Фейрене Престън
Сребърни чудеса (2)

Втора глава

На другата сутрин Тринити стана рано. Часове наред работи неуморно в старанието си да забрави мъжа, който така бе завладял сънищата й.

Докато миеше чиниите, тя наблюдаваше как русокосата й дъщеричка старателно изрязва звездички от тесто с формичка за сладки.

— Тази е наистина хубава, мила — разсеяно я окуражи тя.

Тринити не се бе отделяла от Стефани нито за минутка от самото й раждане. Беше й трудно да приеме, че малкото й момиченце бе вече почти на четири години. Тринити имаше диплома за учителка, но беше решила да не се отделя от дома си, докато Стефани не станеше на възраст за училище. Въпреки че детето нямаше баща, Тринити упорито се стараеше да му осигури колкото е възможно по-добър старт в живота.

— Кога ще глазираме тези сладки, мамче?

— Ще сложа една тава във фурната още сега — отговори Тринити и веднага изпълни казаното. — После, като дойдат момчетата, Трей може да ти помогне.

Тримата й племенника щяха да останат при нея тази нощ, защото сестра й отиваше по работа в Далас със съпруга си.

— Мисля, че не мога да чакам повече — важно й отговори Стефани. Тя се занимаваше със сладките от доста време. — Кога ще дойдат?

— Всеки момент.

И наистина, в същото време на задната врата се появи Лари. Изтънялата му кестенява коса бе сресана на крив път, а стъклата на очилата му с телени рамки бяха доста нацапани. Той носеше деветмесечния Джошуа под едната си мишница и двегодишния Антъни под другата.

— Здравей, сладурче. Готова ли си за малките чудовища?

— Ей, внимавай кого наричаш така. Те са мои племенници, а в нашето семейство имаме само ангелчета. Така ли е, Джошуа?

Тринити се усмихна на малкото момченце и го взе от баща му.

— Как е красивият ми приятел? — попита го тя, докато отиваше да седне на кухненската маса. Джошуа й се усмихна глуповато по бебешки. Беше много весело бебе и тя обичаше да го прегръща. И трите деца на сестра й се чувстваха много добре при Тринити, затова прекарваха доста време в дома й. Но и обратното беше вярно. Понякога Тринити си мислеше, че Стефани щеше да бъде много доволна, ако живееше постоянно със Сиси и нейното потомство.

Лари остави Антъни на пода и отиде до печката да си налее чашка кафе.

— Виждам, че на дневен ред са глазираните курабийки — ухили се Лари и надникна в съда за ръсене. Във всяко деление имаше различна на цвят глазура, която Тринити беше направила от пудра захар и органична боя. Малките четчици бяха отстрани на съда.

— Разбира се. Колко пъти ти казвам, че въпросът е да им създадеш занимание. — Кухнята й беше старомодна, но просторна и тя сложи сгъваема масичка в единия ъгъл за децата. — Къде е Сиси? Приготвя ли се за пътуването до големия град?

Името на сестра й беше Сабина. Родителите й много обичаха бавните тъжни реки на Източен Тексас и бяха нарекли дъщерите си на две от тях. Тринити беше пет години по-малка от сестра си и като бебе не можеше да произнася името Сабина. Така се появи и остана нежното Сиси.

— Вкъщи е и прави фондан. — Лари погледна многозначително нагоре.

— Пътуването я притеснява, нали? — снизходително се засмя Тринити.

И двамата знаеха, че когато сестра й беше разтревожена за нещо, неизменно правеше фондан.

— Е, познаваш сестра си. Знае, че ти се грижиш за момчетата толкова добре, колкото и тя самата, но не й се иска да се отделя от тях дори и за една нощ.

— Не се безпокой. Пътуването ще й подейства чудесно и веднага щом излезете на шосето, тя ще се почувства добре.

Лари беше преуспяващ писател криминалист и макар да обичаше усамотението на провинцията, което му помагаше да пише, налагаше се да пътува от време на време до Далас и да се среща с посредника си. Лари категорично отказваше да лети със самолет, затова посредникът отстъпваше пред исканията на своя известен клиент и при нужда долиташе в Далас от Ню Йорк. Все пак Лари беше важна личност.

Разговорът им бе прекъснат от петгодишния Трей, който влетя през задната врата, както винаги — преливаш от енергия. Трей беше прякор, тъй като малкото момче беше кръстено на баща си — Лорънс Брийдлав Втори, но всъщност се явяваше трети поред.

— Здравей, миличък. Как са кокошките? Взе ли всичките яйца? — попита Тринити, като видя малката кошничка в ръцете му. Трей проявяваше подчертан интерес към кокошките и винаги щом пристигнеше, първо надничаше в кокошарника. Обичаше да помага на Тринити да ги храни и да събира яйцата.

— Не, имаше още, но не можах да ги донеса всичките — осведоми я той и внимателно остави кошничката на плота.

— Добре, а сега ела и прегърни леля си Тринити. После можеш да помогнеш на Стефани да намаже курабийките с глазура.

Трей веднага изтича при нея и млясна една звучна целувка на бузата й, след което профуча към ъгъла на стаята, където Стефани седеше и старателно изрязваше курабийки, този път с формичка на палячо.

Тринити стана и пусна Джошуа в скута на баща му. Взе тавата с вече готовите курабийки и съда за ръсене и ги занесе на двете братовчедчета, като им даваше наставления.

— Хайде, деца. Стават хубави, ако глазурата се сложи, докато са горещи. Не забравяйте да сменяте четчиците за различните цветове.

На връщане към Лари Тринити грабна Антъни, който седеше на пода и си играеше с някакво камионче.

— Как си днес, бебчо? — попита го тя, а той се опита да й отговори на своя език.

— Тина… — каза той, като сочеше зачервеното си сополиво носле.

— О, не-е-е! Антъни е настинал?

Той енергично закима с глава, щастлив, че леля му се занимаваше с него.

— Сигурна съм, че няколко курабийки ще ти помогнат да оздравееш. Ти как мислиш?

— Бийки… — щастливо повтори Антъни.

— Добре. — Тринити го занесе до масичката в ъгъла. — Седни тук и гледай как Трей и Стефани глазират тези курабийки. Щом свършат, можеш да си вземеш една. — Тя му подаде метална формичка на Дядо Коледа и топка тесто да се залисва и отиде до печката да си налее чаша кафе.

— И така — тя погледна зет си предизвикателно, — какъв дяволски заплетен сюжет си замислил за следващата си книга? — Мистериите на Лари се отличаваха с чудати превратности и Тринити обичаше да го дразни с това.

— Идеалното престъпление! — вдигна вежди Лари. — Убиецът пробожда жертвата си с ледена висулка и когато тя се стопява — хоп! — оръдието на убийството го няма.

Тринити се престори на очарована.

— Гениално! Чакай! Не ми казвай, нека отгатна — намират, че камерата на хладилника в дома на заподозрения е пълна с ледени висулки.

— Ей, не е честно — запротестира Лари, а очите му се смееха иззад очилата. — Ставаш прекалено добра.

— Не мисля, че е много оригинално, скъпи. Заблуждаваш се. Мисля, че четох такова нещо преди години в наръчника „Как да убием зет си“.

— И таз добра! Надявам се, че моят издател не го чете. Иначе ще научи всичките ми тайни.

— Няма да ми кажеш какъв е следващият сюжет, така ли?

— Не. Можеш да си купиш книгата, когато излезе. Хонорарът ми трябва.

— О, сигурно. — Тя се засмя. — Хайде, Лари, кажи ми истината. Още не си измислил нов сюжет, нали?

— Не, не съм — бодро се съгласи той. — Всъщност от дълго време не съм разработвал някое убийство с брадва, а ми се струва, че в темата има още много хляб.

— Понякога се притеснявам, че Сиси и момчетата живеят при теб. Много си странен.

— Странен, но любвеобилен — поправи я той и смени темата на разговора. — Какво прави през последните дни?

Лари постоянно се тревожеше, че живее сама и я контролираше, макар да се опитваше да не го прави явно.

— Каквото винаги. Най-сетне оправих градината. — Тя искаше да му каже за срещата с Чейс Колфакс, но го познаваше твърде добре, за да заговори за това. Той щеше да изпадне в истерия, ако разбереше, че е имало непознат мъж в нейната ферма.

— Трябваше да го направиш сама, така ли? Не можа ли да почакаш да дойде Боб да ти помогне? — възмущаваше се Лари. Споменатото име бе на неговия работник.

— Не ми трябва помощ. Освен това знаеш, че обичам да правя всичко сама.

— Това, което зная, е, че си инат като магаре. И така, още нещо да се е случило? — Лари напрегнато я наблюдаваше. — Сигурно има нещо. От няколко минути си неспокойна като котка, която върви по купчина горещи тухли.

— Забеляза ли пълнолунието снощи? — небрежно отклони въпроса му Тринити.

— Не, спях, а и ти би трябвало да си спала. Не беше ли добре?

— Не, не бях. Ама ти си по-лош и от квачка. Нощта бе твърде красива, за да я проспи човек и ако ти имаше поне мъничко душа, сам щеше да я забележиш.

— Сиси поне ме обича — отбеляза той, като имитираше наранена гордост.

— Необяснимо защо и аз те обичам, но въпросът не е в това.

— А в какво е въпросът?

Лари неслучайно беше добър писател. Той имаше рядко прозрение за хората, което винаги я удивляваше.

— Срещнах един човек долу при езерцето снощи.

— Какво? — Лари почти подскочи от стола си. — Защо не ми каза веднага?

— Сега… дай ми това бебе, преди да си му причинил телесни повреди. — Тринити взе Джошуа от ръцете на Лари и отново седна на масата. — Не беше кой знае какво — каза тя, като се преструваше на безразлична. — Каза, че името му е Чейс Колфакс.

Тринити нямаше намерение да разказва каква всъщност бе срещата им.

— Не било кой знае какво? Боже мой! — избухна Лари. — Половината Източен Тексас се опитва да се срещне с Чейс Колфакс, а тя спокойно ми заявява, че го срещнала долу при езерцето.

— Ами да. — Тринити малко се смути от думите на Лари. — Каза, че купил фермата на Карнес за нещо като временна квартира.

— А на теб и през ум не ти мина за каква квартира става дума? Името му нищо ли не ти говори? Къде си била през последните няколко месеца? — Лари удари с юмрук по кухненската маса. Джошуа подскочи в ръцете й.

— На кой въпрос да ти отговоря първо? — сдържано го попита тя и даде на Джошуа някакви пластмасови мерителни лъжички, за да се успокои.

— Честно казано — Лари поклати многозначително глава, — нищо чудно, че се тревожа за теб. Ти сякаш всяка сутрин се събуждаш на непознато място.

— Знаеш, че не е вярно — зашити се тя. — Бях заета. Госпожа Джанис искаше юрганът й да бъде готов още преди да го е поръчала и трябваше непрекъснато да работя по него, освен всичко, друго, което върша тук. Както и да е, кой е Чейс Колфакс? И защо всеки се опитва да се срещне с него? — Тя се позамисли и продължи: — Защо е толкова трудно да бъде намерен? — На нея това й се бе сторило изключително лесно.

— Дойде някъде от Севера — започна бавно Лари — и завладя Тексас като ураган. Започна в Хюстън със сондажи далече от брега и построи огромна нефтена рафинерия на брега на Мексиканския залив. Сега се е преместил в Далас. Не е от дълго време там, но всички говорят, че целият Далас е вече в краката му. Мисля, че е надминал самите тексасци в тяхната най-характерна черта — енергичността — и е три крачки пред тях. Естествено те са очаровани.

— Добре, но… но какво прави тук и за какво е целият този шум?

— Той е в района ни, за да започне строежа на огромен завод за газификация на каменни въглища.

— О, не-е-е! Не и открит рудодобив! — възкликна Тринити, като си представяше как този рудодобив разрушава почвата и превръща плодородни земи в гола пустош.

— Не се безпокой! Всичко ще става на най-малко трийсет мили оттук и няма да се разраства в тази посока.

— Предполагам, че това ще донесе някакви облаги за областта — работа, жилища и всичко останало. — Гласът й звучеше неуверено и въпреки че се опитваше да бъде справедлива, мисълта за рудодобива на открито не й се нравеше. — Какво още знаеш за него?

— Слушай ме, сладурче — вдигна Лари кокалестия си показалец към нея, — стой настрана от него.

— За човек, който може да се изрази гениално на хартия, ти говориш понякога неразбираемо — кисело каза тя. — Защо не изплюеш камъчето? Не се срамувай! Какво се опитваш да кажеш?

— Ще ти го кажа иначе. Той яде момиченца като теб за закуска.

— Лари, аз съм на двайсет и пет години — заяви тя с привидно раздразнение. — Това, че бях на шестнайсет, когато ти се ожени за Сиси, не означава, че съм останала същото малко момиче, което ти познаваше тогава. Аз самата имам малко момиченце, както знаеш.

Несъмнено той го знаеше чудесно. Лари и Сиси се бяха отказали да живеят в Европа, когато чуха, че Тринити е бременна и сама с болния си баща. Бяха се прибрали вкъщи, за да й окажат морална подкрепа и помощ.

— Спести ми протестите си. Зная отлично, че си зряла жена — независима повече, отколкото е нужно, и толкова смела, че чак ме плашиш. Въпреки че не ми се ще да го призная, ти си в състояние да се грижиш за себе си. Но с този човек шега не бива.

— Защо? Как може да имаш нещо против някого, когото изобщо не познаваш?

— Казват, че косата му била почти бяла — рязко отвърна Лари.

Това беше и коментар, и въпрос, и порицание, взети заедно. Тринити още повече се озадачи. И все пак тя не можеше да не си спомни.

— По-скоро е сребристобяла, като цвета на нощта снощи. — Като се връщаше към спомена, в гласа й несъзнателно се прокрадна нежност, която не можа да прикрие. Твърде късно усети, че Лари я гледаше подозрително с присвити очи.

— Какъвто и да е цветът — изръмжа той, — косата му е преждевременно посивяла. Разбираш ли? Преждевременно! Чейс Колфакс е видял всичко, което може да се види, имал е всичко, което е пожелавал, правил е всичко, което може да се върши в този живот — а е само на трийсет и шест.

— Женен ли е? — не се сдържа Тринити.

— Не! — вбесен отвърна Лари. — А по отношение на жените има страхотна репутация. Връзките му са приятни, но кратки, защото лесно се отегчава и си тръгва, без да се обръща назад.

— Смята ли да се установи тук?

— Имам неприятното чувство, че говоря на стената — изпъшка Лари и разтърка сбърченото си чело с ръка.

— Просто ми кажи какво знаеш — придумваше го Тринити.

— Не, няма да се установява тук. Той никога не се спира на едно място. Обикновено се задържа само толкова, колкото да задейства някой нов проект, с който се е захванал в момента. Като направи няколко милиона, напуска мястото. Не мисля, че гори от нетърпение да се сприятелява с някого тук. Старата ферма на Карнес е старателно охранявана.

— Охранявана? — изненада се Тринити. — От какво?

— От всеки, който би могъл да наруши личното му спокойствие. Той се появява на обществени места само когато има някаква изгода. Не води отшелнически живот, но си подбира компанията. Ходи и се връща до квартирата си в Далас с хеликоптер.

— Хеликоптер?

— Да, има площадка южно от къщата си. Не си ли го чувала, като излита?

— Струва ми се, не.

— Е, може да се пада от другата страна, не зная. Но хеликоптерът и откритият рудодобив не са единствените неща, които карат хората да говорят за него. Има и червено ламборгини, което почти лети, толкова е бързо. — Лари поклати глава с възхищение и заключи: — Не е от дълго тук, но повярвай ми, вече е оставил своя почерк. Всички умират от любопитство, щом става дума за него.

Силно почукване на предната врата прекъсна разговора им. Тринити се изправи и пъргаво прекоси дневната с Джошуа на ръце.

Тя имаше навика да се обгражда с неща, които обича, и дневната й го потвърждаваше. Обемистият диван и креслата бяха с покривки на диви цветя и бяха поставени без определен ред, просто за удобство.

Всяко кътче от стаята бе запълнено със зеленина, а на пода бе постлано кафяво килимче с тъмнооранжеви като залеза шарки. Завесите на прозорците бяха тревистозелени и гледката, която се откриваше от тях, създаваше впечатлението, че стаята е продължение на природата отвън. Беше много уютно. Усилията, които бе положила да я подреди така, бяха дали чудесен резултат.

Като отвори, Тринити видя Чейс Колфакс да стои на верандата, облегнат на касата на вратата. Беше изискано елегантен, за разлика от предишната вечер.

Тя се стресна от това, че го вижда точно когато приказваше с Лари за него, и то на дневна светлина. Но той стоеше пред нея и изглеждаше още по-мъжествен, отколкото й се бе сторил на лунна светлина.

Чертите му наистина бяха твърде сурови, за да се каже, че е красив. Но едва ли някой би оспорвал определението поразителен, с което тя би описала мъжа, който стоеше пред нея.

Беше облечен в тъмносин костюм, ушит по поръчка, светлосиня риза на фино райе и тъмно винена копринена вратовръзка. Скъпото му облекло контрастираше с нейните избелели джинси и семплата й камизолка с копчета отпред.

Чейс бе мушнал небрежно едната си ръка в джоба на панталона, от което сакото му се отваряше и показваше прилепнала жилетка. Финото райе на плата подчертаваше височината и силата му. Кръвта й започна да бушува във вените.

Ето че пак ставаше същото! Неговата чувствена привлекателност й въздействаше, без да е продумал.

Тя дори не забеляза, че Джошуа бе стиснал кичурче от косата й в малкото си юмруче. Чейс обаче се пресегна и внимателно освободи копринената й къдрица, при което докосна голата й шия с опакото на ръката си.

Стомахът й се сви, като чу, все още усещайки нежния допир на ръката му, резкия въпрос:

— Кой е този?

Преди да успее да отговори, някакъв пронизващ шум прекъсна нишката на мисълта й.

— Какъв е този шум? — попита тя. Не е много умно за поздрав към мъжа, който я бе целувал така хубаво само преди няколко часа, шеговито си помисли тя.

— Някаква голяма машина. Работи край шосето — обясни той с непроницаемо изражение. — Прокарвам път към фермата си от тази страна. Ще работят там през по-голямата част на деня.

— Разбирам. — Всъщност бе точно обратното. Недоумяваше защо той ще прави такова нещо. — Влизай.

Той пристъпи прага и с интерес огледа обстановката. Къщата бе стара, но солидна, с просторни стаи и високи тавани. Хубаво бе, че предната стая бе голяма, защото само там Тринити можеше да постави рамката за юргани, която сама бе направила, и то с размери два и десет на два и четиридесет. Тя привлече вниманието на Чейс и той отиде да разгледа юргана, който Тринити работеше в момента.

— Много е хубав. — Той докосна с ръка изисканата изработка, която отнемаше на. Тринити толкова много време. — Шевовете едва се забелязват.

Дългите му пръсти галеха нежно красивия юрган и събудиха у нея спомени за предишната вечер, когато ръцете му бяха милвали тялото й със същата нежност. За свой ужас Тринити осъзна, че едва смогва да задържи мисълта си върху темата за юргана.

— Това е целта. Очаква се човек да види само крайния резултат — светлини и сенки. Това е като живописта, само че се използват конци вместо платно и маслени бои.

— За себе си ли го правиш? — Чейс насочи вниманието си изцяло към нея.

— Н-не. Шия ги за други хора. Това умение се среща рядко в наши дни и понеже се учи бавно, малко хора се захващат с него. А това е срамно, защото в шитите юргани се запечатва отрязък от историята.

— Как се нарича този модел?

Колко странно, помисли си Тринити, че такъв суров човек се интересува от юргани. Но интересът му беше неподправен.

— Кошница с цветя — отговори тя, като същевременно полюшваше Джошуа на хълбока си. — Чудесен дизайн, който се оформя от ромбове, триъгълници, квадрати и многоъгълници. Като се съчетаят тези форми по особен начин, се образуват фигури на цветя.

— Май се изисква доста време за това?

— Разбира се. За повечето модели са нужни месеци, но на мен ми доставя удоволствие. Освен това изкарвам допълнително пари.

— Това има ли голямо значение за теб? — Той не отместваше погледа си от нея.

— Само дотолкова, доколкото ми помага да изхранвам дъщеря си и себе си. — Тя се засмя, без да се смущава от своето положение.

В този момент Лари влезе в стаята.

— Хей, сладур, трябва да вървя. Извадих последните курабийки от фурната и ги дадох на децата.

Тринити усети, че Чейс замръзна зад гърба й. Лари спря като закован, щом разбра, че не е сама.

— Лари, бих искала да те запозная с Чейс Колфакс. Чейс, това е Лари Брийдлав.

— Да не сте Лорънс Брийдлав, писателят? — попита Чейс и учтиво подаде ръката си.

Лари кимна в потвърждение и почти веднага отдръпна ръката си. Явно бе предубеден, особено сега, когато знаеше, че Тринити може да е обвързана с този мъж.

— Чувал бях, че живеете някъде тук. Харесвам книгите ви. — Чейс беше резервиран, но искрен.

— Винаги е приятно човек да се запознае с почитател — кратко, но любезно отвърна Лари, като придърпа Тринити към себе си и я целуна по бузата. — Ще ти се обадя довечера. Ще се оправиш ли?

Тя усети подтекста във въпроса му.

— Разбира се — успокои го тя.

Лари се обърна и като целуна Джошуа по главата, излезе.

— Внимавай как караш — извика Тринити след него. Когато се обърна отново към Чейс, от сините му очи и гласа му лъхаше студенина.

— Струва ми се, че каза, че не живееш с мъж.

— Така е — каза раздразнено тя. Рядко се ядосваше, но при несправедливо обвинение никога не оставаше спокойна. Този път обаче реши да изясни нещата навреме. — Лари ми е зет. Отиват със Сиси в Далас, за да се срещне с посредника си и аз ще трябва да гледам момчетата им.

— А защо е нужно да ти се обажда довечера?

Сега вече чашата преля. Зелените й очи стрелнаха гневно спокойния Чейс.

— Отговорете си сам, господин Колфакс. Какво изобщо ви интересува това? — Тя стисна несъзнателно Джошуа, но бебето продължи да дъвче доволно мерителната лъжичка.

— През деня ще бъда в Далас — един мускул трепна на изсечената му сякаш с длето челюст, — но довечера ще бъда отново тук. Искам да вечеряш с мен.

Ето защо бе с официален костюм, помисли си Тринити, и освен това я канеше на вечеря! Гневът й бързо се стопи. Това, че го познаваше от по-малко от дванайсет часа, не бе от особено значение за превъзбудените й сетива.

Джошуа отново сграбчи кичур от косата на леля си и Чейс отново посегна и я освободи от юмручето му. И докато го правеше, този път нарочно смъкна презрамката на камизолката от рамото й. Приятен гъдел премина по гръбнака й и се разля в гърдите й. Стана й невъзможно да диша.

— Аз… не мога — започна да обяснява тя. Точно в този миг в кухнята се разнесе силна врява и Стефани изтича оттам с писък.

— Мамичко, мамичко! Трей боядисва Антъни с червена глазура.

— Успокой се, миличко, успокой се. Не съм чула някой да е умрял от подобно нещо. След минута ще се погрижа за него, а сега искам да се запознаеш с един наш съсед. Господин Колфакс, Чейс, това е дъщеря ми, Стефани.

Чертите му се смекчиха незабележимо и той кимна на прекрасното момиченце с оцапана с жълта глазура блузка. Стефани се шмугна зад майка си, като само надничаше иззад дългите й крака и се усмихваше срамежливо на високия елегантен мъж.

Тринити се засмя разочаровано не защото дъщеря й се бе показала неочаквано срамежлива, а защото едва ли можеше войната между децата в кухнята да избухне в по-неподходящ момент — сега, когато Чейс Колфакс стоеше във всекидневната и изглеждаше така привлекателно мъжествен, че й се завиваше свят.

— Добре — въздъхна тя, — върни се и кажи на Трей веднага да спре да боядисва Антъни, защото идвам. — Тринити връчи Джошуа на смаяния Чейс. — Ето, подръж го, докато се оправя с тях. О, не така! Това е бебе, а не пушка. Така!

Тя нагласи Джошуа в силната непозната прегръдка и тръгна към кухнята. Не обърна внимание на рязкото „Чакай малко“, но трепна, като чу нещастния хленч на Джошуа.

Тя се обърна и се усмихна успокоително:

— Недей, недей, аз не те оставям, Джошуа. Обичам те и ще се върна веднага. А ти се дръж добре с господин Колфакс, чуваш ли?

Като с магическа пръчка личицето на Джошуа се проясни и той започна да гука, като не пропускаше да чеше венците си с пластмасовата лъжичка.

Тринити се завъртя и влезе в кухнята. Там Трей държеше четка, от която капеше боя. Той критично оглеждаше Антъни, който „случайно“ носеше червена блузка със същия бонбонен цвят и в момента пищеше с колкото сила имаше.

— Трей, засрами се! — укори го тя и вдигна малкия му брат. — Антъни! Толкова си червен и хубав! — Тя го целуна пет-шест пъти по лицето и поверително му каза: — А на вкус си страшно сладък!

Антъни спря да плаче и с интерес заразглежда леля си. Като използва моментното затишие, Тринити отиде до мивката и изми лицето, ръцете и шията му, а накрая му издуха нослето.

— Не си пропуснал нито едно местенце, нали, Трей? — попита тя смразяващо строго. Ъгълчетата на устните му бяха увиснали, но тя знаеше, че не съжалява, задето бе боядисал брат си, а по-скоро за това, че обикновено любящата го леля му беше ядосана.

Тринити не можеше да се съсредоточи между дисциплината и възпитателните мерки, тъй като умът й бе изцяло зает с Чейс. Усещаше как мъжкото му присъствие изпълва съседната стая, затова омекна и каза на Трей:

— Излезте навън да си поиграете със Стефани. Ще сложа двете бебета да си подремнат, затова не вдигайте шум.

Трей видимо засия и задърпа Стефани да ходят навън, преди леля му да промени решението си.

Тринити занесе вече чистия Антъни в стаята на Стефани, смени пеленката му и го сложи на леглото сред цял куп плюшени животни. Той веднага си взе едно раздърпано розово зайче, въздъхна дълбоко, обърна се по корем и заспа.

Като се усмихваше на себе си при спомена за нацапаното личице на Антъни, Тринити се върна във всекидневната, но на прага се спря.

Чейс бе седнал в любимия й люлеещ се стол и здраво държеше в скута си очарования Джошуа. Като видя Тринити, на лицето му се изписа облекчение. Бебето бе изцяло погълнато от въртенето на сапфира, по всяка вероятност истински, върху златната му игла за вратовръзка.

— Сега го взимам — каза Тринити. — Нуждае се от смяна на пелените и малко сън. Направи ми услуга, донеси ми торбичката с пелени, която е на пода до масата в кухнята.

Тя занесе Джошуа в спалнята си, сложи го на леглото и разкопча гащеризончето му.

Чейс доста послушно отиде в кухнята, помисли си Тринити, но имаше нещо в изражението му, което й подсказа, че не бе свикнал да изпълнява нареждания от когото и да било. В края на краищата ако това, което Лари й беше казал, беше вярно, Чейс Колфакс беше един доста богат човек, който не бе отговорен пред никого.

Този, който изпълваше мислите й, влезе в спалнята с въпросната чанта пелени и сковано седна на леглото да я наблюдава как нежно говори на Джошуа, докато го преоблича.

— Много си добра с децата — отбеляза той малко неохотно. — Не зная много за тях, но пък и никога не съм се задържал край деца за по-дълго.

— Основното, което трябва да се знае за децата, е, че те са като сюнгер по отношение на обичта, която могат да приемат. Човек не може да прекали с нея. — Тя се усмихна на малкото момченце, което й отвърна посвоему. — Така ли е, Джошуа?

Тринити постепенно осъзна, че Чейс не се чувстваше неудобно нито от нея, нито от женското присъствие, което се усещаше в слънчевожълтата й спалня. По-скоро се стараеше да стои настрана от атмосферата в дома й. Изглежда, нямаше намерение да свиква много с топлината на един дом, в който имаше любов и деца.

От друга страна, не можеше да сдържи любопитството си.

— Защо се върна, след като ми беше дала бебето и почти бе излязла от стаята?

Тринити го погледна. Колко сложна личност беше само. За зло или за добро, интересът й към него растеше неимоверно бързо.

— Защото Джошуа ми вярва и аз исках да се уверя, че той разбира, че не го изоставям. Може и да не е разбрал думите ми, но тона ми не може да сбърка.

Чейс я погледна така, сякаш никога досега не бе срещал човек като нея, а после тихо заяви:

— Той мирише на теб.

— Моля?

— Бебето. Сигурно си го държала толкова дълго, че е поело миризмата на парфюма ти. Докато те нямаше в стаята, твоят мирис беше с мен.

— О! — беше единственото нещо, което Тринити успя да каже в отговор.

После сложи Джошуа и биберона с млякото върху купчината наредени юргани до леглото и подреди около него възглавници, за да не падне.

— Хайде да излезем на верандата — посочи пътя Тринити, като несъзнателно даде на Чейс ново нареждане.

Вече на верандата, тя пое дълбоко от свежия, наситен с боров аромат въздух и се опита да забрави за мъжа, който я бе последвал навън. Листата започваха вече да променят цвета си и скоро щеше да настъпи сиромашкото лято, едно от любимите й времена през годината.

— Защо не можеш?

При звука на гласа му тя се обърна и срещна очите му. Всички нейни преценки за него от предната нощ бяха точни. Онова, което Лари й беше казал, само ги потвърди.

Чейс беше предпазлив човек и странеше от хората около себе си. Освен от нея. Тя въздействаше на първичното у него, както и той на нея.

А очите му! Те бяха ледено сини. Беше ги видяла да горят от желание. Възможно ли бе някога да се стопи ледът в тях и те да излъчват нежност?

— Защо не мога какво?

— Да дойдеш на вечеря с мен.

— Казах ти. Ще гледам момчетата.

— Ще наема някого, който да бъде с тях, докато те няма.

Какво бе казал той снощи? О, да. Установил бил, че повечето неща, които желае, си имат цена.

— Не!

Чейс я погледна замислено. Погледът му се плъзна по чувствените й устни… после надолу към улейчето, което се откриваше от ниското деколте на камизолката й.

— Тогава утре вечер.

Въпреки твърдото си намерение, Тринити отново се хвана, че мисли за целувките му от предната вечер. Те бяха като бавен огън, който я възпламеняваше цялата. Питаше се на какво още бе способен той, когато прави любов.

— Добре — отстъпи тя.

Чейс нежно прокара пръст по шията й.

— Защо момиче като теб се е погребало тук?

Гласът му! О, този глас! Колко остър бе понякога, а можеше да се превръща в кадифен — хипнотизиращо кадифен.

— Не съм погребана — дрезгаво отговори тя. — Жива съм и ми харесва да живея тук. Нямам никакви ограничения. Не мога да си представя да отглеждам деца в града. Тук те имат пълна свобода, като не забравяме и опита, който трупат, когато живеят във ферма.

Чейс се загледа продължително надолу към езерото. Когато отново погледна към Тринити, очите му я пронизваха като синкавогорещ лазерен лъч.

— Ще те взема утре вечер в 7.30 — глухо каза той. — Но дотогава ще трябва да се задоволя с това.

Изведнъж Тринити осъзна, че несъзнателно бе чакала Чейс да я вземе в прегръдките си и той със сигурност нямаше да я разочарова. Целувката му произведе страшен ефект върху вече възбудените й сетива. Той жадно се нахвърли на устните й, сякаш сигурен, че ще бъдат негови. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, надолу, чак до заоблените й меки части, притеглиха я към себе си и тя усети невероятната му възбуда.

— Виж какво правиш с мен, диво създание! — прошепна дрезгаво той в устата й.

Тринити не можеше да говори, камо ли да мисли, защото езикът му игриво се бореше с нейния и накрая победи с негласното съгласие и на двамата.

Не бе имала друг след Стефан. Беше излизала на срещи, но без да се задълбочава. Живееше сама, но не беше самотна.

А сега се появи Чейс. Взаимното физическо привличане, което изпитваха, не можеше да се отрече. Връзката им имаше възпламенителния потенциал на чистия нитроглицерин. Тринити често бе чувала, че се случват такива неща, но сега, когато това ставаше с нея, не знаеше как да се справи.

В този момент обаче нищо нямаше значение и ръцете й се заровиха в гъстата му сребриста коса, за да притеглят още по-силно устата му към нейната. Тя усети пръстите му в процепа, на камизолката си.

Тринити инстинктивно се сгуши в него, водена от някакъв първичен копнеж и желание. Ако в този момент бяха сами, не се знаеше докъде биха стигнали с целувките. Но топуркането на Трей и Стефани откъм задната страна на къщата ги отдели един от друг.

Чейс пое дълбоко въздух да успокои дишането си, хвърли един последен поглед към нея и се спусна по стъпалата на верандата към колата си.

Тринити го наблюдаваше как профуча с екзотичната си червена кола, като едновременно се закопчаваше с треперещи пръсти. Лари сигурно е прав, помисли си тя. Трябваше да стои настрана от Чейс Колфакс.

Но той бе излязъл от сребърното сияние на луната и бе нахлул в спокойствието на живота й с възпламеняваща сила, която не можеше да пренебрегне. А сега й предстоеше утрешната вечер с нейните лъжливи надежди.

Лари се беше оказал прав и за друго нещо. Тя беше смела, но излизаше, че сега се нуждае от всичката смелост, която можеше да събере, ако смята тази връзка да продължава.

Може би беше глупаво, но беше и любопитно. Този мъж притежаваше нещо, което тя не можеше точно да определи — следи от прикривана чувствителност, които й се искаше да изследва. Не знаеше докъде щеше да я доведе всичко това.

Но знаеше, че Чейс Колфакс я привлича толкова силно, че просто трябваше да отиде при него.