Еужени Рейли
Двойна сватба (28)

Глава 28

— Добър вечер, достопочтени Уайт, госпожо Уайт — каза Мелиса.

— Добър вечер, скъпа — отговориха едновременно семейство Уайт.

Мелиса посрещаше гостите, които пристигаха на вечеря у тях. Облечена в красиво съчетаващи се зелена рокля и обувки, с богато накъдрена коса и съвършено гримирана, тя беше прекрасно цветно петно на фона на лъскавите антики във фоайето.

— Изглеждаш божествено, скъпа моя — каза преподобният Уайт усмихнат и погледна надолу към ръката на Мелиса. — Какъв красив годежен пръстен. Надявам се, че ти и Джеф ще провъзгласите тази вечер новата дата за сватбата.

— Изглеждаш напълно възстановена след злополуката — добави госпожа Уайт. — Толкова се зарадвахме, когато се присъедини към нашата група за изучаване на Библията!

— Благодаря и на двама ви за милите думи — отговори Мелиса. — Чувствам се по-добре. Сигурно в най-скоро време с Джеф ще насрочим новата дата на нашата сватба. Заповядайте в салона. Там са родителите ми.

Мелиса придружи възрастната двойка до хола, където те любезно се поздравиха с Шарлот и Хауард. Входният звънец иззвъня и Мелиса се върна да посрещне новите гости.

Леля Агнес, облечена в морскосиня рокля, се вмъкна вътре.

— Здравей, скъпа — каза тя и целуна момичето по бузата. — Тази вечер приличаш на кукла.

— Благодаря, лельо Агнес — отговори Мелиса в прегръдките на жената — Ти също изглеждаш много добре.

— Джеф пристигна ли вече? — продължи лелята.

Мелиса поклати глава, като се обърна да закачи палтото й на закачалката.

— Не още. Трябва да се изкъпе и преоблече след работа. После ще вземе майка си. Но сигурно скоро ще се появи.

Агнес забеляза пръстена на ръката на момичето и щастливо се засмя.

— Позволи ми да погледна този камък, скъпа.

Усмихната, Мелиса протегна ръка Агнес се загледа в играта на светлината върху овалния скъпоценен камък и подсвирна.

— Ще чуем ли някакво съобщение тази вечер? — попита, като намигна. — За сватба например.

— Страхувам се, че не още, лельо.

Агнес се намръщи.

— Шарлот ми каза, че не искаш да се омъжиш за Джеф, докато не намериш всички тия изгубени години. Това е пълна глупост, мене ако питаш — бързо прегърна момичето. — Не разбираш ли, че всички те обичаме точно такава, каквато си. Ти се превърна в чудесно създание! — Агнес заклати пръст пред лицето и. — Да не объркаш работите, дете!

— Благодаря, лельо Агнес.

Като гледаше леля си да влиза в салона, Мелиса внезапно съжали своята далечна братовчедка. Само ако знаеха всички тези хора каква е истината… Натъжи я фактът, че, изглежда, бедната Миси не липсваше на никого. Дори много се страхуваха Миси да не стане отново такава, каквато е била преди.

Когато на вратата се позвъни отново, Мелиса се обърна, за да посрещне Джеф и неговата майка — Айрин Далтън. Тя беше хубава жена, висока и стройна. Подобно на сина си, имаше руса коса и сини очи. Мелиса беше щастлива от факта, че през изминалите седмици двете с Айрин бяха станали добри приятелки.

— Мелиса — извика Айрин, като прегърна сърдечно момичето. — Джеф ми каза за годежния пръстен. Позволи ми да го разгледам.

След като Айрин спря да ахка и охка над диаманта, Джеф се приближи, прегърна и целуна годеницата си.

— Тази вечер си поразителна, любима — прошепна той, като я гледаше с възхитени очи.

— Ти също изглеждаш много добре — отговори тя. Беше толкова хубав в своя тъмносин костюм. Тримата влязоха заедно в салона. След като всички поздравиха новодошлите. Хауард наля шампанско на всеки и вдигна тост.

— Да пием за надеждата скоро да чуем сватбени камбани — произнесе той.

Всичко го приветстваха, Джеф намигна на Мелиса. Тя се усмихна насила. От цялото си сърце желаеше да може да захвърли всичките си скрупули и да се омъжи за него.

Малко по-късно баща й отвори вратата и въведе един непознат, висок мъж на средна възраст с тъмна пооредяла коса.

— Мелиса, скъпа, спомняш си Джордж, нали? — попита Хауард.

Мелиса мигаше срещу мъжа безизразно. Той я гледаше въпросително.

— Това е Джордж Шмидт, управителят на нашата фабрика — продължи мило баща й.

— Миси? — мъжът, наречен Джордж, се обърна към нея объркан.

— Сега предпочитам да ме наричат Мелиса — каза тя, докато Джордж й целуваше ръка. — Радвам се да се запозная с вас, господин Шмидт.

Когато Джордж изумен погледна своя домакин, той обясни:

— Споменах ти по-рано, Джордж, че след падането дъщеря ни страда от някои пропуски в паметта.

— А, да — кимна той към нея — Надявам се, че се чувстваш по-добре Мис… Мелиса?

— Благодаря, добре съм — отговори тя.

След кратко време компанията се премести в трапезарията, където прислужниците сервираха чудесна храна. Имаше пилешко фрикасе с лимон, оризов пилаф, грах в пикантен сос, чудесни домашно приготвени печива.

Джеф и Мелиса седнаха един до друг, Джордж Шмидт — срещу тях. Тя се хранеше с деликатни движения, като поемаше храната на малки хапки и учтиво разговаряше с гостите. Смущаваше я, само че през време на вечерята Джордж я наблюдаваше настойчиво.

Разговорът беше обикновен. Въртеше се около членовете на църковното настоятелство и държавната политика, около тенденцията за спадане на търговията и увеличаването на престъпленията в града. Джордж говореше малко и продължаваше с поглед да изучава Мелиса. По-късно, когато всички приключиха с десерта, той се изкашля и попита:

— Мелиса, защо не излезем да изпушим по една цигара?

Последва напрегната тишина. След това Джеф покровителствено взе ръката на Мелиса и се обърна към Джордж.

— Мелиса вече не пуши.

— О, така ли? — попита той, като се смееше. — Лош навик, нали, Мелиса? Аз също бих искал да откажа цигарите.

— Да, предполагам, че би могъл — каза тя сковано.

Той й намигна.

— Но за малко ще ме придружиш навън, нали, Мелиса? Трябва да обсъдим някои проблеми във фабриката.

Джеф се накани отново да отговори вместо нея, но тя стана и каза спокойно:

— С удоволствие ще придружа господин Шмидт на терасата.

Двамата се извиниха и излязоха навън през задната врата. Джордж запали цигара, а Мелиса стоеше напрегната край него. Нощта беше студена и изпълнена със звуци. От време на време се чуваха щурци и сови, листата на дървета потрепваха от полъха на нощния вятър. Пред тях меко проблясваше водата на басейна. Повърхността му се къдреше от вятъра.

— Защо не идваш на работа? — попита накрая той.

— Баща ми не ти ли е обяснил как стоят нещата?

— Обясни ми. Но тази Миси Монроу, която познавах, щеше да дойде във фабриката независимо дали има пропуски в паметта или не.

Тя направи една-две крачки.

— Може би сега интересите ми са различни?

Той се изсмя.

— Между другото ние изтеглихме кредит от банката и най-сетне докарахме онези стругове от Япония. Чакахме ги девет месеца. Вече ги монтирахме и започнахме да ги програмираме — замълча за момент. — Това беше една от мечтите ти, нали?

Тя започна неуверено да обяснява.

— Както ти казах… получих тези пропуски…

— А аз пък съм, педераст? — провлече цинично той. Хвърли цигарата и я загаси с крак. — Мисля, че това не те интересува, защото ти не си Миси Монроу.

Тя го погледна зяпнала от почуда.

— Какво искаш да кажеш?

— О, външно ти наистина приличаш на нея — продължи той, — но в действителност си съвсем различна. По-млада си и с коренно различен характер.

— Хората… могат да се променят — заекна тя.

— О, хората — да — възрази той, — но тази Миси Монроу, която познавах — не.

Тя мълчеше. Мъчеше се да запази присъствие на духа. Накрая попита:

— След като не съм Миси, тогава коя съм? И къде е изчезнала тя?

Той се разсмя.

— Да, това се питам и аз — стисна той зъби замислен. — Предполагам, че си някоя далечна роднина, братовчедка може би. Сигурно вие двете сте си разменили местата на шега или нещо такова. Мога да разбера защо Миси е поела такъв риск.

Лицето на Мелиса пламна от точността на неговото предположение.

— Това, което допускате, господин Шмидт, е напълно немислимо. Миси… т.е. аз нямам причина да се впусна в такава лудория. Освен това, след като не съм Миси, защо всеки ме приема за нея?

Той помълча за момент, после каза:

— Защото всички отчаяно искат да повярват, че ти си тя.

Мелиса се опита да се изсмее, но гласът й изписка във фалцет.

— Господин Шмидт, уверявам ви, че си измисляте.

— Ни най-малко — той прие играта и пристъпи по-напред. — Не се притеснявай, няма да разпилея бобените зърна.

— Но няма никакви зърна за…

— Балони!

Тя се замисли за момент, като търсеше общото между зърната и балоните. Накрая каза:

— Ако това, което казвате, наистина е така, господин Шмидт, защо не кажете истината и на другите?

Той се усмихна.

— Защото ти си едно добро момиче, госпожице Мелиса, или която и да си. Тази вечер видях най-малко петима от гостите да те гледат с изключителна любов и преданост.

Мелиса прехапа устни.

— Какво ще стане, ако… това, което казвате, е вярно? Какво от това, ако поради чудата приумица на съдбата двама души са били разменени?

Той замълча за момент.

— Имаш предвид трайно разместване?

— Може би безвъзвратно.

Той подсвирна.

— По дяволите. Искаш да кажеш, че двама души са живи и здрави, но са сменили местата си? Както правят в киното?

Мелиса нямаше представа за какво говори той въпреки това добави:

— На каква личност ви приличам?

— Изглежда, ти си там, където трябва да бъдеш. Затова защо да не се радваме? Всички тук са луди по тебе. Ти също си щастлива, нали?

— Да… но може ли да търся щастието за чужда сметка?

Той тръсна глава.

— Ако се притесняваш за Миси, сигурен съм, че където и да е, тя ще се оправи.

Мелиса беше напълно смаяна. Джордж се обърна и влезе в къщата.

 

 

Когато гостите започнаха да се разотиват, Джеф помоли негово преосвещенство и госпожа Уайт да изпратят майка му, тъй като им беше на път. Искаше да бъде още малко с Мелиса. След като останаха сами, двамата се разходиха около басейна.

— Вечерта беше великолепна — прошепна Джеф, като стискаше ръката й. — Но едно нещо би я направило по-хубава.

Тя се наслаждаваше на хубавите му черти, осветявани от лампите около басейна.

— Съобщението за нашата сватба?

— Ти си медиум — подразни я Джеф.

Тя извъртя очи.

— Наистина трябва да съм малоумна, за да не разбера някои очевидни намеци.

Той се усмихна и очарователните му трапчинки се появиха.

— Кой знае? Може би, ако ти извия ръцете, ще се предадеш?

— О, Джеф! — тя го изгледа неуверено. — Толкова много неща обичам тук, но не съм сигурна, че още дълго ще издържа тази неизвестност.

Почувства пръстите му напрегнати върху своите.

— Какво искаш да кажеш?

Тя въздъхна.

— Джордж Шмидт знае, че не съм Миси.

— Какво? — спря изведнъж Джеф. — Разкажи ми за какво говорихте?

— Той ме изобличи тази вечер. Каза, че съм напълно различна от нея, че дори съм по-млада и че не е глупак, за да се опитвам да го заблуждавам.

— По дяволите — възкликна Джеф.

— Каза ми, че останалите не си задават въпроса дали съм Миси, просто защото много желаят да повярват, че съм истинската Миси.

Джеф кимна навъсен.

— Това е вярно. Трябва да поговоря с Джордж.

— Не се безпокой. Той каза, че няма да бъде този, който ще хвърли балона.

Той се усмихна.

— Искаш да кажеш да разпилее бобените зърна?

— Нещо такова… — тя млъкна. Изражението й беше доста загрижено. — Не виждаш ли колко тъжно е това?

— Какво искаш да кажеш?

— Никой не иска Миси обратно.

Той се намръщи.

— Ако наистина е така, то тя сама си е виновна.

— Но аз наистина мисля, че не сме справедливи към нея — продължи сериозна Мелиса. — Дори и Джордж. Той допуска, че не съм измамница, но, изглежда, не го е грижа, какво е станало с нея. Пръстът си няма да мръдне, за да й помогне. Това включва и факта, че няма да каже истината на майка и татко.

Той я прегърна силно.

— Любима, мисля, че прекалено се задълбочаваш. Съдбата те донесе тук и ни събра заедно. Защо просто не се радваме?

Тя въздъхна измъчена.

— Това, което Джордж каза, е много хубаво, но аз все още се тревожа.

Той притисна ръката и до сърцето си.

— Остави проблемите си тук, живот мои — трескаво прошепна той. — Обещавам да се погрижа за тях.

Джеф я придърпа в сянката на близкото бунгало и я целуна страстно. Мелиса отвърна пламенно на целувката му. Наслаждаваше се на аромата му, на вкуса и топлината на устните му.

След малко спряха да се целуват, за да си поемат дъх. Прегърнати гледаха водата.

— Ако не беше толкова студено, бих ти предложил да се натопим — прошепна той.

Очите й станаха огромни.

— И да облека един от онези скандални бански костюми?

Той й намигна важно.

— Бихме могли да го направим и без него.

Тя беше поразена.

— Дали това означава същото, което си мисля?

— Разбира се! — когато тя възкликна, той докосна върха на носа й с пръст и добави: — Скоро ще ти купим бикини.

Тя тръсна глава упорито.

— Джефри, успях да се приспособя към условията на двадесети век, но никога няма да сложа върху себе си това крайно неприлично бельо.

— Никога? Хайде да се обзаложим — подразни я той. Притисна я до близката колона и започна да я гъделичка. Тя изписка и се напрегна да се пребори, но, извивайки се, неволно се притисна към него. Веднага след това борбата спря.

Джеф я хвана за раменете и я притисна към колоната. Тя почувства силното пулсиране на неговата мъжественост. Погледът му сякаш я пронизваше. Никога не беше я гледал толкова особено. Сякаш в този момент беше готов да я погълне.

— Мелиса, омъжи се за мен! — прошепна дрезгаво той. Наведе се развълнуван и започна да я целува по лицето. — Моля те, кажи, че ще го направиш! Мисля, че ако скоро не те притежавам, просто ще умра!

— Зная, Джеф. Чувствам се по същия начин — отговори, останала без дъх, тя. — Но защо не искаш да разбереш? Не мога да се обвържа истински с теб, преди да съм се уверила, че Миси е щастлива.

Той тежко въздъхна и погледна към вратата на близкото бунгало.

— Тогава искам да се любим, мила — настояваше дрезгаво той. Пръстите му играеха в косата й. — Ако времето или съдбата ни разделят… ще ни остане поне това преживяване.

— О, Джеф! — сърцето на Мелиса преливаше от любов и печал. — Трябва да разбереш, че всъщност аз все още принадлежа на Фейбиан.

— Да върви по дяволите Фейбиан Фонтено! — извика бурно той и обви лицето й с ръце. — Бих умрял, но не бих позволил на този негодник да те докосне! Ти си моя, Мелиса. Моя… Никога недей да забравяш това.

Джеф я целуна жадно. Езикът му проникна дълбоко в устата й.

Тя започна да стене от удоволствие — беше изпълнена с любов и желание. Това чувство беше по-силно от верността към семейството и съвестта, която я теглеше към миналото. Копнежът по него й причиняваше почти физическа болка. Сърцето й биеше до пръсване. Всеки неин дъх го поглъщаше. Женската й същност жадуваше за мъжката му топлина. Пръстите й блуждаеха по гърба му. Устните зовяха името му.

Когато я дръпна към кабината, тя все още се колебаеше. Джеф заобиколи до близкия стол, седна и я сложи на коленете си. Тя почувства стегнатите мускули на бедрата му, възбудената му мъжка сила, която се притискаше към нея. Разбра, че ще му се отдаде, ако ще и след това да умре.

— Какво има, любима? — придумваше я нежно той, като я притискаше към себе си и я целуваше по лицето — Да не би да се страхуваш, защото си девствена? Защото ти е за пръв път?

Малко беше да се каже, че е изплашена. Беше толкова развълнувана, че почти не можеше да диша.

— Не се страхувам от теб, Джеф — прошепна тя.

Почувства го, че се напрегна.

— Само не ми казвай, че Фонтено те е насилил да…

Тя поклати глава упорито.

— Не, никога не се е опитвал да ме насилва.

— Тогава какво има, любима? — попита той, като целуваше шията й.

Тя въздъхна тежко и преплете пръсти с неговите.

— Досега никога не съм го правила.

— Знам това.

— Искам да кажа… както на тебе ти се иска. Може би ще сбъркам нещо?

— Нима нашата любов е грешна? — попита той, а в гласа му се долови болка.

Измъченият й поглед срещна неговия.

— Разбира се, не, любими. Не би могла да бъде. Но може би…

— Да?

— Знам, че аз и моите приятелки са… не са… — нещастно заекна тя.

— Какви?

Тя се отдръпна и го погледна тъжно.

— Аз не съм сексуално освободена жена, Джефри. Може би ще те разочаровам.

Когато той започна да се залива от смях, тя съвсем се обърка. Разроши косите й и каза:

— Скъпа, трябва да знаеш, че досега не са успели да ме заинтересуват сексуално освободените жени.

Тя грейна щастлива.

— Наистина ли, Джеф. Тогава искаш да кажеш…

Той я щипна по носа.

— Искам да кажа, че много повече ми харесва да похитя една целомъдрена жена от деветнадесети век.

Очите й станаха огромни.

— Това означава ли, че ти си похитител на млади жени, Джефри?

— Само на една млада жена — цялата му шеговитост изчезна. Целуна я отново. — Отдай ми се, ангел — прошепна той. — Кажи ми, че от този момент ще бъдеш моя. Довери ми се, любима!

Мелиса не можеше да устои на пламенните му молби. Той беше прав. Ако съдбата ги раздели, те щяха да пазят спомена за тази нощ в сърцата си.

— Вярвам ти, Джеф? — прошепна му тя. — Твоя съм.

Секунди по-късно влязоха в тъмното бунгало. Джеф пусна резето. Вътре имаше само маса, столове и няколко шезлонга. Стените от трите страни бяха солидни. Предната беше цялата в прозорци, от които струяха снопове светлина.

— Ще бъдем ли… спокойни тук — попита тя.

— Да, скъпа. Вратата е заключена, а и никои няма да дойде — той се засмя сухо. — Всъщност Миси от време на време ме е водила тук и знам, че е безопасно.

Тя застина в ръцете му.

— Нима вие с нея някога…

— Не!

— Радвам се — каза тя, а след това бързо добави — Не искам да кажа, че имам някакво право да те обвинявам за живота ти преди…

Той я притисна до себе си и каза пламенно.

— Чуй ме, Мелиса, и никога не забравяй това: преди да се появиш тук, за мен нямаше живот.

Целува я толкова дълго, че тя се разрида от щастие.

В стаята беше хладно, но никой не забелязваше. Две сребърни сенки, вплели устни и тела, тръпнеха в горещо желание. Стеснителна по природа, Мелиса усети, че няма търпение да се отдаде на мъжа, когото обичаше. Когато Джеф започна да разкопчава роклята й, пръстите й автоматично посегнаха към копчетата на ризата му. Той свали роклята й внимателно и я постави на стола. Старателно подреди и ризата си, и се обърна отново към нея. Устните му покриха с целувки тялото й, докато сваляше бикините, сутиена, чорапогащите, обувките.

Тя трепереше от възбуда и милваше гърдите му, врата му, мъжественото му лице.

След като я съблече, Джеф се отдръпна и започна да я гледа на оскъдната светлина.

— Господи, ти си невероятно красива — прошепна той.

Наведе се над нея и притисна устни към голите й гърди. Цялото й тяло се наелектризира.

— Добре ли си, любима? — попита той…

Езикът му пърхаше върху напрегнатите й зърна.

— О, да — задъха се тя, вплела пръсти в копринената му коса. — Това е нещо, което никога не съм чувствала преди. Прилича на лудост… Най-сладката лудост, която тялото може да усети.

— Знам, скъпа.

Когато той впи устни в гърдите й, лек вик се отрони от нея. Дори лудостта не можеше да се сравни с необузданата възбуда и мъчителното желание, което я обхвана. Притискаше се към чудесната му топлина. Беше двойно възнаградена — устните му се впиха по-дълбоко в плътта й, а пръстите му се плъзнаха надолу и се загубиха в най-интимните й части.

Мъчителен стон се изтръгна от гърлото му, когато почувства нейната влажна готовност. Притегли я към близкия шезлонг и я положи под себе си.

Голите му гърди бяха божествени. Толкова горещи. Премазваха възбудените й зърна. Целуваше я все по-страстно, докато откопчаваше колана и сваляше ципа на панталоните си. Гласът му беше дрезгав.

— Скъпа, мисля, че не мога да чакам!

Въпреки че всяка частичка от нея се стремеше към него, в последната минута я връхлетяха съмнения.

— Джеф, бихме ли могли…?

— Какво бихме ли могли, мила? — достигна до нея полузашеметеният му отговор.

— Чудех се… Човечеството е достигнало такива постижения. Няма ли начин да се предпазим от забременяване?

Застанал нащрек, Джеф гледаше към нея сериозно.

— Не си ли чела нещо по този въпрос?

Тя пламна.

— Всъщност дамите никога не биха… Добре, когато достигах до… — тя се покашля нещастно, — интимните отношения между мъжа и жената, когато четях, аз винаги отклонявах поглед.

Въпреки че беше много възбуден, Джеф се усмихна. Целуна крайчеца на устните й и попита дрезгаво:

— Не искаш ли моето дете, ангел мой?

Тя въздъхна от удоволствие, когато почувства неговата мъжественост, твърда като камък, да се притиска към нея.

— О, да, любими. Но понеже нещата са толкова крехки… Мислех си, че е по-добре… Има ли начин, Джеф?

Джеф се взираше надолу към нея. Сърцето му преливаше от любов и желание към жената, върнала отново живота за него. Изтръпваше при мисълта, че би могла да го напусне някой ден. Отново си припомни за петнадесети май, деня, когато тя трябваше да се омъжи за Фейбиан Фонтено. Съдбоносната дата, на която би могъл да я загуби. Едно дете би могло да ги свърже. Ако беше бременна, може би щеше да остане…

— Джеф?

Той се взря отново в разширените й, доверчиви очи. По дяволите щеше да гори в пъкъла за това.

— Съжалявам, любима. Предполагам, че трябва да оставим съдбата да реши — прошепна той.

Плъзна ръце под бедрата й и ги повдигна към себе си. Прилепил устни до нейните, той проникна бавно в горещата й, тясна вътрешност. Беше божествено. С огромно напрежение, той обузда един силен подтик. Не преставаше да шепне утешителни думи.

Въпреки нежността му, неговата гореща сила сякаш усука вътрешностите й. Почувства силна болка, но и удоволствие, че се е отдала на мъжа, когото обича. Вкопчи пръсти в раменете му и извика, когато загуби целомъдреността си.

Той я целуваше нежно и се движеше бавно в нея.

— Обичам те — прошепна той, проникнал най-сетне изцяло в нея.

— Аз също те обичам — отговори тя, като се притискаше към него.

— Това, което ми даде тази вечер — добави той дрезгаво, — ще блести в душата ми вечно.

— Това, което ми даде ти — отговори тя, — изпълни сърцето ми до края на дните ми.

Когато я целуна отново, той почувства, че лицето й е влажно.

Мелиса прославяше чудната страст на Джеф. Болката се изгуби в чувството на прелестно съединяване. Когато започна да се движи в нея, тя извика от напрежение. Повдигна се да го целуне жадно. Той отговори с няколко дълбоки тласъка, които възпламениха екстаза в нея.

Гласът му дойде дрезгав и измъчен.

— Не би трябвало… Можех да те нараня… Не мога да се спра.

— Не спирай, любими — подтикна го тя.

След това чу неговия лудешки вик. Устните му я задушиха. Слабините му притискаха нейните, донасяйки и на двамата неудържим до припадък екстаз… след който дойде покоят и чудото на отрезвяването.

 

 

Много по-късно, когато Мелиса се прибра в тъмната къща, застана срещу централната колона и видя нещастния образ в малахитовия овал. Миси и се заканваше с пръст и бълваше сърдити думи. Мелиса не можеше да ги чуе, но се досещаше за тяхното съдържание.

— Какво да правя? — извика Мелиса.

— Махни ме оттук — крещеше Миси вбесена. Стоеше до централната колона. Опитваше се да се свърже с братовчедката си, от която я разделяха сто и четиридесет години.

— Не можеш ли да разбереш какво ти казвам, глупачке? Трябва да ми помогнеш да се измъкна оттук! О, по дяволите, ти не можеш да ме чуеш!

Миси се втурна нагоре по стълбите и прекара нощта в неутешими ридания.