Еужени Рейли
Двойна сватба (9)

Глава 9

— Добро утро, майко, татко.

На следващата сутрин Хауард и Шарлот Монроу видяха дъщеря си в коридора пред трапезарията. Хауард се втурна и разпери ръце да я прегърне.

— Миси, скъпа, ти си станала! Чувстваш ли се по-добре?

Тя кимна сковано.

— Вярвам, че нещата се поизясняват, татко — и добави внимателно: — Ако не те притеснявам, бих те помолила да ме наричаш Мелиса.

— О, разбира се… Мелиса.

Шарлот се понесе към тях. Озадачена оглеждаше странното облекло на дъщеря си, която беше облякла лъскава черна вечерна рокля, дълга до земята, беше обула зелени велурени боти до глезените и беше наметнала розова жилетка. Косата й беше вдигната в прекалено старомоден кок.

— Миличката ми! — със съчувствие промълви Шарлот — Трябва да кажа, че облеклото ти е доста необичайно.

— Съжалявам, майко — отговори Мелиса. — Това е най-доброто, което намерих. Останалите дрехи са доста безвкусни.

Двамата родители си размениха смутени погледи. След това Хауард хвана дъщеря си за ръката и я поведе към масата.

— Трябва да закусиш, детето ми.

— Благодаря, татко — каза тя, когато й помогна да седне. — Трябва да си призная, че умирам от глад.

Родителите заеха отново местата си. Възцари се неловка тишина. Шарлот наля на дъщеря си чаша кафе, а Хауард побутна към нея подноса с кифличките.

— Казваш, че нещата са станали по-ясни, така ли? — попита Хауард.

Мелиса отпи малка глътка кафе.

— Да, татко.

— Тогава трябва да попитам… Защо не искаш да те наричаме Миси и защо не ни наричаш мамче и татенце както преди?

Мелиса прехапа устни. Такива въпроси бяха неизбежни, но тя не знаеше почти нищо за жената, в чийто живот така мистериозно се беше пренесла. Нямаше представа и за удивителната 1992 година, в която очевидно живееше.

— Не искам да ви плаша неоснователно, но истината е, че след падането не си спомням за вас.

— О, скъпа! — възкликна Шарлот.

— Съжалявам, че чувам това, мила — добави загрижено Хауард.

— Въпреки всичко — продължи Мелиса, — решила съм да ви приема като свои родители. Вие сте толкова любезни — довърши мило тя.

Двамата бяха прекалено смаяни, за да коментират.

— Нужна ми е вашата помощ — продължи Мелиса.

— Каквото кажеш, миличка — успя да изрече Хауард.

— Освен че не си спомням нищо за вас, изглежда, ми се губят няколко години — тя се изкашля и добави под носа си. — Сто и четиридесет.

— О, скъпа! — възкликна Шарлот. — Наистина трябваше да те закараме в болницата, за да прегледат главата ти…

— Майко, аз не съм побъркана — възрази настойчиво Мелиса. — Моля ви, не ме отвеждайте в лудницата!

Шарлот се хвана за гърлото.

— Ние никога не бихме могли…

— Все още съм доста объркана — продължи Мелиса. — Нужни са ми… книги.

— Книги? — повториха едновременно и двамата.

— Да, за липсващите ми години. Надявам се, като ги прочета, да си припомня някои неща — след това попита неуверено. — Не е ли така?

— Разбира се, детето ми — отговори Хауард.

— Сигурно е така — добави Шарлот.

— Имаме ли в къщата… библиотека?

— И това ли си забравила? — попита Шарлот.

— Аз знам къде беше… — промърмори колебливо Мелиса.

— Къде е била? — неспокойно попита Шарлот.

— Не се притеснявай, скъпа. Ще те заведа в библиотеката веднага след закуска — обеща Хауард.

Мелиса се усмихна признателно и се пресегна да хване ръката на баща си.

— Благодаря, татко.

— Има ли нещо друго, което бихме могли да направим за тебе? — попита Шарлот.

Мелиса засия.

— Предполагам, че би било хубаво да видя Джефри отново.

— Той ще дойде след обяд — увери я Хауард. — Първо трябва да отведе майка си на църква.

— О, тогава днес е неделя?

— Да, скъпа.

— Мислех, че вчера беше неделя — объркана продума девойката.

— Не, вчера беше събота — каза Хауард.

Лицето на Мелиса повехна.

— Няма ли да ходим днес на служба в църквата?

Двамата родители се спогледаха объркани. Знаеха, че никакви доводи, дори физическо насилие, не можеше да убеди Миси, че трябва да ходи на църква.

Хауард се изкашля.

— Помислихме, че поради обстоятелствата, е по-добре днес да не ходим на църква. Знаеш, че все още не се чувстваш добре.

Мелиса кимна.

— О, да, разбирам. Разумно решение, татко. Въпреки това може би ще трябва да прекарам поне два часа в мълчаливи молитви и изучаване на Библията.

— Два часа? — изохка Шарлот.

— В мълчаливи молитви? — изрече Хауард.

— И изучаване на Библията? — продължаваше да се чуди Шарлот.

Мелиса кимна сериозно.

— Вие двамата, предполагам, с удоволствие ще се присъедините към мен?

Шарлот и Хауард гледаха изумено.

 

 

Около девет сутринта Мелиса вече се беше настанила в библиотеката. Хауард беше поставил пред нея енциклопедията и годишниците.

Цяла сутрин се чуваха възклицанията и истеричните и коментари: „Господи, електрификация!“ или „О, небеса! Човек се разхожда по Луната!“, или „Не може да бъде, това е бомба!“, или „Исусе Христе, машина да мие чинии?“

Шарлот и Хауард стояха в коридора, слушаха ужасени и кършеха ръце.

— Трябва да направим нещо, Хауи — напрегнато прошепна Шарлот. — Някои би помислил, че библиотеката ни е Испанската инквизиция. Бедното дете, крещи така, сякаш издъхва.

Хауард се почеса объркан.

— Тя искаше само да прочете малко книги. Каза, че й се губят няколко години.

— Звучи така, сякаш си е загубила ума — отвърна Шарлот. — Защо се държи толкова странно? Прекалено добре я познавам. Това не е момичето, което ръководеше фабриката.

Хауард попи потта по челото си с кърпичка.

— Наистина, поведението, а и речникът на дъщеря ни, са някак необичайни. Това е просто от объркването, Шарлот. Дори доктор Карнес каза…

Ужасяващ писък прекъсна думите му.

— Ще вляза вътре, Хауард — заяви Шарлот. — Мисля, че дори Корпусът по ограмотяване не е причинявал такива страшни мъки.

Още преди Шарлот да хване дръжката на вратата, Мелиса излетя от стаята. Лицето й беше пребледняло, очите — разширени от ужас.

— Мисля, че сега разбрах, майко, татко — каза, останала без дъх, и падна на пода, загубила съзнание.

 

 

Когато Мелиса се събуди, в мозъка й изплуваха видения — промишлена революция, две световни войни, прибори за убиване на мухи, ядрени бомби, влакове, самолети, автомобили, ракети, климатични инсталации и шевни машини, сутиени и минижупи, компютри и наркотици. Мозъкът й беше претрупан с информация. Умът й отказваше да проумее всичко това.

След малко, чула нечии ридания, Мелиса отвори очи и видя Шарлот до леглото си. Забравила собственото си неразположение, тя се надигна и седна.

— Майко, добре ли си?

Шарлот гледаше дъщеря си през сълзи. След това внезапно я прегърна.

— Мелиса, миличката ми! Благодаря на Господ, че се събуди. Ужасно се притеснявах за теб, след като припадна. Татко ти отиде да доведе доктор Карнес от игрището за голф.

— О, толкова съжалявам, че ви причинявам такива страдания, майко — тя стисна ръката на Шарлот. — Наистина съм добре. Това беше просто шок от всички онези… неща, които прочетох, разбираш ли? Моля те, не се измъчвай заради мен!

Шарлот само се разрида още по-силно.

— Какво има, майко? — попита Мелиса объркана.

Задавена от сълзи, Шарлот едва можа да изрече:

— Сега си толкова различна, толкова объркана, толкова уязвима и мила!

— Това лошо ли е, майко?

— Лошо? — повтори Шарлот объркана. — Единственото лошо нещо е, че такава много те харесвам.

Мелиса гледаше смаяна плачещата жена.

— След като ме харесваш такава, защо са тези сълзи?

— Защото, когато беше Миси, ти никога не се интересуваше какво мислят или чувстват другите хора. Страхувам се отново да не се промениш — завърши Шарлот нещастно.

Мелиса хвана ръката й.

— Майко, недей да се тревожиш. Аз няма да се променям отново!

В този миг осъзна, че Шарлот никога не трябваше да узнае смисъла на тези нейни думи.

— О, скъпа! — Шарлот отново прегърна дъщеря си. — Истината ли ми казваш?

— Да, майко.

— Никога не сме се разбирали, а ето, че сега сме приятелки — успя да се усмихне през сълзи. — Толкова е показателно. Промяната те направи пет години по-млада, както забеляза Агнес.

Мелиса се усмихна виновно.

— Предполагам, че е така.

Шарлот погали ръката на дъщеря си.

— Помогнаха ли ти книгите, чедо? Намери ли годините, които търсеше?

Мелиса поклати глава във възторг.

— Файтони с криле, картинки, които се движат, машини, които строят къщи. Това наистина са забележителни години!

Шарлот се взираше изумена в Мелиса, после реши, че трябва да се съгласи.

Докато майката триеше сълзите си, Мелиса взе от нощното шкафче снимката, която беше разглеждала предишния ден. Може би сега беше време да научи повече за тази Миси и за всички останали. Подаде я на Шарлот и каза:

— Разкажи ми за това, майко.

Шарлот взе фотографията и се усмихна.

— Снимахте се с Джеф преди няколко седмици. Ходихте заедно на откриването на галерията. Не си ли спомняш това, скъпа?

— Страхувам се, че не.

— Скоро всичко ще си припомниш — увери я Шарлот.

— Надявам се — Мелиса кимна към тоалетката. — Искам да ми разкажеш и за госпожицата на онази фотография. Толкова си приличаме с нея.

— О, забелязала си това, нали? — Шарлот стана, отиде до снимката и я взе. — Това е братовчедка ти Мелиса — наша далечна роднина.

— Разбирам. Кръстена съм на нея, нали?

Очите на Шарлот просветнаха.

— Сега си спомни.

— Не съвсем, майко — заувърта Мелиса. — Логично е да се предположи.

Като гледаше към снимката, майката се усмихна.

— Знаеш ли, приликата между вас двете наистина е необикновена. Всъщност начинът, по който се държиш и разговаряш след падането, почти като че ли… — внезапно остави фотографията на мястото й. — Но това е невъзможно, нали?

Мелиса благоразумно замълча.

— Разкажи ми повече за братовчедката Мелиса — настоя тя.

Шарлот прекоси стаята и седна в края на леглото.

— Нейното семейство Монтгомъри са построили тази къща през 1840 година.

— Разбирам. Фамилията оттогава живее тук.

Шарлот поклати глава.

— Не. Оттогава са живели най-малко седем поколения. Семейството се е преместило от Мемфис преди 1860 година, когато и името се е променило.

— От Монтгомъри на Монроу, така ли?

— Да.

— И как е станало това?

Шарлот се намръщи. Опря ръка на бузата си.

— Всъщност не знам точно. Никой от семейството не е запазил подробни спомени.

Мелиса въздъхна с надежда.

— В такъв случай вие знаете малко за тези Монтгомъри, които са построили къщата?

— Страхувам се, че е така. Имаме няколко стари писма, писани от братовчедката Мелиса.

— Наистина ли? — възкликна момичето.

— Да, а също и малко кореспонденция от първия Монтгомъри, мисля, че се казваше Джон. Писал е до съпругата и дъщеря си.

— О, колко вълнуващо! — възкликна Мелиса.

На Шарлот явно й стана приятно.

— Страхувам се, че това е всичко, което притежаваме.

— Мога ли да видя някога тези писма? — попита Мелиса нетърпеливо.

— Разбира се. Писмата на братовчедката са някъде в твоята стая, а другите — у Агнес.

Мелиса мълчаливо се опитваше да осъзнае тази информация. Внезапно изпука с пръсти и попита:

— Но след като семейството се е преместило, защо живеем в тази къща?

— Наистина ли не си спомняш? — попита Шарлот.

— Не, майко.

— Добре. Много скоро след като се оженихме с баща ти в Бирмингам, свекър ми почина и Хауард наследи значителна сума. Отдавна беше намислил да започне свои бизнес. Посетихме няколко града в южните щати, за да търсим подходящо място за фабриката, която искахме да основем. Най-удобен ни се стори Мемфис. Тогава Хауард разбра, че всъщност корените на рода му са оттук. Представи си радостта ни, когато разбрахме, че се продава и старата семейна къща.

— И тогава я купихте?

— Да. Оттогава живеем тук. Ти си родена и отгледана в нея, мила.

— Колко интересно — каза Мелиса. — Да живееш в къщата на своите предци. Сигурно се чувствате така, сякаш Господ е чул молбите ви.

Шарлот поклати глава учудено.

— Просто не мога да разбера промяната у теб. Преди никога не проявяваше интерес към генеалогията, а още по-малко към религията.

— О, да, майко — усмихна се Мелиса. — Изглежда, ставам специалист и в двете области.