Еужени Рейли
Двойна сватба (33)

Глава 33

— Моля всички за внимание!

В късния следобед на една събота Миси стоеше в дъното на помещението за каретите. До нея хълцаше Дулси. Трибуната на Миси беше едно малко одраскано писалище. Върху него беше поставила няколко плаката, които подготвя до късно през нощта.

Пред нея, по дългата пътека между двете редици файтони, бяха насядали повечето от негрите в плантацията. Облечени в груби работни облекла, петдесетина мъже и жени се бяха скупчили на пода. Слушаха Миси в напрегната тишина. Предупреждението й да бъдат тихи беше абсолютно, излишно. Настроението в огромния хангар беше толкова мрачно и сериозно, че дори преминаването на мишка би прозвучало като паническо бягство на едър рогат добитък.

Миси усещаше, че робите бяха дошли тук неохотно. Трябваше да изпрати Дулси до гетото им да ги събере за събранието. След неотдавнашния спор с баща си, който не доведе до никакъв резултат, тя беше твърдо решена да направи нещо за премахване на робството поне тук, в тяхната плантация. Твърде дълго беше проявявала търпение към Джон Монтгомъри. Беше дошло време за действия. Като погледна мрачните лица пред себе си, тя се покашля и започна речта си:

— Дошла съм днес тук, за да ви кажа, че е време да започнете сами да управлявате своя живот.

Тишина.

Тя смело продължи:

— Дошла съм да ви кажа, че институцията на робството е порочна, а моят баща не разбира това. Тук съм да ви дам кураж да поемете нещата в собствените си ръце.

Отново тишина.

— Вие сте лишени от правата на човешки същества — продължаваше разпалено Миси. — На вас само ви се заповядва. Нямате правото да ръководите собствената си съдба. Децата ви не могат да четат и пишат. Не можете да напускате плантацията, дори да се жените без разрешението на баща ми. Моето мнение е, че прекалено дълго сте търпели това непоносимо положение. Дошло е време да се отървете от злото.

Повечето от робите си размениха погледи, изпълнени със страх и объркване. Един възрастен мъж с посребрени коси стана и попита:

— Какво предлагате, господарке?

Тя се изкашля нервно.

— Предлагам да протестирате срещу тази антихуманна система. Да правите стачки и демонстрации.

— Демонстрации? — изуми се той.

Шепот на възмущение се разнесе из тълпата.

— Да! Трябва да откажете да работите и да понесете знаци, подобни на тези, които вече съм подготвила — тя кимна към Дулси, която колебливо вдигна един от плакатите. — Ето — довърши триумфиращо Миси, — трябва да направите такива плакати.

— Но как бихме могли да направим тези знаци господарке — попита спокойно мъжът, — когато повечето от нас не могат да четат или да пишат? Те няма да могат да разберат какво е написано върху тях.

— О, съжалявам — объркано отрони Миси. Чувстваше се пълен идиот. Обърна се към плаката на Дулси. — Тук пише: „Свобода сега!“ — грабна друг и го вдигна. — А тук — „Робството е зло!“

Из тълпата се разнесоха ужасени възклицания. Възрастният мъж каза мрачно:

— Господарке, разбирате ли, че всички ние ще бъдем бичувани или хвърлени в затвора за заговор?

Миси пребледня като платно и набързо хвърли плаката.

— О, не бях помислила…

— Миси, какво, за бога, става тук? — до нея достигна разгневен мъжки глас.

Невинните слушатели се обърнаха ужасени. През задната врата връхлетя Джон Монтгомъри. Лицето му беше изкривено от гняв. Той внимателно си проправяше път през седналите роби. Беше се насочил към дъщеря си.

— Какво мислиш, че правиш, дъще? — попита с едва прикрит яд. Поразен, той местеше поглед от плакатите на робите и отново към Миси.

Тя се окопити и го погледна решително.

— Информирам тези хора за правата им!

— Какви права?

— Ти си лишил тези хора от правата им. Обяснявах им, че е крайно време да предявят своите искания — заяви тя.

Стиснал зъби, Джон се обърна към възрастния мъж.

— Исаак? — каза той с изненадваща благост. — Извинявам се на теб и останалите за необмислената постъпка на дъщеря ми. Може да си вървите.

Негрите станаха. Като клатеха глави и мърмореха, бързо излязоха навън, Джон се обърна към Дулси:

— Ти също може да тръгваш. Благодаря ти.

— Да, господине! — тя бързо остави плаката, който държеше, върху писалището и изтича навън.

Едва дочакал момичето да се отдалечи, Джон се обърна заканително към Миси.

— Млада госпожице, току-що станах свидетел на най-ужасното предателство. По дяволите, кога ще научиш къде ти е мястото?

— Не започвай с мястото ми, татко! — отряза го Миси, гледайки го с разочарование. — Между другото, достатъчно ясно осъзнах, че извърших голяма глупост.

— Така ли? — недоумяваше Джон, но бързо се съвзе и попита: — А разбираш ли, че си играеш безотговорно с живота на тези хора, като ги подтикваш към бунт?

— Да. А ти можеш ли честно да си признаеш, че не си играеш със съдбите им всеки ден?

Отстъпил назад, той изфуча:

— Добре, аз…

— Радвам се, че стигнахме до същността на проблема — тя скръсти ръце и продължи ядосана: — Да. Беше самонадеяност от моя страна да помисля, че робите могат сами да променят нещата. Истината е, че ти си ги направил безпомощни. Истинският злодей си ти!

 

 

— Сега пък станах и злодей! — изкрещя той и постави ръка на гърдите си. — Казвал съм ти, че се отнасям добре с робите…

— Кажи ми кой беше възрастният човек, който говореше с мен?

Искра на съжаление блесна в погледа на Джон.

— Защо? Това беше Исаак.

— Говореше толкова убедително — каза Миси. — Как е могъл да се образова така?

Джон въздъхна объркан.

— Всъщност Исаак и аз израснахме заедно. Двамата си играехме като деца. Възпитателят ни учеше да четем и пишем. След това, разбира се, нашите пътища се разделиха.

— Ти стана господар, а той — роб! — извика Миси. — Не виждаш ли колко несправедливо е това?

Джон пое дълбоко дъх.

— Хубаво е, че се опитваш да превърнеш тези хора в нещо, което те никога не са били, но…

— Вината е твоя, татко. Не трябва да ги държиш поробени.

— Защо това е толкова важно за теб? — изкрещя възбудено той. — Никога преди не те е било грижа…

— Сега съм съвършено различна — заяви тя. — И ти трябва да ме приемеш такава, каквато съм, дори и онази част, която не одобряваш!

Джон свали шапката си и прокара пръсти през оредялата си коса.

— Скъпа моя, робството е система за организация на труда в Юга…

— Това не я оправдава. Още повече… — гласът й се прекърши и тя довърши с усилие: — Не мога да бъда твоя дъщеря, ако продължаваш да държиш роби в плантацията.

— Какво? — изкрещя той. Лицето му беше посърнало. — Как би могла да престанеш да бъдеш моя дъщеря?

— Искам да кажа, татко, че или ще разрешиш този проблем… или ще изгориш! — пъхна един плакат в ръцете му и изхвърча от хангара.

Джон остана напълно смаян. Погледна надолу към плаката, прочете „Премахни робството днес!“… и преглътна на сухо.

 

 

Вече отвън, Миси спря под един дъб. Опря се на грапавата му кора, за да не падне. Цялата трепереше. Чувстваше, че всеки момент ще се разплаче. Какво ставаше с нея? Само преди няколко седмици не я беше грижа за никой и за нищо. Интересуваше се само от себе си. Сега беше започнала да се грижи за всичко — за Дулси и своите нови приятелки, за своето семейство и Фейбиан, за всичко, което според нея беше несправедливо в този свят, където неочаквано се беше озовала.

Фейбиан… О, господи. Какво беше направил той с нея? Беше разтопил нещо вътре в нея. Беше я направил уязвима. Беше отворил сърцето й за проблемите на хората. Дори когато се беше нахвърлила срещу баща си преди малко, тя се чувстваше виновна за болката и объркването, които му беше причинила. Разбира се, че не беше виновен само той. Много неща не му бяха ясни. Тя считаше за свои неотменен дълг да го образова.

Защо? Кои я беше упълномощил да налага своя морал? Как беше се обвързала толкова дълбоко със заобикалящия я свят? В сърцето й беше пуснала корени любовта и я задържаше в този нов свят. Дали беше загубила собствената си същност? Или я бе ще намерила? Това беше най-ужасната дилема, пред която се беше изправяла.

 

 

— О, скъпа, виж колко много книги! — извика Мелиса.

Стоеше до майката на Шели Луси Френч, която беше директорка на една от библиотеките в Мемфис. Двете жени се разхождаха между рафтовете.

— Беше много хубаво от твоя страна да ни помогнеш, Мелиса — каза Луси.

— Да подредя няколко книги? — възкликна Мелиса — Но това не е нищо. Като чух да се оплакваш на Шели, че постоянно се нуждаете от помощ, как бих могла да не предложа услугите си?

Луси се усмихна.

— Ти си добра и благородна млада жена — каза тя. После се засмя. — Шели никога не би дошла да помага.

— О, тя ще бъде тук във вторник след обяд заедно с Лайза и Дженифер — вметна решително Мелиса.

Луси беше прекалено слисана, за да може да отговори. След малко, когато бяха отминали няколко лавици, тя кимна и каза:

— Това тук е научната ни фантастика.

— О, да. Трябва да подредя книгите по азбучен ред. Според фамилното име на автора.

Лицето на Луси грейна.

— Да. Схващаш много бързо. Да не би да имаш някакъв опит в библиотеките, мила?

Като се оглеждаше, Мелиса измърмори:

— О, около сто и четиридесет години…

— Не те разбрах?

Мелиса бързо се усмихна.

— Извинявай. Говорех на себе си. Всъщност прекарах много време в нашата семейна библиотека и научих доста неща, затова смятам, че мога да ви бъда полезна.

— Чудесно. Тогава днес ще подредим научната фантастика. Следващата седмица ще те запозная с останалия ни фонд и със системата ни на класификация.

— Много добре.

В края на рафтовете двете жени спряха до една количка, пълна с книги. Беше оставена близо до входната врата.

— Е, скъпа, може да започнеш с тези томове тук — каза Луси.

Но Мелиса се беше загледала към малка, разхвърляна стаичка с много книги, която се виждаше през отворената врата. Изглеждаха доста стари.

— Каква е тази стая там?

— О, това е стаята за местната история.

Мелиса цялата беше в слух.

— Местна история?

— Да. Всъщност по-голямата част от съхраненото тук са генеалогични проучвания на някои фамилии, живели в Мемфис през деветнадесети век.

Мелиса пребледня.

— О, небеса! — извика тя. Взираше се втренчено в стаята. — Нямах представа, че такива документи се съхраняват тук! Бих ли могла да намеря информация за някои семейства от Мемфис?

Луси се намръщи.

— Страхувам се, че нямаме описание на всички семейства. Ще се намерят само за най-изтъкнатите фамилии.

— Дали има нещо за хората, построили нашата къща? За Джон Монтгомъри например?

— Доста добре познавам материалите, но това име не ми говори нищо. Ако нямаме документи точно за Джон Монтгомъри, би могла да надникнеш в други източници — тя се усмихна. — Ако проявяваш интерес, може да потърсиш нещо.

— Благодаря, госпожо Френч.

Мелиса кимна решително. Награби една купчина от книгите пред себе си и тръгна между рафтовете.

— Ще се върна за това в понеделник — извика през рамо.