Еужени Рейли
Двойна сватба (24)

Глава 24

Докато Джеф откарваше Мелиса до дома й, главата му щеше да се пръсне от мисли. Малко беше да се каже, че разказът й го изплаши.

Дали беше душевно болна? Дали падането в деня на сватбата беше нанесло трайни нарушения на мозъка й?

Дори да беше болна, той не искаше да се разделя с нея. По-ясно от всеки друг път сега осъзна, че Миси никога не го беше вълнувала, никога не я беше обичал, докато не беше се появила неговата чудесна Мелиса, беше живял без истински да възприема света. Действително ли бе станало това, което тя казваше?

Джеф беше прекалено земен и обикновен, за да приеме такова невероятно нещо като пътуване във времето. Но когато Мелиса заяви пред него, че е била разменена с истинската му годеница, той не устоя. От друга страна, разказът на Мелиса го накара да се замисли. Как би могъл да обясни драстичната промяна у нея: внезапната благост, нежност и спокойствие; малките несъответствия във външността, дребните бръчици бяха изчезнали, сините й очи бяха станали по-дълбоки, устните — по-плътни. Въпреки всичко, ако тази жена не беше Миси, тя толкова много приличаше на нея — сякаш бяха близначки.

Беше много объркан, но едно нещо знаеше със сигурност — не би могъл да понесе да я загуби. Ако тя говореше истината и двете с Миси бяха разменили местата си във времето, тогава, точно както каза тя, би следвало да има вероятност отново да бъдат разменени. Срещу тази възможност се бунтуваше цялата му същност!

Вече на алеята пред къщата, тя колебливо се обърна към него.

— Би ли ме почакал зад къщата? Трябва да взема нещо… да ти покажа нещо… Предпочитам никои да не ни види.

— Разбира се, мила — каза той.

Чувстваше се объркан и заинтригуван.

След няколко минути Мелиса се върна при него във вътрешния двор, подаде му овехтяла фотография и каза простичко:

— Ето. Това съм аз.

Джеф гледаше наелектризиран древната снимка на Мелиса. Беше облечена в сватбената си рокля.

— Велики боже! Ти си права. Това си ти. Но как е възможно? Тази снимка е толкова стара и избледняла. Изглежда, е правена наистина през деветнадесети век.

— Така е — потвърди Мелиса. — Обърни я и прочети какво е написано отзад.

Той пребледня. На гърба на снимката някои беше отбелязал с красив почерк „Мелиса Монтгомъри, 29 февруари 1852 година.“

— О, боже! — възкликна той.

— Сега вярваш ли ми? — попита тя.

— Как бих могъл да не ти вярвам? — с изумление той продължи: — Знаеш ли, сега, като се замисля… спомням си, че Миси ми е споменавала за тази фотография. По нея планираше да ушие сватбената си рокля. Дори спомена за приликата между вас, но не ми я е показвала. Я гледай, двете сте като близначки.

— Знам — каза Мелиса.

— Значи вие двете сте си разменили местата във времето?

Тя кимна сериозно.

— Това е просто смайващо. Двете с Миси сте насрочили сватбите си в един и същи ден, в една и съща къща, в една и съща сватбена рокля…

— В един и същи час — допълни тя.

— Само че с разлика във времето от сто и четиридесет години — довърши той.

— Точно така.

— И, както ми каза, двете сте паднали по стълбите едновременно…

— Точно така.

— И ти смяташ, че тогава е станала размяната?

— Да. Мисля, че трябва да го е направил малахитовият овал.

Той се намръщи.

— Може ли да го погледнем?

Тя прехапа устни, после кимна.

— Докато бях в къщата, забелязах, че майка и татко са излезли. Предполагам, че ще бъде безопасно за нас да говорим вътре.

Джеф стисна ръката й и я попита нежно:

— Не искаш те да узнаят всичко това, нали?

Тя тръсна енергично глава.

— Можеш ли да ме обвиниш?

— Ни най-малко — каза прочувствено той. — Истината само би изплашила Хауард и Шарлот до смърт. А и не съм сигурен, че ще ти повярват.

— Но ти ми вярваш, нали? — попита тя с надежда.

— Да, мила, вярвам ти! — отговорът идеше направо от сърцето му.

В къщата Мелиса се качи по стълбите, за да остави снимката, а Джеф остана до колоната и изучаваше малахитовия овал. Приличаше му на биволско око. Беше невероятен с наситенозеления си цвят и странните концентрични окръжности. Но не забелязваше никакви образи там.

Когато Мелиса слезе, той я попита:

— Значи си виждала лицето на Миси в този камък?

— Да — тя погледна към лъскавата плочка. — Понякога кръговете започват да трепкат и да се разделят. Тогава мога да я видя. Тя е в моята къща от 1852 година и както вече ти казах, е нещастно злочеста.

— Хм — взираше се съсредоточено в камъка той. — Сега нищо не мога да видя.

— Образът невинаги се появява — обясни Мелиса. — Всъщност, виждам я много рядко, но винаги, когато около мен няма никой.

— Предполагам, че причината да я виждаш са вашите чувства. Това странно явление засяга само вас двете.

— И аз предполагам, че е така.

Той взе ръката й.

— Хайде да седнем в салона.

Със загрижени лица седнаха един до друг на дивана.

— Разкажи ми повече за живота, който си оставила назад — помоли Джеф.

— Добре. Родена съм през 1832 година — започна тя.

Той поклати глава изумен.

— Продължавай.

— Тогава Мемфис беше малък крайбрежен град — обясни тя. — Родителите ми се казват Джон и Лавиния Монтгомъри. Отгледаха ме в плантацията за памук на изток от града.

— В тази къща? — допълни той развълнуван.

— На тази земя. Всъщност, докато станах на десет години, живеехме в една стара къща. Тази беше построена през 1842 година. Точно в деня преди сватбата ми вградиха малахитовата плочка върху колоната. Направиха го в чест на изплащането на полицата за къщата.

— А, да! Очарователно хрумване. Разкажи ми как си била отгледана.

Тя се засмя.

— Детството ми беше доста сиво, сравнено с днешните представи. Почти целият ми живот премина в плантацията. Гувернантките ми дадоха елементарни познания по четене и писане. Научиха ме да шия, да плета, да рисувам — изобщо дадоха ми умения, които трябва да притежават всички дами. Най-хубаво беше, когато ни идваха роднини на гости или ние отивахме при тях — тя се усмихна, изпълнена с копнеж. — Веднъж дори пътувахме с параход до Сент Луис. Друг път ходихме до Ню Орлиънс. Повече от времето си до двадесетата година прекарвах в ходене на църква и благотворителна дейност.

Джеф се усмихна.

— Как се променят времената! Разкажи ми за взаимоотношенията с родителите си. Как изглеждаха те?

Мелиса Въздъхна.

— Моите родители са… бяха доста енергични и открити хора. Трябва да призная, че те шокираха доста от жителите на града с някои свои обществени спорове.

— Колко забавно.

— Трябва също да призная, че те сякаш бяха разочаровани от своята дъщеря.

Той видимо се оклюма.

— Разочаровани? Но защо? Та ти си ангел!

Тя се усмихна.

— За теб може да съм ангел, но те ме обвиняваха в липса на смелост. Мисля, че биха предпочели дъщеря като… Миси.

— Сега вече я имат — каза той с печален глас.

— Така изглежда. Мисля, че най-голямата радост в техния живот беше, че Фейбиан Фонтено ще им става зет.

— О, да! Разкажи ми отново за това брачно споразумение.

— Договорът е бил изготвен от двете семейства, когато съм се родила. Това се възприема като свят дълг. Разбираш ли? Родителите на Фейбиан са френски емигранти. Бяха извънредно предани на традициите. Умряха от жълта треска. Мисля, че след тяхната смърт Фейбиан се почувства още по-задължен да спази договора. Плантацията на семейство Фонтено граничи с нашата. Така двете щяха да се обединят.

Джеф я слушаше смаян.

— Точно както и ние с Миси Трябваше да се оженим най-вече по настояване на нашите семейства, за да се обединят фабриката за сачмени лагери на семейство Монроу със завода за стоманени тръби на моето семейство.

Тя кимна.

— Трябва да кажа, че съвпадението е удивително. Между другото, освен заради договора, нямах друга причина да се омъжвам за Фейбиан. Както ти обясних, ние изобщо не си подхождахме. Бях се примирила със съдбата си, но Фейбиан презираше идеята да му стана съпруга.

— Кучият му син! Как би могъл да не те обича?

Погледът й беше едновременно весел и умоляваш.

— Джеф, трябва да разбереш, Фейбиан беше твърде нахален и своенравен. Изобщо не бях подходяща за него. Беше свикнал да се отнася с мен доста грубо, но знам, че се е чувствал виновен. Той не беше лош човек. Просто се дразнеше, че аз се съгласявах с всичко. Бях слаб противник.

— Това не е вярно! — защити я Джеф възмутен.

Тя не успя да прикрие усмивката си.

— Много си мил. Моето мнение е, че Фейбиан се нуждаеше от жена, която да се бори с него и да го постави на мястото му.

Джеф скочи на крака. Очите му преливаха с хумор и разбиране.

— Сега си има Миси!

— Предполагам, че я харесва.

— О, това е възхитително. Бих искал да съм там и да се забавлявам.

— Какво искаш да кажеш?

Обърна се към нея усмихнат:

— Не разбираш ли, Мелиса? Миси — модерна, свободолюбива жена се среща с мъжка егоистична свиня.

Мелиса пребледня.

— Не бих отишла толкова далеч, че да нарека Фейбиан свиня.

Той се усмихна и на бузите му се появиха очарователните трапчинки. Поклати глава.

— Не, ти не разбра. Това е образно название на господарски тип мъж — закрачи из стаята. Изражението му беше триумфиращо. — Страшно ми харесва.

— Кое ти харесва?

Той говореше с нарастваща възбуда.

— Не разбираш ли, мила? Съществуват четирима, чийто живот е напълно объркан. Две двойки, които са принудени от обстоятелствата да се оженят насила. Тогава се намесва съдбата и всичко се оправя.

Тя го погледна недоверчиво.

— Би ли могъл да се изразяваш по-ясно, Джефри?

— Добре. Между теб и родителите ти не е имало разбирателство?

— Да, може би.

— И между теб и годеника ти?

— Определено!

— Но ти обичаш Шарлот и Хауард, нали?

— Те са доста мили.

— И те те обичат?

— Да.

Той пристъпи към нея и хвана ръцете й.

— А ние двамата? Сякаш сме родени един за друг, нали?

Тя се усмихна ослепително.

— О, да!

— Сега да видим Миси. Знаеш ли, че тя също не се разбираше с родителите си?

— Не, но смятам, че е обяснимо: двамата са толкова консервативни и мекушави. Доколкото съм слушала за Миси, тя е била доста непокорна.

— Така е. Тя направо ги тръшкаше в земята.

— О, скъпи!

Той се усмихна.

— Изразявам се образно, мила. Успокои ме.

— А колкото до Миси и мен… Мисля, че тя се държеше точно като твоя Фейбиан. Тя мразеше факта, че винаги се съгласявах с нея. Това обаче не ме засягаше — погледна я в очите и добави със страстен шепот. — Поне тогава.

— Е, какво е твоето мнение?

С блеснали очи Джеф заключи:

— Моето мнение е, че двете с Миси сте имали неподходящи родители и годеници. А сега всичко е наред.

Тя се замисли за момент намръщена.

— Предполагам, че това се отнася само за мен, Джеф. Миси е нещастна. Ако можеше да видиш лицето и…

Той махна с ръка.

— Малко неудобство. Тя ще го надживее.

Мелиса тъжно поклати глава.

— Джеф, обичам те много. Но ти трябва да разбереш, че не може да съществува любов без чест.

— Какво искаш да кажеш? — попита той разтревожен.

Тя се взря в него с ужасяващ фатализъм.

— Въпреки че в миналото бях нещастна, Джон и Лавиния са все още мои родители, а Фейбиан Фонтено — мой годеник.

— Не! — извика той.

Давеха я сълзи, но тя се насили да изрече:

— И ако Миси иска живота си обратно, аз би трябвало да й го върна.

Той я изправи на крака и заговори страстно.

— Мила, ти не може да мислиш така. Кажи не на тази лудост. Нашата любов нищо ли не означава за теб? Би жертвала остатъка от живота си… от нашия живот… заради нея?

Тя гледаше нагоре към него с болка и любов.

— Аз вече ти казах как мисля. Това не е моят живот. Той принадлежи на Миси.

Джеф я гледаше като обезумял.

— Но ти не знаеш как бихте могли да размените местата си отново!

— Това е вярно. Но ако Миси го поиска, трябва да опитам.

Внезапно Джеф се усмихна с нова надежда.

— Има и друга възможност.

— Каква е тя?

— Миси би могла да реши, че и харесва да живее в 1852 година и да поиска да остане там.

Но Мелиса не можеше да повярва в това.

— Мисля, че това е малко вероятно.

Той я стисна за раменете.

— Но какво ще стане, ако тя си промени мнението? Ако тя, подобно на тебе, възприеме новите си родители и годеник?

Мелиса се замисли.

— Ако всички са щастливи, включително и Миси, бих останала тук. При това положение ще бъде честно и почтено.

Джеф въздъхна с облекчение.

— Знаеш ли, ние тук, в настоящето, сме в по-изгодно положение.

— Какво искаш да кажеш?

— Добре. От миналото Миси не може да види в бъдещето това, което се случва тук, след като тя напусна 1992 година. Ние, от друга страна, можем да погледнем назад, там, където тя живее сега.

— Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш — объркана каза Мелиса.

— Все трябва да има документи, които да ни подскажат дали Миси е останала в миналото.

Мелиса се замисли и поклати глава.

— Ако допуснем, че наистина Миси е останала на моето място, как биха могли да ни помогнат писмени документи? Как можем да бъдем сигурни, че двете не сме били разменени отново? Ако например документите се отнасят за Мелиса Монтгомъри, как ще знаем, че това съм аз, а не Миси?

— По дяволите, права си.

— Между другото, много скоро след като пристигнах тук, майка ми ми каза, че семейство Монтгомъри е напуснало Мемфис през 1860 година.

Джеф изпука пръсти.

— Чудя се дали Миси не ги е предупредила за войната?

— Какво искаш да кажеш?

— Миси знае всичко за годините между двете събития. Ако е останала в миналото, сигурен съм, че ги е предупредила за Гражданската война. Фактът, че семейството ти се е преместило преди 1860 година, ме убеждава, че Миси е останала.

Мелиса поклати глава.

— Не е задължително.

— Защо не?

— Е, ако аз се върна в миналото, след като знам всичко, което ще се случи, сигурно бих направила същото.

Той въздъхна.

— Отново си права. Все пак трябва да има нещо…

— Майка ми каза, че почти не са останали семейни документи. Те с баща ми се завърнали тук, след като се оженили, едва преди двадесетина години. Семейството притежава само няколко стари писма. Баща ми ги е писал някога. Всъщност наскоро ги прочетох.

— Така ли? Трябва да ги видя — извика възбудено той.

Тя кимна.

— Разбира се. Сигурно ще ги намериш за интересни, но са писани, преди да бъдем разменени с Миси — тя въздъхна нещастно — Знам, че няма начин да открием отговора на въпросите, които ни вълнуват.

Джеф изпъшка и я притисна силно към себе си.

— Все пак по някакъв начин трябва да успеем.

По-късно, когато Джеф се прибираше, все още беше объркан. Вече не се съмняваше, че Мелиса наистина беше разменила мястото си във времето с истинската му годеница — Миси Монроу. Беше едновременно объркан и измъчен. Най-страшният въпрос беше дали Мелиса, която толкова обичаше, щеше да остане с него.

Мелиса нямаше голямо доверие в документите, но Джеф вярваше, че някъде трябваше да има повече информация за семейство Монтгомъри от 1850 година. Някои документи можеха да докажат дали Миси… или Мелиса е останала в миналото. Доколкото познаваше Миси, тя щеше да остави неизличима следа, в които и години да живееше. Ако е останала в миналото, трябваше да съществува някакво доказателство.

Майка му беше приятелка с изтъкната местна генеаложка. Може би щеше да открие някаква информация за историята на семейство Монтгомъри — Монроу.

Трябваше ли да сподели с Мелиса своето намерение? Твърдо тръсна глава. По-добре да премълчи. Ако новините, които открие, са лоши, би предпочел да ги запази за себе си. Искаше да попречи истината да стигне до нея. Това не беше егоизъм — прекалено много обичаше Мелиса, за да я тревожи.