Еужени Рейли
Двойна сватба (10)

Глава 10

Малко по-късно се появи Хауард Монроу, който водеше доктор Карнес, все още облечен като за голф. Навъсен, лекарят се качваше без желание нагоре по стълбите към стаята на Мелиса. Когато влезе при нея, проведе с пациентката си кратък, но ожесточен спор по въпроса да постъпи ли в болница или не. След няколко учтиви, но твърди отказа от страна на болната, той вдигна ръце. Прегледа я набързо, заяви, че „би могла да живее“ и си отиде.

Половин час по-късно Шарлот й съобщи, че Джеф е пристигнал и я чака в салона. Прекалено развълнувана, Мелиса не можеше сама да се облече и да се среши. Майка й й помогна.

Докато слизаше по стълбите, Мелиса почувства, че предстоящата среща я вълнува. Чувстваше се неудобно в оскъдните дрехи, които майка й настоя да облече. Правата светлосиня пола едва покриваше коленете й. Бялата й блуза обаче беше закопчана догоре. Беше обула отново онези странни прозрачни чорапи и ниски кожени пантофи. Не стигаше това, ами Шарлот беше накъдрила косата й около челото и раменете с един странен уред, наречен „електрическа маша“. Чудното нещо не се беше загряло от някакъв фенер. Горещината му дойде от специална жица, през която течеше силата, наречена „електричество“. Интересно й беше да гледа този уред, но се чувстваше неловко с новата си прическа. Беше привикнала да носи косата си на кок.

Когато стъпи на последното стъпало, Мелиса погледна същата малахитова плочка, която тя и баща й бяха „кръщавали“ в същата тази къща преди два дена. Беше очарована, че камъкът е още тук след сто и четиридесет години. Дали беше ударила главата си в същата колона, когато беше паднала? Ако беше така — какво трябваше да се случи? Погали полираната повърхност на овалния камък, но нищо не стана.

Пристъпи в салона загрижена. Сърцето й подскочи от радост, когато видя Джеф, изправен до прозореца. Стоеше с гръб към нея. Слънчевите лъчи очертаваха деликатния му профил и танцуваха из гъстата му коса. Синият костюм подчертаваше красотата му. Изглеждаше толкова елегантен и властен. Тя го гледаше и се наслаждаваше на чувството на доверие, спокойствие и удовлетворение, което я обземаше в негово присъствие.

— Джефри… — извика колебливо.

Той се извърна радостно. Заслепи я светлината на засмените му очи.

— Миси… всъщност Мелиса, скъпа! — прекоси бързо стаята и я целуна по бузата. — Как се чувстваш?

— Много по-добре, благодаря — отговори усмихната тя. „Особено когато си тук“, добави мислено. — А ти как си?

— Аз съм добре, скъпа. Ти си тази, за която всички се безпокоим — изражението му стана загрижено, когато той повдигна косата й и нежно докосна подутината на челото й. — Майка ти ми каза, че днес си припаднала отново. Идвал е докторът.

— Това беше последица от… свръхдоза информация — увери го тя. — Годините… разбираш ли? Доста от тях ми се губят.

Той се обърка напълно.

— Годините? Свръхдоза?

— Ще ти обясня.

— Надявам се — усмихна се и взе ръката й. — Нека да седнем.

Двамата седнаха на старинния диван.

— Първо, сигурна ли си, че си добре? — попита Джеф загрижено.

— Добре? — попита тя плахо.

— Да, как се чувстваш?

— О, чувствам се добре, благодаря — увери го тя.

Той стисна ръката й.

— Сега по-малко ли си объркана, скъпа?

Тя кимна.

— Тогава ми разкажи за онези години, за които ми спомена.

— Загубила съм доста от тях…

— Искаш да кажеш, че не си ги спомняш? — изумен попита той.

— Да. Предполагам — да. Обаче се опитвам да ги възстановя — намръщи се тя. — Успях да науча доста в библиотеката днес. В енциклопедията…

Джеф се подсмихна.

— Разбирам. И това беше причината да припаднеш? Прекалено много информация? Претоварване на веригата, така да се каже.

Тя се замисли за момент и изпука с пръсти.

— Искаш да кажеш, подобно на електричеството, което тече в машата?

Той се разсмя.

— Точно така.

Тя кимна сериозно.

— Да, предполагам, че това беше причината.

Усмивката му премина в загрижена гримаса.

— Тогава наистина имаш амнезия.

Очите й се разшириха.

— О, сигурна съм, че не е така.

— Спомняш ли си какво означава амнезия?

Тя прехапа устни.

— Не, но ако я имам, как мога да си я спомня?

Джеф седеше безпомощен. Облегна се назад и избухна в смях.

— Нещо погрешно ли казах? — попита тя унило.

Джеф взе ръката й и я целуна.

— Разбира се, не, скъпа. Всичко, което казваш, е правилно. Толкова си очарователна!

— Наистина ли? — попита тя съсредоточено.

— Да — погледна я загрижено. — Но тази амнезия е опасна работа.

Тя се начумери.

— Звучи сериозно.

— Наистина ли не си спомняш нищо за родителите или нещо друго отпреди падането?

Тя се усмихна.

— Страхувам се, че е засегнато преди всичко душевното ми равновесие. Упорито се опитвам да се аклиматизирам. Най-трудно свиквам с необикновените приспособления.

Той изглеждаше учуден.

— Приспособления?

— Да. Машините, които почистват килимите, водата, която тече по тръбите, телефоните, звънците и лампите… и всичко останало.

Джеф поклати глава удивен.

— Велики боже, говориш така, сякаш не си живяла сред цивилизацията. Нямах представа, че нараняването ти е било толкова дълбоко… Може би трябва наистина да постъпиш в болница.

— Не, Джеф, моля те! — проплака Мелиса. — Доктор Карнес и аз вече спорихме по този въпрос. Той не може да намери нищо обезпокояващо в мен, може би само душевното ми състояние. Дори допуска, че това объркване скоро ще премине от само себе си — прехапа устни и продължи: — Между другото, не съм сигурна, че мога да изляза навън. Има толкова много страшни… неща.

Той стисна ръката й.

— Разбирам, скъпа. Ако мога да ти помогна с нещо?

— Благодаря, Джефри — каза искрено. — Наистина съм ти много задължена. Толкова много неща съм забравила.

Джеф я гледаше в сините очи с отнесен поглед и почувства отдавна неизпитвано желание.

— Забравила ли си това? — попита прочувствено и я прегърна силно.

До този момент Мелиса беше имала емоционални взаимоотношения само с един мъж — Фейбиан Фонтено. Целувките и ласките му я бяха изпълвали с ужас, а с Джеф Далтън сякаш политаше към седмото небе. Почувства се напълно защитена и уверена в ръцете му, опиянена от мъжкото му благоухание. Тялото й се отпусна в топлината на неговото. Когато устните му докоснаха нейните, блаженството беше пълно. Отдаде се на завладяващата нежност на устните му и обви ръце около врата му. Чу неговата въздишка и почувства, че целувката му става по-дълбока. Езикът му се плъзна навътре. Това я замая.

Внезапно той се отдръпна назад. Погледна я със замъглени от страст очи.

— Е?

— Как бих могла да забравя това? — беше останала без дъх.

Той се усмихна радостно.

— О, Мелиса! Толкова си различна! Направо чудесна! — внезапно сякаш облак помрачи погледа му.

Тя взе ръката му.

— Джефри, какво има?

Намръщен, Джеф стана и закрачи из стаята. Обърна се към нея и въздъхна.

— Знаеш ли, коренно си се променила след падането.

— Знам.

— Сякаш си друга личност.

— Разбрах това.

Джеф тежко въздъхна.

— Проблемът е, че такава те харесвам повече.

Тя се усмихна.

— Така каза и майка. Но какъв проблем е това?

— Проблем е, защото… — той стисна юмрук и каза със самообвинение: — По дяволите, такъв съм дръвник!

— Джефри, как можеш да се наричаш така? — извика тя поразена.

— Защото не искам да се излекуваш — тя го гледаше, сякаш не го беше чула. — Не разбираш ли? Когато възстановиш паметта си, ще бъдеш отново Миси.

Тя стана и докосна ръката му.

— Не, Джеф. Аз никога няма да стана отново Миси — увери го нежно.

Той я гледаше с благоговение.

— Как може да си толкова сигурна?

Тя се усмихна унило.

— Просто трябва да ми повярваш.

— Да ти повярвам? Опитвам се да те обикна — прошепна бързо. Грабна я страстно и я целуна отново. Тя отвърна на целувката му нетърпеливо. Ръцете й се движеха по мускулестия му гръб.

След малко той я погледна замаян и каза:

— Чувствам се така, сякаш тялото ми е разнебитено.

— О, скъпи!

Той се усмихна.

— Образно казано.

— По-спокойна съм да го чуя.

— Това е велико чувство — добави той. После се усмихна. — Въпреки че е много загадъчно как съм се влюбил от пръв поглед в жена, която виждам за първи път.

— Любов от пръв поглед? — повтори с треперещ глас тя.

Той я целуна по челото.

— Хайде да определим друга дата за сватбата, скъпа. Точно сега да го направим.

Възторгът и радостта бързо изчезнаха от лицето на Мелиса. Бяха заменени от чувство на вина и мъка. Припомни си предишния си живот и онези, които беше оставила.

— Мелиса, какво има?

— Нужно ми е време, Джеф — отговори тя нещастно. — Всичко е още ново за мен. Толкова съм объркана!

— Но нали още ме искаш в живота си? — думите му бяха пропити със страх.

Отговорът на Мелиса излезе направо от сърцето й.

— О, разбира се, Джефри! Може още да не те познавам съвсем, но те харесвам. Повярвай ми! — и добави срамежливо: — Имам нужда от теб.

Очите му се изпълниха с невероятна радост.

— Господи, боже мой! Доживях да чуя, че се нуждаеш от мене! — тя почувства страстния му трепет, когато се доближи до нея — Не се притеснявай, мила. Няма да бързаме. Трябва да се опознаем един друг. Имаме цялото време на света.

Това беше момент на върховно удоволствие за Мелиса. Но лицето й пребледня от внезапно прозрение, което й дойде наум. Ами ако тя и Джеф нямаха цялото време на света?

Все още се чувстваше объркана от този двадесети век, в който беше попаднала. Но вече обичаше новото си семейство и годеника, с които съдбата я беше събрала. Но съдбата можеше да бъде и променлива. До този момент силите й бяха властвали в живота й с капризна и дори жестока ръка.

Какво ще стане, ако чудесното й пребиваване тук й бъде отнето толкова бързо, колкото й беше дадено?