Еужени Рейли
Двойна сватба (35)

Глава 35

Следващата седмица Фейбиан изведе Миси на разходка с карета из града. Обядваха в Търговския хотел, а след това той подкара към централната улица, където се намираше едно средище, известно под името „Улица на памука“, защото в близост се намираха множество складове. Точно когато Фейбиан спря пред една от сградите, заваля проливен дъжд.

Миси погледна въпросително към него, когато го видя да скача от колата и да бърза да й помогне да слезе.

— Какво ще правим тук?

Той й намигна.

— О, мисля само да се подслоним и да изчакаме бурята да отмине.

Миси въздъхна и се затича след Фейбиан, като придържаше шапката си с ръка.

Постройката беше тухлена, на два етажа, с редица от високи прозорци на втория. Той отключи широката входна врата. Влязоха в прашно помещение. Миси свали шапката си и изтръска дъждовните капки от косата и дрехите си. Огледа високия таван и здравите тухлени стени. Цялото пространство пред нея беше празно. Само в центъра стоеше одраскано бюро. Една изоставена бала с провиснал от нея памук висеше захвърлена до една от стените. На горния етаж до прозорците бяха наредени маси, явно използвани за сортиране на памук.

Фейбиан хвърли шапката си върху писалището и се огледа наоколо със самодоволна усмивка.

— Е, скъпа, какво ще кажеш?

— Какво да кажа?

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита той лукаво.

— Какво друго? — опъна се тя.

Той крачеше и размахваше широко ръце.

— Не си ли ми казвала, че искаш да имам цел?

Тя огледа празното пространство и изсумтя подигравателно.

— Това ли е твоята цел?

Очите му блестяха весело.

— Честно казано, любов моя, мисля за създаването на фабрика за обработка на памук на това място.

— А, разбирам — смотолеви намръщена тя. — Това променя нещата.

— Искам твоя съвет — продължи той невинно.

Тя се разсмя.

— Фейбиан, да не ме взимаш за недорасла?

Той се доближи и взе ръката й. Гледаше я тържествено.

— Миси, аз не те подценявам. Наистина бих искал да чуя твоето мнение.

Тя изхъмка.

— Разбираш ли, напоследък много мислих върху това, което ми каза за целите в кариерата. Права си, че задълженията ми в плантацията почти не ми отнемат време. След като се оженим имам намерение да живеем в града. Като семеен мъж, съм решил да основа свое собствено предприятие.

Изражението на Миси остана недоверчиво.

— Имаш ли достатъчно капитал, за да го направиш?

— Да, имам.

Тя сви рамене.

— Мисля, че няма да сполучиш. Цената на памука след войната много ще спадне.

— Миси, няма ли да престанеш с тези абсурдни приказки за война? — сгълча я той раздразнен.

Тя стисна зъби и упорито замълча. След като беше опитала да му каже истината за това, откъде е дошла, между тях беше започнала ожесточена битка на нерви. Той твърдо отказваше да повярва, че е дошла от 1992 година, а тя упорито твърдеше обратното.

Той се изкашля.

— Е, Миси, мислиш ли, че планът ми ще успее?

— Да, но…

— Но?

Тя се огледа с преценяващ поглед.

— Тази сграда е доста солидна. На твое място бих я превърнала в текстилна фабрика.

Той се смая.

— Фабрика за текстил?

— Да — тя пристъпи към него и продължи задълбочено: — Виж, в тази област се произвежда толкова много памук, а откакто съм тук, съм видяла само една фабрика за текстил.

Той отстъпи назад.

— Откакто си дошла тук? Искаш да кажеш — през живота си.

Тя махна с ръка.

— Няма значение. Фактът си е факт. На практика в Мемфис няма текстилна индустрия. Помисли за парите, които биха могли да се спестят, ако памукът не се транспортира на изток до Англия. Може да се тъче още тук и да се продава на местния пазар.

Той подсвирна.

— Знаеш ли? Идеята ти е чудесна.

— Ако сам посредничиш на собствената си продукция, би могъл да натрупаш голяма печалба — продължи тя. — Ще захранваш с тъкани собствената си фабрика — като постави показалец на устните си, тя се замисли за момент. — Чудя се откъде ще набавим най-добрите машини — тъкачни станове, казани за боядисване… Особено в тези дни и времена. Може би от Ню Йорк или Бирмингам. Определено трябва да отпътуваме, за да набавим основните машини.

— Трябва да отпътуваме, за да купуваме машини! — повтори той, като повдигна вежди многозначително.

Тя също го погледна многозначително.

— Това е моето мнение.

Той я гледаше едновременно с възхищение и предпазливост.

— Изглежда, имаш нюх към бизнеса, любов моя.

Тя се изпъчи гордо.

— Казвала съм ти, че никога няма да бъда щастлива единствено като съпруга.

— Сигурно си права — измърмори той.

Тя се поколеба за минута и след това добави равнодушно:

— След като стана дума, наскоро обсъждах създаването на такова предприятие с Робърт Бринкли. Той напълно се съгласи да ме финансира.

Фейбиан се изуми.

— И ти не се обърна към мен или към баща си?

Тя се изсмя презрително.

— Фейбиан, нито ти, нито баща ми щяхте да проявите и най-малко усилие, за да ми помогнете да започна собствен бизнес. Откакто съм тук, единственото нещо, което ви интересува, е да ми покажете моето място.

Сега очите му светнаха лукаво.

— Изглежда, не сме успели.

— Ха! — извика тя. — Ако откриеш фабрика тук, би ли ме включил в работата?

Той въздъхна.

— Миси, ти искаш много.

— Но никога няма да се съглася на по-малко.

Той пристъпи по-близо до нея. Отправи й придумваща усмивка.

— Виж какво, мила. Ще заминем за Ню Йорк и Бирмингам, за да изберем машините… по време на медения ни месец.

— И след това какво, Фейбиан? — предизвика го тя.

— Дай ми малко време — каза той с умолителен жест. — Ти се надсмиваш над всяко мое предложение. Не мога да се справя с всичко веднага.

След кратко замисляне тя надменно се обърна към него:

— Страхувам се, че това ще ти е по-трудно, отколкото да кажеш просто „Омъжи се за мен, ангел мой“. А аз ще ти позволя да видиш моите машини.

Той се наведе към нея, потиснал лукава усмивка.

— Миси, ти знаеш, че твърдо съм решен да се оженя за тебе.

— Както ти казах, аз няма…

Той я грабна и притисна силно към себе си.

— Другото нещо, което ме накара да те доведа днес тук, беше… да ти покажа моята… машинка — той се наведе и устните му страстно похитиха нейните. Викът на протест заседна в гърлото й тя си помисли раздразнена, че я целува така, сякаш не беше я целувал от седмици. С върховно усилие на волята успя да го отблъсне от себе си.

— Не бързай толкова, Ромео. Искам един отговор веднага.

— Целуни ме и аз обещавам, че ще си помисля — каза той.

Отново налетя върху нея. Езикът му се плъзна надълбоко. Пръстите му сваляха фибите от косата й. Миси се забрави, бързо капитулира пред целувката му и се притисна силно към него. Изглежда, вече не търсеше отговор. Дори не си спомняше и въпроса. О, защо Фейбиан излъчваше такъв чудесен аромат? Тя зарови пръсти в копринената му коса. Езиците им се състезаваха да доставят удоволствие на другия, а целувката им ставаше все по-страстна.

Навън бурята вилнееше. Дъждът се лееше върху покрива. Природната стихия само подсилваше необузданото настроение на двамата.

— Ти плачеш? — прошепна той, като целуваше влажните й страни, косата. Тя започна да се задъхва. Ръката му посегна надолу. Пръстите му я притиснаха силно дори през роклята. Погледът му я пронизваше. Попита задушевно. — Къде още си влажна, любима?

— О, господи! — изпъшка тя, като се притисна по-силно към него.

Стояха и се целуваха ненаситно. Фейбиан притисна през роклята възбудените й гърди. Миси милваше твърдата издатина отпред на панталоните му и той изстена, което само усили сладката болка от близостта на телата им.

Момент по-късно той я погледна напрегнато в очите.

— Свали дрехите си — настоя той.

— Тук? — възкликна тя.

Той се спусна към вратата, пусна резето и се върна при нея. Очите му горяха от желание.

— Да, тук, на светлината на деня. Искам да те гледам, ангел мой.

Цялото й същество се огъна при сластните му думи. Те я провокираха. Успя все пак да протестира.

— Но… В този склад…

— Уверявам те, че никой няма да ни види. Заключени сме, а прозорците са на втория етаж.

— Но… къде?

Той се усмихна порочно.

— Има една бала с памук до стената.

— Но тогава ще се прибера у дома с кичури вата по косата си… и навсякъде — отбеляза тя със смирен протест.

Той я привлече към себе си.

— Не и ако седнеш в скута ми.

Коленете й омекнаха. Щеше да падне, ако той не я беше притеглил към себе си.

Фейбиан се усмихна и я целуна звучно. Все още се усмихваше, когато я освободи и започна да отвързва шалчето си. Свали палтото си и отиде да го разпростре върху писалището.

— Тук е равно и твърдо: най-хубавото за моята дама.

Тя преглътна на сухо.

— Мисля, че каза… балата с памук.

— Там ще бъдем по-късно — прошепна той, като се надвеси над нея.

Миси щеше отново да припадне, но Фейбиан я хвана. Няколко минути се целуваха и всеки събличаше дрехите на другия. Скоро нейната рокля и корсет, както и ризата му, лежаха захвърлени върху песъчливия под. Той остана само по панталони и ботуши. Тя — само по бельо. Фейбиан я повдигна и постави на писалището. Свали чорапите й, жартиерите и панталонките. Разхлаби ризата и оголи гърдите й. Миси се задъхваше. Очите му я поглъщаха. Сръчните му пръсти масажираха зърната й. Застанал над нея, изглеждаше божествено с голите си плещи, с разрошената коса, с погледа, приковал нейния.

След това с чувствена усмивка той придърпа бедрата й до края на масата, разтвори краката й и зарови лицето си в цепнатината на женската й същност.

— Фейбиан! — наелектризирана, тя се опита да се извърти настрани, но той здраво притискаше тялото й.

— Знаеш ли откога исках да направя това? — прошепна дрезгаво той и отново се притисна към нея. Очите му я поглъщаха с интимна вглъбеност. Целуна бенката върху вътрешната част на бедрото й и прошепна:

— Да те гледам толкова красива. Да развържа всичките тези панделки, за да се разтвориш пред мен… Да те любя, докато запросиш милост…

Наистина тя изкрещя, но не за милост, когато той отново зарови изтезаващи устни във влагата й. Любеше я с езика си, а тя почти обезумяла дращеше раменете му и притегляше главата му отчаяно.

Хълцаше от безсилие, когато той я понесе през стаята и я положи върху балата с памук. Седна и я сложи на скута си. Преди да съедини телата им, трескавите му очи срещнаха нейните. Притискането беше опустошително. Викът й на екстаз той посрещна със звук на дива задоволеност. Закотви устни върху гърдите й. Миси не можеше да понесе такова удоволствие. Стенеше и се движеше нетърпеливо в такт с него. Крещеше и се стремеше към нов екстаз. Той я държеше здраво и търсеше собственото си освобождаване с дълбоки, приковаващи тласъци, които отново я отнасяха към върховното удоволствие. Със силен вик тя падна върху него напълно омаломощена. Лицето й клюмна върху силната му шия.

— О, господи, Фейбиан! Ще забременея!

Ръцете му се стегнаха около бедрата й.

— Вече съм ти казвал, жено, че искам да забременееш — отстрани я леко от себе си и я погледна сериозно. — Искам да се омъжиш за мен.

— По дяволите, Фейбиан! Не постъпвай така с мен! — викаше тя нещастно. — Не сега!

Почувства го как пулсира и влива живот вътре в нея. Чу го да казва:

— Какво по-подходящо време от това, любов моя?

Тръпки на желание пропълзяха вътре в нея. Пръстите и се впиха в силните му ръце. Опря лице на раменете му. Горещи сълзи на радост, че е негова, напълниха очите й.

Почувства как ръцете му се стегнаха около нея.

— Още си луда по онзи Джеф, нали? — попита той.

Тя извърна лице към него.

— Не, Фейбиан. Колко пъти трябва да ти повтарям, че никога не съм го обичала.

Той леко ухапа шията й, докато пръстите му милваха възбудените й зърна.

— Но още не можеш да го забравиш, нали?

Болката в гласа му, съчетана с интимността на позата им, разруши нейната решителност.

— Това не е истина! — наведе се и го целуна. Гласът й се прекърши. — Ти знаеш, че няма мъж, който да ме накара да се почувствам така.

Той въздъхна.

— Не бива да казваш такива неща на един мъж, Миси!

— Така ли?

Внезапно той се извъртя, откъсна я от тялото си и я положи върху балата.

— Да, не бива. Това ще накара този мъж да поиска да те обладае веднага… с кичури памук в косата ти и… навсякъде.

— Фейбиан!

Гледаше го наелектризирана как коленичи между разтворените й нозе. Очите й станаха огромни. Почувства, че я залива желание, като съзерцаваше неговата мъжка сила — напълно възбудена отново, твърда от желание по нея.

Предчувствайки удоволствието, обви крака високо около кръста му. Страстта и решителността в очите му отнеха дъха й отново.

— И още. Няма да напуснем тази сграда, жено, докато не ми обещаеш ръката си — каза дрезгаво той.

Вместо протести, от гърлото на Миси излезе чувствен вик.

 

 

Докато Фейбиан я откарваше у дома, тя вадеше кичурите памук от косата си. Гледаше годеника си със злобно възхищение. Беше я държал в склада, докато не беше се предала окончателно. Беше обещала да се омъжи за този негодник. Душата й се сви, като си припомни отговора му след нейното съгласие. По дяволите… Беше толкова изтощена! Физически и емоционално. Обичаше този мъж, а все още се чувстваше част от собственото си време. Но какво от това, ако не беше възможно вече да се върне? Ако беше вгнездена тук завинаги…

Като наблюдаваше изкусителния дявол до себе си, си помисли, че по-лоша от нейната съдба беше смъртта. Ако беше обречена да остане тук, може би трябваше да постигне нещо с Фейбиан, преди да се оженят. Тръпки я побиха, когато си представи идващите години, които може би щяха да прекарат заедно. Как биха могли да избягат от приближаващите нещастия — войната и епидемиите?

— Ще се оженим на петнадесети май — каза Фейбиан. — Ще ти трябват няколко седмици, за да се приготвиш.

Тя го изгледа и каза през зъби:

— Добре, Фейбиан — прехапа устни. — Но имам едно условие.

— Какво?

— Няма да ти позволя да се биеш в Гражданската война.

Той се разсмя от сърце.

— Пак се връщаш на тези глупости.

— Само ме изслушай и ми обещай, че няма да се биеш на страната на Конфедерацията.

Той се намръщи.

— Ако това е война против робството, аз ще се бия на страната на Юга.

Тя скръсти ръце и се загледа мрачно напред.

— Тогава няма да се омъжа за теб.

— Миси?

Обърна се към него решително.

— Казвам ти, че няма. Стотици и хиляди хора ще бъдат изклани. Семейства ще бъдат разделени. Никога няма да те жертвам във война, която никой не иска и която ще разруши цялата страна.

Той се намръщи упорито.

— Миси, ние дори не знаем дали ще има война.

— Ще има, повярвай ми!

— Добре, но трябва да ти кажа, че при такива обстоятелства, мъжете, които имат чест, нямат друг избор, освен да…

— Ох, пак твоята чест! — с досада възкликна тя. Когато той се начумери убийствено, тя бързо вдигна ръце. — Добре, добре, но можеш да избягаш от блокадата като Рет Бътлър.

— Рет кой?

— Няма значение. Няма да ти разреша да бъдеш войник. И още. Твоето и моето семейство трябва да намерим безопасно място и да избегнем войната. Трябва да освободим робите. Татко все още не иска да се съгласи с мен, но се надявам скоро да се разберем. Преди края на това десетилетие обаче ние трябва да се преместим… О, не знам! Към Невада или на друго място на запад.

— Миси, Невада не съществува.

— Повярвай ми, ще има! — тя изпука пръсти. — Може да станем собственици на златни мини. Това е. Знаеш ли, трябваше веднъж да направя срочно съчинение за Комсток. Може да обходим и всички участъци до Вирджиния сити — той я гледаше недоумяващо. — Е, Фейбиан, какъв е твоят отговор?

— А какво ще правя с моята текстилна фабрика, ако заминем за тази измислена Невада?

— Искаш да кажеш — нашата фабрика?

Той се усмихна.

— От уважение към ума ти мога да я нарека нашата.

Тя сви рамене.

— Просто ще я направим успяваща и ще я продадем — тя присви очи. — Правим ли сделката?

— Ще имам ли съпруга?

— Ще имам ли беглец от блокадата?

— Ти си невероятна жена!

— Е?

— Добре.

Миси се обърна. Не можеше да повярва, че беше провела този разговор с Фейбиан. Тя не само се беше съгласила да стане негова съпруга, но и беше загрижена да го опази по време на Гражданската война и да го направи изключително богат. По дяволите! Прекалено много започваше да се грижи за него.

Тя беше обречена. Вероятно никога нямаше да се върне в своето време. Вероятно Мелиса щеше да се омъжи за Джеф…

Внезапно сякаш мълния я порази. Прозря всичко. Разбира се! Как не го беше разбрала по-рано? Тя и Мелиса си бяха разменили местата по време на сватбената церемония. Защо това да не се случи отново?

Но дали трябваше да паднат отново по стълбите? Имаше ли някаква гаранция, че този чудовищен план ще успее? Но тя трябваше да поеме риска. Ако останеше тук, би загубила собствената си същност. Щеше да се погуби от чувствата към Фейбиан, които не можеше повече да контролира. Щеше изцяло да се предаде. Колко добър беше напоследък! Зачиташе мнението й, но тя подозираше, че той нямаше да се успокои, докато напълно не я подчини на себе си.

Добре тогава! Тя щеше да инсценира сватбената церемония. Тогава, ако имаха късмет, тя и Мелиса щяха да разменят местата си! Но как би могла да бъде сигурна, че Мелиса щеше да се ожени за Джеф също на петнадесети май? Планът й никога нямаше да успее, освен ако церемониите не се проведат едновременно, точно както първия път. Как би могла да изпрати съобщение на братовчедка си? Беше объркана…

— Ще оповестим сватбата във вестниците — говореше Фейбиан. — Ще отпечатаме нови покани.

— Разбира се! — извика Миси. — Вестникът! Библиотеката! Съдът! — тя се обърна към Фейбиан и сграбчи ръкава му. — Трябва да има документи за нашата сватба.

Той я помисли за обезумяла.

— Но, разбира се. Иначе няма да е законна.

— О, това е чудесно! — крещеше Миси и пляскаше с ръце.

Фейбиан кимна, въпреки че изражението му остана объркано.

— Радвам се, че си щастлива.

Но Миси почти не го чуваше, погълната от собствените си мисли. Разбира се, рано или късно Джеф и Мелиса щяха да проучат документите, за да разберат дали тя е останала в миналото, или Мелиса се е завърнала. Ако Мелиса открие датата на сватбата, тя можеше да реши двамата с Джеф да се оженят на същата дата.

Яростно клатеше глава. Имаше голям шанс. Някак чрез малахитовия овал, или по друг начин, щеше да изпрати съобщение на братовчедка си Мелиса.

Спорният въпрос беше кои щеше да се омъжи за Фейбиан Фонтено — Миси Монроу или Мелиса Монтгомъри. Но имаше и по-страшен въпрос — щеше ли да събере сили да напусне Фейбиан, родителите и новия си живот тук?