Еужени Рейли
Двойна сватба (4)

Глава 4

На следващата сутрин, когато седна пред тоалетката, чувство за тревога обзе Миси. Косата й се спускаше на буйни къдрици. Вече беше облякла бельото и фустата си. Беше и леко гримирана. Оставаше й да облече старомодната рокля. От огледалото я гледаше жена със загрижено лице, плътно стиснати устни и тъжни очи. Не приличаше на щастлива булка.

Днес беше нейният сватбен ден, настроението й обаче не беше като за тържество. Все още се чувстваше смутена от поведението на Джеф предишната вечер. Не беше си отговорила на въпроса, защо се жени той за нея. Тя не го обичаше, а от известно време подозираше, че и той не я обича. Значи чувствата им са взаимни. Защо тогава трябваше да се обвързва по такъв начин? Може би защото Джеф беше благороден и мил, защото беше кавалер, защото винаги можеше да разчита на него…

Много причини можеше да намери, за да се омъжи за него, но истината беше, че този брак беше сделка. Любовта нямаше значение.

Защо тогава я беше обзело смътно безпокойство?

Миси се зарече да не му обръща внимание. Досега беше имала няколко приятели и всички бяха успели да запалят искра на страст у нея, обаче тя ги възприемаше като себелюбиви самци, които й се натрапваха и искаха да я командват.

Джеф за нея означаваше сигурност, авторитет, респект. Тези неща ценеше тя в живота.

— Добро утро, скъпа! — приятен женски глас я изтръгна от мислите й.

Миси погледна през рамо. В стаята влезе майка й. Носеше поднос със закуската й.

— Добро утро, мамо.

— Как се чувстваш днес, детето ми? — Шарлот Монроу прекоси стаята. Вече беше облечена за сватбата в стилна рокля от бледолилава коприна.

Миси въздъхна, когато майка й сложи подноса до нея. На него бяха наредени палачинки, шунка и портокалов сок — като за трима.

— Мамо, няма да закусвам. Не искам да надебелея и да не мога да вляза в сватбената си рокля.

Шарлот се усмихна.

— Скъпа, та ти си прекалено слаба. Е, готова ли си за най-вълнуващия ден в твоя живот? Имаш ли някакви притеснения в последния момент? — тя приглади една къдрица върху веждата на Миси. — Виждаш ми се доста потисната.

Миси едва се овладя да не нагруби жената, която беше положила толкова грижи за нея и само промърмори:

— Знаеш, че никога не се притеснявам без причина — отпи глътка кафе и се намръщи.

— Готов ли е багажът ти за Карибите?

— Да, мамо.

— Направи ли всички необходими имунизации?

Миси я погледна с лека досада.

— Какви имунизации?

— Не се ли посъветва с лекар? Какво ще стане с теб, ако там има малария или нещо подобно?

— Майко, ние ще пътуваме из почти безлюдни острови. Няма да ходим на сафари в Борнео.

Шарлот стоеше неуверена, подпряла бузата си с пръсти.

— Не знам, дъще. Мисля, че трябваше да се ваксинираш.

Миси постави червило върху устните си и се извърна към майка си.

— Мамо, ще бъдеш ли така добра да престанеш да се безпокоиш? Би ли ми помогнала да облека роклята? Всеки момент ще дойде фотографът, за да ме снима.

— Да, добре, но… — Шарлот прехапа долната си устна. — Надявам се да не сме забравили нещо.

Миси стана.

— Повярвай ми, мамо, не сме. Ти си може би единствената жена в Мемфис, която има сигнална система против дим, противозмийски серум и пожарогасител във всяка стая от къщата си.

Тази реплика успя да разсмее Шарлот Монроу. Тя извади от гардероба сватбената рокля и последва дъщеря си до стенното огледало. Когато младата булка облече този старовремски шедьовър от коприна, волани и перли, тя възхитена възкликна:

— О, скъпа! Изглеждаш прекрасно! — по страните й потекоха сълзи. — Шивачката е направила точно копие на роклята на братовчедката Мелиса.

— Наистина е успяла — отговори Миси, като се взираше в старата снимка, поставена върху тоалетката й. Оттам я гледаше сякаш нейна двойница. Различаваха се единствено по скръбта, която беше завладяла братовчедка й.

Миси се огледа отново в огледалото. Възхити се на красивата си рокля, с висока яка и стегнато боди, тясна в кръста и с разкошна дълга пола. В нея изглеждаше толкова изтънчена и женствена, толкова старомодна… сякаш беше прекрачила в онова време. Наистина, сега толкова приличаше на братовчедка си Мелиса, че някой суеверен човек би се заклел, че образът й току-що се е материализирал.

Усмивка се плъзна по устните й. Защо трябваше да бъде толкова тъжна?

Когато на вратата се почука, двете жени извикаха едновременно:

— Влез!

Влезе Хауард Монроу облечен в елегантен черен костюм. Усмихнат прекоси стаята, спря се до двете жени и ги целуна, след това се обърна към дъщеря си:

— Скъпа моя, никога не съм виждал по-красива булка!

— Благодаря, татко — каза Миси. — Ти също изглеждаш чудесно.

— Така — плесна с ръце баща й, — фотографът е тук. Пристигнаха и някои от гостите.

— Прекрасно! — гласът на Шарлот трепереше, тя закърши ръце. — О, сигурен ли си, че не сме забравили нещо, Хауи?

— Престани да се тревожиш, Шарлот. Всичко е наред — увери я съпругът й и се обърна към дъщеря си. — Господин Кристофър е разположил апаратите си на задната тераса.

— Добре — отговори Миси със скована усмивка.

Минути по-късно тя беше пред обектива на фотографа. Яркото слънце на късния февруари я обливаше с лъчи, от градината се разнасяха нежни ухания, птичи хор огласяше пространството.

Но когато фотографът щракна копчето, усмивката на Миси беше скована, изкуствена…

 

 

Мелиса Монтгомъри седеше пред тоалетката по бельо и пеньоар, с разпусната коса и гледаше в огледалото зачервените си очи. Чувстваше се точно както се беше изразил Фейбиан — като престъпника, преди да увисне на бесилката. Погледна към сватбената си рокля, закачена на вратата на гардероба. Горещо желаеше да събере сили и да я облече.

Мелиса спа неспокойно тази вечер, хълцайки на възглавницата си, и сега лицето й беше подпухнало. Все още не можеше да повярва, че Фейбиан действително възнамеряваше да я отведе на сватбено пътешествие в Африка. Ужасяваше я мисълта, че той щеше да стреля по слоновете. Никога в живота си не беше докосвала пистолет, нямаше да го стори и сега. Да бъдеше проклета, ако станеше съучастница в пъкления план на Фейбиан. Цяла нощ беше сънувала кошмари: ревящи и панически бягащи слонове прекосяваха африканските савани, Фейбиан ги преследваше с димящ пистолет. Съчувстваше повече на слоновете, отколкото на себе си. В края на краищата, Фейбиан нямаше да стреля по нея…

Или щеше да го направи? Внезапно я обхвана паника. Спомни си някои от неговите груби забележки миналата вечер…

— Добро утро, скъпа! — прозвуча нежен женски глас в стаята.

Мелиса скочи и табуретката се катурна. Майка й се носеше право срещу нея, вече облечена в елегантна рокля от бледоморава коприна.

— Добро утро, мамо — измънка Мелиса.

Намръщена, Лавиния изгледа подпухналото лице на дъщеря си.

— Какво е това, дъще? Изглеждаш така, сякаш отиваш на погребение, а не на собствената си сватба!

Когато погледна майка си, долната й устна се разтрепери силно и Мелиса внезапно избухна в сълзи.

— О, небеса! — възкликна Лавиния и бързо подаде на дъщеря си бродирана кърпичка. — Мога да разбера предсватбена нервност, но това твоето е направо нервна криза.

— Съжалявам, мамо — едва успя да прошепне Мелиса.

Лавиния потупа девойката по рамото.

— Да не би да се страхуваш от първата брачна нощ?

— Да… Не… О, не знам! — проплака Мелиса.

— Препоръчвам ти двоен коняк, преди да си легнете — продължи майка й уверено. Когато Мелиса я изгледа шокирана, тя добави решително: — Знам, че никога не си пила алкохол, но в случая ще го приемеш като лекарство.

— О, майко!

— Не се безпокой, Фейбиан ще знае какво да направи.

— Точно от това се страхувам — ридаеше Мелиса.

Лавиния сякаш не я чу.

— О, щастливка си ти! — заключи тя бесело. Отиде до умивалника и намокри една кърпа в легена. Върна се при дъщеря си и избърса лицето й. — Горе главата, дъще! Фотографът ще дойде всеки момент. Сигурна съм, че гостите ще нахлуят тук веднага след църквата.

— Бих искала да отида на сутрешната служба — прошепна Мелиса.

Лавиния повдигна вежди.

— В деня на сватбата си? Знам, че не се радваш, че сватбата ти е в неделя, но това е единственото време, когато всички са в града.

— Да, мамо.

— Сега ще извикам Дулси да ти облече роклята.

Половин час по-късно Мелиса стоеше на задната тераса пред фотографа. Яркото слънце на късния февруари я обливаше с лъчите си, от градината се носеха нежни ухания, птичият хор огласяше пространството.

Когато образът й беше съхранен за идните поколения, усмивката й беше скована, изкуствена…

 

 

Малко след това Мелиса стоеше на върха на витата стълба до своя баща. Воалът й беше спуснат, в ръката си държеше букет. В огромния салон Фейбиан, прислугата, майка й и няколко дузини гости я чакаха да слезе при тях. Тя погледна надолу към Фейбиан и забеляза ироничната му усмивка. Усети, че й се гади, и точно когато отвращението я заля като вълна, от пианото се разнесоха звуците на сватбения марш.

— Готова ли си, скъпа? — щастливо усмихнат я попита баща й.

Разтворила широко очи, тя се опитваше да потисне гаденето. Погледна баща си и усети, че си повтаря отново: „Бих искала да съм навсякъде, само не и тук!“

— Мелиса — загрижено я прихвана баща й, — добре ли си?

Тя сковано се усмихна.

— Разбира се, че съм добре!

Успя да направи една крачка напред, но вместо да стъпи на стъпалото, закачи с обувката подгъва на роклята си, направи малък лудешки танц, размахвала ръце, загуби равновесие и изкрещя…

Баща й се опита безуспешно да я задържи. Ужасените гости видяха как Мелиса се запремята през глава по стълбите. Тялото й подскачаше при всяко стъпало. Тя се опитваше да се задържи за перилата, но ръцете и сграбчваха само въздух. Продължи да се преобръща чак до долу, удари главата си в централната колона, на крачка от стълбата, и изгуби съзнание.

Мнозинството изстена. Последва вцепенена тишина. После родителите на Мелиса, Фейбиан и гостите се втурнаха към падналата девойка. Сред всеобщата паника никой не забеляза как премигна малахитовият овал, сякаш пазеше някаква пакостлива тайна…

 

 

Миси Монроу стоеше на върха на витата стълба до баща си. Воалът й беше спуснат, в ръцете си държеше букет. В огромния салон Джеф, прислугата, майка й и няколко дузини гости я очакваха да слезе, затаили дъх. Видя годеника си, който се усмихваше и изглеждаше много представителен в старовремските си сватбени дрехи, но тя забеляза тъгата и примирението в очите му.

От пианото се разнесоха звуците на сватбения марш.

— Готова ли си, скъпа? — чу тя гласа на баща си.

Погледна отново към Джеф. Изражението на лицето му не беше се променило. След това погледна към баща си и изведнъж си помисли: „Бих искала да съм навсякъде, само не и тук!“

— Хайде, Миси — подкани я баща й.

Миси му изпрати скована усмивка.

— Разбира се, татко.

Направи крачка напред, но вместо да докосне стъпалото, обувката й се закачи в подгъва на роклята. Миси направи малък лудешки танц, размахала ръце, изгуби равновесие и изкрещя диво…