Еужени Рейли
Двойна сватба (23)

Глава 23

— О, скъпа! — прошепна Мелиса.

Джеф току-що я беше изпратил след срещата им и сега тя стоеше до централната колона. Видя Миси да се взира застрашително и да крещи. Мелиса не можеше да чуе думите и. Но беше ясно какво означават.

През изминалите няколко дена беше виждала няколко пъти сърдитото изражение на Миси. Образът й напомняше, че животът, който живееше, не беше нейния. Когато ликът в малахита избледня, Мелиса изтръпна.

О, небеса! Миси изглеждаше толкова нещастна. Мелиса чувстваше, че трябва да каже истината на Джеф. Двамата трябваше да измъкнат нещастното момиче от този ад.

Но това означаваше, че тя трябва да се върне обратно в 1852 година, а не й се искаше. Чувството й за отговорност обаче й напомняше, че трябва да помогне на братовчедка си. Щом Миси не беше щастлива, честно ли беше тя да се вижда с Джеф? Да подхранва неговата любов, а в същото време да мисли за бягство.

Бедният Джеф! Двамата прекарваха заедно в лятната вила всеки свободен миг. Седяха един до друг на верандата, държаха си ръцете, целуваха се и четяха стихове. Все повече се опознаваха и се влюбваха.

Беше ли обречена любовта им? Какво не би дала, за да разбере.

На следващия ден следобед Мелиса седеше до Джеф на верандата в лятната вила облечена в тънка блуза с дълги ръкави, цветна щампована пола и леки кожени обувки.

Мелиса все още се страхуваше от града. Плашеха я стоманените небостъргачи в центъра на Мемфис, но започна да посещава магазинчета в предградията, окуражавана от майка си и приятелките, с чиято помощ започна да си купува нови дрехи в нежна, женствена линия. Категорично беше отказала на Лайза да накъдри косата си. Носеше я спусната върху раменете. Дори беше започнала леко да се гримира. Когато попита Джеф дали харесва промените в нея, той й се усмихна и я увери, че всичко, което тя прави, е хубаво за него и че ще я хареса дори да се облече в стар зеблен чувал.

Сега тя му се любуваше. Изглеждаше толкова хубав в небесносиния си пуловер и бежови панталони. Слънчевите лъчи на свежия пролетен ден проблясваха в гъстата му коса. Върху коленете му бяха натрупани книги, подвързани в кожени корици. Любовни стихове.

Как го боготвореше тя! Дали блажените й мигове скоро щяха да свършат…

Той вдигна очи и забеляза тревогата й.

— Какво има, мила?

Мелиса стана и започна да се разхожда наоколо, загледана към Мисисипи, където един шлеп се носеше тежко по блестящите води. Въздухът беше наситен с аромата на влажна пръст. Не, не се чувстваше готова да му каже истината.

— Напоследък прочетох доста… ти знаеш, за изчезналите години.

— О, да.

Тя се обърна към него.

— Живеем в много странен и жесток свят, Джеф Съседи се крадат един друг, хората се избиват от алчност, младежите смучат бонбони…

— Искаш да кажеш кокаин?

Тя кимна мрачно.

— Това е невероятно зло.

Той стана и се доближи до нея.

— Знам, мила, но мислила ли си, че ние можем да направим света по-добър?

Тя го погледна обнадеждена.

— Мислиш ли, че е възможно?

Той взе ръцете й, гласът му преливаше от чувство.

— Преди една година щях да кажа „не“, но след като те намерих… след като се промени… Сега мисля, че всичко е възможно.

Лицето й грейна.

— О, Джеф, чувствам се по същия начин. Убедена съм, че мога да дам много на този свят. Знаеш ли, бихме могли да станем мисионери! — тя се поколеба. — Искам да кажа, ако ти поискаш — „И ако ми бъде позволено да остана тук“ — добави мислено тя.

Той се усмихна.

— Мила, мисля, че това е великолепна идея. Бихме могли да се присъединим към Корпуса на мира или просто да помагаме там, където е нужно.

— Да, би било чудесно.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш на работа?

— Да, както вече казах, ние трябва да оставим…

— Джордж да я върши.

Тя кимна.

Усмихнат, Джеф я поведе обратно към пейката. Отвори книгата с шекспировите сонети и издекламира.

— „Бих те сравнил с летния ден. С теб изкуството е по-красиво, по-възвишено.“

Тя се усмихна.

— Ти преувеличаваш, разбира се.

Той я погледна нежно.

— Ни най-малко. Знаеш ли, че понякога пиша стихове? — смутен отклони поглед.

— За Аби? — попита нежно тя.

Тъжният му поглед срещна нейния.

— Да. Съжалявам, че споменах за това.

— Недей. Мисля, че е много хубаво, че си написал стихове за нея. Ще дойде време да напишеш и други.

В гласа му прозвуча силно чувство.

— Вече съм написал!

Лицето й светна.

— Написал си стихотворение?

— Да — каза той дрезгаво. — За теб.

Мелиса плесна с ръце.

— О, трябва да го чуя!

— Наистина ли искаш? — попита той колебливо.

— Джефри Далтън, не ме дръж в напрежение!

Той се усмихна и извади от джоба си измачкан лист.

— Нарекъл съм го „Моята Мелиса“.

— О, вече го харесвам! — въодушевено каза тя. — Моля те, чети.

Джеф стана, усмихна й се с любов и зачете на глас.

Моята Мелиса

Ти дойде при мен една сутрин,

като отговор на моите молби.

За щастие, се беше преродила,

Моя Мелиса, моя любима!

 

Утеши душата ми — дълбоко наранена,

освети живота ми — греховно отчаян.

Възкръсна от собствената си пепел,

научи ме пак да обичам.

 

От безразличието ти изтръгна чувства,

в тъмнината намери светлина.

С нежното си сърце ме излекува,

с теб открих отново любовта!

Когато той свърши, Мелиса беше потънала в сълзи.

— О, Джефри, това е най-милото стихотворение, което някога съм слушала!

Той седна на пейката и я притегли към себе си.

— И е написано за най-милата жена, която някога съм познавал.

Седяха дълго прегърнати и споделяха радостта си. Накрая Мелиса изтри сълзите си и каза:

— Стихотворението ти е чудесно. Напомня ми за красивите любовни поеми на Елизабет Барет Браунинг. Толкова романтично беше да пристане на любимия си Робърт Браунинг! Миналата година прочетох най-новите й сонети от Португалия. Бяха направо прекрасни.

— Мелиса! — Джеф внезапно скочи. Беше се втренчил в нея пребледнял. — Сонетите на Елизабет Барет Браунинг са публикувани за пръв път през 1850 година. Ти чуваш ли се какво говориш?

Тя извърна поглед нещастно.

— Съжалявам, Джеф. Знаеш, че съм толкова объркана след падането…

— Не е само това — настоя той. — Има нещо, което не ми казваш. След инцидента си толкова различна. Ако не те познавах добре, бих се заклел, че си някоя друга.

Мелиса дълго се колеба. Чувстваше, че е дошъл моментът да каже всичко на Джеф. Дължеше му го, особено след като беше разкрил душата си пред нея, споделил най-скритите си мисли, чувства и притеснения. Трябваше най-после да сподели тайните на измъченото си сърце.

Тя го погледна в очите.

— Това е истината, Джеф. Аз наистина съм друга жена.

Той се изсмя.

— Шегуваш се?

Тя го изгледа сериозно и бавно поклати глава. Той също се взираше в нея. Най-накрая с глас, изпълнен с ужас, каза:

— О, велики боже! Истина е! Ти наистина мислиш, че си някоя друга.

— Не мисля — поправи го тя. — Аз съм друга, но мисля, че е по-добре да седнеш.

Той се подчини, като клатеше глава изумен и я гледаше недоверчиво.

— Разбрах, че има нещо повече от обикновено объркване. Но това… По дяволите. Трябваше да настоявам да те приемат в болница.

— Джеф, нищо нямаше да направят в болницата. Нищо нямаше да открият и с рентген — каза твърдо тя.

Той въздъхна. Гледаше я със съчувствие.

— Много добре. Тогава би ли ми казала коя мислиш, че си?

Мелиса пое дълбоко дъх.

— Аз съм Мелиса Монтгомъри, роднина на младата жена, която познаваш като Миси.

Той я погледна с подозрение.

— Роднина на Миси? Наистина тези, които са построили семейната къща, са се казвали Монтгомъри.

— Това е моето семейство.

— Боже господи! И ти се опитваш да ми кажеш, че не си Миси Монроу, а нейната далечна братовчедка?

— Точно така.

— Но това е смешно! — изкрещя той. — Приличаш прекалено много на Миси, за да бъдеш друга.

— Джефри, уверявам те, че говоря истината.

Той поклати глава все още невярващ.

— Мелиса, не може да бъдеш друга! Това е направо невъзможно… — внезапно млъкна. — Сега, като се вглеждам в тебе, мисля, че има някои незначителни физически разлики, бръчките около очите ти са изчезнали например, но това още нищо не значи.

Тя кимна.

— Това е, защото аз съм с пет години по-млада от Миси. Тя беше на двадесет и пет, а аз — на двадесет.

Той се обърка още повече.

— Значи ти си далечна роднина от… кога?

Тя пое дъх и изрече набързо:

— От преди сто и четиридесет години.

Джеф скочи на крака.

— Не ме прави на глупав!

Тя отново поклати глава.

Джеф се ядоса.

— Но това е невероятно. Не е възможно да си дошла от миналия век. Как си се озовала тук? Между другото, щом ти си тук, къде е Миси?

Мелиса прехапа устни.

— Доколкото мога да си обясня, тя заема моето място в 1852 година.

— Какво? — изкрещя той.

— Джеф, моля те да седнеш. Позволи ми да ти обясня.

— Мелиса, това е абсурдно! Ти наистина страдаш от необратими изменения в мозъка си след падането!

— Джеф, уверявам те, че съм напълно здрава. Ще се опиташ ли просто да ми се довериш за момент? Или поне да изслушаш обясненията ми?

— Много добре — изпъшка Джеф и седна.

Тя стана и закрачи около пейката.

— Само преди няколко седмици аз живеех в 1852 година, в същата къща, в която живеят сега Монроу. Земите ни бяха по-обширни. Имахме плантация за памук.

Джеф беше изумен.

— Това е истина. Къщата, където Миси… ти живееш, е била част от плантация. Но ти не знаеше това.

Тя въздъхна.

— Аз трябваше да се омъжа за човек, когото не обичах, за човек, избран от родителите ми. В утрото на сватбата, на двадесет и девети февруари…

— Имаш предвид двадесет и девети февруари 1852 година? — прекъсна я той.

— Да.

— Но на двадесет и девети февруари трябваше да се омъжи Миси… за мен — възкликна той.

— Именно. Случило се е така, че и двете години — 1852 и 1992 — са високосни.

— Проклятие! — изстена Джеф.

— Предполагам, че Миси и аз сме били облечени в еднакви сватбени рокли.

Джеф изпука пръсти.

— Правилно. Миси беше си ушила копие на… твоята рокля.

— Да. Като че ли започваш да ми вярваш, Джеф?

Той скръсти ръце и вирна глава упорито.

— Само съпоставям аргументите.

— Много добре. В утрото на сватбата се чувствах доста мрачна. Разбираш ли, годеникът ми, Фейбиан Фонтено, ми беше казал, че ще ме заведе на сватбено пътешествие в Африка. Искаше да стреля по слонове…

— Този мъж е искал да ловува по време на медения ви месец? Какъв негодник! — изкрещя Джеф.

Мелиса трябваше да скрие усмивката си, предизвикана от възмущението на Джеф.

— Фейбиан беше доста своенравен. Знаех, че той не ме иска за съпруга…

— Бил е идиот тогава.

Тя се засмя.

— Но и двамата бяхме хора на честта. Договорът за тази женитба е бил подписан още при моето раждане. В деня на сватбата си стоях на горния край на стълбите и си мислех: „Бих искала да съм навсякъде, само не и тука“… Следващото нещо, което разбрах, беше, че се спъвам в подгъва на роклята си. Претърколих се надолу по стълбите и ударих главата си в централната колона. След това се събудих тук, в двадесети век.

— Паднала си надолу по стълбите? — повтори Джеф недоверчиво. — Но това се случи и на Миси?

— Зная. Мисля, че точно в този момент сме разменили местата си във времето.

Той тръсна глава.

— Това просто не е за вярване!

— Мисля, че малахитовият овал е осъществил пренасянето.

— Малахитовият овал? — попита той озадачен.

— Да. Той беше прикрепен към колоната в деня преди сватбата. Забелязах, че същият камък стои там и до днес.

Той се намръщи замислен.

— Говориш за плочката от зелен малахит?

— Да.

— Казваш, че е бил поставен там през 1852 година.

— Така е.

— Фантастично — каза Джеф. — Но защо е бил вграден?

— Разбираш ли, моят баща от миналото, Джон Монтгомъри, ми обясни, че този овал е част от истински египетски талисман. Предполага се, че има магически способности. Така че, когато Миси и аз сме ударили главите си в колоната. Е, мисля, че така е станала размяната.

— Господи, боже мой, това е най-необяснимото нещо, което някога съм чувал!

— Вярваш ли ми, Джеф?

Той стана и закрачи. Не беше на себе си. След малко се обърна към нея. Гледаше я с колебание.

— Трябва да бъда честен. От една страна, ми е трудно да повярвам. Но, от друга, как да си обясня невероятната промяна в теб? По характер изобщо не приличаш на Миси. Все едно си съвършено друга жена — поколеба се за момент, после добави: — Изглежда, имаш право.

— О, Джеф! За мен е толкова важно да ми повярваш! — извика тя. — Моля те, не мисли, че съм обезумяла.

Той я прегърна.

— Никога не съм мислил така, любима. Объркана — да, но не и луда. Факт е, че дори и да мислиш, че си някоя друга, ти си точно копие на Миси. Иска ми се да има начин да се убедя, че тази смайваща история е вярна.

Мелиса прехапа устни.

— Дали няма нещо, по което би могъл да ме различиш от Миси? Може би някой белег по рождение.

Той закърши ръце.

— Знаеш ли, имаше доста голяма бенка от вътрешната страна на дясното си бедро.

Лицето на Мелиса пламна.

— Джефри Далтън, по какъв начин си се добрал до толкова интимно място?

Той се засмя.

— Плували сме заедно няколко пъти. Миси… ти беше доста привлекателна по бикини.

— Бикини?

— Бански костюм.

— О-о!

Той погледна надолу.

— Е, Мелиса?

Тя се поколеба за момент. След това, червена като божур, повдигна високо полата си. Той бързо, но внимателно разгледа мястото и вдигна поглед смаян. Тя приглади полата си надолу.

— Да бъда проклет… Няма бенка или друг белег по тебе! — но побърза да добави: — Разбира се, ти би могла да я премахнеш.

— Но не може да няма драскотина или някоя друга следа?

— Правилно — преглътна той. Гледаше я така, сякаш никога не я беше виждал преди. — Боже господи, истина е! Ти си друга! Как е могло да се случи това?

Тя тръсна глава в недоумение.

— И аз бих искала да узная. Наистина знам много малко за такива работи — пътуване във времето! Но като помислиш… всички тези фантастични събития от двадесети век! — като кършеше нервно ръце, Мелиса продължи: — Опитах се да изуча всичко, което мога, Джефри, но имам да правя още толкова много. Чудех се дали човечеството е открило начин за пътуване през времето?

Джеф се усмихна.

— Не още, скъпа, въпреки че различни учени и философи работят по въпроса.

— Разбирам.

Той стисна зъби.

— Преминаването на хора във времето е възможно само изключително в романите на Херберт Уелс, Марк Твен и други.

— Трябва да прочета тези книги.

— Трябва — той се вгледа в нея с ново съмнение. — Мелиса, сигурна ли си, че си дошла тук от миналото столетие? Започвам да вярвам, че си друга, но тази история за пътуване през времето е доста невероятна. Сигурна ли си, че не си дошла просто от друг щат или нещо такова?

Тя се усмихна.

— Не. Кълна се, че съм дошла от друг Мемфис, щата Тенеси. Всъщност, като се върнем в къщата, ще ти покажа нещо, което ще докаже думите ми.

Той въздъхна.

— Много добре, мила. Ще се опитам да бъда търпелив.

— Благодаря ти, Джеф.

Той я гледаше с любов и почуда.

— Не мога да повярвам, че наистина си друга жена!

— Да, аз съм Мелиса, а не Миси.

Внезапно той се усмихна.

— Знаеш ли кое е най-хубавото?

— Кое?

— Никога вече няма да се притеснявам, че ще се промениш отново, че ще загубя такава прекрасна жена, каквато си ти.

При тези думи лицето й помръкна.

— Мелиса? Какво има?

Тя вдигна поглед към него. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не съм ти разказала цялата история, Джеф. Например защо знам, че Миси е заела моето място в миналото.

Той кимна.

— О, да. Моля те, продължи.

— Виждала съм лицето на Миси в малахитовия овал.

— Виждала си лицето и? — възкликна той.

— Да! — извика тя нещастно. — Тя живее моя живот, докато аз живея нейния.

— Искаш да кажеш, че двете действия на драмата текат едновременно, но с дистанция от сто и четиридесет години?

— Да. Точно казано.

— Това е невъзможно!

— О, наистина е така! — изведнъж Мелиса избухна в сълзи. — Разбираш ли, Миси не иска да бъде Мелиса. Всъщност никога не съм виждала по-нещастна жена. Чувствам, че единственото честно нещо е да се опитам… по някакъв начин… да разменим отново местата си.

— Не! — извика Джеф и я притисна силно към себе си, изпълнен с мъка. — Няма да ти позволя да направиш това. Не знам точно как дойде при мен, Мелиса, но знам, че ти ме върна към живота отново. Сега, когато те намерих, не искам да те загубя!

— Джеф — тихо каза тя. — Може би нямаме право на избор?

— Отказвам да повярвам в това! — взе лицето и в длани. — Още толкова много неща ме объркват. Не разбираш ли, че всичко това е направено с някаква цел? Може би е трябвало всички ние да намерим своето място във времето? Миси и аз никога не сме си подхождали. Вие с Фейбиан очевидно също не сте били един за друг.

— Разбирам това — каза Мелиса, изтръпнала от ужас. — Истина е, че намерих своя рай. Но Миси… като че ли е попаднала в ада. Изглежда, не желае да бъде с Фейбиан, както и аз не исках, но не мога да бъда щастлива за нейна сметка. Тя е нещастна, Джеф.

Джеф се изсмя горчиво и притисна Мелиса до себе си. Погледът му беше огорчен.

— Миси винаги ще намери за какво да бъде нещастна.