Фейрене Престън
Сребърни чудеса (3)

Трета глава

Ламборгинито препускаше през сгъстяващата се тъмнина на вечерта и караше вятъра да свисти в издигнатия назад като крило калник. Тринити отново се чудеше на глупостта си да приеме поканата на Чейс. Когато дойде да я вземе същата вечер, той бе изненадващо сдържан и едва се докосваше до нея, докато й помагаше да се настани внимателно в колата. А сега, стиснал здраво скоростния лост, изглеждаше изцяло погълнат от шофирането.

И все пак Тринити знаеше, че токът, който течеше помежду им, не беше само плод на въображението й. Тя възприемаше с изострени сетива движението на мускулите на краката му при всяко сменяне на скоростите. Когато натискаше амбреажа с левия, а после педала на газта с десния крак, мускулите му се очертаваха под прилепналите панталони.

За да отвлече вниманието си от физическите достойнства на Чейс и за да види дали може да го изкара от неговата вглъбеност, Тринити през смях каза:

— Чувствам се по-скоро в управляем снаряд, отколкото в кола.

Ламборгинито бе широко и лягаше ниско над земята. То сякаш ядеше пътя, който безгрижно лъкатушеше през околността. Чейс бе решил да мине по обиколния път, тъй като прекият, през неговите земи, не беше довършен.

За нейно удовлетворение, думите й го накараха да обърне глава към нея. Гледаше я развеселен и ледът в очите му полека се стопяваше.

— От тона ти мога да предположа, че моето ламборгини не ти харесва, така ли?

— Ами… — Тринити се огледа. Макар колата да изглеждаше широка, облечените в черна кожа седалки бяха разположени доста близко една до друга. — Просто се чувствам… — тя търсеше точната дума — притеснена. А и ти не можеш да се похвалиш, че ти е удобно, защото главата ти опира в покрива и трябва да правиш най-невероятни упражнения само за да седнеш в тази… кола. — Тя едва успя да довърши мисълта си — краката му постоянно я разсейваха.

Чейс се обърна и я изгледа отново, а устните му се свиха язвително:

— Не обичаш никакви ограничения, нали?

Думите му й напомниха за изявленията й относно отглеждането на деца в града. Обаче погледът му се спря на бледозелената й рокля с прехвърляне отпред, която стоеше чудесно на гърдите й. Тя не носеше сутиен. Без да осъзнава какво прави, Тринити пое дълбоко въздух и гърдите й забележимо набъбнаха под плата.

Чейс с мъка откъсна очи от нея. Загледа се в шосето пред себе си и така силно стисна кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Продължи някак сковано:

— Май никога не съм се замислял за това. В действителност не съм я купил за удобство.

— А защо тогава? — любопитно попита Тринити, докато вземаха един завой с голяма скорост. Всичко, свързано с Чейс Колфакс, я интересуваше.

— За да стигам възможно най-бързо от точка А до точка Б — лаконично призна той.

Тринити поклати глава. Лъскавите кестеняви кичури погалиха голото й златистокафяво рамо и предизвикаха още един поглед на Чейс.

— Защо караш толкова бързо? Закъде бързаш? А може би от какво бягаш?

Студенината, която се появи в сините му очи, би могла да я смрази на място. Но тя пренебрегна предупредителните знаци и оживено продължи да излага доводите си:

— Не можеш дори да видиш къде отиваш. Виждаш само на късо разстояние пред себе си… а този заден калник сигурно пречи на видимостта.

— Виждам всичко необходимо, за да карам безопасно — уверено я успокои Чейс, но несъзнателно намали скоростта и я погледна. — Знаеш ли, Тринити — провлечено се пошегува той, — тази кола ми струваше може би повече от цената на твоята ферма.

— Сигурно — усмихна се тя. — Но виж какво си получил за парите си — само торба нитове и болтове.

Чейс избухна в смях:

— Дано италианците не чуят как богохулстваш за тяхното ламборгини.

Спряха пред ограда от ковано желязо и той натисна клаксона.

Висок едър мъж се появи на входа на портиерската къщичка, явно в процес на ремонтиране. Той бързо отключи портала, отвори вратата и свойски им махна, като минаваха край него.

Чейс ускори нагоре по чакълестата алея. Тринити ахна от изумление. Пред очите й се издигаше масивна двуетажна южняшка къща. Построена бе от камък и стъкло на върха на зелен хълм, с голяма веранда от трите си страни.

Тринити никога не бе идвала тук преди, макар да познаваше семейство Кариес. Те бяха възрастна двойка и понеже нямаха деца, нямаше повод да си разменят визити.

Чейс спря колата, излезе от нея и я заобиколи, за да отвори вратата на Тринити. Той й предложи кавалерски ръката си, но незабавно я пусна, щом тя се изправи до него.

Тринити сбърчи чело озадачена. Тъкмо си мислеше, че е пробила леда, и той пак се затвори в себе си. Сякаш нарочно се стараеше да не я докосва. Странно!

Влязоха в голямата къща. Облицованото с полирано дъбово дърво антре беше голо. Само едно голямо стълбище се извиваше величествено нагоре към втория етаж. Всекидневната се оказа с добри пропорции, но оскъдно обзаведена със скъпи мебели, наредени предимно около празната камина.

Тринити потръпна от усещането за хлад и се затормози да измисли нещо по-подходящо.

— Това е много…

— Спести си комплиментите — отряза я Чейс. — Зная, че е ужасно, но ми върши работа. Във всеки случай къщата има само временно предназначение.

— Но тя е толкова красива — противопостави се Тринити и се завъртя с протегнати ръце, при което клошът на роклята й с тънки презрамки се усука около краката — и може да се превърне в чудесен дом.

— Не се нуждая от дом. Трябва ми само място, където да спя и да се преобличам, докато съм тук.

Студената му реплика й причини неочаквана болка и тя замълча изненадана.

В този миг се появи друг мъж, със същото телосложение и любезен вид като онзи на портала, само че по-възрастен и с настроение в очите.

— Това е Магнус — обясни Чейс на Тринити, която се усмихна очарователно на мъжа. — Той е отдавна с мен и е мой главен прислужник. Магнус — Чейс не сваляше очи от Тринити, — това е госпожица Уорънтън. Трябва да й даваш всичко, за което тя те моли, и по всяко време. Разбираш ли ме?

— Да, господине. — Магнус прие тази смущаваща заповед далеч по-невъзмутимо от самата Тринити. Тя се обърна изненадано и изгледа непроницаемото лице на Чейс.

— Това е всичко за тази вечер. — Чейс приключи рязко разговора с Магнус. — Остави вечерята на бюфета, аз ще я сервирам. Можеш да си вървиш.

Чейс отиде до отсрещната стена и отвори вратичката с дърворезба, зад която се появи огледално барче. Без да я пита, той наля на Тринити сухо шери и се върна до нея, като внимаваше да не я докосне, докато подава малката кристална чашка.

Тринити не можеше да разбере настроението му. Тя отиде до близкия прозорец и се загледа навън в зелената, простираща се до хоризонта равнина, която тънеше сега в сянката на падащата нощ. Престъпно лишена от реколта и добитък, според Тринити тя бе напълно похабена.

Тя въздъхна и се обърна. Чейс се бе облегнал на дивана и я наблюдаваше. Едва доловимо напрежение протичаше като ток между двамата по някаква невидима нишка.

Като се опитваше да намери тема за разговор, за да наруши напрегнатото мълчание, Тринити каза:

— Лари ми каза, че смяташ да строиш завод за газификация на каменни въглища.

— Ти наистина не знаеше, така ли? — меко попита той, а хладният му поглед се плъзгаше по тялото й, като се поспираше на женствените й форми.

— Н-не. — Тринити облиза устните си и отиде да седне до него. Може би близостта й щеше да го накара да омекне малко.

— Може би трябва да те попитам какво смяташ за това? — предпазливо я попита той, без да откъсва очи от влажните й устни с цвят на праскова.

— Знам, че Североизточен Тексас е всъщност мина за черно злато и е разположен върху една от най-големите жили с лигнитни въглища в страната. — Тринити несъзнателно хапеше долната си устна. — Но освен че това ще пораздвижи местната икономика, надали откритият рудодобив си струва труда. Къде според теб е границата между използването и изхабяването на земята?

Чейс се обърна към нея и сложи ръка на облегалката на дивана, но така, че да не се докосва до нея. Той преметна крак връз крак и тя отново забеляза как сивият плат на панталоните му се опъна, прилепнал по бедрото му. Тя пое дълбоко въздух и се опита да се съсредоточи върху разговора.

— Тексас е наричан „прозорец към света за енергийната промишленост“. Не е тайна, енергодобивът е един от главните проблеми в света днес. Макар Тексас да е основен източник на нефт и газ за нацията, предизвикателство на бъдещето е да се разработи заместител на намаляващите запаси на нефт и газ. Аз предричам, че долнокачествените въглища, които се намират тук, ще станат основен източник на горива за обществените предприятия в този щат през следващите десет години, освен хилядите работни места, които ще се създадат.

— Не казваш, че нефтът ни свършва, нали?

— Не. Ще минат десетилетия, преди това да стане, и аз се съмнявам дали някога ще изтече напълно, но междувременно трябва да разработим и други източници на енергия за този щат.

— Разумът ми приема всичко това, Чейс — Тринити поклати глава и разпери ръце в неосъзната молба, — но чувствата ми — не. Не мога да понеса мисълта за грозните черни дупки, които ще зейнат в тази красива земя, направени от гигантски машини, заради което в действителност създателите им трябва да се срамуват. Жал ми е за хората, които ще бъдат принудени да напуснат домовете си.

— Не си хаби съчувствието за земевладелците — отбеляза цинично Чейс. — Откупната цена ще бъде страшно висока. Ще могат да се пенсионират с парите за земята си, освен това няма да вземам от никого, който не желае да продава…

Тринити мълчаливо го наблюдаваше. Разбра, че имат различни възгледи за открития добив на въглища. Без съмнение Чейс бе интелигентен и далновиден индустриалец. Но нейната реакция идеше от сърцето, дължеше се на една трайна любов към земята и Чейс едва ли би я разбрал някога.

Тя се загледа в гладко избръснатото му лице. Сребристосивата му коса стигаше до отворената яка на черната копринена риза, мушната в прилепналите панталони. Силните мускулести ръце пореха въздуха в разгорещени обяснения, които тя не можеше да разбере.

Заслуша се в думите му, защото долови нотки на загриженост в гласа му.

— … първо ще се убедя, че всичко се прави според правилата. Въглищата могат да бъдат горени чисто, без сяра и земята ще се възстанови напълно. Ще бъдат създадени паркове, езера и гори и ще се прави повторно залесяване, така че ерозията ще бъде сведена до минимум. При добро ръководство, с помощта на времето и природата, областта може изцяло да се възстанови.

Като сбърчи вежди, Чейс изведнъж спря да говори и едва доловимо се усмихна, при което вниманието й се насочи към пълните му чувствени устни.

— Стига толкова по този въпрос. Да вървим да вечеряме.

Тринити се изправи и го последва в трапезарията. За нейно неудоволствие, той не й бе подал ръка. Голям еркерен прозорец, тежките завеси, на който бяха спуснати, осигуряваше вероятно чудесен изглед през деня. А сега единственото осветление се състоеше от свещите върху ореховата маса и бюфета. Приборите им бяха сервирани под прав ъгъл. Обстановката беше интимна.

Чейс учтиво й помогна да седне и сервира чинията й. В нея имаше по малко от всичко, оставено на бюфета. Чейс напълни и своята чиния по същия начин и без да говори, седна и посочи, че могат да започнат.

Желираното пилешко с ориз беше сервирано с гореща плодова салата и зелен фасул, залят с пилешки бульон и поръсен с начукани орехи. То направо се топеше в устата й, но стомахът на Тринити се бе свил от дългото мълчание на мъжа до нея.

Тя импулсивно попита:

— Ако това не е твой дом, то къде тогава е той?

— Имам къщи навсякъде из страната и няколко в чужди държави.

Тринити неохотно преглътна няколко хапки и продължи да побутва останалото в чинията си. Замисли се за Чейс. Той не издаваше абсолютно нищо за себе си. Да се опитваш да го опознаеш бе като да се опитваш да сглобиш случайни парчета от няколко различни мозайки.

— Имаш ли някакви роднини? — любопитно го наблюдаваше тя, докато той продължи видимо да се отдръпва от нея.

— Мисля, че би могло и така да се каже. Биологически имам майка, но тя никога не намираше време за мен, когато бях дете, а сега, когато съм зрял човек, я виждам много рядко — защото така съм решил. Тя живее в Ню Йорк. Баща ми е починал.

— Съжалявам. Това е ужасно — възкликна Тринити и си спомни колко бе отчаяна, когато нейният баща бе умрял.

— Не е необходимо. Той беше алкохолик. Единственото добро качество, което опрощаваше греховете му, беше, че получи в наследство много пари. — Чейс говореше безпристрастно, без ни най-малка проява на чувство. — Не дължа нищо на родителите си и това ми харесва. Всичко, което имам, съм постигнал сам. Единствената малка сума, която съм получил в живота си, ми бе завещана от баба ми по майчина линия.

Тринити си мислеше, че с идването й да вечеря в тази къща можеше да научи нещо повече за Чейс и донякъде бе успяла. Няколко подробности от личния му живот биха могли доста добре да обяснят защо Чейс Колфакс толкова странеше от света. А беше разбрала също, че макар да бе от хората, които биха разровили земята, той не би го направил безотговорно, защото беше загрижен за страната и нейните проблеми.

Но какво изпитваше той към нея? Тази вътрешна болка, която я измъчваше от момента, в който той я целуна за пръв път — нима беше само нейна? Би се заклела, че той я привличаше толкова силно, колкото и тя него.

И въпреки това той почти не я беше докоснал през цялата вечер, като показваше някакво необяснимо безразличие към нея.

Тринити не беше съвсем сигурна какво точно иска, но знаеше, че не беше храната, която се опитваше да преглъща. Ако изобщо беше гладна за нещо, то това беше Чейс. Не искаше дори да мисли какво означава това. Никога през живота си не бе изпитвала толкова остра нужда да бъде докосвана — и то от Чейс Колфакс.

Накрая тя престана да се прави, че яде, и като остави вилицата, поклати леко глава с думите:

— Чейс, какво има?

Той не отговори, а я попита трогнато:

— Свърши ли с яденето?

— Да. — Едва сега тя забеляза, че и той не беше ял кой знае колко.

— Хайде тогава! — намусено стана той. — Имам нужда от едно питие.

Заведе я към задната част на къщата, в една стая, доста по-различна. Тя изглеждаше малко по-уютна, може би защото в нея Чейс прекарваше по-голяма част от времето си. По пода бяха струпани купчини от книги и вестници. В единия ъгъл имаше телевизор с голям екран, а в средата — голям диван от подвижни секции, покрит с ръждивочервено кадифе. Отделните секции бяха разположени така, че да се образува огромно легло — едно идеално място за четене и гледане на телевизия.

Чейс дори не се поспря и не забеляза, че Тринити неочаквано се поколеба дали да седне. Всъщност не можеше да реши къде да седне и накрая се спря на една от секциите, която образуваше нещо като шезлонг.

Чейс бързо наля бренди и за двамата. Подаде чашата на Тринити, а своята обърна на една глътка, след което си наля отново. После наперено приближи дивана и се тръшна срещу Тринити. Започна напрегнато да я изучава с такъв пронизващ критичен поглед, че тя се обезпокои. Отвърна на погледа му, без да трепне. Мислеше си, че странното му настроение започва да става нелепо, но бе решила да разбере какво не бе наред.

Като отпи от брендито си, Чейс грубо й нареди:

— Разкажи ми за Стефани.

— Какво за Стефани? — Тя бе толкова изненадана, че не можа да разбере какво искаше да знае той за дъщеря й.

— За баща й, за мъжа, който ти е бил любовник. — Думите бяха изречени през стиснати зъби и понеже Тринити не отговори веднага, защото се питаше как може това да го интересува, Чейс продължи подигравателно: — Или може би е твърде болезнено за теб? Може би не можеш да помислиш за любовта му без болка?

— Не — бавно отговори Тринити. Зелените й очи издаваха изумлението й. — Не ме боли, защото имам само хубави спомени.

— Е, къде, по дяволите, е той тогава? — отсече Чейс. Стана рязко и отиде до бара да си налее ново бренди. Не можеше да прикрие гнева си с добре контролираните и премерени движения. — Какъв е този мъж, който ще те остави да отглеждаш детето му сама?

— Мъртъв, Чейс — любезно отговори Тринити. — Той умря от левкемия пет месеца преди Стефани да се роди.

Чейс се обърна и замислено я изгледа. Сините му очи я изследваха внимателно. Той отново отпи от брендито си, но този път сравнително по-спокойно.

— Тогава ми разкажи за него.

— Добре. — Тя вдигна рамене в знак на съгласие. — Нямам нищо против, ако наистина те интересува.

— Наистина ме интересува — увери я язвително той.

— Казваше се Стефан и го срещнах в колежа. Влюбихме се и щяхме да се оженим веднага след дипломирането, но неочаквано го откараха в болница и после… не ни остана време.

— Той знаеше ли, че си бременна?

— Не. Не исках да засилвам страданията му, като му кажа. Беше прекалено болен и във всеки случай не би могъл да направи нищо.

Чейс се замисли, загледан в брендито.

— Би могъл да се ожени за теб и да даде името си на детето.

— Аз дадох името му на детето — Стефани.

— Не ти е било лесно — продължаваше да разисква с учудваща неумолимост Чейс, — даже и в наше време. Помисли ли за аборт?

— Нито за миг. — Високият, ясен и твърд отговор отекна в тихата стая.

Чейс прокара ръце през сребристобялата си коса и загрижено я погледна.

— Обичаш ли го все още?

Тя се забави с отговора, защото искаше да го обмисли. Искаше да отговори възможно най-честно. Усещаше, че това бе от особена важност.

— Част от мен винаги ще го обича. Той ми даде Стефани и никога няма да съжалявам за това. Но всичко беше така отдавна, а животът продължава. Не съм все още влюбена в него. Това задоволява ли те като отговор?

Чейс отново отиде до бара и остави чашата си. Прегърбил рамене, той имаше вид на човек, който размишлява по някой особено важен въпрос.

Тринити го гледаше мълчаливо и чакаше следващото му движение, като наблюдаваше как мускулите на ръцете му изпъкват, когато се обляга на бара. Тя недоумяваше защо този особен мъж я привличаше толкова силно. Дори когато той си поемаше въздух, тя реагираше вътрешно. Не знаеше какво да прави.

Може би утре щеше да поразмисли за последиците, но сега можеше да се концентрира единствено върху широките му плещи, изпънали черната му копринена риза, и сивите панталони, прилепнали по стройните му мускулести крака.

Тринити не можеше да издържа повече на това напрегнато мълчание. Трябваше да стане, да отиде при него, да разбере какво има. Тя внимателно постави ръка върху рамото му, но подскочи, защото той бързо се обърна.

Сините му очи я изгаряха. Те сякаш проникваха в нея и без усилие й предадоха бушуващата си страст. Той обхвана лицето й с шепи. Без да откъсва поглед от него, той сякаш попиваше всяка подробност — от треперещите й устни до пламналата страст в очите й.

— О, Тринити — прошепна Чейс дрезгаво. — Наистина мисля, че си родена само за едно.

Устните му бяха настойчиви и уверени и Тринити отвори своите за него без колебание. През цялата вечер бе копняла точно за тази трепетна слабост, която изпитваше сега.

Тя плъзна ръце по шията му и зарови пръсти в гъстата сребристосива коса. Чейс я вдигна на ръце, пренесе я до дивана и я положи върху възбуждащо мекото кадифе. Като се наведе над нея, той прошепна:

— Сам не зная как се въздържах да не те докосвам през цялата вечер.

— Защо се опитваше? — задъха се от вълнение Тринити, когато ръката му дръпна единствената връзка на талията, която пристягаше роклята й. Той бавно я съблече.

— Господи! — изстена Чейс, като я погледна. Той импулсивно плъзна треперещата си ръка по копринената й кожа. — Едва ли можеш да си представиш какви усилия ми бяха необходими, но ако те бях докоснал по-рано, нямаше да мога да се спра, а трябваше да те попитам за Стефани.

Тринити се изви под него и прошепна:

— Защо?

— Трябваше да се уверя, че няма друг. Желая те твърде силно, за да те деля с някого.

— О, Чейс! — едва чуто изстена тя и притегли устните му върху своите.

— Боже господи, Тринити! Ти си най-красивата, най-съблазнителната жена, която съм познавал. Кажи ми, че Стефан не те е галил така, преди да съм полудял.

Желанието, което възбуждаше ръката върху гърдата й, бе така силно, че Тринити не можеше да не каже истината.

— Беше само веднъж — прошепна тя. — И то съвсем различно от сега.

— Накара ли те той да се чувстваш така, както сега с мен? — настояваше Чейс. — Трябва да зная.

— Не — задъхано каза тя. — Никога не съм се чувствала така… преди. Никога.

— Кажи, че ме желаеш така силно, както и аз тебе — с дрезгав глас й заповяда Чейс.

За части от секундата умът й се проясни и Тринити се замисли за това, което ставаше в момента. Какви щяха да са последиците, ако му се отдаде? Дали би значело за него същото, каквото бе за нея? А какво бе за нея всъщност?

Натискът на пръстите му я накараха да отговори:

— Да, Чейс, да!

Какъв смисъл имаше да отрича! Това трябваше да се случи. Тя лежеше гола под него, тръпнеща от желание, което се бе натрупало в нея от два дни и три нощи, и тя не можеше да се съпротивлява. В думите й звучеше молба:

— Чейс… моля те… люби ме.

Дъхът му пареше ухото й.

— Сега вече няма да те пусна.

Бушуващата им кръв бързо достигна точката на кипене. Тринити се притисна към него и двамата отмаляха от сладостно удоволствие…

Доста по-късно Тринити чу звука на телефон някъде наблизо. Тя се размърда и усети прегръдката му да се затяга около нея, докато той се пресягаше да вземе слушалката.

— Да? — раздразнено каза той.

Щом чу гласа от другата страна, Тринити усети, че отпускащото въздействие на любенето им изчезва и тялото му се стегна изведнъж. Понеже лежеше в извивката на ръката му, тя премести глава, любопитна да види лицето му! Вече бе успяла да чуе, че се обаждаше жена, без обаче да разбира думите й. Смръщеното лице на Чейс й разкри всичко, което й бе нужно да знае, и тя реши, че в действителност не желае да слуша този разговор.

Като се опита да стане, ръката му се стегна още по-здраво около нея и тя бе принудена да остане да лежи на мястото си и да чуе как той изръмжава в слушалката:

— Забрави го. Всичко свърши, Мелиса. Свикни с това.

Гласът му я накара да потръпне от студ. Знаеше, че ако можеше да види очите му, щеше отново да види леда, който така упорито се бе борила да разтопи.

Той се поспря, очевидно се заслуша, но накрая грубо продължи:

— Тази история между нас, ако изобщо е имало такава, свърши. Няма смисъл да протакаме. Сбогом, Мелиса.

Чейс затвори телефона и Тринити го усети да се отпуска малко. След това й се извини с хриплив глас:

— Съжалявам.

— Чейс… — прошепна Тринити, — не би ли могъл по-мило…

— За някои хора грубостта е най-подходящата любезност. Няма да ни безпокои отново — заяви напълно уверено той.

Ако с тези думи целеше да я успокои, той изобщо не постигна целта си. Тя се освободи от прегръдката му. Стана и започна да се облича. Вдигна роклята си от пода и здраво я завърза в талията.

Чейс я наблюдаваше смръщено от удобната си позиция на дивана, който идеално им бе послужил за спалня.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— У дома — кратко отвърна тя и отметна голям кичур коса зад ухото си.

— Можеш да останеш тук. Каза ми, че Стефани ще спи у сестра ти.

— Това, че мога да остана, не означава, че няма да си тръгна — измърмори Тринити, като търсеше с очи обувката си по пода.

— Защо?

— Виж какво — Тринити въздъхна отегчено. — Просто приеми, че това е приключение за една нощ и остави нещата така. Съгласен ли си?

— Не, не съм, Тринити. — Чейс стана от леглото с бързо, но грациозно движение и се приближи към нея.

Тринити намери едната си обувка и се обърна да вземе другата. Тя упорито се опитваше да не поглежда към Чейс. Присъствието му бе примамливо изкушение, а не бе минало и много време, за да забрави какво огромно удоволствие й бе доставил, ако изобщо можеше да го забрави някога. Като се изправяше, тя чу стържещия от раздразнение глас на Чейс зад гърба си:

— Какво става, Тринити? Държиш се като ядосана девственица, от която току-що са се възползвали. А… — той провлече думите пренебрежително — ти съвсем не беше девствена.

— Не — съгласи се Тринити с горчивина в гласа и се обърна към него, като държеше обувките си в ръце, — не бях девствена. Но аз загубих девствеността си при един акт, продиктуван от любов, а изведнъж ми мина през ум, че в това, което току-що се случи между нас, любовта не беше замесена.

Тя не обясни, че отговорът, който бе чула да дава на Мелиса, я бе накарал да разбере, че не желае никакви флиртове с него. Отказваше да се постави на мястото на Мелиса някой ден. По-скоро би предпочела да каже довиждане сега, преди да се е обвързала още повече с този суров особняк.

— И така? — Чейс скръсти ръце на гърдите си, без да се опитва да прикрие голотата си. — Любовта толкова ли е важна за теб, че да се опитваш да отречеш това, което изпитваме.

— Да, любовта е важна за мен — потвърди Тринити с блеснали очи и разчорлена от ръцете на Чейс кестенява коса. — И не смятам да отричам, че между нас има нещо. Само глупак би се опитал да отрече. Но за мен трябва да съществува още нещо. Плътското желание без любов не е нещо повече от богохулство.

— Тогава, сладурче — язвително каза Чейс, — ако това, което се случи между нас, е богохулно желание, ще взема всичко, което мога. — Гласът му бе груб и студен и Тринити се извърна, треперейки от неочакваната обида.

— Грешиш, ако си мислиш, че само защото аз…

— Това е истината! — Той нарочно натърти на всяка дума. — Трябваше да я науча, преди да си мисля каквото и да е било за теб.

— Няма смисъл, Чейс — прошепна с треперещ глас Тринити. — Няма да бъда твоя любовница. Това, което се случи тази нощ, бе неизбежно, но то няма да се повтори.

Той грубо я извърна към себе си и покри устните й със своите. Тринити сграбчи раменете му, за да не падне, и не можа да удържи порива на тялото си, което се прилепи до неговото, сякаш оцеляването на света зависеше от това.

И въпреки това, когато той се отдръпна, като я държеше на една ръка разстояние от себе си и дишаше тежко. Тринити, пребледняла и разтреперана, събра сили и повтори внимателно:

— Чейс, аз трябва да се грижа за дъщеря си, да се оправям със стопанството си и да изкарвам прехраната си. Нямам време да се превръщам в следващото ти празно развлечение. А сега ще ме закараш ли у дома или трябва да вървя пеш?

Чейс нервно прокара пръсти през косата си и стовари юмрук върху телефона. Вдигна го рязко и злобно натисна две цифри.

— Докарайте линкълна — излая той на нещастника на другия край и тресна слушалката, след което се облече.

 

 

Големият бял линкълн се плъзгаше в нощта и сякаш изглаждаше неравностите на все още незавършения пряк път, който свързваше техните две ферми.

Тринити седеше, сгушена на предната седалка, напрегната и мълчалива, като се опитваше да не размишлява защо Чейс не я караше обратно с ламборгинито. Дали критиките й към другата кола бяха причината? Дали наистина го интересуваше нейното мнение? И какво значение имаше това за нея, дори да бе така?

Като спря пред къщата и загаси мотора, Чейс се пресегна към вратата й, за да й попречи да слезе веднага.

Той бе много близко до нея, дъхът му милваше на топли вълни лицето й и той нежно прошепна:

— Желая те, Тринити — Ан Уорънтън. Отново и отново. Сега… Аз сложих картите си на масата, сега е твой ред. Кажи ми! Какво е нужно да направя, за да те имам?

Тринити тъжно поклати глава.

— О, Чейс! Ние очевидно не говорим на един и същ език!

— Но телата ни го правят — заяви нежно Чейс и предизвикателно докосна с върховете на пръстите си леко подутите й устни.

Очите й обходиха скулестото му лице и потънаха в задушаващата синева на очите му. Опитваше се да прецени този мъж. Дори сега тялото й изпитваше нужда от неговото и тя знаеше, че само да бе произнесла думата, той щеше да обърне колата и да я отведе обратно в своя дом с максималната скорост, която линкълнът позволяваше.

Но не можеше да си го разреши. Чувствата й бяха твърде объркани — не беше сигурна какво изпитва към Чейс. Възможно ли бе да се е влюбила в него? Самата мисъл бе потресаваща.

Единственото, в което можеше да бъде сигурна, бе, че той не я обичаше. Само това би било достатъчно, за да я охлади. За жалост оказа се, че не е. Въпреки че все още го желаеше, тя отвори вратата и излезе.

А по-късно, сама в нощта в непорочното си легло, Тринити упорито се мъчеше да повярва, че е взела правилно решение.