Еужени Рейли
Двойна сватба (6)

Глава 6

— Къде ще ме водите? — простена Мелиса.

Събудила се в друго време, Мелиса ужасена наблюдаваше как „майка“ й се опитваше да й облече някакви странни дрехи. Лелята и мъжете бяха напуснали стаята. Горкото момиче все още беше объркано. Все още беше замаяна от болката в главата си. Навсякъде по тялото я болеше. Душевното й равновесие беше силно разклатено.

— Това са бельото и панталоните ти, мила — уверяваше я нежно майката. — Трябва да се облечеш, за да отидем до болницата да те прегледат.

— Да ме прегледат? Какво е това?

— Ти знаеш. Трябва да те видят на рентген — обясни жената търпеливо.

Мелиса рязко тръсна глава и се намръщи от болката, която и причини това движение.

— Не искам да ме преглеждат.

— Но, мила — отвърна жената, — ти си получила сътресение на мозъка. На главата си имаш цицина.

— Сътресение на мозъка? — гласът на Мелиса потрепери от страх и тя опипа челото си. — Какво е това?

— Нямаме друг избор, дъще. О, как можа да се случи това? — вайкаше се жената, нежно я хвана за ръката и я сложи да седне, като говореше настойчиво: — Трябва да се облечеш, Миси. Всяка минута ще дойде колата на „Бърза помощ“.

— Бърза помощ?

— Тя ще те откара в болницата.

— Но аз не искам да ходя в болница. Дори не знам коя сте вие и къде съм аз! — ридаеше Мелиса.

— Разбирам, че си объркана, мила. Кои не би бил след такова падане? Само запомни, че си вкъщи с майка, татко, леля и скъпия ти годеник Джеф.

— Скъпият ми годеник Джеф? — повтори Мелиса замаяна.

— Да, мила. Трябва да си спомниш, че падна по стълбите точно преди да се омъжиш за него.

— Милостиви боже! Трябваше да се омъжа… — с ужасен глас тя довърши — за него?

Шарлот я потупа по ръката.

— Така, така, скъпа. Сигурна съм, че всичко ще си спомниш. Сега обаче трябва да слизаме. Колата ще дойде всеки момент.

— Не можеш ли да предложиш ядене на кочияша и да дадеш овес на конете? — изкрещя отчаяно Мелиса.

Жената, наречена Шарлот, зяпна изумена.

— Боже, ти си била по-зле, отколкото предполагах! — изправи момичето на крака. — Трябва да се обличаш, скъпа.

Станала на разтрепераните си нозе, Мелиса започна да разглежда дрехата върху себе си. Прекалено тясна, тънка синя рокля, която оставяше ръцете й голи и едва покриваше коленете и.

— Що за облекло е това? — попита тя.

— Това е нощницата ти, мила — жената я погледна съчувствено. — Всъщност нямаш представа колко трудно аз и леля ти Агнес свалихме от тебе онова странно бельо.

— Какво странно бельо?

— Корсет, камизола и онези чудновати панталонки. Това беше най-странното облекло, което сме виждали някога. Трябваше ли наистина да се обличаш в такава старомодна булчинска рокля? Хайде сега, облечи си дрехите.

Очите на Мелиса станаха огромни, когато видя оскъдния тесен сутиен и долните гащета.

— Но аз не мога да ги облека! — възкликна тя. — Те са направо скандални!

— О, скъпа!

Въпреки продължителните объркани протести и молби, накрая Мелиса беше убедена да облече бельото, а след това и чудатите тънки чорапи, които я покриха чак до кръста. Облече изключително неприличната къса рокля и обу най-странните обувки, които беше виждала някога.

Главата й пулсираше от болка, когато новата й майка я поведе надолу по стълбите. Тя все още разглеждаше невероятно странния дебел килим и необичайните тапети, странните плоски лампи, прикрепени към тавана и излъчващи такава приятна светлина.

— Хайде, мила, не е толкова далече — успокояваше я Шарлот.

Жената стискаше здраво Мелиса за ръката, докато я водеше надолу по стълбите. Като погледна към фоайето, девойката съзря доктора, както и новите си татко и леля. Близо до тях стоеше господинът, наречен Джеф, който трябваше да е нейният годеник. Независимо че се страхуваше, когато го видя, някак й олекна. Усмихна му се лъчезарно, той й отговори със същото.

Точно когато двете жени стигнаха долното стъпало, в къщата влязоха двама мъже, облечени в бели престилки. В ръцете си държаха носилка. Докторът стисна Мелиса за ръката и я поведе към двамата.

— Хайде, девойко. Трябва просто да легнеш там долу…

Мелиса обаче се запъна. Очите й се присвиха от страх, обзе я паника. Близо до стълбите стоеше огромен, страховит мъж. Очите му бляскаха със злобно пламъче.

— Помощ! — изкрещя Мелиса. — Това е чудовище!

Отблъсна ръката на доктора и полетя нагоре по стълбите, сякаш спасяваше живота си. Всички я гледаха изумени. След няколко секунди вече беше изчезнала.

Докторът почеса брадичката си.

— Може би трябва да й повлияем по друг начин? — изсумтя той.

 

 

Миси скочи объркана от леглото. Беше сама — всички бяха напуснали стаята преди малко. Мисълта, че беше попаднала в устата на дявола, я плашеше, но тя се усмихна.

Чак сега забеляза, че беше облечена в широка памучна нощница, която се влачеше по земята. Сякаш беше от времето на баба й. Главата й започна да пулсира, когато тя се обърна да огледа обстановката. Всичко в стаята сякаш беше дошло от друг век — старинни мебели и газени лампи, персийски килими. На тоалетната масичка бяха подредени седефени принадлежности. Имаше умивалник с порцеланов леген и кана.

Какво, за бога, ставаше тук? Дали някои не беше се пошегувал, като я беше захвърлил в някакво възстановено историческо село? Но как би могла да бъде в същата стая? И кои бяха тези побъркани хора, които твърдяха, че са нейното семейство и годеник?

Миси отвори вратата на балкона и излезе навън.

— Боже господи! — възкликна тя.

Пред нея, там, където трябваше да бъде къщата на семейство Джонсън, се простираше огромно поле. Забеляза десетина чернокожи в работно облекло и сламени шапки. Бяха навели гърбове и копаеха. На север, зад добре подредената градина, се издигаха странни постройки и множество дървени бараки. Пет-шест чернокожи деца тичаха около тях и играеха с едно куче. В далечината, където трябваше да бъде улица „Поплар“, се виждаше файтон, теглен от един кон. Пълзеше по тесния път, постлан с дъски.

— Света Богородице! — извика Миси. — Умряла съм и съм се преселила в Тара!

 

 

Мелиса се събуди от силна болка в главата. Смътно си спомни, че беше изпаднала в истерия. Двама мъже я държаха, докато докторът я беше пробол с огромна игла. Това беше последното нещо, което си спомняше, преди да потъне в забрава. Чувстваше се все още замаяна.

Скочи на крака. Огледа се и отново забеляза странните мебели с ъгловата форма. Чудноватата черна кутия отново я гледаше.

Къде, за бога, беше попаднала? И кои бяха тези хора, които настоятелно твърдяха, че са нейното семейство и годеник? Годеникът й харесваше, но тя нямаше представа какво ставаше тук.

Колебливо се насочи към балконската врата, отвори я и излезе на терасата.

— Боже господи! — възкликна тя.

Памуковата плантация на семейство Монтгомъри беше изчезнала. На нейно място стояха огромни, фантастични къщи. Имаше и метални чудовища, приличащи на ужасната бърза помощ. Малки деца, облечени в странни дрехи, тичаха по затревени дворове. По-нататък зловещи черни жици бяха опънати през небето върху огромни стълбове.

Мелиса се отвърна от непознатата гледка с вик на ужас и влезе в стаята. Мозъкът й пулсираше. Явно беше умряла при падането и беше се пренесла в друг свят. Но как би могло да се случи това, след като беше в същата къща?

Спря до масата. Взе в ръце странен предмет — малък, черен и гладък. Приличаше на полирано късче дърво. Върху него бяха разпръснати разноцветни копчета с надписи върху тях: сила, канал, стоп, ТВ, видео, грамофон. Остави го бързо, сякаш щеше да я опари. Взе друга измишльотина — скоба от дърво, към която бяха прикрепени бели листи върху сребърен пръстен. На първия пишеше 29 февруари 1992 година.

— 1992 година? — извика Мелиса.

Откъсна листа и недоумяващо се взря в следващия, на който пишеше 1 март 1992 година. Свлече се на земята, загубила съзнание.

 

 

Миси нахълта в стаята като обезумяла. Къде, по дяволите, беше тя? В кое време живееше? Нищо не беше там, където трябваше да бъде, включително и тя самата. Никога не се беше страхувала от нищо, а сега буквално трепереше пред мисълта, че ще се наложи да излезе от тази къща. Какви ли ужасии я очакваха? Дали пък не беше си загубила ума? Или беше навлязла в извънземното.

Тогава съзря вестника върху масата. Повдигна го и панически зачете на глас: „Мемфис дейли април, 29 февруари 1852 година“.

— 1852 година! — извика тя. — Започна да отваря чекмеджетата. Плачеше и ровеше из старомодното бельо и бродираните кърпички. После се втурна към леглото. Дръпна калъфката на възглавницата, захвърли я през главата си и започна яростно да скубе гъшата перушина.

 

 

Мелиса връхлетя в салона, размахвайки дистанционното управление срещу Хауард и Шарлот.

— Един мъж в черната кутия гледаше как се обличам — истерично заяви тя. — Трябва да се качите горе и да застреляте нахалника, татко! — пъхна дистанционното в ръката на Хауард. — Вземете това с вас. То беше причината да се появи той. Предполагам, че трябва да се стопира, канализира или… но не знам кое копче да натисна.

С тези думи Мелиса падна на дивана и заплака неутешимо. Шарлот я прегърна нежно.

— О, мила — тя потупваше момичето по гърба и гледаше към Хауард. — Мисля, че ще бъде най-добре да повикаме доктора отново.

 

 

— Нощно гърне! — изрече Миси бързо срещу черния предмет, които чак сега забеляза.