Еужени Рейли
Двойна сватба (40)

Глава 40

В утрото на своята сватба Мелиса седеше пред огледалото и се гримираше. Сърцето и беше разбито, защото днес щеше да напусне Джеф и родителите си, но това беше най-благородното нещо, което можеше да направи. Трябваше да се раздели не само с тримата обични хора, но и с новата си същност. Като гледаше хубавия пръстен, подарен й от Джеф, тя с болка мислеше, че той никога нямаше да постави на пръста й сватбен пръстен. Колко ли щеше да страда Джеф, когато открие, че я е загубил. Молеше се да събере сили и да издържи предстоящото изпитание.

— Мелиса, скъпа, може ли да вляза?

Чула гласа на майка си, Мелиса извика:

— Разбира се, майко.

Шарлот влезе облечена в красива, бледолилава копринена рокля. Усмихваше се и носеше огромен букет от жълти рози.

— Виж какво току-що изпрати Джеф за теб — каза весело тя. — Нали са прекрасни, мила?

Мелиса погледна цветята и избухна в сълзи.

— Хубава работа, скъпа — смая се Шарлот. Остави цветята и потупа дъщеря си по рамото. — Знам, че си много развълнувана, но трябва да се владееш.

 

 

Миси седеше до тоалетката, подсмърчаше и оправяше косата си. Мразеше мисълта, че трябва да напусне Фейбиан и новите си родители, макар да знаеше, че това е единственото разрешение за нея като личност. Разбира се, Фейбиан се държеше много мило, много отстъпчиво, когато беше дошъл в стаята й миналата нощ. Но споменът за егоистичното му поведение вчера на конното състезание все още я гнетеше. Той можеше, когато поиска, да бъде сговорчив, но тя знаеше, че все още не се е променил. Щеше ли някога да я уважава като личност?

Въпреки това, можеше ли да зареже него и другите завинаги? Отново я прониза безпокойство, като си помисли за идващата война и епидемиите. Щяха ли родителите й да се преместят на запад, както ги беше помолила? Щеше ли Фейбиан да стои настрана от Гражданската бойна и да избяга от блокадата? Или всички щяха да останат в Мемфис и да загинат в идващите нещастия?

Горчива усмивка изкриви устните й, когато си даде сметка колко се е променила след идването си тук. За първи път в живота си се чувстваше отговорна за някого. Беше станала сърдечна и с чувство за отговорност, беше започнала да зачита чувствата на другите. Страхуваше се от тази промяна точно толкова, колкото се страхуваше, че Фейбиан ще я направи своя изтривалка. Кого тогава щеше да спасява днес? Себе си ли, или този, когото обичаше?

— Миси, скъпа, може ли да вляза?

Чула гласа на Лавиния. Миси каза:

— Разбира се, мамо.

Облечена в красива бледоморава копринена рокля, Лавиния бързо влезе и постави на тоалетката пред дъщеря си един плик.

— Фейбиан току-що изпрати това за теб.

Намръщена, Миси отвори плика и извади нотариалния акт за склада, които двамата с Фейбиан наскоро бяха посетили. Имаше и бележка от Фейбиан:

Миси, любима, ще основем нашата фабрика. Резервирал съм билети за парахода до Англия за нашето сватбено пътешествие. Там ще потърсим необходимите съоръжения… когато не съм прекалено зает да те правя моя.

С обич, Фейбиан.

Загледана в бележката, Миси избухна в ридания. Най-сетне Фейбиан беше възприел нейната независимост. Как би могла да го напусне? Но как можеше да спре събитията, които сама беше задвижила?

— Хубава работа, мила! — Лавиния я утешаваше, като потупваше тресящите се рамене на дъщеря си. — Знам, че е трудно да се понесе толкова много щастие, но трябва да се овладееш.

 

 

Половин час по-късно Миси стоеше на върха на стълбата, облечена в сватбената си рокля. Беше хванала баща си под ръка. Долу, във фоайето, гостите, Фейбиан и пасторът ги очакваха.

— Готова ли си, мила? — попита Джон.

— Разбира се, татко — отговори тя колебливо.

— Между другото, има нещо, което бих искал да ти кажа — добави той.

— Да?

Той се усмихна.

— Ще освободя всички роби. Това е моят сватбен подарък за тебе, мила.

Дълбоко трогната, тя го прегърна бързо.

— О, татко, толкова съм щастлива! Гордея се с теб!

— Трябва да кажа, че в този радостен ден чувствата ми са абсолютно същите — добави той. Гласът му беше дрезгав от вълнение.

Миси трябваше да погледне настрани, за да скрие сълзите си. Когато звуците на сватбения марш се разнесоха, сърцето й бясно запърха. Вътрешностите й се усукаха. Настъпил беше единственият шанс да избяга, златната възможност да си възвърне независимостта. Защо тогава не изгаряше от желание да направи крачката?

— Миси? — до нея достигна озадаченият глас на баща й.

Кракът й беше готов да направи прекатурването. Тя погледна към баща си. Очите му бяха пълни с обич и загриженост. След това погледна надолу към Фейбиан. Спомни си за нотариалния акт, който лежеше горе на тоалетката й, видя любовта и уязвимостта, изписани върху лицето му, и замръзна. Внезапно осъзна, че нищо друго нямаше значение за нея, освен любовта и копнежът, изписани на скъпото лице. Фейбиан Фонтено беше мъжът, когото обичаше с цялото си сърце. Не можеше да постъпи така с него. Най-сетне разбра какво имаше значение за нея. Това съвсем не беше отстояването на собствената й независимост. Това беше да обича Фейбиан, да бъде с него! Ако останеше, щеше да направи щастливи Джеф и Мелиса в другото време.

В сърцето си чувстваше, че Мелиса щеше да разбере…

Осъзнала всичко това, тя вече не се колебаеше. Хвръкна стремително надолу по стълбите, за да се свърже с мъжа, когото обичаше.

 

 

— Готова ли си, скъпа?

Мелиса кимна трепереща. Стоеше на върха на стълбата, облечена в сватбената си рокля. Беше хванала баща си под ръка. Долу гостите, Джеф и пасторът ги очакваха. Тя чу да се разнасят звуците на сватбения марш. Паника ускори пулса й и усука вътрешностите й.

— Мелиса? — достигна до нея озадаченият глас на баща й.

Кракът й беше готов да извърши премятането. Погледна към баща си. Гледаше я с обич и безпокойство. Обърна очи надолу към Джеф и потъна във влюбения му поглед.

„Сбогом, моя любов — извика сърцето й. — Моля те да ми простиш. Ще те обичам вечно.“

Като преглътна сълзите си, Мелиса пристъпи напред. Беше готова за скока.

В този момент баща и я дръпна почти жестоко, сграбчил здраво ръката й.

— О, не, скъпа моя! — каза твърдо Хауард. — Не можем да допуснем друго падане!

— Но ти не разбираш! — умоляваше го Мелиса с обезумели очи. — Аз трябва да го направя.

Но Хауард само се изсмя и затегна хватката.

— Не бъди глупава. Хайде сега, мила, приготви се да тръгваме.

Мелиса нямаше друг изход и заслиза надолу по стълбите с баща си. Той я държеше толкова здраво, че ако направеше опит да падне, щеше да полети с него. Това, разбира се, беше немислимо.

„Съжалявам. Миси! — мислеше тя виновно. — Толкова съжалявам!“

На най-долното стъпало Мелиса спря и панически се взря в малахитовия овал. Търсеше отговор, от който отчаяно се нуждаеше. Тогава, като в приказка, кръговете започнаха да пулсират и тя видя образите на Миси и Фейбиан. Двамата стояха пред пастора и се гледаха с невероятна любов и преданост.

Погледът и се замъгли от сълзи, но тя вече беше спокойна. Усмихната лъчезарно, хвръкна към мъжа, когото обичаше.

 

 

— Защо поиска да останем тук тази вечер? — попита Фейбиан.

Сватбеното тържество беше свършило преди много часове. Господин и госпожа Фонтено лежаха горе в нейното легло. Целуваха се и се милваха. Телата им бяха осветени от слабата светлина на газената лампа.

— О, не знам — прошепна тя, като галеше голите му гърди. — Мисля, че е съвсем нормално тук да прекараме първата си брачна нощ.

— Утре ще се качим на парахода за Ню Орлиънс — прошепна той, като хапеше шията й. — И от там се отправяме за Англия, котенцето ми.

— Където ще изберем нашите машини? — подразни го тя.

Той се изсмя дрезгаво.

— Правилно.

Тя му се усмихна с обич.

— Значи наистина ще ми разрешиш да управлявам фабриката заедно с теб?

— Да — каза той сериозно. — А ти ще отдадеш на мен… и нашите деца… нужното внимание…

Тя милваше гърба му.

— Повярвай ми, ще го направя!

Фейбиан разхлабваше връзките на прозрачната й нощница.

— Господи, толкова съм щастлив, че си моя. Много е приятно, но…

— Да?

Той я изгледа твърдо.

— Имах някакво странно предчувствие, че днес щях да те загубя.

Тя обви ръце около врата му. Гледаше го влюбено.

— Никога няма да ме загубиш, Фейбиан — и натъжена добави: — Знаеш ли, през последните два и половина месеца научих толкова много неща.

— Например? — попита той.

Тя го погледна сериозно.

— Научих, че не трябва да се страхувам от промените в себе си. Научих се да те обичам и да ти имам доверие. Да не се страхувам, че ще ме погълнеш като личност.

Той се усмихна.

— Има само един начин, по който бих искал да те погълна.

— Гледай да не се задавиш!

Той гризна гърдите й.

— Всъщност може никога да не ти разреша да станеш от това легло. Имам намерение да те съблека гола и да целувам всеки сантиметър от прелестното ти тяло.

— Не забравяй, че трябва да забременея — страстно измрънка тя, като докосна твърдината през долнището на пижамата му. — Искам бебе веднага!

— Ще получаваш всяка година по едно — обеща той с чувствено ръмжене.

Тя се засмя.

— А кога ще те събличам гол и ще целувам всеки сантиметър от теб, господин Фонтено?

— Всъщност, госпожо Фонтено, мисля, че снощи го направи — подразни я той. — Обаче не бих имал нищо против да извикам бис.

По-късно, след много чудни представления, Миси седна в леглото, облече пеньоара си и подаде на Фейбиан халата. Когато я погледна въпросително, тя го целуна и каза:

— Ела с мен долу, моя любов. Трябва да ти покажа нещо.

 

 

— Защо поиска да останем тук тази вечер, скъпа? — попита Джеф.

Сватбеното тържество беше свършило преди много часове. Господин и госпожа Далтън лежаха горе в нейното легло. Целуваха се и се милваха. Телата им бяха осветени от бледата светлината на нощната лампа.

— Аз наистина обичам тази къща — отговори Мелиса. — Имала съм толкова щастливи мигове с теб и родителите си.

— Разбирам — каза той. — Радвам се, че сме тук тази вечер. Утре заминаваме за Париж, където ще прекараме медения си месец.

— Не мога да повярвам, че ще летим до там със самолет — промълви тя със страх.

— Това притеснява ли те? — попита загрижено той.

Тя се усмихна и целуна ръката му.

— Не, ако си до мен, любов моя.

Очите му блеснаха от радост.

— Господи, толкова съм щастлив, че си моя! — после сериозно добави: — Толкова се страхувах, че днес можех да те загубя.

Тя обви ръце около врата му и го загледа с цялата си любов.

— Ти никога няма да ме загубиш, Джеф.

— Умирам да те попитам.

— Да?

— Какво промени решението ти и остана при мен?

Тя въздъхна.

— Знаеш, че днес трябваше да се разменим с Миси.

— Да, знаех. Дори предупредих баща ти да те държи здраво.

Тя изпука пръсти.

— Значи затова той ме държеше като удавник — сламка?

Той кимна.

— И аз, като теб, се страхувах, че сме безпомощни пред силите на съдбата — той се усмихна загадъчно. — Какво те накара да останеш при мен, любов моя?

— Просто открих, че Миси е щастлива с Фейбиан в миналото.

— Така ли? Благодаря на Господа! — той се намръщи. — Как узна?

— О, днес видях нещо.

— Видяла си?

Тя целуна силната извивка на челюстта му и погали голите му гърди.

— Защо не ти обясня по-късно? — прошепна задъхана.

— Съгласен — усмихна се той. — Всъщност може и да не ти разреша да станеш от това легло. Имам намерение да те съблека гола и да целувам всеки сантиметър от тебе…

— А ще ме дариш ли с бебе? — попита нежно тя.

— Разбира се! — той вдигна нощницата й и притисна лице към копринения й корем. — Стига вече приспособления, любов моя. Трябва да направя най-хубавото, за да забременееш тази вечер. Ако Фейбиан и Миси ще имат седем деца, тогава ние трябва да имаме поне десет!

— Аз съм с теб, любими! — щастлива отговори тя.

По-късно, след като се умориха да се любят, Мелиса седна в края на леглото, облече пеньоара си и подаде халата на Джеф. Когато той я изгледа въпросително, тя бързо го целуна и каза:

— Ела с мен долу, скъпи. Трябва да ти покажа нещо.

 

 

Джеф и Мелиса стояха до централната колона и се взираха в малахитовия овал. Когато кръговете започнаха да пулсират, те видяха образите на друга двойка.

— Да бъда проклет! — извика Джеф. — Това е Миси! А онзи до нея е Фейбиан, нали?

— Да.

Джеф тръсна глава удивен. Усмихвайки се щастливо, Мелиса добави:

— Имаме толкова много да говорим. Но мисля, че първо трябва да кажем довиждане на Миси и Фейбиан. Нещо ми подсказва, че няма да ги видим повече.

 

 

В миналото Миси и Фейбиан стояха до централната колона и се взираха в същия камък. Когато кръговете започнаха да пулсират, двамата видяха образите на друга двойка.

— Да бъда проклет! — извика Фейбиан. — Това е Мелиса! — обърна се към Миси. — Тогава ти си ми казвала истината за…

— Така е, любов моя.

Той още клатеше глава.

— Но кой, за бога, е онзи до нея?

— Джеф.

— Джеф? — повдигна той вежди многозначително.

Миси се засмя щастливо и го прегърна.

— Имам да ти разказвам дълга история, скъпи мой. Но първо трябва да кажем довиждане на Мелиса и Джеф. Нещо ми подсказва, че ги виждаме за последен път.

Двете двойки се усмихнаха едни на други. Образите потрепнаха, след това избледняха и се изгубиха завинаги…