Еужени Рейли
Двойна сватба (11)

Глава 11

— Добро утро, мамо, татенце.

Седнали около масата в трапезарията, Джон и Лавиния Монтгомъри погледнаха въпросително към Миси, която беше застанала до вратата. Двамата родители правеха усилие да възприемат странното облекло и необичайното обръщение към тях.

Лавиния стана и избърза към момичето.

— По-добре ли си, Мелиса?

— Името ми е Миси. Да. Нещата вече са по-ясни — отговори тя.

Лавиния огледа необичайното облекло на дъщеря си — дългата до земята рокля от зелена коприна беше деколтирана и вталена.

— Не си ли неподходящо облечена за закуска, скъпа?

Миси сви рамене и попипа гънките на издутата рокля.

— Мислех, че така се обличат всички красавици от Юга. В „Отнесени от вихъра“…

— Отнесени от какво? — попита Лавиния изумена.

— О, няма значение. Искам да ти кажа, мамо, че няма да се преобличам. Толкова е трудно да слагаш корсет. Нямам намерение да преминавам през тази мъка отново.

За момент Лавиния занемя.

Джон усмихнат се присъедини към тях.

— О, нека момичето да облича каквото поиска, Вини — смъмри жена си той. — Доволен съм да я видя на крака и отново сред нас.

— Благодаря, татенце — тя огледа стаята и се намръщи. — Къде е бабичката?

— Искаш да кажеш — баба ти? — попита объркана Лавиния.

— Да.

— Още не се е върнала от Начез, скъпа — каза тя.

— Много лошо — измърмори Миси. — Хубаво беше да се видим отново.

Напълно озадачени, Джон и Лавиния си размениха погледи.

Като видя закуската на масата, Миси плесна с ръце.

— О, хайде в атака. Впрочем, на това вие провинциалистите му викате ядене?

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Лавиния разтревожена.

— Разбира се, мамо.

Миси тръгна към масата, но се спъна в подгъва си. Джон я сграбчи за ръката и я подхвана.

— Внимателно, скъпа. Не можем да ти позволим още едно падане.

Миси погледна своя нов баща с разбиране.

— Правилно, татенце. Паднах вчера по стълбите, нали? Точно преди сватбата си?

— Значи си спомняш — каза Лавиния.

Миси махна с ръка.

— Да, спомням си — и самоуверено добави: — И нека да ви кажа на вас двамата, че първата крачка винаги е фатална.

Джон и Лавиния бяха напълно изумени.

Тримата се настаниха около масата в трапезарията. Когато Миси отпи първата глътка кафе и огледа старинната мебелировка, разбра, че умира за цигара. По дяволите, тук не би могла да запуши! Беше захвърлена от някакъв назадничав вихър в деветнадесети век. Присъствието й тук не беше толкова романтично, както беше описано в историческите книги и любовните романи. Животът в двадесети век вече ужасно й липсваше. Липсваха и удобствата дори такива банални неща като пастата за зъби и тоалетната хартия.

Джон гледаше дъщеря си как похапва от палачинките и наденицата.

— Скъпа моя, нямаш представа колко се радвам, че започваш да си спомняш някои неща. Може ли да те запитам защо ни наричаш мамо и татенце?

— О, това ли? — Миси отпи глътка кафе. — Не искам да те разочаровам, но след падането паметта ми е като избеляла.

Лавиния въздъхна разтревожена.

— Искаш да кажеш, че все още не си спомняш за нас или за Фейбиан, твоя годеник?

— Нищо няма в главата ми, мамо.

— Можем ли да ти помогнем с нещо? — попита Джон със загрижено изражение.

— Би ли могъл да ми разкажеш за живота ни тук?

— Какво те интересува?

— С какво се занимаваме?

— Отглеждаме памук, разбира се.

— Ах, да! — измънка тя. — Това беше наистина глупав въпрос, нали? Тази сутрин чух звънеца, който прикани работниците на полето — преглътна късчето наденица и продължи: — Откога живеем в този музей?

— Музей? — повтори Лавиния.

— Знаеш какви са младите, мамче — подмаза се Миси. — Винаги са склонни да критикуват.

Лавиния подкани с поглед Джон да продължи.

— Живеем тук от десет години — отговори той. — След като построихме къщата. Не си ли спомняш, че преди два дена майсторът постави малахитовата плочка върху централната колона?

Миси преплете пръсти.

— А-а, камъкът беше поставен там в чест на изплащането на полицата, нали?

— Ето, че си спомни! — възкликна Джон.

— Не, не точно — хвърли подозрителен поглед към родителите си и се обърна към Лавиния: — Кажи ми какво работя аз, мамче?

— Какво работиш ли? — учудена попита тя.

— Да. Как прекарвам времето си?

— О, да. Както всички млади госпожици — четеш, посещаваш църквата или благотворителни организации. Взимаш уроци по пиано, плетеш с приятелките си.

Изражението на Миси стана като на човек, който току-що е стъпил в оборски тор.

— Ти се шегуваш!

— Разбира се, че не.

— Искаш да кажеш, че нямам професия?

— Скъпа моя, не е прието една млада жена да работи — сгълча я баща и.

— Защо не? — възрази Миси. — Да не би жените да са по-малко способни от мъжете?

— Въпросът не е в способностите — тактично отговори Джон. — Просто жената трябва да си знае мястото.

— Глупости! Я ме остави на мира! — заяви Миси.

Джон остана изумен, а Лавиния прикри усмивката си със салфетката.

— И така, какво ще правим днес? — продължи Миси.

— Фейбиан ще дойде да те види — информира я Лавиния учтиво. — Милото момче каза, че ако се чувстваш по-добре, ще те изведе на разходка с каретата.

— Този мръсник! Предайте му от мене, че може да изчезва.

Двамата родители застинаха в ужас.

— Но това е невъзможно — успя все пак да изрече Лавиния. — Ти си сгодена за него. Трябва незабавно да насрочим друга дата за сватбата.

— Не говори глупости — изсъска към новата си майка Миси.

— Какво каза? — попита смаяна Лавиния.

Миси прокара пръсти през косата си.

— Виж, мамче. Независимо дали си разбрала или не, имах много неприятно преживяване преди двадесет и четири часа. Няма да се омъжа за тази мижитурка, та ако ще да е Арнолд Шварценегер!

— Арнолд кой? — попита Лавиния.

— Няма значение — отсече Миси.

— Изразяваш се много странно, скъпа — отбеляза Лавиния разтревожена.

— Добре, независимо от езика ми, годежът е прекратен. Край!

Последва зашеметяваща тишина.

Накрая Лавиния каза със студен глас:

— Страхувам се, че това не може да стане, мила моя.

— Моля? — тонът на Миси също беше леден.

Мрачна решителност се изписа по лицето на Лавиния.

— Заради твоето неразположение, Мелиса, ние с баща ти бяхме доста толерантни към необичайното ти поведение. Очевидно времето за глезене е преминало. Не се заблуждавай. Ти ще се видиш с Фейбиан Фонтено днес и ще се омъжиш за него, Мелиса.

— Само в мечтите ти! — изкрещя дъщерята. — За последен път ти повтарям, мамче, казвам се Миси.

— Договорът беше подписан още при твоето раждане, Миси — добави Джон строго. — Няма да позориш семейството, като не изпълниш задължението си.

— По дяволите! — изкрещя Миси.

Джон скочи на крака. Трепереше от възмущение.

— Забранявам ти да разговаряш така просташки под моя покрив, дъще! В името на небесата, знай своето място! Ти си госпожица.

Когато Миси се намръщи на баща си, Лавиния се подсмихна.

— Не бъди прекалено строг към момичето, Джон. Не си ли забелязал как изненадващо се е променила? Сега има характер.

— Дори прекалено много — измърмори Джон.

— Помисли как ще се забавлява Фейбиан с нея! — добави Лавиния със смях. — Не мога да дочакам да видя фойерверките.

— Нямам намерение да се виждам с него, мамче — настоя Миси.

— О, ти ще се видиш с него, скъпа — увери я Лавиния.

Миси продължи да спори с новите си родители през цялото време, докато закусваха. Накрая захвърли яростно салфетката и изхвръкна от стаята. В коридора се спря до централната колона. Вторачи се в биволското око от зелен малахит — красивия камък, който беше запомнила от живота си в настоящето. Колко прекрасно, че плочката е била прикрепена преди два дена. Дали Мелиса беше ударила главата си в колоната и се е пренесла в 1992 година? Ако е така, какво значение имаше това? Миси погали камъка, но нищо не се случи. Все пак стори й се, че камъкът премигна странно.

— Припомняш ли си, скъпа?

Към нея се беше приближил баща й.

Той наистина беше много добър човек, с благородно излъчване. Имаше очарователна брадичка и блестящи сини очи.

— Опитвам се да си припомня — отвърна усмихната тя.

Той погледна камъка.

— Знаеш ли, това парченце малахит е къс от истински египетски талисман.

— Талисман — повтори Миси и внезапно нещо си припомни. — Нямаше ли този камък…

— Магически способности? — усмихна се той. — Наистина е така.

Миси почувства как се изчервява.

 

 

През цялата сутрин Миси изследва семейната библиотека. Претършува огромните шкафове и намери творби на Мелвил, Дикенс, Браунинг, Бронте и други писатели от деветнадесети век. Нямаше и следа от литература за нейното време. Прочете генеалогичните изследвания на семейството и научи, че Монтгомъри са емигрирали от Англия през 1800 година, но на своя проблем отговор не намери.

Замисли се за новите си родители. Върху устните й се появи гузна усмивка, когато си спомни разправията с тях тази сутрин. Осъзна колко различни бяха от родителите, които беше оставила зад себе си. Вкъщи винаги успешно беше налагала волята си над Шарлот и Хауард. По дяволите, дали ги беше загубила завинаги? За разлика от тях, Джон и Лавиния се отнасяха към нея с любяща твърдост. Нямаше да успее да дърпа конците както си иска. Въпреки това обаче, тя харесваше техния силен дух и стремежа им да наложат волята си. Но ако си въобразяват, че ще я принудят да се омъжи за Фейбиан Фонтено, сбъркали са! Нямаше намерение да погубва живота си с това четириного.

Точно по този въпрос щеше да има неприятности, които не беше очаквала. По-късно същата сутрин Миси лежеше на кревата в стаята си. Бореше се с досадата, когато нахълта Лавиния.

— Чудесни новини, скъпа, Фейбиан е тук и те очаква долу в салона — съобщи тя чаровно.

— Предай му, че може да чака, докато се вкочани — отговори Миси също толкова учтиво.

Лавиния се изкиска.

— Аз очаквах това. Казах на доброто момче, че ако откажеш да слезеш, той може да се качи горе при тебе.

Миси светкавично седна на леглото.

— Не си го направила!

— Напротив, точно така му казах — отговори Лавиния. — Уверявам те, че ако го принудиш да се качи тук, няма да му хареса. Фейбиан има доста труден характер.

— По дяволите! — Миси скочи на крака. — Добре, ще сляза да се видя с този дръвник. Но само за да му кажа да върви по дяволите.

Миси се втурна към вратата, като два пъти се спъна в полата си.

— Леле, мамче, как се оправяш с тези дяволски фусти? — извика, напусна стаята и тръшна вратата.

Лавиния се заливаше в смях.

 

 

Когато нахълта в салона, срещу нея стоеше Фейбиан и се усмихваше. С ослепително белите си зъби изглеждаше малко подличък и лъснат, като Кларк Гейбъл в „Отнесени от вихъра“. Беше облечен в кафяв редингот и бежови панталони, копринена риза и черна връзка.

— Добър ден, скъпа Мелиса. Надявам се, че се чувстваш по-добре — въпросът му беше пропит с циничен хумор.

Миси успя да запази ледено изражение, въпреки че сърцето й трепна от дълбокия му глас и искрите смях в тъмните очи.

— Името ми е Миси. Имах по-добър ден, благодаря — а мислено добави: „Всъщност имах по-добър живот.“

Той се изхили и пристъпи напред.

— Сега, след като съм тук, бихме могли да променим положението.

Миси се изсмя.

— Иска ти се. Слязох долу, защото майка ми ме принуди — и с престорена усмивка добави: — И за да ти кажа, господине, да вървиш по дяволите.

Той подсвирна.

— Май не сме в добро настроение днес?

— А също и нямаме време — отсече Миси. — Затова, ако ме извиниш…

Тя се обърна да напусне стаята, но Фейбиан хвана ръката й и я изви зад гърба.

— Почакай малко, Миси.

Тя го изгледа кръвнишки.

— Остави ме да си вървя, нахал такъв!

— Наистина ли мислиш, че можеш да се отървеш от мене толкова лесно? — очите му я гледаха насмешливо. — Но ти забравяш, че съм много по-силен от тебе. Да не говорим, че съм по-възрастен и по-умен.

— Ха! Я ме остави на мира. Ти си най-нахалният, най-саможивият…

— Ей, Миси — смъмри я той, — ако продължаваш да изливаш яда си толкова предателски, ще бъда принуден да затворя прекрасната ти уста — той я придърпа по-близо и се загледа в устните й многозначително.

— По дяволите, остави ме да си вървя! — гласът й издайнически трепна, както и цялото й същество.

Той се усмихна вбесяващо.

— Ще те пусна само ако обещаеш, че няма да бягаш отново.

— Добре! — извика тя ядосана.

— Добре? — повтори той озадачен.

— Съгласна съм с твоите условия, господин Фонтено. Само махни мръсните си ръце от мен.

Той я пусна и се усмихна.

— Как е подутината на челото ти?

— Още черна и виолетова, благодаря.

Той критично изгледа балната й рокля.

— Доста странно облекло за разходка с карета.

— Свършвай с приказките, Фонтено.

— Само се опитвам да те разсмея, скъпа.

— Ще се засмея, като си отидеш.

Той само повдигна вежди и изтръска несъществуващия прах от ръкава си. Тя повдигна ръце и попита:

— Какво искаш?

Фейбиан я погледна лениво.

— Мисля, че вече си разбрала.

Лицето й почервеня от яд.

— Само в мечтите ти! Сега ме остави на мира и си гледай работата.

Той тръсна глава весело.

— Миси, доставяш ми истинско удоволствие! Не мога да повярвам, че с теб е станала такава промяна. Заявявам, че падането определено разкри по-добрите ти качества. Въпреки че, честно казано, профуча по стълбите като дърта вещица, мила… — той пристъпи по-близо и заразглежда лицето й. — Изглеждаш с пет години по-възрастна.

Миси издаде звук на разярена тигрица. Следващото, което Фейбиан разбра, беше, че лежи по гръб на пода. Разтъркваше брадата си и гледаше нагоре напълно изумен. Не можеше да повярва, че това е момичето, което с един замах го повали в краката си.

— Защо, ти, малка злобарка…

Тя размаха юмрук над него.

— Ако още веднъж ме наречеш възрастна, ти, дръвник такъв, за погребалните бюра ще настане празник.

Той стана на крака и я погледна с разширени очи.

— Какъв демон те е обзел? Държиш се като обезумяла.

— Напълно съм нормална — отряза го Миси. — А ти си получи това, което заслужаваше.

— О, така ли? — изкрещя той.

— Да, така! — изкрещя тя в отговор.

— Тогава може би и ти трябва да получиш това, което заслужаваш.

Тя пристъпи към него, като го гледаше право в очите.

— Добре. Какво може да те спре, говедо такова.

Вбесен, Фейбиан заклати пръст срещу нея.

— Ти си една кавгаджийка.

— Чак сега ли забеляза това? — подигра му се тя, като вдигна юмруци.

Фейбиан я гледаше, като клатеше глава удивен.

— Не мога да повярвам на ушите си.

— Тогава умри!

Фейбиан се разсмя. При вида на това твърдоглаво, властно същество забрави гнева си.

— Знаеш ли, така ми харесваш повече, Мелиса… Миси, За мен ще бъде удоволствие да те опитомя. Въпреки всичко, ти трябва да бъдеш наказана за грубото си поведение.

Тя отново зае агресивна поза.

— Приготви се да целунеш земята отново.

Но този път Миси не разбра какво става с нея. Преди да успее да си поеме дъх, Фейбиан я сграбчи, привлече я към мускулестото си тяло и притисна устни към нейните. Викът на протест замръзна в гърлото й. Отначало тя се опита да се бори, но след това се отказа.

Фейбиан Фонтено беше дръвник, мижитурка. Но Миси скоро установи, че беше и най-страстният мъж на земята. Целуваше я така, сякаш щеше да я погълне, а това й беше приятно…

Устните му бяха горещи, настоятелни, страстни. Ухаеше на кафе и цигари. Желанието му обзе и нея. Когато езикът му се стрелна между устните й, като дързък грабител, силна тръпка я разтърси от глава до пети. Никога преди не беше се чувствала така. Сърцето й биеше лудо. Гърдите и се устремиха към смазващия натиск на гръдния му кош. Гърбът и като че се подпали, когато Фейбиан я обгърна с ръцете си. Успя да извърти устни от неговите, но той открадна дъха й и отново впи устни в нейните. Почувствала настойчивия му, жаден език, тя можа само да простене и да го поеме.

Когато най-после той се отдръпна от нея, тя се олюля. Той се усмихна и я подхвана. Взираше се в прехласнатото й лице с нежно възхищение.

— Предполагам, че сега си отмъстих. Изглежда, това беше наказание и за двама ни.

Миси си спомни, справедливото си възмущение и го отблъсна.

— Защо го направи, негодник такъв?

Очите му гледаха с гняв.

— Мелиса, заклевам те…

— По дяволите, казвам се Миси! Аз те заклевам — да не те виждат повече очите ми! Ако ме докоснеш още веднъж…

— Беше примряла от удоволствие в ръцете ми, Миси! — заяви безжалостно той.

Тя замахна да го удари, но той хвана ръката й. Тялото й отново беше притиснато до неговото, а устните й — отново под неговите. Когато я пусна, очите й бяха премрежени, а неговите излъчваха доволство.

— Така — каза той, като оправяше маншетите си съсредоточено. — Може да се качиш горе и да смениш тази неподходяща рокля с костюм, достоен за моя годеница. След това ще се разходим из града, ще обядваме в хотел „Тайозо“ и ще обсъдим новата дата за сватбата — усмихна се. — Ще го направиш доброволно, скъпа.

Миси беше готова отново да се впусне в обяснения, но той сграбчи лицето й с двете си ръце. Тя замръзна, като видя, че е готов отново да отмъщава.

— Не казвай нищо — помоли той. — Търпях избухванията ти, защото знам, че преживя нещо наистина опасно. Но и моето търпение има граници. Ако ме ядосаш отново, уверявам те, че ще съжаляваш.

Миси отвори уста, за да възрази, но разбра грешката си твърде късно. Той вече я целуваше настойчиво.

— Е? Ще се преоблечеш ли, или да…

— Да, Фейбиан — покорно отговори тя. Обърна се и излезе като замаяна от стаята.