Еужени Рейли
Двойна сватба (36)

Глава 36

Джеф и Мелиса стояха на горната палуба на кокетен кораб за разходки. Дълбоко замислени, те държаха ръцете си. Рееха поглед в пенещите се сиви води на Мисисипи. Въздухът край тях се носеше студен и дъжделив. Едно покривало, опънато над главите им, ги защитаваше от ситния дъждец.

Мелиса се чувстваше малко неудобно. Беше облякла дънки и поло, маратонки и дъждобран, подобен на този, който носеше Джеф. За първи път, откакто беше пристигнала в настоящето, се обличаше в мъжки дрехи. Но въпреки че се чувстваше неудобно, трябваше да признае, че и харесваше усещането за свобода, което й даваше небрежното облекло. За толкова жени панталоните бяха основна част от облеклото.

Погледна към Джеф. Стоеше мълчалив и сериозен до нея. Почувства как пръстите му стискат нейните. Знаеше, че е получил доклада на Милдред Рийд. Откакто бяха тръгнали на разходка, тя се бореше със себе си. Искаше й се да го попита какво е разбрал. Накрая реши, че не би могла да понесе тази неизвестност нито миг повече.

— Джефри, толкова си мълчалив през целия след обяд — започна тя колебливо. — Знам, че искаш да ме предпазиш, но ти трябва да ми кажеш какво е открила госпожа Рийд.

— Знам — обърна се той кротко към нея, — но не съм сигурен, че това, което е успяла да намери, ще ни улесни.

В погледа й се четеше храброст.

— Джефри, трябва да бъдем силни. Ние двамата избягвахме истината твърде дълго.

— Права си — съгласи се той. — Добре, ще започна с… — отклони поглед и после дрезгаво добави: — След като прегледала обстойно окръжния архив, госпожа Рийд установила, че Фейбиан Фонтено и Мелиса Монтгомъри са се оженили на 15 май 1852 година.

— О, боже! — извика Мелиса. Сърцето й щеше да се пръсне от отчаяние. Със слаба надежда добави: — Само че ние още не знаем със сигурност аз ли съм се омъжила за Фейбиан или Миси.

Джеф я сграбчи за раменете и заговори отчаяно:

— Да, така е. Много е възможно Миси да се е омъжила за него.

— А е много възможно двете с Миси да разменим местата си отново преди сватбата — добави тя фаталистично.

— Не говори така, любима! — помоли я той, като я прегърна силно.

Тя въздъхна.

— Моля те, продължавай.

Той кимна, загледан в преминаващия шлеп.

— Добре, изглежда, че, точно както ти мислеше, двете семейства, Монтгомъри и Фонтено, са останали в Мемфис до към 1860 година. След това са се преместили на запад към област, която сега наричаме Невада.

— Всички са напуснали Мемфис? — попита Мелиса заинтересувана. — Тогава майка ми е била права.

— Да. В Невада двете фамилии са станали доста богати — имали са златни мини. Подробностите са доста схематични, но Милдред е успяла да установи, че ти… или Мелиса и този Фейбиан Фонтено сте имали седем деца…

— Седем деца? — възкликна тя.

— Да — потвърди той неумолимо. — Открила е още, че твоите родители Джон и Лавиния са имали още едно дете. Момче — Джон младши. Той се е появил на бял свят, преди да се преместят на запад.

— Боже милостиви! Аз имам… имала съм брат.

— Така е, мила. В Невада Джон пораснал, оженил се и продължил рода Монтгомъри. Вероятно се е преместил в Алабама. В трето поколение след него се е родило момиче, което се омъжило за господин Монроу.

— А-а, ето как се е променило името на семейството.

— Да. След това, както знаеш, около седемдесетте години на двадесети век, родителите на Миси, Хауард и Шарлот, са се преместили в Мемфис. Започнали свой бизнес и се настанили в старата фамилна къща.

— Разбирам — прошепна Мелиса. Очите й бяха изпълнени със страхопочитание. — Значи Хауард и Шарлот наистина са мои далечни роднини.

— Да, доста далечни роднини, бих казал.

— Всичко това е толкова вълнуващо — каза тя замислено. — Знаеш ли кога моите родители, както и всеки от нас, е умрял? — видя колебанието му и вдигна ръце. — Но като си помисля, май не искам да знам.

Той се усмихна мило.

— Така вероятно е по-добре скъпа. Но мога да ти кажа, че всички сте живели дълъг, щастлив живот.

— Толкова се радвам! — каза тя разчувствана. — Какво друго е открила госпожа Рийд?

Той въздъхна.

— Това е главното. Тя е подготвила пълна генеалогична историческа справка, която можеш да прегледаш, когато пожелаеш. Обаче, както бяхме решили, може би е най-добре да не научаваш прекалено много.

— Съгласна съм. Сега какво ще правим, Джеф?

Той махна с ръце развълнуван.

— Казах ти, че не бях сигурен дали информацията ще ни бъде от полза. По-ценно е да разберем коя от вас се е омъжила за Фейбиан Фонтено. Аз имам една теория.

— Да?

Очите му преливаха от надежда.

— Мисля, че Миси е останала там.

— Защо?

Той продължи разпалено:

— Както допуснахме по-рано, Миси би трябвало да ги е предупредила за настъпващата война. Това преместване на всички към Невада… Освен това тя знаеше, че там са открити златни мини. Това е точно по нейния маниер.

Но Мелиса само поклати глава. Очите й бяха пълни с тъга и примирение.

— Ти не разбираш, Джеф.

— Какво не разбирам?

— Както ти казах и преди, ако аз съм се върнала обратно, без съмнение бих направила абсолютно същото — да предупредя семейството си за войната и епидемиите.

— А би ли завела двете семейства да търсят злато? — попита той скептично. — Това не е характерно за тебе, но е абсолютно сигурно, че Миси ще го направи.

— Отново ще възразя — каза тъжно тя.

— Защо? — извика той раздразнен.

Тя прехапа устни.

— Добре… Сега, след като знаем каква е била съдбата на моето семейство, не бих ли се чувствала задължена да следвам същите събития, ако се върна в миналото?

Той разпери отчаяно ръце.

— По дяволите, права си. Не трябваше да ти казвам нищо.

— Но как щяхме да търсим истината, ако не ми беше казал какво си открил? — отбеляза тя спокойно.

Джеф се опря на парапета.

— Отново си права, но толкова е разочароващо. Всичко е такава бъркотия. Страхувам се, че никога няма да излезем от нея — обърна се към Мелиса и сграбчи ръцете й. — Но едно нещо знам със сигурност… Всяка следа ни води до задънена улица.

— Да?

— Мелиса, абсолютно категорично отказвам да ти позволя да се върнеш и да родиш седем деца от онзи ужасен човек.

Мелиса се засмя през сълзи.

— Може би не съм мразила Фейбиан толкова много, след като ще имаме седем деца с него? — но като видя, че Джеф посърна, тя докосна ръката му и бързо добави: — Джефри, само се пошегувах.

Той силно я прегърна.

— Това не е смешно. Мелиса. Ни най-малко.

— Зная, любими.

Той погали косите й.

— Господи, какво ще правим?

Тя се отдръпна от него. Явно някакво просветление я беше осенило.

— Мисля, че и ние също би трябвало да планираме сватбата си за петнадесети май. Да видим какво ще се случи.

Очите му помътняха и каза подозрително:

— Мислиш да размениш отново мястото си с Миси, нали?

Тя произнесе с примирение:

— Мисля, че ако е речено Миси и аз да бъдем разменени, може би нищо не можем да направим, за да го предотвратим.

— Не! — извика той. — Можем да направим нещо! Няма да се оженим на петнадесети май! — обхвана лицето й и продължи да говори, но вече на границата на отчаянието. — Мелиса, омъжи се за мен сега, днес! Ще вземем самолета за Вегас и…

— Не, Джефри.

— Не? Но не разбираш ли? Ако се омъжиш за мен сега, няма никаква възможност да се омъжиш за Фонтено на петнадесети май?

Тя тръсна глава примирено.

— Мисля, че ще бъде и погрешно, и наивно от наша страна да вярваме, че можем да променим времето и съдбата си. Ако Миси наистина си иска живота обратно, аз трябва да й го върна. Всичко останало би било безотговорно.

Гледаше я обезумял от болка и страх.

— Кажи ми, че не мислиш така!

— Но аз трябва да мисля така! Ние трябва да насрочим сватбата си за петнадесети май и нека съдбата да реши. Може би е писано да бъдем заедно. Или би могло…

Той я притисна силно към себе си.

— Не казвай другото. Не искам да те загубя! Ще те запазя за себе си, дори ако това ми струва всяка частичка от енергията и тялото ми.

Джеф я целуна жадно, като притискаше тялото й към своето. Тя отвърна на целувката му с цялото си същество. Сълзи напълниха очите й.

 

 

Тази нощ Миси Монроу лежеше в леглото си и упорито обмисляше как да изпрати съобщение на своята братовчедка. За кой ли път прехвърляше думите в ума си. Молеше се някак Мелиса да чуе нейните молби и указания. В противен случай тя никога нямаше да бъде свободна, никога нямаше да успее да избяга от Фейбиан.

 

Мелиса спа неспокойно. В съня й се появи решителното лице на Миси. Чу нейните думи… петнадесети май… насрочи сватбата отново… падни по стълбите… обещай ми… да не забравиш. Съобщението се повтаряше без край. Събуди се измъчена. В сърцето си вече знаеше, че решението, което разби сърцата им днес с Джеф, беше правилно. Силите на съдбата бяха безпощадни. Нямаше какво да направи, за да промени нещата.

— Обещавам ти — прошепна смирено тя, хвърли се на възглавницата и горчиво заплака.

 

 

В миналото Миси се събуди с вик. Беше разбрала, че съобщението й е получено. Дори беше видяла лицето на Мелиса в съня си и беше чула отговора.

— Обещавам ти.

Последва минута на истински триумф. Но след това се хвърли на възглавницата и… изплака сърцето си.