Еужени Рейли
Двойна сватба (5)

Глава 5

Според календара върху масата до леглото датата беше 29 февруари 1992 година.

Пулсираща болка върна Мелиса Монтгомъри към действителността. Примижа с очи, защото стаята беше като в мъгла. Главата я цепеше от болка, свредели сякаш пробождаха тялото й.

Когато погледът й се избистри, край леглото си видя странни хора. Бяха облечени в необикновени дрехи. Отначало помисли, че сънува кошмар. След това обаче, когато осъзна видяното, тя изтръпна от ужас.

Лежеше върху странно легло. Беше нейната стая, но изглеждаше толкова различна! Прозорците бяха на същото място, но пердетата бяха други — правоъгълни й надиплени. Стените бяха боядисани в цвят, който никога не беше виждала. Килимът беше разпрострян върху целия под от стена до стена. Мебелите бяха особени, с остри ръбове, много по-различни от онези, с които беше свикнала.

А хората! Четирима странници бяха наобиколили леглото й. Жените бяха с къси коси и скандално къси рокли. Мъжете също носеха странни костюми и някакви лъскави обувки.

Докато тя се опитваше да възприеме видяното, един от мъжете пристъпи към нея. Тя се сви назад и се вкопчи в завивката. Човекът се обърна към другия мъж и попита:

— Е, докторе?

— Рефлексите й са нормални — каза докторът, — но за да сме сигурни, трябва да бъде прегледана на рентген.

Мелиса беше на границата на истерията. Какви бяха тези хора и какви налудничави неща бръщолевеха? За какво бяха поставили на масата до нея тази малка черна кутия със странни червени цифри? Откъде духаше срещу нея този топъл въздух, след като наблизо нямаше прозорец? Какви бяха тези странни лампи с огромни светещи комини?

— Къде съм? — успя да попита тя.

— О, бедното ми дете! — една закръглена, посивяла жена с миловидно лице се спусна към нея и взе ръката й. — Не се притеснявай, Миси, мама е тук!

— Миси? Мама? — промълви Мелиса. Гледаше жената като омагьосана. Никога не беше я виждала.

— О, мила! — изпъшка жената и се обърна към високия, сивокос мъж. — Хауард, тя не ме познава!

Мъжът, наречен Хауард, пристъпи напред.

— Миси, скъпа, аз съм баща ти. Сигурно ще си спомниш…

— Моят баща? — Мелиса се обърка още повече.

Той се обърна към доктора и каза:

— Тя не ни познава, Едмънд! Нараняването й очевидно е доста сериозно.

— Споделям твоето мнение — отговори докторът и стисна челюсти.

Мелиса се взираше в двамата с широко отворени очи. В този момент друга жена на средна възраст, висока и слаба, се наведе над нея. Лицето й беше съсухрено и неприятно. Тя огледа критично момичето и се обърна към закръглената жена:

— Изглежда, че ще оживее, Шарлот. Малката ми племенница ще се оправи, не трябва да я насилваме да се препъва наоколо с амнезия — надвеси се над Мелиса отново. — Защо като че ли не прилича на себе си?

Четиримата се приближиха към леглото и се взряха в Мелиса внимателно. Тя се отдръпна назад, гледаше смутено и изпълнена с мрачни предчувствия.

— Знаеш ли, сестро, имаш право — каза мъжът, които се представи за неин баща. — Тя наистина е по-различна.

— Изглежда с пет години по-млада — заяви лелята.

— Може би е така, защото е много пребледняла — предположи жената, която беше казала, че е нейна майка.

Докторът отново стисна челюсти.

— Всичко ще стане ясно от рентгеновата снимка.

— Рентгенова снимка? — извика Мелиса. — Каква снимка?

— Не си ли спомняш, че падна по стълбите, скъпа? — попита бащата нежно.

— Да, това си го спомням — отговори момичето учтиво. — Трябва да призная, че направих доста забавно приземяване.

Всички в стаята се смаяха. Зашушукаха помежду си.

— Защо говори по такъв странен начин? — лелята попита майката. — Прозвуча ми така, сякаш репетира сцена от „Джейн Еър“.

— О, скъпа, това не е на хубаво — изпъшка майката, като кършеше ръце.

— Казвам ви, че трябва да я прегледаме в болницата — добави докторът.

Внезапно вратата се отвори и в стаята влезе висок, представителен рус мъж. Погледът й се прикова в новодошлия. Беше облечен в сив костюм, който й хареса. Осъзна, че неговото присъствие я успокои. Почувства го близък и страхът й изчезна. Гледаше го като хипнотизирана как прекосява стаята.

— Обадих се на „Бърза помощ“, както ме помолихте, доктор Карнес. Казаха, че веднага ще изпратят кола.

— Благодаря, Джеф — отговори докторът.

Русокосият мъж се спря до леглото и се взря в Мелиса. Топло се усмихна.

— Миси, скъпа, благодаря на небесата, че се събуди!

Мелиса гледаше мъжа, наречен Джеф. Почувства, че сърцето й прескача. Хареса топлата му усмивка и очарователните трапчинки. Когато той пое ръката й и я целуна, сърцето й се размекна от нежността на докосването му, от магията на устните му. Почувства, че вече й беше все едно къде се намира и коя беше всъщност. Сякаш потъна в най-милото и красиво мъжко лице, което някога беше виждала. Изгуби се в бездънните му сини очи. Поиска й се да остане там завинаги.

— Бедната ми, скъпа Миси — прошепна благородният принц. — Падането ти беше толкова ужасно! Сигурна ли си, че сега си по-добре?

До този момент Мелиса беше сигурна, че е умряла и се е изкачила на небето. Сега, когато беше срещнала мъжа на своите мечти, този факт престана да я вълнува.

— Чувствам се прекрасно, благодаря!

 

 

Според вестника, поставен на масата до леглото, датата беше 29 февруари 1852 година.

Пулсираща болка върна Миси Монроу към действителността. Примижа с очи, защото стаята беше като в мъгла. Главата дяволски я болеше. Чувстваше тялото си разкъсано на части.

Когато погледът й се избистри, край леглото си видя странни хора, в необикновени дрехи. Помисли, че сънува ужасен сън. После, че е попаднала на театрална сцена. След като осъзна видяното, тя изохка ужасена.

Лежеше в странно легло. Беше нейната стая и все пак беше съвсем различна. Прозорците бяха на същото място, но пердетата бяха други — от червено кадифе и падаха на тежки вълни. Стените бяха облепени със странни старомодни тапети, килимът — персийски, мебелите — овални и със странни орнаменти като тези, които бе виждала.

А хората? Четирима странници бяха наобиколили леглото й. Косите на двете жени бяха прибрани във висок кок. Бяха облечени в дълги рокли и изглеждаха така, сякаш играеха в представление на „Отнесени от вихъра“. Двамата мъже също бяха облечени в странни костюми. Докато Миси отчаяно се мъчеше да възприеме видяното, единият от мъжете пристъпи напред. С острата си брадичка приличаше на герой от роман. В ръцете си държеше някакъв метален уред.

— Уверявам ви, че младата жена беше изпаднала в нервна криза — заяви той. — Навярно това е причината да загуби равновесие и да падне по стълбите. Ще й пусна малко кръв и организмът й ще се изчисти от отровите.

Очите на Миси се разшириха от ужас. Мъжът извади някакво приспособление, приличащо на зъби, остри като бръснач, и го насочи към ръката й.

— Назад, шарлатанин такъв! — извика тя и размаха юмрук срещу него.

Мъжът инстинктивно се дръпна назад. Двете жени се ужасиха.

— Лавиния — каза по-възрастната, — каква лудост е обзела внучката ми?

— Не се притеснявай, майко — отговори решително жената с име Лавиния. — Дъщеря ми падна лошо по стълбите. Просто за момент си е загубила ума.

— Да се надяваме, че ще го намери скоро — хладно изрече възрастната жена.

Миси само премигваше срещу двете.

— Внучка? Дъщеря? — повтори тя недоверчиво. — Вие двете да не сте случайно смахнати или нещо такова? За какво бърборите и къде, по дяволите.

Всички се вкамениха.

— Лавиния — намръщи се възрастната жена, — внучката ми има вид на обезумяла и говори като създание от улицата. Страхувам се, че падането е засегнало паметта й.

— Със сигурност е засегнало и езика й. За добро, бих казала — Лавиния се усмихваше изненадана.

— Престани, Вини! — нахока я единият от мъжете. — Не досаждай на детето. Вече достатъчно се измъчи.

Бабата се надвеси над Миси, разгледа я внимателно и поклати глава.

— Има нещо подозрително тук. Изглежда променена, някак по-възрастна. Падането явно я е състарило.

Жената, която се казваше Лавиния, махна с ръка.

— О, кои обръща внимание на една-две бръчки повече след такова падане? Не се притеснявай, мамо. Мелиса ще дойде на себе си след ден или два. Не си ли съгласен, Джон?

Мъжът с името Джон пристъпи напред.

— Мелиса, скъпа, аз съм татко ти. Имаше доста лошо преживяване, скъпа!

Миси следеше странния разговор с нарастващо удивление.

— Я недей да лъжеш! — сряза го тя.

— Но… въпросът е дали ни познаваш, скъпа.

— Не, не ви познавам! Но чувам налудничавите ви приказки. Името ми е Миси, глупак такъв.

Четиримата замръзнаха. Започнаха да шушукат помежду си. Накрая мъжът, наречен Джон, се изкашля и каза:

— Спомняш ли си, че падна по стълбите?

— Това си го спомням — наблегна заплашително тя. — Но не мога да си обясня как попаднах в тъмната зона. Защо просто не ме оставите на мира?

Всички си размениха ужасени погледи.

Внезапно вратата се отвори и в стаята влезе най-представителният мъж, когото Миси някога беше виждала. Той се надвеси над нея. В първия момент беше като хипнотизирана от физическата му красота — високо, мускулесто тяло, идеални черти на лицето, дълбоки кафяви очи. Отначало буквално не чу думите му. След това силата на изобличителната му реч стигна до нейното съзнание. Слушаше го занемяла.

— Достатъчно, Мелиса! — изрева той, като размахваше юмрук. — Няма да търпя повече твоите глупости и истерия. Достатъчно е, че посрами цялото си семейство с това нескопосано, превзето падане по стълбите. Направо е неприлично, че се опитваш да се отървеш от сватбата по такъв малодушен начин. Съгласи се на тази игра и сега, по дяволите, ще играеш докрай. Твоят егоизъм накара гостите да чакат прекалено дълго. Престани да мързелуваш, стани от кревата, слез по стълбите и се омъжи за мене!

До този момент Миси мислеше, че е умряла и е попаднала в ада. Сега като че ли срещна самия Сатана.

— Ти да не си луд? Дяволът ще замръзне, преди да се омъжа за такъв конски задник като тебе. Ти, господине, си една мижитурка!

Вълна на шок и ужасно сконфузване премина през стаята. Миси видя жената, която нарече себе си нейна баба, как се строполи като мъртва на пода.