Еужени Рейли
Двойна сватба (34)

Глава 34

Миси седеше до Фейбиан на неделната служба в Презвитерианската църква. Облечена в нова рокля и шапка с пера, елегантна и привидно спокойна, вътрешно тя далеч не се чувстваше безоблачно.

До нея Фейбиан имаше ангелско изражение. Никой не можеше да подозре какви невероятно страстни неща правеше с нея всяка нощ. Тя вече знаеше, че беше лудо влюбена в него. Похотливо го желаеше. Споменът за целувките му я изпълваше със сладостен копнеж. За да направи нещата още по-лоши, той я обладаваше като опустошителна стихия, която разкъсваше сърцето й. Точно миналата нощ я беше обладал в малката къща за гости, която тя на шега наричаше „Фонтаните“.

Всеки ден й беше по-трудно да устоява на въздействието му. Както вървяха нещата, тя скоро щеше да се омъжи и да забременее или обратното — да забременее и да се омъжи. Всеки път, когато се опитваше да говори на този вбесяващ дявол, че трябва да я пази, той просто се засмиваше и започваше да я съблича. Решителността й се разпиляваше заедно с дрехите и бельото. Цялата й същност й подсказваше, че ако щеше да бяга от него… и от скапаната 1852 година, трябваше да го направи час по-скоро.

Но как би могла да го направи? Нямаше представа как да отпътува отново в бъдещето. От време на време виждаше лицето на братовчедката Мелиса в малахитовия овал. Всеки път се опитваше да й каже, че си иска живота обратно. Успяваше обаче да види само тъгата в очите на братовчедка си. Дали беше разбрала нейното съобщение? От друга страна, дори и Мелиса да знаеше, че Миси си иска живота обратно, на практика нямаше начин да бъде осъществена размяната. Нямаше съмнение, че Мелиса беше по-пасивната от тях двете. Трябваше тя да действа. Но как? А, междувременно, как би могла да спре Фейбиан да я превърне в истински нова… и бременна госпожа Фонтено?

През изминалите дни беше разсъждавала много върху реакцията на Фейбиан през деня, когато я беше натупал, а в яда си тя беше започнала да дърдори за двадесети век. Поради това тя се страхуваше да разкаже на някого, как наистина се беше озовала тук. Ужасяваше се при мисълта, че щяха да я затворят като душевно болна.

Фейбиан наистина беше помислил, че е обхваната от временна лудост. Тя се усмихна. Може би, ако му кажеше истината, нямаше да бъде съвсем лошо. Как ли би му се харесала идеята да се ожени за луда?

След църквата Миси и Фейбиан обядваха заедно с нейните родители и неговите баба и дядо в хотел „Гайозо“. След вкусния обяд Джон покани всички да бъдат негови гости на тържеството в чест на Масонската ложа. От хълма край града щяха да пускат балони с горещ въздух Миси обаче се възпротиви. Като кимна към Фейбиан, тя каза на баща си:

— Благодаря за поканата, татко, но Фейбиан обеща да ме заведе на разходка в градския парк.

— Така ли? — учуди се Фейбиан.

— Да. Трябва да обсъдим някои неща — добави спокойно тя.

— Я виж ти — продължаваше да се чуди Фейбиан.

— Надявам се, че ще насрочите нова дата за сватбата — вметна усмихната Лавиния.

— Кой знае? — отговори хладнокръвно Миси. — Както и да е. Желая ви приятно прекарване. Сигурна съм, че аз и Фейбиан ще можем да видим балоните.

Сбогуваха се. Фейбиан се усмихваше, докато тя го теглеше навън.

— Не мога да си обясня нетърпението ти да останеш насаме с мен — лукаво отбеляза той.

— О, нямаш представа колко съм нетърпелива — измънка тя.

Навън й помогна да се качи във файтона. Пътуваха мълчаливо. Тя се опитваше да събере мислите си. Преминаха през Борсовия площад и завиха към градския парк. На север се очертаваше силуетът на хълма. Разминаваха се с множество други карети, в който седяха елегантно облечени двойки или цели семейства. Бързаха за празненството с балоните или просто бяха излезли на неделна разходка.

— Спри конете — настоя Миси след няколко минути. — Искам да се разходим.

Той се подчини. Помогна й да слезе. Разхождаха се под ръка по тревата в подножието на хълма, където цъфтяха горски теменужки. Денят беше хубав и мек. Пред тях Мисисипи носеше бавно сребърните си води.

— Виждам, че си сложила перлите — прошепна той.

Тя докосна двойния наниз на шията си.

— Да. И какво от това?

Той й намигна.

— Следващото нещо, което ще ти купя, ще бъде пръстен.

— Не насилвай съдбата — отряза го тя, но се усмихна.

— Какво си намислила, Миси? — попита той.

Тя прехапа устни.

— Помниш ли, когато миналата седмица ти казах, че съм дошла от друго столетие?

Очите му проблеснаха състрадателно. Фейбиан протегна ръка да я щипне по бузата.

— Как бих могъл да забравя това? Бях те докарал до лудост. Силно се надявам, че ще намериш сили да ми простиш.

— Истината е, че няма нужда от никаква прошка, поне по тази причина.

Той я сгълча.

— Сега ми говориш със загадки. Кажи каквото имаш да казваш.

Тя кимна.

— Разбираш ли, истината е, че… — пое дълбоко дъх и избърбори: — аз съм от друг век.

Фейбиан тръсна глава назад и се разсмя.

— Какво изключително чувство за хумор имаш!

Тя го сграбчи за ръкава и заговори ожесточено:

— Не си измислям! Истина е! Идвам от 1992 година!

Но понеже той я гледаше с ирония, тя продължи:

— Твоята истинска годеница и аз трябваше да се оженим в един и същи ден, но с дистанция от сто и четиридесет години. Тогава, по някаква прищявка на съдбата, бяхме разменени.

Фейбиан клатеше глава.

— Любима, това е пълен абсурд.

— Но е вярно.

— Значи сте били разменени с истинската ми годеница? — провлече цинично той. — И се е случило така, че физически си точно нейно копие?

— Да. Много или малко… — отвърна тя, като кършеше ръце. — Разбираш ли, истинското ми име е Миси Монроу. Аз съм далечна роднина на жената, която познаваш като Мелиса Монтгомъри. Това е причината за необичайната ни прилика.

Той се подсмихна.

— И така, ако тази размяна, за която говориш, е осъществена, тогава къде е истинската Мелиса?

Миси вече му се караше:

— Нищо ли не разбираш? Тя е заела моето място в 1992 година!

Фейбиан направо се забавляваше.

— Хайде, Миси. Толкова наивен ли ти изглеждам? Всеки знае, че такова явление, като пътуване през времето, е невъзможно.

— Говоря ти истината. Идвам от бъдещето. И ще ти го докажа.

— Как?

Тя погледна към реката.

— След десет години цялата страна ще бъде обхваната от Гражданска война. Мемфис ще бъде превзет от янките.

— Глупости — подигра й се той.

— Югът ще загуби войната и робството ще бъде премахнато — продължаваше тя. — В следващото десетилетие икономиката на Мемфис ще замре. Ще има три унищожителни епидемии от жълта треска. Градът ще загуби своите приоритети. След това ще се превърне в огромен пазар на памук и в разпределителен център.

— Невероятно! — възкликна Фейбиан.

— През двадесети век ще има две унищожителни световни войни. Човек ще стъпи на Луната…

В следващия момент Фейбиан я беше сграбчил. Тъмните му очи мятаха гневни искри.

— Достатъчно, Миси!

— Но аз ти казвам истината.

— Не, не е вярно — каза той с мъртвешки хладен глас.

— Какви мотиви бих имала, за да лъжа?

— Основният ти мотив, моя сладка любима, е да избягаш от мен. Но няма да стане.

Тя се отскубна от него.

— По дяволите, защо просто не ме изслушаш?

Той изведнъж омекна.

— Миси, ти прекалено много страда. Удари си главата. Загуби си паметта. Може би всички тези неща, които говориш, са част от съня, който си сънувала, докато си била в безсъзнание.

Тя замълча за момент, шокирана от догадките му. Ами ако това, което казваше, беше истина? Ако всичките й спомени от 1992 година бяха чиста халюцинация? Тази вероятност я обърка.

— Говориш небивалици! — продължи той. — Дори ако евентуално има война, Югът никога няма да загуби. Колкото до полета до Луната — това е пълна глупост. Всеки знае, че небето е само за птиците.

Изключително разстроена, Миси погледна на север и се усмихна победоносно, когато забеляза разноцветните балони. Бяха се издигнали точно навреме.

— След като небето е само за птиците, как ще обясниш това, господин Всезнайко?

Той сви рамене.

— Има огромна разлика между балон с горещ въздух и ракета до Луната.

Тя тропна с крак.

— По дяволите, не можеш ли да признаеш, че говоря истината?

— Не.

Миси вдигна ръце, като че се предава. Очевидно нямаше начин да победи този мъж. Както винаги, той се държеше като стопроцентов провинциален дръвник. Но и такъв го обичаше. О, каква бъркотия!

Миси се запъти към подножието на хълма, скръстила ръце. Фейбиан се доближи, прегърна я и притисна буза до нейната. Тя въздъхна леко.

— Омъжи се за мен, ангел мой! — прошепна нежно той.

Тя стисна зъби. Бореше се с противоречивите чувства, породени от неговата близост.

— Не те ли безпокои фактът, че съм луда?

— Ти изобщо не си луда. Просто те е страх да приемеш това, което чувстваш към мен — гризна леко ухото й. — Но ще го преодолееш.

— О, така ли? — изфуча тя.

— Ще ти построя най-красивата къща в Мемфис. Ще се качим на парахода за Ню Орлиънс за медения ни месец. Ще се любим през целия път — завърши той похотливо.

Тя се извъртя в ръцете му. Изражението й издаваше противоречивите чувства, които я разкъсваха.

— По дяволите, Фейбиан! Казвала съм ти, че никога няма да съм щастлива, ако за теб бъда само съпруга.

Той взе ръцете й в своите и попита сериозно:

— Защо? Още ли си влюбена в онзи Джеф?

— Колко пъти трябва да ти повтарям? Никога не съм го обичала. Но това са неща, които нямат нищо общо с нас.

— Защо?

— Защото ти не можеш да ми дадеш това, което искам.

Той я прегърна през кръста и я притисна страстно.

— Наистина ли?

Тя изпъшка.

— Добре. В леглото между нас всичко е чудесно. Но това не е всичко, от което имам нужда.

— Тогава, моля те да ми обясниш.

— Едно от нещата е, че нямаш цеди.

— Отново тези цели — ядоса се той. — Тогава трябва да си избера някои.

Тя изпъшка разочаровано.

— Дори и да го направиш, няма да бъде достатъчно.

— Какво още би искала?

— Да бъда свободна личност.

— Ще ти позволя.

— Да пътувам.

— Също ще разреша.

— Да се занимавам със свой собствен бизнес.

Той се намръщи и извика разгневен:

— Не разбирам какво означава това!

— Въпреки привидното ти съгласие, ти все още си дълбоко вкоренен в деветнадесети век. Никога няма да ме приемеш на сериозно или да уважаваш правата ми на свободна личност.

— Миси, не съм казал „не“ — отбеляза той.

Тя изхъмка.

Той я притисна отново към себе си.

— Всъщност само на едно нещо бих казал „не“.

Тя се взираше нагоре към него войнствено.

— И какво е то?

— Никога няма да позволя да се влюбиш в друг.

Искреният му поглед показваше, че той също може да бъде уязвим.

— О, по дяволите, Фейбиан! Защо винаги, когато съм ужасно ядосана, ще намериш да кажеш нещо толкова романтично?

Отговорът му беше усмивка. После я целуна с пресушаваща целувка, която продължи хиляда тупкания на сърцето.

 

 

Мелиса и Джеф се разхождаха в Конфедеративния парк, в подножието на хълма. Бяха ходили на църква и обядвали с неговата майка. Около тях се усещаше спокойствието на огромните стари дървета. Из въздуха витаеше ароматът на пролетта. Около тях гъмжеше от туристи, които се разхождаха около реката и Тинестия остров. От яхтклуба се плъзгаха платноходки.

Когато спряха пред статуята на Джеферсън Дейвис, образът на президента на Конфедерацията върна Мелиса към реалността.

— Срещнах го веднъж, знаеш ли? — прошепна тя.

Джеф я погледна изумен.

— Срещнала си Джеферсън Дейвис?

Тя кимна.

— Беше преди няколко години… в миналото. Господин Дейвис и съпругата му Верина спряха в Мемфис по пътя си за Кентъки. Родителите ми дадоха вечеря в тяхна чест.

Тя се загледа в каменната стена и оръдието, поставено там, за да напомня за Гражданската война.

— Джеф, трудно ми е да повярвам какво се е случило на Юга, след като съм го напуснала. Колкото повече научавам за войната, толкова повече се натъжавам. Вчера например, докато помагах в библиотеката, открих странна кутия — експонат от ужасната морска битка в пристанището на Мемфис. След нея градът е бил превзет от Федерацията през 1862 година.

Джеф бързо я прегърна.

— Но, мила, твоето семейство е напуснало Мемфис преди това — напомни й той.

— Знам, но там са останали приятелите ми — семействата Сержънт, Мерсър и Макгий. Целият град е пострадал — след като не получи отговор, додаде: — Вече не ме разпитваш за моето време, както преди.

Той стисна ръката й.

— Съжалявам, мила. Имах чувството, че ако те окуражавам да говориш за миналото, ти би пожелала да се върнеш в своето време.

— О, Джеф!

Когато отминаха статуята, тя го попита:

— Спомняш ли си, че ми предложи да се опитаме да открием документи за моето семейство?

— Да — отговори той предпазливо.

— Аз бях против, защото не виждах как тези проучвания биха могли да ни помогнат. Разбира се, прочетох старите семейни писма, за които ти споменах. Майка ми винаги ме е уверявала, че в нашето семейство е имало някакви документи.

— Тогава какъв е проблемът? — попита той.

Измъченият и поглед срещна неговия.

— Докато бях в библиотеката, се случи да мина покрай стаята на местния архив. Бях изумена от подробните генеалогични записи за различни семейства от Мемфис. Те са на разположение на всеки…

— Продължавай — настоя той.

— Както и да е. Мисля, че беше прав. Трябва да проверим дали няма нещо за моето семейство, след като съм го напуснала. Би трябвало да съм го направила по-рано. Но може би малко ме беше страх от това, което щяхме да открием.

— Амин! — измърмори той.

Тя продължи нещастно:

— Вчера, по време на почивката, отидох за малко в стаята. Прочетох още за Мемфис след войната. Имало е епидемии от жълта треска, градът е загубил привилегиите си — завърши тя изтръпнала.

— Вярно е, че онези години са били доста тежки за града — съгласи се той. — Хубаво е, че семейството ти го е напуснало.

— Но ние се връщаме отново на стария въпрос.

— Какъв е той?

— Кой ги е предупредил за войната? Аз или… Миси?

— Труден въпрос, съгласен съм.

— Тогава ти беше прав, че би трябвало да проучим повече. Да видим дали има намек някъде във фамилните анали за това, коя от нас двете е останала в миналото. Решила съм утре отново да отида в библиотеката.

Джеф я спря, като я стисна за раменете.

— Това не е необходимо.

— Но защо?

Той кимна към близката пейка.

— Любима, моля те да седнем.

Тя се съгласи. Той крачеше, пъхнал ръце в джобовете си. Изражението му беше дълбоко замислено. След малко се обърна към нея и каза примирено.

— Няма нужда от никакви проучвания, Мелиса. Аз съм ги направил.

Тя пребледня.

— Какво си направил? Какво искаш да кажеш?

Той пое дълбоко дъх.

— Веднага след като ме убеди, че идваш от друго време, аз наех местната генеаложка Милдред Рийд. Тя се ангажира да събере всичко, което може, за твоето семейство и наистина работи усилено.

Мелиса беше смаяна.

— И какво е открила?

— Всъщност много малко. Изглежда, майка ти е права, като казва, че почти нищо не е останало за вашето семейство. На Милдред й е било много трудно. Но когато говорих с нея за последен път, тя ме увери, че ще се постарае да постигне повече. Спомена, че има намерение да се свърже с някои комитети и щатски агенции, като Историческата фамилна библиотека и Мормонската църква. Обеща да ми съобщи подробности след една седмица.

Мелиса стана. Изражението на лицето й издаваше объркване и болка.

— Джеф, защо досега не си ми казал нищо за това?

Той я погледна разкаяно.

— Съжалявам, че трябваше да крия от теб, любима. Но, както ти отбеляза, се страхувах от онова, което ще открия. Не исках и да ти показвам частичен доклад, който би могъл само да те разтревожи безсмислено.

— Тогава ти вече знаеш нещо?

Той улови ръцете й и заговори много сериозно:

— Мелиса, моля тя, не ме насилвай. Ако ти кажа малкото, което знам, само ще създам повече проблеми. Не бих могъл да се справя с тях. Нека да не обсъждаме този въпрос, докато Милдред не приключи със събирането на информация. Не можеш ли да ми имаш доверие?

— Много добре, Джефри — съгласи се тя неохотно.

Той се наведе и я целуна нежно.

— Любима, каквото и да се случи, ще го преодолеем заедно — каза трескаво той.

Тя се насили да се усмихне и отговори на целувката му.

— Сигурна съм в това.

Двамата се разхождаха между дърветата със загрижени лица. Всеки се чудеше дали онова, което щеше да съобщи Милдред, ще бъде триумф или край на тяхната любов. Джеф се чувстваше виновен, че още не беше казал на Мелиса за нейната, или на Миси, дата на сватбата в миналото. Все още таеше надежда, че Милдред ще изрови някаква подробност, която би доказала, че Миси, а не Мелиса се е омъжила за Фейбиан на петнадесети май 1852 година.

След малко Мелиса се прокашля.

— Джеф, трябва да ти кажа още нещо…

Той спря и се обърна към нея.

— Да?

Тя гледаше към него с тъга. Затрудняваше се да говори.

— Няма… Няма да има дете. Разбрах това тази сутрин.

С усмивката си той й вдъхна увереност, въпреки че сърцето му се сви.

— Радвам се, мила. Съжалявам, но една бременност щеше да бъде подлост от моя страна.

Тя кимна.

— Нямам нищо против да раждам твоите деца…

Той сложи пръст на устата й.

— Знам, любима. Не е нужно да ми обясняваш чувствата си.

Изражението й стана замислено. Тя се загледа в реката.

— Мислех си какво каза пасторът тази сутрин в църквата… Трябва да изживяваме всеки ден пълноценно, защото не знаем какво може да се случи утре.

Той я прегърна силно и въздъхна.

— О, господи, любима! Винаги, когато те гледам, когато те държа в ръцете си… — гласът му се прекърши. — Винаги се чудя дали няма да е за последен път.

Тя вдигна към него поглед, изпълнен с любов.

— Тогава трябва да вземем повече от тези мигове, нали?

Думите й бяха възнаградени с нежна усмивка и целувка, която продължи хиляда тупкания на сърцето.