Еужени Рейли
Двойна сватба (8)

Глава 8

— Ох, какъв звяр! — извика Миси.

Седна в леглото. В треперещите си пръсти стискаше отворена черна книга — дневника на далечната си братовчедка Мелиса Монтгомъри — хубавата жена, чиято фотография лежеше върху тоалетката й вкъщи. Къде ли беше нейният дом? Беше прочела горещите оплаквания на бедната девойка от мъченията, на които я бе подлагал този грубиян Фейбиан Фонтено. Годината беше 1852…

Само че историята се случваше сега. Историята се случваше с нея.

Остави дневника настрана. Скочи на крака и закрачи из стаята. Прекалено много й дойде. Вече не можеше да проумее нищо.

Освен ако някой садист си беше направил най-непочтената шега в историята на човечеството. По някакъв начин тя беше пренесена в 1852 година, в живота на нейната братовчедка Мелиса — далечната роднина, с която толкова си приличаха. От дневника беше разбрала, че и двете сватби бяха насрочени за двадесет и девети февруари. Както й бяха обяснили останалите обитатели на къщата, Мелиса също беше паднала надолу по стълбите в деня на сватбата и беше си ударила главата. Това означаваше, че и двете са паднали в един и същи момент. Само че тези моменти бяха разделени във времето от сто и четиридесет години.

След това Мелиса беше изчезнала. Миси, от своя страна, някак беше „прехвръкнала назад“. Сега всички предполагаха, че тя беше Мелиса. Как, по дяволите…? Дали беше умряла и се беше преродила в миналото?

„Високосна година!“ — сети се внезапно тя. Очите и се разшириха от невероятното прозрение. И 1992, и 1852 бяха високосни години. Имаше някаква чудновата логика в цялата невероятна бъркотия.

Ако наистина беше „прехвръкнала“ тук, в миналото, къде, за бога, беше братовчедката Мелиса?

Отговорът беше толкова очевиден, че Миси започна да трепери.

 

 

— Боже господи! — извика Мелиса.

Седеше в стаята си на леглото. До нея върху завивката лежеше избелялата фотография, която беше открила върху тоалетката. Тази снимка беше направена днес. Само че това днес като че ли е било преди сто и четиридесет години.

В ръцете си държеше малък, твърде особен портрет. Беше го открила в чекмеджето на нощното шкафче. Парченцето твърда хартия напълно приличаше на нейната фотография, само че беше в ярки цветове. Как е могло да стане това? Всеки знаеше, че е невъзможно да се правят цветни снимки.

Най-чудното беше, че от там я гледаше жена, която би могла да бъде неин двойник. Имаше дълги, къдрави руси коси и светлосини очи. Устните й бяха начервени, върху бузите й имаше руж. Облечена беше в странни дрехи. Все пак Мелиса можеше да се закълне, че гледа себе си. Жената се усмихваше. Ръцете й бяха обвити около Джеф Далтън. Надписът отзад гласеше: „Миси Монроу и Джеф Далтън на откриването на галерията на улица «Бийл», 13 януари 1992 година.“

1992 година! Това не можеше да бъде истина. Просто не можеше да бъде.

Тук ставаше нещо невероятно. В скута на Мелиса лежеше бележникът на тази Миси Монроу. Очевидно беше живяла в голямата къща. Това беше къщата на Мелиса и все пак не беше. Според записките най-отдолу в бележника, Миси е възнамерявала да се омъжи за Джеф Далтън на същия ден — двадесет и девети февруари.

Само че нещо се беше случило. Според това, което й казаха другите, Миси е паднала надолу по стълбите в деня на сватбата си, точно като нея, и по някакъв начин беше изчезнала. Тя, от своя страна, се беше пренесла тук — в дома и живота на Миси. Затова всички я приемаха за нея.

Милостиви боже! Умът и не можеше да го побере. Тя живееше живота на друга жена след сто и четиридесет години в бъдещето.

 

 

— Света Богородице, това е Тара — възкликна Миси.

Стоеше зад къщата. Цъфналите азалии почти я закриваха. Наблюдаваше една талига, теглена от кон. Беше пълна с чернокожи мъже, които явно се прибираха от полето. Колата зави към една дълга редица дървени колиби в далечината.

— Невероятно! — прошепна тя.

Миси беше тръгнала на разузнаване. Трябваше да докаже или да опровергае предположението си, че е пренесена назад във времето. Откакто се беше събудила в това чистилище, тя не беше видяла автомобил, електрически ключове, телефон, дори тоалетна. Всякаква надежда, че се е загубила или е сменила мястото си в своето собствено време, се беше се изпарила. Дори и в старите възстановени плантации, които беше посещавала с родителите си, имаше модерни приспособления: сметачни машини в магазините, телефон, стаи за почивка, климатична инсталация и всичко останало. Може би беше на същото географско място, дори в същата къща, но това определено не беше същото време.

Опита се за момент да успокои разстроените си нерви. Огледа смешните дрехи, които носеше. В стаята беше претършувала гардероба и беше разгледала с удивление старомодните копринени и памучни рокли, закачени там. Не успя да намери рокля, чиято пола да не мете земята. Цяла вечност мина, преди да се навлече в странното, причиняващо сърбеж бельо — дантелена камизола, кюлоти, които я покриваха от глезените до кръста, и тежката фуста. А на островърхите обувки сигурно и баба й би се изсмяла. Облечена като за пред хора, тя се промъкна надолу по стълбите, като постоянно се спъваше в дългата си пола.

Това, което видя, само засили предчувствията и. Въпреки че къщата не беше особено променена, пространството зад нея изглеждаше невероятно — в далечината зад градините се мержелееха няколко къщи. Вече беше огледала помещението за опушване на месо, летните пристройки и отвратителния клозет. Наляво от нея забеляза две негърки с пълни ръце да влизат в каменната колиба, която очевидно беше кухнята. Спомни си, че покойната й баба беше разказвала, че в стари времена къщите били отделно от кухните, за да се предпазят от пожар.

Милост! Това наистина не беше 1992 година!

Опита се да потисне паниката, която я обземаше. Повдигна полите си и мина покрай кухнята, насочи се към огромна постройка, приличаща на гараж, отвори една от огромните, скърцащи врати и влезе вътре.

— Хубава работа! — прошепна тя.

Въздухът беше наситен с миризма на кожа, машинно масло и мръсотия. Миси гледаше удивена старомодните превозни средства — талиги на две колела, голяма карета, кабриолет и каруци за полето. На стената висяха хамути, юзди, колела, камшици. Никога през живота си не беше виждала толкова много излезли от употреба принадлежности.

Като ругаеше, тя напусна постройката и затвори вратата. Забеляза в далечината един роб, който извеждаше кон от конюшнята. Недалече от него друг негър пренасяше чували със зърно.

 

 

Това е положението. Тя наистина се беше пренесла в миналото и живееше с далечните си роднини, които бяха построили тази къща. Очевидно беше двойник на Мелиса.

— Какво, за бога, ще правя тук? — завайка се тя.

Чудеше се дали родителите й и Джеф са забелязали, че я няма в настоящето. Каква беше наистина…

Обезверена се втурна назад към къщата.

Вече нямаше съмнение, че е била пренесена в друго време. Е, добре, че не беше умряла, или поне се надяваше да е така. Щеше да изучи деветнадесети век. Положението можеше да бъде и по-лошо.

Проблемът беше как да се измъкне от тази бъркотия. Как беше пропътувала до тук? Как да се върне обратно на мястото и във времето, към което принадлежеше? Трябваше да разбере. Най-трудно беше да намери път към собственото си семейство. Дали не беше тикната завинаги тук, при този негодник Фейбиан Фонтено? Или беше умряла и той беше нейното наказание?

Трябваше ли да каже на някого за своите притеснения? Засмя се. Тези провинциални дръвници никога нямаше да й повярват. Само ще я замъкнат в лудницата или ще й пуснат кръв с онези гнусни пиявици, докато придобие маниерите и комплексите на зомби.

Не, по-добре е да държи устата си затворена и да изучава всичко, което я заобикаля. Да изиграе ролята, която съдбата й беше отредила, да опознае тези хора по-добре.

А онзи конски задник Фейбиан само ако я доближи! При мисълта за него се усмихна ледено. След като вече беше тук, трябваше да даде заслуженото на този непрокопсаник и да му отмъсти заради бедната Мелиса.

 

 

— Ще престанете ли да звъните и да ми шепнете? — крещеше Мелиса в телефонната слушалка, която държеше с протегната ръка — А къде сте вие? Бих ви посъветвала да се махнете от този апарат, преди да сте се задушили!

Хвърли страховития предмет. Беше посегнала към тази джунджурия, наречена „Включване-изключване“, когато изобретението, наречено „телефон“, беше звъннало. Никога през живота си не беше виждала такава странна измишльотина.

Тя тръскаше „Включване-изключване“ и гледаше като хипнотизирана прикрепените към тавана нажежени неща, които пръскаха загадъчна светлина. С копчето ги караше да светят и загасват.

О, небеса! Какъв беше източникът на тази чудодейна светлина? Тя нямаше нужда от кибрит или фитил, просто светваше при команда.

В продължение на последните няколко часа, след като беше оставена сама, Мелиса изследваше загадъчните приспособления в стаята си. Упорито избягваше страшната кутия, която прислужницата беше нарекла „телевизор“. Беше експериментирала с друга, по-малка кутийка, която произвеждаше странна музика при натискане на копчето. Беше си поиграла със смайващата машина, която изхвърляше навън листа за писма, и с друга, която сръчно смяташе числа при команда.

Също толкова слисана беше останала, докато проучваше стаята, наречена „баня“. Наскоро семейството на Мелиса, ако изобщо то съществуваше, беше получило писмо от далечна роднина, която живееше в Сент Луис. Братовчедката Минерва беше писала за фантастичната канализационна система там. Но Мелиса никога не беше си представяла, че може да съществуват изобретения като тези, които виждаше. Наистина, тоалетната, която беше ползвала пет пъти, беше толкова очарователна. От огромна тръба течеше топла и студена вода. Автоматичната пералня и душът за масаж й се сториха като призраци и я изплашиха. Беше решила да ги изследва по-късно, когато се успокои. След като се беше разстроила от експериментите с телевизора и телефона, тя не се съмняваше, че от стената в банята може да излезе човек, ако без да иска, натисне някой бутон.

Мелиса отвори вратата и излезе в коридора. Видя, че няма никой, и излезе от стаята. Прекалено беше изплашена, за да ходи надалеч, но беше решила да изследва пространството около къщата. Трябваше да се насили да узнае повече за света, в който се беше събудила. Вървеше на пръсти по коридора. Чувстваше се полугола в скандалните дрехи, които „майка й“ беше настояла да облече. Молеше се да не срещне никого.

На първия етаж чу гласове откъм салона. Предположи, че хората, нарекли себе си нейни родители и леля, бяха там и говореха за нея. Бързо се насочи към задната страна на къщата. Вече в края на стълбището, тя чу висок смях и веднага се пъхна в стаята близо до него. Беше дълго и тясно помещение, с много блестящи принадлежности и странни кутии. Приличаше на кухня. Край масата две негърки, едната й беше прислужвала в стаята, приготвяха храната и си приказваха.

— Какво е това? — прошепна си Мелиса. — Кухнята е в къщата?

Изключително смутена, тя се измъкна през задната врата. Стъпи върху удивителна тераса, постлана със странен гладък камък, погледна напред и застина.

Точно пред нея, край малка барака, проблясваше езеро с бъбрековидна форма. Беше облицовано със същия камък. Тя пристъпи и докосна неговата чиста, прозрачна вода. Този басейн явно беше направен от хората. Но как? Никога преди не беше виждала такова нещо. Огледа столовете, разположени край него. Представляваха чудати ремъци, прикрепени към украсени метални тръби. Повдигна един. Беше лек като перце. Невероятно!

Чу звук от машина и веднага напусна басейна. Пресече двора, като стъпваше по странна, ниска трева. Насочи се към ограда от високи колчета. Наведе се през летвите и видя в съседния двор един мъж. Носеше странно кепе, плетена риза и скандално къси панталони. Яздеше една машина без коне, която подстригваше тревата.

— Боже господи! — извика Мелиса при невероятната сцена и се запъти към голяма постройка, която приличаше на хангар за карети. Отвори вратата и влезе вътре.

Замръзна на място. Видя три метални чудовища, подобни на бързата помощ, с която се бяха опитали да я отведат. Единият от блестящите зверове беше боядисан в синьо, другият — в бяло, а третият — в зелено. Всички имаха черни гуми и стъклени прозорци, проблясващи в зелено.

Мелиса внимателно изучаваше машините. Страхуваше се някоя от тях да не скочи и да я погълне. Но след като минаха няколко минути и нищо не се случи, тя се осмели да се доближи. Надникна през прозореца на едната и видя две дълги седалки, обвити с кожа.

 

 

Какви бяха тези странни файтони? Те нямаха място, където да се прикрепят юздите им. А къде бяха се дянали конете? Тя не виждаше и следа от коне, мулета или други подобни.

Наведе се да разгледа по-отблизо това странно превозно средство. Имаше едно колело, по-малко копие на корабно кормило. Дали това колело не управляваше файтона? Имаше и някакви надписи по таблото.

— Боже господи! — извика Мелиса.

Тази кола сигурно имаше двигател, подобно на влака, и се задвижваше сама, подобно на странната косачка, която беше видяла. Това бяха файтони без коне. Бяха ли възможни такива работи? Може би не, но през 1992… Изведнъж прозря истината. Нямаше никакво съмнение, че е била пренесена в бъдещето.

Чудеше се дали родителите й и Фейбиан са разбрали, че вече я няма в миналото…

— О, боже, какво ще правя сега? — прошепна тя.

Мелиса напусна гаража. Претовареното й съзнание беше зашеметено от въпроси. Как беше се озовала тук — в края на двадесети век? И как да намери пътя към деветнадесети, към който принадлежеше? Не знаеше. Беше толкова объркана.

Дали да сподели проблема си с Джеф или с новите си родители? Всички те изглеждаха толкова добри.

Тръсна глава. Не. Ако кажеше на някого истината, сигурно щяха да я помислят за обезумяла. Щяха да я принудят да влезе в онова метално чудовище и да я откарат в болница. Най-добре да стои в стаята си, да изучава всичко, което я заобикаля, и да изиграе ролята, която съдбата й бе отредила. Може би междувременно щеше да намери отговор на въпросите, които я интересуваха.

Ако онзи хубав мъж, Джеф Далтън, дойдеше отново… Усмихна се и загриженото й лице се просветли. Голям грях ли беше да се радваш, когато истинският ти годеник е изчезнал?