Еужени Рейли
Двойна сватба (31)

Глава 31

На следващата сутрин Миси тъкмо решеше косата си, когато нахълта Дулси с огромен букет в ръцете и сияеща го постави на тоалетката пред господарката си.

— Вижте какво изпрати току-що господин Фонтено! — каза тя.

Миси се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й, и погледна нещастно към ароматните цветове: тъмночервено, нежнорозово, бледожълто… Благоуханията се смесваха упоително. Цветята болезнено напомняха за пълната й капитулация вчера пред Фейбиан, малко след позорната сцена в салона. Беше станала напълно уязвима от мъжа, когото приемаше за най-големия си враг. Всяка клетка от независимата й същност се противопоставяше срещу неговата власт, но тя не можеше да престане да го обича.

Борейки се срещу предателските си чувства, тя се изправи на крака, но залитна.

— Не ги искам! — каза ядно на Дулси. — Защо просто не ги изхвърлиш на боклука?

Лицето на Дулси посърна.

— Но, госпожице! Да се изхвърлят такива красиви цветя, е направо престъпление!

— Тогава ти ги вземи — каза тя, но като видя разочарованото лице на прислужницата, почувства угризение и съжали за казаното. — О, няма значение.

— Да, господарке.

Миси гледаше как Дулси оправя леглото й. За да се отвлече от обърканите си мисли, отбеляза:

— Между другото, говорих с баща си за твоето освобождаване, както и на останалите роби. Страхувам се, че не стигнах много далеч.

Дулси се изсмя.

— Госпожице, моля ви. Не говорете повече за това.

— Казвам ти, че за мен няма да има спокойствие, докато ти си поробена.

— Поробена? — повтори Дулси объркана.

Миси я попита:

— Можеш ли да рисуваш плакати?

Дулси се смути още повече и не можа да отговори нищо.

— Само стой и гледай — решително продължи Миси. — Ще направя всичко необходимо. Трябва да се сложи край на тази несправедливост. Дошло е време да порицаем баща ми за неговото самодоволно спокойствие.

— Да, господарке — смотолеви Дулси.

Миси все още седеше пред тоалетката. Учудена установи, че скрито от самата себе си се наслаждава на розите, изпратени от Фейбиан. Дори погали кадифените цветове.

— По дяволите! — изруга под нос тя. — Не рискуваш ли, като ми харесваш, Фейбиан Фонтено?

 

 

Един час по-късно Лавиния влезе в стаята на дъщеря си. Широко усмихната, носеше богато украсена метална кутия.

— Виж какво изпрати току-що Фейбиан за тебе!

— Не искам никакви подаръци! — отсече Миси раздразнено.

— Защо, Миси? Ти ме изненадваш — смъмри я Лавиния. — Как би могла да не приемеш такъв хубав подарък? — постави кутията в ръцете на дъщеря си. — Фейбиан се държи като принц. Кълна се, че момчето е било жестоко наранено от тебе.

— Кой го е грижа? — успя да промърмори Миси кисело, но не можа да устои и отвори кутията.

— Бонбони! — извика Лавиния, като пляскаше с ръце.

— Шоколадови — добави мрачно Миси За нещастие, тя обожаваше шоколад и не можеше да устои на изкушението. Поднесе кутията на майка си. — Ето, мамо, вземи. Карат ме да се размеквам, а не трябва.

Лавиния взе един бонбон, пъхна го в устата си и възкликна:

— Божествени са!

Миси изпъшка и също налапа един.

— Да, не са лоши.

Лавиния докосна ръката й.

— Надявам се, че си простила на Фейбиан необмислената му постъпка вчера. Джон и аз толкова искаме да ви видим женени и да ни дарите с внучета възможно най-скоро. От толкова години ние с баща ти очакваме да бъдем благословени още веднъж… Разчитаме на вас с Фейбиан да ни зарадвате с бебче.

— Не разчитай на това — измърмори Миси. Стомахът я присви от страх и ужасяваща горещина, когато си помисли, че вече може да е бременна. Да изостави Фейбиан, беше едно, но да го лиши от детето му?

О, господи! Какво щеше да прави? Едно нещо беше дяволски сигурно — нямаше да позволи на Фейбиан Фонтено да я прелъсти отново. Взе това решение, докато яростно дъвчеше четвъртия си бонбон.

Лавиния се усмихваше мъдро, докато излизаше от стаята.

 

 

Час по-късно пристигна кутия, пълна с копринени шалове, а след това — перлена огърлица и скъп френски парфюм.

Към обяд се появи и самият влюбен кандидат.

Миси се втурна надолу към салона, за да се скара с него, но когато го видя, я заляха противоречиви чувства. Въпреки това тя отсече:

— Фейбиан, искам да спреш да ми изпращаш подаръци!

Той само се усмихна.

— Да престана да те отрупвам с подаръци? Но как бих могъл да не го правя, моя сладка любима, когато съм твърдо решен да спечеля твоето благоволение?

— Само си губиш времето… и парите също! — вилнееше тя — Това няма да ти помогне!

Той се засмя. Прекоси стаята и я целуна по бузата. Повдигна брадичката й. Търсеше да срещне ядосания й поглед.

— Не сме в настроение днес, нали мила? Очевидно прекалено дълго си седяла вкъщи. Хайде да те заведа на пикник.

— Пикник? — това беше последното нещо, което очакваше да й предложи Фейбиан Фонтено.

— Защо не? Какво по-подходящо място за осъждане на обезчестени девици?

Тя се закани с пръст на вбесяващия дявол, застанал пред нея.

— Фейбиан, не ме предизвиквай…

С ослепителна усмивка той спокойно я прекъсна:

— Готвачът ми опакова най-вкусния обяд, който можеш да си представиш — шунка, картофена салата, бисквити, черешов сладкиш…

В устата й се събра слюнка.

— Фейбиан, не! Аз не мога… — все още продължаваше да се противи Миси, но протестите й бяха напразни. Нежно, но настойчиво, той я теглеше към изхода. — По дяволите, Фейбиан! Да не си освидетелстван като невменяем? — попита тя, докато той я тикаше надолу по стълбите.

— Прекрасен ден, нали, любима? — попита той кавалерски. Съзнателно не обръщаше внимание на изблиците на гнева й, както и на нежеланието й да върви. Успя да я напъха в каретата.

— Острата хладина на пролетта, ароматът на нектар във въздуха, каква романтика!

Миси изскърца със зъби.

— Мисля, че ти я помрачаваш, мой човек.

Той се засмя.

— Какви очарователни неща говориш!

— Фейбиан, ще бъдеш ли така добър да ме пуснеш да се прибера? Искам да остана сама.

— Но как бих могъл да спечеля твоето благоволение и да те победя, моя скъпа, ако те пусна? — възрази търпеливо той. С лекота повдигна протестиращата жена и я сложи на седалката. Погали голата й шия. — Не си сложила перлите? — смъмри я той.

Миси издаде звук, сякаш се задушава, и безуспешно се опита да се пребори с тръпките на желание, които я обхванаха от неговото докосване.

— Всичките тези подаръци…

— Не ти ли харесаха, любов моя? Ще ти изпратя други.

— Не ме предизвиквай! — предупреди го тя. — Нямам желание да бъда затрупана от цветя… копринени шалчета…

— О, да — намигна дяволски той. — Бих могъл винаги да използвам копринени шалове, за да те завързвам за леглото си, нали мила?

Миси издаде друг измъчен вик, докато той заобиколи колата и седна до нея. По дяволите, помисли си тя. Как майсторски я омагьосваше. Винаги си беше падала по магиите!

Въпреки това, когато той посегна за юздите, тя с ненужно перчене се нахвърли върху него:

— Знам какво се опитваш да направиш, Фейбиан Фонтено. Но няма да успееш. Чуваш ли ме? От цветята ме боли глава, а копринените шалчета не са по вкуса ми. Колкото до шоколада, от него само получавам бръчки по лицето и напълнявам!

По средата на речта й Фейбиан я притегли към себе си.

— Достатъчно, Миси!

— Не смей да ми казваш достатъчно, ти, голям…

— Не можеш да ми забраниш да те обичам — заяви той.

— Какво? — извика тя.

Решителният му поглед сякаш щеше да я изпепели.

— Може да вилнееш като ураган. Може да станеш дебела или лицето ти да се сбръчка… Но не можеш да ми забраниш да те обичам и да се опитвам да те направя своя съпруга!

— По дяволите, Фейбиан! — всичко, казано от нея до този момент, и се стори празно дърдорене.

— Защо просто не се предадеш? — продължи той с лека усмивка и се обърна да дръпне юздите. — Ще загубиш и ти го знаеш!

Тя натърти упорито:

— Няма! А ти няма да ме прелъстиш отново.

— О, така ли? Не е ли вярно, любов моя, че ти самата желаеш да те любя? Не можеш ли да почакаш поне да се отдалечим достатъчно от къщата?

Обидните думи на Фейбиан накараха Миси да замълчи засрамено.

Докато пътуваха надолу по сенчестия път, предишните страхове връхлетяха отново Миси. Дали наистина не беше захвърлена завинаги тук и обречена да прекара живота си с Фейбиан Фонтено? Дали вече не носеше неговото дете?

— Фейбиан, каква е твоята цел в живота? — попита тя.

Той я погледна изненадан.

— Цел?

— Какво би искал да постигнеш в живота? — забелязала циничната му усмивка, добави: — Освен онова…

Той помисли малко.

— Обичам да ловувам, да ловя риба, да флиртувам… — повдигна вежди. — Да съдя обезчестени девици.

Тя въздъхна раздразнено.

— Нямам предвид това. Ти ми говориш за своите забавления, а аз искам да знам какви са големите цели на кариерата ти.

— Кариера? Никога не съм чувал такава глупава дума.

— Защо? — попита тя.

— Защо ми е нужна някаква си цел, осъществяването, на която да изисква продължително време, когато следващата епидемия от жълта треска би могла да ни помете в отвъдното?

— Няма, ако се отървете от комарите — възрази тя.

— Комарите? — изсмя се той. — Какво общо имат тези малки гадинки със заразата?

Миси скръцна със зъби.

— Както вече казах на теб и на твоя смешен комитет по здравето, комарите причиняват жълтата треска.

— Това е абсурд! — подигра й се той.

— А ти си безнадежден случай.

— Безнадеждно влюбен — подразни я той. — С това мога да се съглася. Така бих искал да пожелаеш да се омъжиш за мен!

Тя скръсти ръце и го погледна мрачно.

— Отказвам да се омъжа за човек без цели!

— Забравила ли си, че отглеждам памук? — попита той.

Тя го погледна с досада.

— Твоите роби отглеждат памук, а ти стоиш отстрани. Така че памукът не се брои.

Той сви рамене и дръпна юздите.

Спря край една поляна в гората. Изглеждаше чудесна за пикник. Когато Миси слезе от каретата беше завладяна от упойващо смесващите се аромати на горски цветя. Наблизо поток лееше бистрата си вода. Звуците я успокоиха. Тя отиде да напълни канчетата, а Фейбиан разстла одеяло и занарежда храната.

Седнала на земята срещу Фейбиан, Миси поглъщаше вкусната храна. Фейбиан се усмихна на вълчия й апетит. От време на бреме слагаше в устата й горски ягоди. Допирът на пръстите му я караше да изтръпва.

Миси направо се разтапяше. Невъзможно беше да си насаме с Фейбиан и да не разбереш, че нищо не може да те предпази от собствената ти безсрамна страст, от желанието да разкъсаш дрехите му. Техните по-раншни борби само усилваха сексуалното напрежение между двамата.

Миси крадешком го огледа. Беше свалил шапката, палтото и шалчето си. Изглеждаше толкова греховно красив. Панталоните бяха опънати върху мускулестите му бедра. Почти разкопчаната риза откриваше стегнатия му, сладострастно окосмен гръден кош. Начинът, по който вятърът рошеше гъстата му, тъмнокестенява коса, и начинът, по който се очертаваше чувствената сянка на мустаците му, бяха достатъчни да я направят луда от желание, особено след като си припомни как сладостно проникна в нея вчера. Когато го видя да облизва устните си, й се поиска да го направи вместо него. А когато идеалните му бели зъби отхапаха една ягода, единственото, което тя си помисли, беше, че би искала тези зъби да хапят нейните гърди.

Хубава работа! Какво ставаше с нея? Къде беше отишла способността й да се самоконтролира, решителността й?

Когато си хапваха от черешовия сладкиш, Фейбиан каза неочаквано:

— Разкажи ми за Джеф. Спомена вчера за него.

— Какво да ти разкажа? — попита Миси подозрително.

Фейбиан протегна крака си, обут в ботуш, да си поиграе с нейния чехъл.

— Той ли беше онзи, които е бил интимен с тебе?

— Ти си ужасен негодник! — изкрещя Миси и остави чинията настрана.

Той се усмихна.

— Така ли?

Тя тръсна къдрици и го изгледа предизвикателно.

— Фактът, че не си ми бил първият, направо те вбесява, нали?

Той я сграбчи, блъсна я върху земята и я покри със силното си тяло. В очите му проблесна почти заплашителна твърдост.

— Ще ти кажа нещо, сладката ми. Аз ще ти бъда последният!

Думите му я наелектризираха, особено както беше заклещена под него, притисната под изпепеляващата му топлина, погълната от чудесния му аромат. Вгледана в тъмните му очи, през ум не й мина да не му повярва. Едва чуваше думите му. Ударите на сърцето й ги заглушаваха.

— Още не си ми разказала за Джеф — търпеливо продължи той.

Тя замълча за момент. Трябваше ли да му разкаже истината? За Джеф, за семейството си, за столетието, оставила зад себе си? Но ако го направеше, Фейбиан със сигурност щеше да я помисли за смахната, както беше станало вчера. Трябваше да почака.

— Е, Миси — подкани я той, — обичаше ли го?

— Не — отрече тя.

— Бяхте ли интимни?

— Джеф и аз никога не сме се любили — натърти тя. — Сега доволен ли си, господин Интригант?

— Тогава кой…

— Отне моята девственост? — допълни тя шепнешком. — По дяволите, Фейбиан. Това беше доста отдавна. Беше без значение за мен и… не е твоя работа. Сега ще ме пуснеш ли, бик такъв?

Той само се усмихна и каза.

— Не.

— И защо не?

Той се наведе и гризна върха на носа й.

— Защото отчаяно се нуждая от теб, любима моя!

Въздишката й беше погълната от неговата целувка. О, господи, помисли тя премаляла. Защо трябваше да говори такива мили неща? Беше прекалено търпелив, мъжествен и дяволски умен. Не беше успяла да провокира обичайния му избухлив характер.

— Толкова си сладка — прошепна той в устата й. — Сладка като черешите… Трябва да получа повече.

Потънала в прегръдката му, тя продължаваше да се бори с чувствата си.

— Моля те… Аз не искам… Не се нуждая от теб… — прошепна тихо тя, като се опитваше да се измъкне.

Той притисна ръка до сърцето си и въздъхна с престорена болка.

— Принцесо, ти ме убиваш!

Прииска й се да го уязви. Извика яда си да подкрепи отслабващата й зашита.

— Трябва ми време. Защо настояваш да се виждаме? Ти дори не ме харесваш…

Той се усмихна.

— О, някои неща в теб ми харесват.

— О, и ги откриваш, когато легна по гръб?

Той се засмя.

— Но това не е истина, мила — наведе се и прошепна: — Имаш най-невероятните устни…

— Чуй ме какво ти говоря! — извика тя. — Ох, не бих казала, че имам избор!

— Но аз не искам твоя избор — измърмори той и я целуна.

— Направи го още веднъж — прошепна тя с предателски треперещ глас. — Ти си страхотен мъж!

Той погали гърдите й. Усмихна се, когато почувства под дрехите й наболите зърна. Погледите им се срещнаха — трескави и търсещи.

— И ти си страхотна жена — прошепна той.

— Кажи ми защо ме желаеш? — попита тя.

Той се усмихна и започна да приглажда разрешената й коса.

— Желая твоя силен дух и смело сърце. Желая твоята гордост и твоята страст. Желая те в леглото си…

— Други сантименталности, казани направо от дъното на мъжките ти гонади?

Все още не успяваше да го провокира.

— Но, мила — придумваше я той, като движеше езика си по брадичката й. Тръпки я побиваха. — Ти си такова великолепно, честолюбиво и необуздано създание… толкова чувствителна, привлекателна…

Миси изпъшка.

— Какво ще правиш сега?

— Ще те любя — отговори похотливо той. Повдигна полите й и я погали самоуверено.

Тя въздъхна.

— Защо не казваш „не“, Миси? — подразни я безпощадно той. — Защото не можеш? Защото ме желаеш?

— Да! — извика тя.

— Защото ме искаш точно толкова, колкото и аз тебе.

— Да! — тя почти плачеше.

Той я целуна лакомо, като притисна възбудените си слабини към корема й. Тя отвърна на целувката му толкова страстно, че сълзи се разляха по страните й.

— Фейбиан, моля те, недей! — замоли го отчаяно тя. — Ще забременея!

— Искам да забременееш — прошепна той трескаво, като целуваше лицето й — Искам да заченеш моето дете точно в тази минута, така че никога да не можеш да избягаш от мен.

Думите му я възбудиха неудържимо, въпреки че продължаваше да протестира.

— Моля те, нямаш ли нещо, което да се използва в този затънал в невежество век? Презерватив или нещо друго?

Той се отдръпна назад: изглеждаше великолепен в гнева си.

— Къде си научила тези неприлични неща, жено? В някой бордей?

— Да! — заяви тя. Беше полуобезумяла, за да го разубеждава. — Аз съм долна проститутка!

Той само се изсмя.

— Ти не си проститутка, любов моя. Може да си била заблудена от краткотрайна авантюра в миналото си, за което вече съм ти простил…

— Върви по дяволите, Фонтено!

— Истината е, че никога не си познала истинското удоволствие, докато не попадна в ръцете ми онази нощ.

Тя се извърна настрани с измъчена въздишка.

Той сграбчи лицето й.

— Е, Миси, ще отречеш ли това?

— Ти знаеш, че не бих могла — отчаяно отвърна тя.

— А искаш ли да се почувстваш така отново?

— Знаеш, че искам.

Ръцете му отново се намериха под полите й. Пръстите й започнаха да разкопчават ризата му, а устните й търсеха твърдата повърхност на гърдите му.

Той промълви страстно:

— Ще те любя… Ще правя любов с тебе, докато забременееш. Докато обещаеш да се омъжиш за мен. Докато ме обикнеш.

— Аз те обичам.

— Знам, любима. Ще продължавам да правя това, докато кажеш, че ще бъдеш моя!