нито веднъж не поставихме под съмнение твоята интелигентност. Сега започвам да подозирам, че нямаш акъл дори да излееш дъждовната вода от ботуш с написани на тока му инструкции.

Тринити гневно го изгледа.

— Като за проклет янки много бързо напредваш с местния жаргон.

Чейс се усмихна.

— Тъй като смятам да живея тук, гледам да го науча.

Тринити потри чело. Чувстваше се ужасно, а от препирнята с Чейс й ставаше още по-зле. Той не говореше сериозно за женитба. Сигурно бе някаква игра. Тя реши да смени тактиката и да го убеди.

— Чейс, не искаш да кажеш, че мислиш да живееш постоянно тук, нали? Всъщност ти си един от най-непостоянните хора, които някога съм познавала. Ясно си спомням твоите думи, че пътуваш през живота много бързо и нито желаеш да имаш, нито се нуждаеш от излишен багаж.

Чейс се засмя печално и отново клекна, така че очите им да са на едно ниво.

— Ти по особен начин използваш думите ми срещу мен и от това не ми става много приятно.

Той взе ръката й и целуна леко дланта й.

— Ти не ме слушаш, Чейс!

— О, да, слушам те. Казваш, че имаш намерение да отгледаш това бебе сама, точно както Стефани. Но грешиш.

Тринити отвори уста, но не успя да каже нищо, защото Чейс бързо продължи:

— Не казвам, че не си свършила чудесна работа със Стефани, напротив. Но отсега нататък ще ти помагам не само за Стефани, но и за новото бебе. Моето дете ще има баща.

Неговата самонадеяност я вбесяваше. Искаше й се да го удари. Каква наглост — да смята, че може току-така да се върне в живота й и да се държи, сякаш последната им нощ заедно изобщо не е съществувала.

— Защо това бебе да е по-специално? — иронично попита Тринити. Искаше да го обиди.

Но Чейс отговори с обезкуражаващо спокойствие:

— Защото бебето е твое и мое, Тринити — Ан Уорънтън, и е заченато с любов.

Тринити не повярва на ушите си. Беше напълно слисана. На вид Чейс бе много сериозен, но сигурно бе намислил нещо, знаеше си. Не бе възможно сдържан й суров човек като Чейс да казва нещо такова без скрит умисъл.

— Любов — изсумтя тя. — Защо не си запазиш хубавите речи за някой по-наивен от мен. Не зная защо го правиш, Чейс, но ти лъжеш. Човек като теб никога няма да се открие дотолкова, че да позволи на любовта да влезе в живота му.

— Може би е било така, преди да те срещна — бавно се съгласи Чейс, — но докато ме нямаше тук, разбрах, че съм страшно влюбен в теб. След нашия разговор ми идеше да обърна Лондон наопаки, толкова бях огорчен. Никога гласът ти не бе звучал толкова студено. Не можех да направя нищо, преди да се прибера у дома. През последните седмици живях като в ад, разкъсван от необходимостта да довърша нещата там и желанието да съм с теб тук.

Тринити поклати глава и цинично каза:

— Не ме обичаш. По-скоро гордостта ти е била наранена, защото никоя жена преди не те е зарязвала първа. Ще ти мине.

— Бих желал да престанеш да ми обясняваш какво изпитвам и какво не, Тринити — шеговито й се скара Чейс. — Обичам те.

Тринити не му повярва нито за миг. Сигурно имаше нещо страшно неискрено зад всичко това. Единственото обяснение, което можеше да измисли, беше, че Чейс й се обяснява в любов, за да я накара да се омъжи за него. По този начин публично щеше да признае, че е баща на детето, а след това щеше да започне да се разпорежда и с нея, и с него. Трябваше да го спре.

Тринити съзнаваше, че не бе в най-добрата си форма и не можеше да мисли пълноценно. Единственото, за което се сети, бе да го удари и вбеси, за да осуети плановете му. Тогава може би той щеше да си тръгне.

— Не те обичам, Чейс. Всъщност дори те мразя. Зная по-добре от всеки друг, че в сърцето ти няма място за любов и нежност. Никога няма да ме накараш да повярвам, че ме обичаш.

— Ще видим — спокойно отговори Чейс. — Междувременно ще се оженим.

— Не, няма. — Тринити бе неумолима.

Чейс се изправи и се отдалечи на няколко крачки. С гръб към нея и с ръце в джобовете, той се загледа в пасбищата, ширнали се пред погледа му. Изглеждаше замислен. Изведнъж се обърна усмихнат.

— Добре. Ако не искаш да го узаконим, аз нямам нищо против. Просто ще се пренеса при теб.

Пристъпите на гадене, които цял следобед я измъчваха, най-сетне удържаха победа и Тринити се преви над стола. Спря чак когато в нея не остана нищо за изхвърляне. Задъхана, тя осъзна, че Чейс е до нея и държи челото й. В ръката й се появи кърпичка. С благодарност я притисна към устата си.

— Хайде, любов моя, нека влезем вкъщи — дрезгаво прошепна Чейс.

Той я вдигна и пренесе бързо. После нежно я положи на леглото. Изчезна само за миг, за да се появи отново с кърпа, легенче, четката й за зъби и чаша вода.

Тринити бе благодарна, че може да си измие зъбите и лицето и да сръбне малко вода. Като се облегна назад в леглото, тя леко се намръщи.

— Не можеш да се пренесеш тук. Няма да те пусна.

— Съжалявам, Тринити — нежно каза той без никакво видимо съжаление. — Аз се пренасям. Досега ти издаваше заповеди тук, но в момента си твърде болна, за да ми попречиш да правя каквото поискам.