Еужени Рейли
Двойна сватба (29)

Глава 29

На следващата сутрин Миси крачеше гневно по терасата. През цялата нощ не беше мигнала.

О, този негодник, Фейбиан Фонтено! Беше се отдала на този мерзавец. Беше правила недопустимо похотливи неща с него. А след това той беше имал наглостта да отбележи, че не била девствена! За какъв се мислеше? Той беше ли девствен? Или беше прекарал живота си в манастир? Кой беше той да хвърля кал върху нейното име? Тези въпроси я накараха да се усмихне горчиво, Фейбиан Фонтено не беше нищо друго, освен тъп неандерталец, в който, подобно на деветдесет и девет процента от мъжкото население, бяха вкоренени праисторическите предразсъдъци. Добре, има какво да му каже тя, ако въобще някога се срещне с този негодник!

Миси влезе в стаята. Погледът й попадна на леглото. Под натиска на спомена за изминалата нощ внезапно избухна в сълзи. Хвърли се върху завивката, за да усети отново аромата, с който бяха пропити все още чаршафите.

— По дяволите! — извика тя, потънала в примесена с горчивина сладост от спомена за трескавото им любене.

О, небеса! Беше славно преживяване. Беше я накарал да крещи от страст. Беше я разтърсил! И сега… Сега беше безнадеждно влюбена в най-големия негодник на света.

Влюбена? В него? О, тя беше обречена. Господ да й е на помощ.

Миси заби юмруци във възглавницата и заплака неутешимо. Какво щеше да прави сега?

 

 

Елегантно облечен и безукорно избръснат, Фейбиан Фонтено закусваше с баба си и дядо си в трапезарията на семейната им къща.

— Забавлява ли се снощи, скъпи? — попита баба му.

Фейбиан отпи от кафето, но щеше да се задави. Успя все пак да се усмихне на милата дребна, белокоса старица.

— Вечерта беше забележителна, бабо — каза той сухо.

— Хубаво беше да се видиш с Мелиса отново — вметна Пиер.

Фейбиан кимна.

— Така е, дядо, но сега тя предпочита да я наричат Миси.

— О, и ние забелязахме това — отговори Пиер, като почесваше брадата си. — Момичето изглежда много променено по характер след падането си.

— Вярно е — съгласи се Фейбиан иронично.

— Обсъждахте ли нова дата за сватбата? — попита Анет. — Видя ми се напълно възстановена след злополуката.

Фейбиан въздъхна.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, бабо, но младата дама не иска да се обвързва с мен.

— Но защо, скъпи? — възрази Анет. — Коя жена не би копняла да се омъжи за теб?

Фейбиан повдигна салфетка към устните си, за да прикрие една усмивка на възражение.

— От много години мечтаем да обединим нашето имение с това на Монтгомъри — продължи Пиер. — Това беше най-голямото желание и на покойните ти родители. От друга страна, нарушаването на брачния договор, направен още от тях, ще бъде смъртен грях и оскърбление за нашите две семейства.

— Да, трябва да сложиш край на това отчуждение — добави Анет и докосна ръката на Фейбиан. — Скъпи, не искаме да те насилваме. Но, както знаеш, дядо ти и аз сме в златните си години вече. Толкова искаме да те видим задомен и щастлив.

— А най-много от всичко би ти харесало да се погрижиш за няколко сладки внучета, които да подрусваш на коленете си? — попита Фейбиан, като намигна.

Анет и Пиер си размениха смутени погледи. След това Пиер се усмихна и каза:

— Но, разбира се, Фейбиан!

Фейбиан потъна в дълго мълчание. Накрая каза:

— Не се притеснявайте, бабо, дядо. Ще убедя младата дама да се осъзнае. Сега, ако вие двамата ме извините…

Той стана, целуна баба си по бузата, кимна на дядо си и излезе.

Разговорът с тях все още се въртеше в главата му, докато яздеше в свежата априлска сутрин към плантацията на семейство Монтгомъри. Той беше предан внук. Родителите на майка му бяха живели в тяхната къща, откакто Фейбиан се помнеше. Всъщност двамата бяха емигрирали в Америка от Франция със своите родители, дълго преди Фейбиан да се роди. След смъртта на дъщеря си и зет си преди две години, възрастните ла Брант постоянно убеждаваха Фейбиан, че е въпрос на чест да спази брачния договор, подписан преди двадесет години.

Любовта и предаността на Фейбиан към двете поколения негови предци и желанието му да не петни паметта на родителите си, бяха от голямо значение за него. Тези чувства го принуждаваха да държи на споразумението, въпреки че всяка частица от мъжката му гордост се бунтуваше срещу идеята за сватба с прекалено деликатната Мелиса Монтгомъри.

Сега Мелиса се беше превърнала в неговата малка избухливка Миси. Слабините му изтръпнаха при спомена за лудешката страст през изминалата нощ. Тя беше божествена! Той копнееше за всеки миг от тяхната интимност… Докато мъглата на страстта не се беше вдигнала и той не беше разбрал, че тя не идва девствена при него. Дори и сега мисълта, че е била с друг мъж, го правеше луд от ревност.

Защото я обичаше! Осъзнаването на този факт беше като удар в корема. Разбира се, обичаше малката кавгаджийка. Щеше да бъде проклет, ако допуснеше някой друг да я докосне отново.

Освен това тя можеше и да забременее, помисли той, като си спомни неотдавнашния си разговор с баба си и дядо си. Добре би било, ако в утробата й зрееше един малък Фонтено. Тази мисъл го накара да побеснее от пламенно чувство за собственост. Най-съкровеното му желание беше тя да бъде вечно негова.

Така можеше да я постави на колене и тя да се омъжи за него много бързо, като я предупреди ясно, че ще я напляска, ако само погледне друг мъж отново. Със сигурност щеше да бъде благодарна на благоволението му да я вземе за жена, въпреки че не е девствена. Щеше да я превърне в покорна своя съпруга.

Самодоволна усмивка изкриви устните му. Проблемите му щяха да се разрешат. Той се поздрави за мъдростта си и похвалното великодушие. Запали пура в своя чест.

 

 

Миси все още ридаеше в леглото, когато майка и влезе в стаята.

— Миси, скъпа, Фейбиан е тука и иска да те види.

Миси вдигна подпухналото си лице от възглавницата.

— Кажи му да върви по дяволите!

Лавиния се подсмихна и пристъпи да седне до дъщеря си. Пресегна се да оправи разрошената й коса.

— Хайде, мила, какъв е проблемът? За какво са всички тези сълзи?

Миси седна до майка си, а долната й устна трепереше.

— Фейбиан и аз се скарахме.

— Тогава не мислиш ли, че е време да се целунете и да оправите нещата?

— Не.

— Но, Миси — смъмри я Лавиния. — Би могла поне да слезеш долу и да поговориш с бедното момче.

Миси изгледа майка си кръвнишки.

— Много добре — отстъпи тя неохотно. — Ще говоря с това говедо. Но само за да си доставя удоволствието да кажа на този глупак какво да направи със себе си.

Лавиния я погледна с обич.

— Имаш ли нужда да оправиш тоалета си?

— Не, благодаря — отговори Миси с необичайна официалност.

— Добре тогава, мила, Фейбиан те чака в салона — като клатеше глава, Лавиния напусна стаята.

Миси стана и отиде до тоалетката. Намокри една кърпа и избърса лицето си. Начумери се на зачервените си очи и подпухналото лице, които видя в огледалото. Личеше, че е плакала цяла нощ. Колко мразеше Фейбиан, че щеше да я види в такъв вид и да си помисли, че толкова се измъчва от отношението му към нея!

Решително напусна стаята и слезе по стълбите. Влезе в салона и замръзна, като го видя да стои срещу нея.

Беше направо великолепен, облечен в кафяв кадифен костюм и светлобежови панталони. Избръснатото му лице откриваше идеалните му черти. Гъстата му коса блестеше на слънчевата светлина. Дълбоките му очи я гледаха със странна смесица от нежност и нерешителност.

Неочакван водопад от чувства се изля върху нея — гняв, страх, обич, омраза и зашеметяващо сексуално желание.

О, небеса! Какво ставаше с нея отново. Беше слязла по стълбите, решена да го постави на мястото му, а сега решимостта й се беше разклатила от наелектризиращото му присъствие.

— Добро утро, Миси — каза той кратко.

— Добро утро — отговори тя враждебно.

Той се приближи, като се взираше в нея със странно съчувствие.

— Изглеждаш изтощена, любима!

Тя искаше да му каже да върви по дяволите, но успя само да потрепери гневно.

— Ти си плакала, ангел мой — прошепна той.

По дяволите, защо й говореше така? Последното нещо, което беше очаквала от него, беше тази изпепеляваща нежност. С цялата си същност искаше да му изкрещи да не я нарича ангел. Искаше да му изкрещи да вземе гнусните си нежности и да си ги завре, където иска… Но не можеше. Внезапно, за неин ужас и безкрайно унижение, очите й се напълниха със сълзи, а в следващия миг беше в неговите ръце.

— Ти плачеш заради мен — прошепна той в косата й.

Тя кимна в бурни ридания.

Устните на Фейбиан похитиха нейните пламенно. Тя се притисна към него отчаяно. Искаше да го целува, докато страстта заличи спомена от болката. Когато езикът му самоуверено се стрелна навътре, сладостни чувства и желания я обхванаха така буйно, че главата й се замая. Гневът и наранената й гордост веднага бяха забравени, Фейбиан шепнеше нежни думи и трескаво целуваше страните й, брадичката, шията и отново треперещите й устни. Риданията се стопиха… Вик на неудържим копнеж…

Възбудата на Фейбиан беше равна на нейната. Вкусът на сълзите и сладостта на устните й предизвика лудешко желание у него. Искаше я толкова много, че щеше да я вземе още тук, на пода, но благодарение на небесата те залазиха благоприличие. Фейбиан реши, че няколко думи за успокоение щяха да подействат добре и прошепна, като хапеше ухото й:

— Не се тревожи, любима. Реших да ти простя.

Миси беше толкова отнесена от всепоглъщащата магия на прегръдката му, че не успя добре да чуе казаното. Но когато думите му достигнаха до съзнанието й, с яростен, вбесен вик Миси се отскубна от него.

— Решил си да ми простиш? — крещеше тя — Ти си решил да ми простиш?

Той с учудване гледаше разяреното й лице.

— Защо? Да, любима…

Миси трепереше. Лицето й доби цвета на зряло цвекло.

— Ти си решил да ми простиш? Защо такъв арогантен, самонадеян, тъп глупак…

— Тъп глупак? — прекъсна я той. Не вярваше на ушите си.

Тя пристъпи към него и го заудря с юмруци по гърдите.

— Ти, голям надут дебелак, който сигурно си смъквал полите на половината жени по делтата на Мисисипи, си позволяваш да ми прощаваш?

— Въпрос на чест за мъжа е да вземе целомъдрена булка — вметна Фейбиан надуто. — И още, голямо великодушие е от моя страна да се оженя за девойка, която е продала стоката си.

— Продала стоката си! — изкрещя тя. — Как смееш да ми говориш така, ти, пропаднал син на Сатаната? Може да вземеш своето великодушие и да си го завреш отзад. Може да вземеш и себе си и…

— Миси, какво става тук? — чу тя гласа на баща й.

Почти беше стъпкала Фейбиан в краката си, когато родителите й се втурнаха. Джон и Лавиния гледаха ужасени към двамата. Те крещяха толкова силно, че цялата къща можеше да ги чуе.

Величествена в яда си, Миси се обърна към родителите си.

— Вие двамата: искам добре да ме чуете. Годежът ми с този неандерталец е прекратен, приключен! — извърна се към Фейбиан. — А колкото до тебе, Фейбиан Фонтено, ти може да целунеш дявола по задника, ти, глупава, надута мъжка свиня!

Миси чу невярващото възклицание на баща си и смаяната въздишка на майка си. Но реакцията на родителите й скоро беше забравена, защото видя как Фейбиан пристъпва към нея, подобно на разярен бик. Чертите на лицето му бяха изкривени от яд. Когато посегна към нея, тя се сви, но беше късно.

Преди Миси да разбере какво става, Фейбиан я грабна за ръката, тръшна я на дивана, притисна я между коленете си и започна здраво да я шляпа по задните части. В присъствието на ужасените й родители!

Миси крещеше с цяло гърло и се бореше като дива котка, но без успех. Тя размахваше ръце и крака, но Фейбиан не й обръщаше внимание. Държеше я здраво между коленете си с едната ръка, а с другата я налагаше, но благодарение на многото фусти, тя не изпитваше почти никаква болка. Гордостта й обаче беше жестоко наранена. Никога в нейния двадесет и пет годишен живот не беше унижавана толкова. Наистина никога преди това не беше бита.

Когато най-сетне той й позволи да се изправи, тя застана трепереща от гняв срещу пребледнелия Фейбиан. Нищо невиждаща от сълзите, тя с последни сили успя да го зашлеви по лицето и изкрещя:

— Мразя те и в червата! — обърна се и избяга от стаята.

Смутен от разстроеното й лице, Фейбиан гледаше след нея. Не можеше да повярва какво беше направил току-що. Беше се поддал на гнева си.

Имаше малко време да се пребори със собствената си съвест. Лавиния и Джон пристъпиха към него възмутени.

Джон трепереше разгневен.

— Искам да ти кажа, млади човече, че няма да допусна да удариш дъщеря ми още веднъж. Независимо какъв те нарича тя, ако косъм падне от главата й, кълна се, че ще те изгоня от къщата си, въпреки приятелството ми с теб, баба ти и дядо ти.

Объркан, Фейбиан прокара ръка през косата си.

— Прав сте, господине. Покорно моля да ми простите. Не разбирам какво ми стана? Мисля, че просто обезумях, когато ме нарече свиня. Но ви обещавам, господине, че това никога повече няма да се повтори.

Джон гледаше Фейбиан недоверчиво. Това подтикна Лавиния да се намеси.

— Джон, мили, Фейбиан изглежда толкова нещастен. Като теб и аз не мога да приема това, което той току-що направи. Но Миси ужасно го предизвика. Ние двамата бяхме свидетели на това.

Фейбиан протегна ръка към Джон.

— Господине, ще приемете ли моите извинения?

Джон въздъхна и стисна ръката му.

— Много добре, сине.

— Сега единственият въпрос е дали ще ти прости Миси — добави мъдро Лавиния.

— Знам — съгласи се Фейбиан мрачно. — Господине, моля ви да ми разрешите да се кача горе и да поговоря с нея!

Но Джон още беше ядосан.

— Млади човече, това просто не може да стане.

Лавиния отново стана посредник.

— О, Джон, нека да отиде. Та те ще се женят. Очевидно е, че двамата се обичат силно…

— Очевидно? — попита иронично Джон.

— Ами те се борят като кучето и котката. Какво искаш повече? — Лавиния продължаваше упорито — Качвай се горе и поговори с нея.

Фейбиан изхвърча от стаята като стрела и полетя по стълбите. Сърцето му блъскаше в ужасно безпокойство.

Влезе в стаята на Миси, без да почука. Тя се беше проснала на леглото и отчаяно ридаеше. Сърцето му се сви от нежност и вина, като я видя.

— Миси? — повика я тихо той.

Тя се обърна към него с гневен поглед.

— Да пукнеш дано!

— Любима, трябва да поговорим — помоли се той.

— Ха. Нямам какво да кажа на мъж, който разговаря чрез физическо насилие.

— Физическо насилие? — повтори той изумен.

Тя скочи от леглото.

— Да. Ти не си нищо друго, освен едно голямо говедо, Фейбиан Фонтено, което се забавлява, като тормози някой по-слаб от него.

Той преглътна.

— Миси… мила, толкова съжалявам.

Тя пристъпи към него като разярена тигрица.

— Знаеш ли, че ако бяхме в двадесети век, ти щеше да бъдеш затворен за това свое деяние?

Той беше озадачен.

— Двадесети век? Затворен? Жено, какви идиотщини приказваш?

Все още ядосана, Миси беше забравила всякаква предпазливост. Размахваше ръце пред лицето му и крещеше:

— Знаеш ли ти, че нямаше да бъда тук, ако не бях разменена с истинската ти годеница, скъпата малка Мелиса? Тя повече ти подхожда от мен. — Фейбиан я гледаше като паднал от небето. — И ако си я искаш обратно, можеш да отидеш в 1992 година и да се опиташ да си я намериш — продължи Миси злобно. — Сигурна съм, че все още е абсолютно девствена и целомъдрена. Освен ако Джеф не я е похитил!

— Джеф? Кой е този Джеф? — успя само да прошепне ужасен Фейбиан.

— Това е мъжът, за когото трябваше да се омъжа… в тази голяма къща… Докато онзи дяволски малахитов овал не развали всичко. О, небеса, помогнете ми. Трябва да се махна оттук!

— Господи, боже мой — прошепна Фейбиан. — Накарал съм те да полудееш!

— Не си въобразявай! — отсече тя.

Фейбиан падна на колене пред нея.

— Любима, прости ми. Държах се като абсолютно магаре. Извинявам се от дъното на душата си. Аз… аз те обичам, Миси.

Миси извика с неописуема болка и размаха юмрук пред него. Мразеше го, но думите му я просълзиха.

— Върви по дяволите. Как може да ми говориш така?

Сега вече имаше сълзи и в неговите очи.

— Защото е истина. Обичам те, Миси. От цялото си сърце!

— Нима не разбираш — важно заговори тя. — Аз не искам твоите извинения. Не искам любовта ти. Искам да се върна обратно в двадесети век — тя падна на колене до него и продължи да плаче унизена. — Само че не знам как да го направя!

— О, ангел мой! Толкова съжалявам!

Фейбиан я сграбчи и започна да я целува страстно. Тя хълцаше в устните му и също го целуваше.

— Любима, всичко е наред — прошепна той дрезгаво, като галеше косата й, но Миси се извиваше и плачеше неутешимо. — Обещавам ти, че ще оправя всичко. Ще възстановя разума ти… някак. Кълна се. Никога няма да бъда груб както днес.

— О, Фейбиан!

Нещо се прекърши у Миси. Тя едновременно го мразеше, обичаше го и изгаряше от желание по него. Изливаше целия си гняв, болка и нужда в целувката им. Отчаяно искаше да построи мост над пропастта между тях, а той в отговор я целуваше ненаситно.

След секунди тя разкопчаваше панталоните му и го събори на пода.

— Искам те вътре в мен — задъхваше се тя. — О, господи. Моля те, веднага.

Той отстъпи с измъчена въздишка. Протегна ръце под полите й, за да смъкне бельото й.

— Миси, обичам те — шепнеше той трогателно, когато проникна в нея силно и дълбоко.

С вик на удоволствие тя обви високо краката си около кръста му, като шепнеше мили думи.

Той спря за момент и погледна надолу към обезумелите й очи.

— Първо ми кажи, че ми прощаваш. Моля те, Миси!

Думите му отново я разплакаха. Никога преди това не беше й казвал „моля те“.

— Прощавам ти — прошепна тя.

— Кажи ми, че ме обичаш — добави той.

— Така е.

— Кажи го!

— Обичам те, Фейбиан!

Думите й бяха възнаградени с агонизираща въздишка и силен тласък. Миси се огъваше под великолепното му тяло. Това, което изпитваше, беше изпепеляващо, обвързващо, караше я да крещи от възторг. Устните и трескаво пиеха неговите.

Той я целуваше хищно, потъваше дълбоко в нея. Палещата и вътрешност се притискаше към него толкова страстно. Виковете на удоволствие го изтръгнаха от контрол. Коленичи, притисна я към себе си. Започна да я обладава с дълбоки тласъци, които я очароваха. И двамата бяха изпаднали в божествен екстаз. Той беше напълно задоволен, когато чу нейния вик и почувства как се разтапя в ръцете му.

Положи я нежно върху килима. Смъкна надолу роклята й и започна да целува гърдите й. После се взря в замъглените й очи и постави пръст върху изтръпналите й от страст устни.

— По-добре да тръгвам, любима. Преди родителите ти да са дошли отново на разузнаване.

Той се отдръпна нежно от нея, оправи дрехите на двамата и я занесе до леглото. Загледа я с обожание и я щипна по бузата. Страстта и любовта в очите му я плашеха.

— Обещавам ти, Миси, че от този ден нататък ще направя всичко, което е по силите ми, за да изкупя вината си. Ще докажа любовта си към теб — каза той пламенно. Надвеси се над нея и сякаш й се закле с последна, дошла направо от душата му, целувка. — О, ангел мой! Не мога да дочакам мига, когато ще те притежавам отново.

Фейбиан си отиде, а Миси още хълцаше. Постави ръце върху изтръпналия си корем. Почувства се така, сякаш сърцето й беше разсечено на две. Започна да се самообвинява. Не искаше да обича Фейбиан, но в ръцете му се чувстваше толкова щастлива!

Все по-трудно й беше да устои на магията му и това я плашеше до смърт.