Еужени Рейли
Двойна сватба (26)

Глава 26

През следващите две седмици Джеф и Мелиса продължиха да прекарват заедно всяка свободна минута. Споделяха живота си и дискутираха различията в своите времена. Прекарваха щастливи часове в лятната вила. Вечеряха заедно, ходеха на кино и театър. Постепенно Джеф приближаваше Мелиса към центъра на Мемфис. Пътуваха по магистралата, за да може тя да привикне с високите постройки, устремени към небето. Въпреки че я плашеше голямата скорост, тя постепенно започна да харесва модерните пътища и фантастичните постижения на двадесети век.

Мелиса изпитваше чувство за вина, че откъсва Джеф от задълженията му, затова се включи в други дейности, за да не се чувства задължен той да прекарва всеки миг с нея. За разлика от Миси, за която беше досадно да посещава църква. Мелиса беше дълбоко вярваща и стана доброволка на няколко благотворителни дружества. Тъй като „все още не можеше да си спомни как се шофира“, родителите й наеха шофьор. Тя завербува приятелките си — Дженифер, Лайза и Мишел за делото. Отначало трите упорстваха, но не можеха да устоят на учтивото, но твърдо настояване, че и те трябва да допринесат за добруването на човечеството.

Дейността й означаваше много за Мелиса. Постепенно радостта от мисълта, че помага на хората, измести страха от непознатото, но все още живееше като случаен посетител, а не като жител на двадесети век.

От време на време съзираше образа на Миси в малахитовия овал и знаеше, че братовчедка й продължаваше да бъде нещастна, не започна да се примирява, че едва ли има вероятност отново да бъдат разменени.

В хладния следобед на мартенския ден Джеф изведе Мелиса на разходка с колата до центъра на града. Тя оглеждаше със страхопочитание тълпите от хора, носещи се покрай тях, заплашителните небостъргачи.

— Какво държи тези огромни постройки?

Той се усмихна, като завиваше зад ъгъла.

— Стоманени греди и бетон.

— Изумително!

Той хвърляше поглед към гледката около тях. Минаха покрай наказателния съд, концертната зала, кулата на Линкълн. Караха по Бийл стрийт покрай сградата за изкупуване на памук, край площада с неговата буйна растителност и живописни фонтани.

— Бих се обзаложил, че този Мемфис е коренно различен от града, който си оставила зад себе си — каза Джеф.

— Бих казала същото — отговори тя. — Когато напуснах Мемфис, на площада имаше само порутени дървени бараки. Улиците бяха насипани с чакъл и бяха кални. Трябва да призная обаче, че магазините по Бийл стрийт много приличат на тези от моето време.

Той кимна.

— Това е, защото тази улица е съхранена като исторически паметник. Не е променяна от 1920 година. Там се е родил блусът.

— Блус?

— Това е вид музика, станала известна преди всичко с изпълненията на Луис Армстронг и Кинг.

— А, разбирам.

— Трябва да се разходим по нея някоя вечер.

— Би било хубаво — прошепна тя.

Минаваха по централната улица. Мелиса се възхищаваше на чудните мостове над Мисисипи. Хвърли поглед към развлекателния парк, известен под името „Тинестия остров“. Този остров, както й обясни Джеф, бил пясъчен насип, образувал се около заседнал кораб в началото на века. Той липсваше в познатия й Мемфис.

— Толкова много промени — изпъшка тя, като клатеше глава. — Всички тези години… и ужасната война. Това ме кара да се замисля как се е справило моето семейство.

— Ако са напуснали Мемфис преди 1860 година, сигурен съм, че са били добре — увери я той, а след кратко колебание добави: — Липсват ли ти твоите съвременници?

Тя прехапа устни.

— Ще ти прозвучи ужасно, но…

— Не, моля те, кажи ми!

Тя пое дълбоко дъх.

— Обичам много родителите си, Джеф. Но ние бяхме толкова различни, че не ми липсват особено. Разбираш ли ме?

— Напълно. Като знам, че една от причините за това е, че ти се чувстваш щастлива тук.

Тя се усмихна унило.

— Само че щастието ми принадлежи на друга.

Двамата мрачно замълчаха. Джеф караше към хотела, където щяха да обядват. Думите на Мелиса го накараха да се почувства виновен. Не й беше казал за проучванията, които беше предприел, след като разбра, че е дошла от друг век. Беше помолил Милдред Рийд да събере повече информация за семейство Монтгомъри от петдесетте години на деветнадесети век. Въпреки че все още нямаше нищо конкретно, Милдред беше открила удивителен отчайващ факт — Мелиса Монтгомъри беше се омъжила за Фейбиан Фонтено на 15 май 1852 година.

Откритието беше шокиращо за Джеф и той си зададе съдбовния въпрос: коя Мелиса се беше омъжила за Фонтено? Дали Миси Монроу, или милата, нежна жена, която сега обичаше от цялото си сърце?

Джеф погледна към Мелиса. Изглеждаше толкова хубава, крехка и уязвима, седнала до него. Дали скоро щеше да я забрави? Вече не се съмняваше, че тя е пропътувала през времето. Тя и Миси бяха разменили местата си с дистанция от сто и четиридесет години. Предчувстваше, че ако загуби Мелиса, това щеше да се случи преди петнадесети май. Това число пулсираше в ума му като съдбоносна дата, която той на всяка цена трябваше да изпревари и да се ожени за Мелиса.

Спряха пред стилен, модерен хотел. Усмихнат портиер отвори вратата на Мелиса, а един прислужник приближи до вратата на Джеф, за да паркира колата. Джеф излезе, даде бакшиш и поведе Мелиса към входната врата.

— Тук ли ще се храним? — попита тя като гледаше ужасена, докато преминаваха през въртящата се стъклена врата.

— Да, мисля да се изкачим на ресторанта на покрива.

Мелиса се взираше поразена към просторното преддверие, цялото в зеленина около красивите фонтани.

— На покрива? Но как ще стигнем до там?

— С асансьора, глупачето ми — като видя, че лицето й пребледня, добави: — Хайде, мила, все някога трябва да опознаеш и тях. Те са напълно безопасни.

Завиха по коридора и стигнаха до затворените сиви врати на асансьора. Джеф натисна едно копче и Мелиса разшири очи, когато двойните врати се разделиха.

— Кой направи това? — попита тя, оглеждайки се страхливо наоколо да открие кой беше отворил вратите.

— Никой — отговори той, като я притегли нежно в кабината. — Става автоматично. Вратите реагират на електронните бутони, които натиснах.

Тя преглътна на сухо, когато се озоваха вътре.

— На гърба на кабината има стъкло!

Той се изсмя.

— Мисля, че това ще ти хареса, мила. Можеш да гледаш навън, докато се изкачваме.

— О, боже господи!

Мелиса се вкопчи в ръката на Джеф, когато се раздвижиха. Изкачваха се със смайваща бързина. Очите й бяха огромни, докато гледаха как фонтаните ставаха все по-малки.

— Добре ли си, мила? — попита я нежно той.

— Чувствам се така, сякаш съм оставила стомаха си долу — оплака се тя.

— Всеки се чувства така първия път.

— Толкова е необикновено. Сигурна съм, че никога няма да свикна с фантастичните постижения на този век.

Той се усмихна. Когато пристигнаха, я поведе по покрития с килим коридор.

— Справяш се много добре. Следващото нещо, което ще направя, е да те кача на самолет.

— Имаш предвид една от онези огромни птици, които пренасят хора по небето? — възкликна тя.

— Същите. Искам да ти покажа света. Можем да летим до някое романтично кътче… например в Париж… за нашия меден месец.

Мелиса беше доста смутена, когато влязоха в затъмнения, елегантен ресторант. Салонният управител им посочи маса близо до стъклената стена. Докато Джеф поръчваше питиета. Мелиса се взираше удивена към центъра на Мемфис, разпрострян под тях, и към Мисисипи в далечината.

— Какво е това? — попита тя Джеф малко по-късно, когато сервитьорът постави пред тях бутилка шампанско и две чаши.

Джеф и намигна, когато сервитьорът започна да пълни чашите.

— „Дом Периньон“, мила.

— Но аз не пия алкохол — прошепна тя.

— Не и в специални случаи — подразни я той.

Тя се усмихна.

— Днешният ден специален ли е?

— Искрено се надявам да е така.

Тя повдигна чашата си.

— Тогава мисля, че мога да направя изключение.

— За нас — каза Джеф и вдигна своята чаша.

След като се чукнаха, Джеф извади черна кутийка от кадифе и усмихнат и я подаде. Мелиса го погледна смутено и я отвори.

— О, Джеф! — възкликна тя.

В обвитата със сатен кутийка се намираше най-красивият диамантен пръстен, който някога беше виждала.

— Харесва ли ти, любима? — попита той нетърпеливо.

— Прекрасен е — отговори тя и бързо добави: — Но не мога да го приема.

— Разбира се, че можеш! — извика възмутен Джеф. — Купих този пръстен в чест на много важно събитие.

— Какво събитие?

Той взе ръката й и я погледна в очите.

— Това е годежен пръстен, любима. Когато един мъж и една жена решат да се оженят, мъжът го подарява на жената като символ на тяхното вричане един на друг. Сватбеният пръстен се дарява в деня на сватбата.

— Разбирам — прошепна тя, обхваната от мъчително чувство на радост и тъга. — Прекрасна традиция.

— Щастлив съм, че мислиш така — и добави с нотка на горчивина: — Миси намираше обичая с годежния пръстен за глупав. Предпочиташе само обикновена златна верижка в сватбения ден — Джеф бързо й изпрати една усмивка. — Но аз толкова искам да го приемеш… и да определим нова дата за нашата сватба.

— О, Джеф! — изражението на Мелиса беше унило. — Нищо друго не бих искала повече от това. Но не можеш ли да разбереш, че ми е невъзможно да обещая да се омъжа за теб?

— Отново ли се връщаш на невероятния си план за смяна на местата с Миси? — ядосан попита Джеф. — Не можа ли да разбереш, че дори и да си права, практически той няма начин да се осъществи?

Мелиса се намръщи.

— Не съм сигурна. Прочетох книгата на господин Уелс „Машината на времето“…

Джеф я прекъсна през смях.

— Това е чиста фантастика. Както съм ти казвал, сега е двадесети век. Учените още не са открили начин за пътуване през времето.

— Но ако Миси открие път? — вметна твърдо тя. — Аз трябва да съм готова.

Той въздъхна.

— Добре. Но защо си мисля, че вашата размяна е била някаква изумителна чудатост, която никога няма да се повтори?

— Може би е така — очите й го умоляваха. — Но аз трябва да й дам възможност да си върне живота обратно.

— И да жертваш единственото щастие, което някога си познала?

— Джеф, говорили сме много пъти за това. Този живот не е мой. Той принадлежи на Миси. Мога да го задържа само с нейно позволение.

— По дяволите! — като видя загриженото й лице, той бързо хвана ръката й. — Съжалявам, мила. Много искам да се омъжиш за мен. Но ако това не стане, за двамата ще останат приятните преживявания.

Тя плачеше. Изглеждаше толкова нещастна.

— Не мога, Джеф. Всъщност аз все още съм сгодена за Фейбиан…

— Ти ще се върнеш при този негодник само през трупа ми! — прекъсна я ядосан той. — Не знаеш ли, че само като споменеш името му, се вбесявам?

Тя гледаше нещастно надолу.

— Съжалявам, Джеф. Това е въпрос на чест.

— Мелиса, сложи моя пръстен — помоли я той. — Може да съобщим новата дата на сватбата на вечерята, която дават твоите родители след две седмици.

Тя го погледна тъжно.

— Джеф, ще нося пръстена ти, ако това ще те направи щастлив. Но не можем да насрочим нова дата за сватбата. Трябва да почакам, за да разбера, как се развиват събитията около Миси. Ако тя намери начин да се разменим отново, аз трябва да бъда готова… да те напусна, мили — последните й думи бяха пропити със сълзи.

Челюстите му се стегнаха сурово, той сложи пръстена на ръката й и заяви страстно:

— Не и докато дишам!

— О, Джеф, понякога ми се иска никога да не бях идвала тук.

— Но защо?

— Защото ти причинявам такива страдания.

Той се пресегна да изтрие сълзите й.

— Любима, не искам да говориш така. Толкова съм щастлив, че те познавам. Ти си толкова нежна, мила, просто чудесна. Ти си жената на моите мечти. Единственият проблем е, че е прекалено хубаво, за да бъде истина. Понякога като че ли ми се иска да си малко по-егоистична, каквато беше Миси, но тогава нямаше да те обичам толкова много.

— Наистина не би могъл — каза тя развълнувана. — Ти също си човек на честта. Ако се замислиш, сигурна съм, че ще се съгласиш, че това е единствената ми възможност.

Джеф повдигна ръката й и целуна пръста, на който беше поставил пръстена.

— Ако не бях прекалено голям кавалер — прошепна той дрезгаво, — бих те завел в моята спалня и бих те прелъстил.

Тя го погледна възхитена.

— Ако не бях дама, бих ти позволила.

— Боже господи, Мелиса, какво ще правим?

Двамата се взираха един в друг. Погледите им бяха пълни с любов и страдание… но отговор не намираха…

По-късно, когато напуснаха ресторанта, Джеф стискаше ръката на Мелиса, Той беше човек на честта, но точно сега любовта му към Мелиса, желанието да я задържи до себе си, поглъщаше всичко. Не би могъл да позволи тя да си отиде. Просто не можеше. Нещо повече. Не биваше да й позволява да жертва собственото си щастие заради Миси. Миси се нуждаеше от силен мъж, подобен на Фейбиан Фонтено, повече отколкото сама предполагаше.

Джеф знаеше, че ще се бори за Мелиса с всякакви средства — и честни и непочтени. Тя трябваше да бъде негова, и то преди петнадесети май!