Еужени Рейли
Двойна сватба (2)

Глава 2

Мемфис, Тенеси 19 февруари, 1852 година

В същата къща, преди сто и четиридесет години, Мелиса Монтгомъри и баща и стояха до същата колона и се взираха в същия малахитов овал.

Мелиса беше поразително красива синеока блондинка със съвършени черти на лицето. Дългата й руса коса беше вдигната в красив кок. Носеше дълга до земята широкопола рокля с висока яка от тъмносин брокат. Баща и беше посивял, но енергичен мъж с блестящи сини очи и брада. Беше облечен в дълго черно палто и подходящи панталони, зелена жилетка от моаре и черно копринено шалче.

Със снежнобялата си носна кърпа Джон лъскаше малахитовия камък, които работниците бяха прикрепили към колоната същия ден. Кръглата зелена плочка беше поставена в чест на изплащането на последната полица върху къщата.

— Това е — каза Джон гордо, възхищавайки се на „биволското око“, което блестеше в рамка от сребро. — Имаме двоен повод за празнуване, скъпа моя. Днес изплатих напълно къщата, а утре ще посрещна своя зет.

— Да, татко — колебливо каза Мелиса. Страхуваше се от брака с Фейбиан Фонтено. Договорът за тяхната женитба беше подписан още при нейното раждане.

— След десет години това място наистина е наше — продължи Джон и доволен огледа огромния салон вляво и трапезарията вдясно. Стаите бяха обзаведени в пищен френски стил, с вносни килими и блестящи красиви полилеи. Няколко прислужнички се суетяха наоколо — чистеха и лъскаха за утрешното тържество.

Мелиса отвърна на бащината си самоувереност с тъжна усмивка. Погледна отново към колоната и погали с пръсти плочката от зелен малахит със странни концентрични кръгове в нея. Би се заклела, че видя как те примигнаха подобно на загадъчен конспиратор.

— Откъде взе този камък, татко? Толкова е хубав.

— Спомняш ли си моя приятел Финиъс Хагедорн, който направи няколко пътешествия из Египет? Тази плочка ми донесе от последната си експедиция.

— Очарователно, пленително!

Джон се наведе към дъщеря си. В очите му проблесна пламъче.

— Финиъс се кълне, че камъкът е фрагмент от истински египетски талисман. Предполага, че има магически способности.

— Наистина ли? Знаеш ли, само преди малко ми се стори, че…

Думите на Мелиса бяха прекъснати от майка й Лавиния Монтгомъри, която бурно отвори входната врата и забърза към тях. Щраусовите пера на шапката й се разлюляха. Беше стройна, младееща жена на средна възраст. Следваше я прислужник, който, подобно на жонгльор, крепеше огромни кутии в ръцете си.

— Здравейте, скъпи! — изчурулика весело тя, като сваляше ръкавиците си и подаваше бузите си за целувка. Тръсна глава и продължи отсечено: — Джоузеф, може да оставиш кутиите в стаята на госпожица Мелиса — а в ухото на дъщеря си прошепна: — Скъпа моя, само да знаеш какво бельо съм ти купила за чеиза!

— Благодаря, мамо — каза Мелиса смутено.

Лавиния се обърна към съпруга си и го смъмри:

— Какво стоите пред тази колона като посадени? Трябва да ви напомня, че имате още задължения.

Джон се подсмихна.

— О, Вини, престани да галопираш! С дъщеря ми си имаме ритуал.

— И какъв е той, ако смея да попитам? — каза властно жената. — Единственото важно нещо е да подготвим всичко вкъщи за утре след църквата.

— Права си, скъпа. Но ние тъкмо се възхищавахме на малахитовия овал. Тази къща вече е наша.

— Глупости! Мелиса се омъжва утре, а ти мислиш само за банални полиции и абсурдни ритуали.

— Банални полици! — избухна Джон. — Нима наричаш дома, в който отгледахме това прекрасно дете, банален? Трябва да ти напомня, че ти беше тази, която настоя да построим къщата в този чудовищен гръцки стил.

— Наричаш къщата ни чудовищна?

— Ти я нарече абсурд! — отбеляза разгорещеният съпруг.

— Това не е вярно. Нарекох ритуала абсурден…

— Мамо, татко, моля ви! — почти разплакана ги прекъсна Мелиса. — Може ли да се карате в навечерието на моята сватба?

— Моето мнение е същото — Лавиния кимна рязко на съпруга си. — Губиш си времето пред този малахит и безделничиш, а сватбеното тържество още не е подготвено — не отстъпваше тя. — Събитието е твърде важно, Джон. Погледни дъщеря си. На двадесет години, тя вече е стара мома. Не можем да си позволим да изпуснем този шанс!

— Скъпа моя, как можеш да говориш такива неща пред детето? — смъмри я Джон.

— Дъщеря ни се нуждае от съпруг така, както ние се нуждаем от внуци — отсече Лавиния.

— Не е нужно да свеждаме нещата до това примитивно ниво — възрази Джон. — Помисли и за чувствата на бедното дете.

— Мелиса се омъжва за Фейбиан Фонтено — продължи неумолимо жената. — Сигурна съм, че чувствата й не са били накърнени досега — щипна бузата на Мелиса. — Какъв потаен дявол е той! Щастливка си ти!

Девойката едва потисна вика на ужас при тези думи на майка си. Джон се намръщи и поклати пръст срещу раздразнената си жена.

— Лавиния, няма да търпя повече арогантните ти приказки! Човек би си помислил, че ти самата си влюбена в този младеж.

— Какво арогантно казах?

— Лавиния Монтгомъри, ако не бях джентълмен, бих те ударил заради изневяра!

Докато родителите й говореха така, Мелиса стоеше нещастна до тях. Както винаги, се чувстваше неловко от техните груби шеги. Сякаш беше чужда в собствения си дом. Въпреки че родителите й се отнасяха добре с нея, винаги беше чувствала, че са малко разочаровани от своята дъщеря. Биха предпочели да е по-жизнерадостна. Що се отнасяше до утрешната сватба, Мелиса отдавна беше разбрала, че родителите й са по-щастливи, че Фейбиан Фонтено ще им става зет, отколкото тя, че ще й бъде съпруг.

— Той ще дойде на вечеря, нали мила? — прекъсна мислите й майка й.

— Какво каза? — стресна се Мелиса.

— Фейбиан. Ще дойде ли тази вечер? — повтори нетърпеливо Лавиния.

— Каза ми, че ще намине след вечеря. Иска да обсъдим сватбеното пътешествие — плахо отговори дъщерята.

— О, чудесно! — извика майката, като пляскаше с ръце.

— Престани, Лавиния! — нахока я съпругът й.

Мелиса остави родителите си и се заизкачва по стълбите. На втория етаж бързо свърна, към стаята си, влезе и затвори вратата. Обгърна с поглед мястото, където беше прекарала толкова щастливи часове с книгите и ръкоделията си. Тук се чувстваше добре дори и когато просто мечтаеше или се молеше. Слънчевите лъчи танцуваха върху персийския килим и искряха върху полираните мебели. Бляскавата жизненост на светлината сякаш й се подиграваше. Погледна кутиите с бельо, поставени до тоалетката, и внезапно избухна в сълзи.

Прекоси стаята, хвърли се на леглото и неутешимо се разрида. Колкото и да се опитваше да не се издаде пред родителите си, утрешната сватба с Фейбиан я ужасяваше. Ухажването му беше за нея адско мъчение. Опитала се беше да го хареса, да се влюби в него — просто не се получи.

Той се надсмиваше на нейната чувствителност и постоянно й се подиграваше. Опитите й да го омилостиви го вбесяваха още повече. Въпреки че не обичаше да си го признава, той й беше направо противен. Двамата нямаха нищо общо помежду си. Бракът им беше обречен…

На всичкото отгоре щеше да дойде тази вечер да говорят за сватбеното пътешествие. Тази мисъл я разтърси и хвърли в нови отчаяни ридания.

Мелиса страстно желаеше да избяга от съдбата си, но дълбоко религиозна и предана на семейните традиции, тя не можеше да разочарова родителите си, като се откаже от сватбата. Брачното споразумение беше подписано още при нейното раждане. Молеше се да събере сили и да преживее някак предстоящото събитие.

 

 

— Мелиса, дете мое, какво става с тебе?

На масата същата вечер нещастната девойка погледна извинително към майка си. Вече трети път разливаше чашата си с вода.

— Съжалявам, майко — смутена се извини, като се опитваше да помогне на Джоузеф да почисти.

— Овладей се, дъще! — скара се Лавиния. — Защо държим прислуга, ако не я караме да работи.

— Да, майко — Мелиса кротко отпусна ръцете си в скута и се усмихна притеснена на прислужника.

Баща й докосна леко устните си със салфетката и съчувствено погледна дъщеря си.

— Не бъди толкова сурова към момичето, Вини! Съвсем естествено е преди сватбата си човек да нервничи.

— Предсватбени притеснения! — изсумтя Лавиния. — Както се държи тази вечер, сигурно ще излее супника върху главата на Фейбиан през първата им брачна нощ.

Мелиса трепна при тази ужасяваща възможност.

Джон остави забележката на съпругата си без коментар. В този момент Илай, икономката, влезе в трапезарията и съобщи, че господин Фонтено е пристигнал.

В стаята влезе висок, тъмнокос, изключително представителен млад човек.

— Добър вечер, Джон, Лавиния! — тежкият му поглед се прехвърли върху Мелиса. В гласа му се долови груба откровеност. — Моя скъпа Мелиса!

Докато младата жена го гледаше с широко отворени очи, родителите й скочиха на крака да посрещнат госта си.

— Фейбиан, момчето ми! — изстреля Джон. Потупваше го по гърба и клатеше ръката му, докато се здрависваше.

— Скъпи мой, идваш точно навреме. Сега ще сервират десерта — добави Лавиния, като отправи възхитителна усмивка към бъдещия си зет.

— Благодаря за гостоприемството — отвърна Фейбиан с дълбокия си звучен глас и хвърли многозначителен поглед към Мелиса, която го гледаше като подплашена кошута. — Дошъл съм само да поговоря с бъдещата си съпруга.

— Да, момчето ми. Вие трябва да планирате сватбеното си пътешествие, нали? — вметна Джон.

— Сигурно възнамеряваш да отведеш дъщеря ни в някое романтично местенце.

— Чувам, че Париж е прекрасен през пролетта — добави Лавиния с копнеж.

Фейбиан се подсмихна.

— Достатъчно е да кажа, че сватбеното пътешествие на вашата дъщеря ще бъде приятна изненада — отвърна сухо той и погледна към Мелиса. — Скъпа моя, да излезем на верандата и да поговорим.

Девойката едва кимна.

— Не е ли малко студено да седите на открито? — попита Джон.

Лавиния махна с ръка.

— Джон, не притеснявай децата. Трябва ли да ти казвам, че тия две гълъбчета умират да останат сами?

— Всъщност, господине — отбеляза Фейбиан, — нощта е доста мека.

— Добре тогава — кимна Джон.

Фейбиан взе шала на Мелиса от стола и загърна раменете й. Тя го погледна. Едва успя да прикрие сковаващия страх, които я обземаше в негово присъствие.

— Хайде, скъпа — подкани я той с насмешка и й подаде ръка.

Мелиса преглътна сълзите си, но покорно стана.

— Разбира се, Ф-Фейбиан — заекна тя и постави студените си пръсти в ръката му.

— Джон, Лавиния, ще ни извините ли? — с тези учтиви думи Фейбиан Фонтено изведе годеницата си от стаята.

— Толкова си подхождат! — въздъхна унесено Лавиния.

Джон беше по-скептичен и затова изгледа жена си, като подръпваше брадата си.

— Знаеш ли? Чудя се дали всичко е наред.

— Какво те притеснява? — попита Лавиния.

— Дали не натрапваме на дъщеря си нашите собствени желания?

Жена му го погледна слисана.

— Защо, Джон? Какви ги говориш?

— Наистина — въздъхна той дълбоко, — никои не я попита дали иска Фейбиан Фонтено за съпруг…

— Как би могла да не го иска? Та той е изключително изгодна партия!

— Питам се дали не избрахме съпруг на Мелиса за наше, а не за нейно добро.

Лавиния го изгледа изумено.

— Джон, какви са тия глупости? Двамата са създадени един за друг. Не видя ли, когато излизаха, как тя се разтрепери от радостно очакване?

Съпругът й не беше така сигурен.

— Дали беше от радост?

 

 

Отвън, на мрачната студена веранда, Мелиса седеше напрегната. Придърпваше плътно шала около себе си и гледаше как Фейбиан крачи напред-назад. Не забелязваше красотата на залеза, не усещаше аромата на жасмина, не чуваше песента на нощните птици. Цялото й същество беше обсебено от присъствието на тираничния й годеник. Питаше се какви ли абсурдни неща ще каже или ще направи.

Фейбиан крачеше, скръстил ръце отзад, намръщен застрашително. Напиращият у него гняв всеки момент заплашваше да се разрази като страшна буря. С родителите й беше любезен и учтив, но когато останеха насаме, ставаше мрачен и отвързваше юздите на избухливия си характер: това беше установила с болка тя през двегодишното им познанство. Често се измъчваше, че не е по-мил. Фейбиан със сигурност беше покорил всички жени в Мемфис. Никога не пропускаше възможността да пофлиртува, дори и в нейно присъствие. Мелиса не го ревнуваше, дори желаеше той просто да си избере за съпруга някоя от красавиците на града.

Той беше изключително привлекателен мъж — едър, широкоплещест и мускулест. Имаше гъста, къдрава, тъмнокестенява коса и дълбоки кафяви очи. Лицето му сякаш беше изваяно по древна скулптура. Мелиса знаеше, че повечето жени биха припаднали от радост, ако имаха възможността да споделят брачното му легло… Но вместо сърцето й да запулсира от щастие, то буквално се стапяше от ужас.

Фейбиан я беше целунал няколко пъти. Смел, изискващ, нетърпелив… Прие го като нещастие, едва не изпадна в истерия. Щом такава беше реакцията й на обикновена целувка, брачната им нощ сигурно щеше да бъде ужасно изпитание за нея и страшно разочарование за него.

Той се обърна към нея със странна усмивка.

— Предполагам, че си готова за утре?

Тя усука краищата на шала си.

— Да, Фейбиан.

Проучващият му поглед сякаш я изпепеляваше.

— Сигурна ли си, че искаш тази сватба?

Слисана, Мелиса почувства, че се изпотява.

— Имаме ли право на избор? Споразумението е подписано още когато съм се родила.

— Наистина е така — намръщи се той. — Ние двамата трябва да изпълним своето задължение.

Мелиса прехапа устни.

— Фейбиан, струва ми се, че искаш да ми кажеш нещо? Изглеждаш доста мрачен тази вечер.

— Така ли? — кръстоса той войнствено ръце. — Скъпа, не очакваш ли с нетърпение нашето сватбено пътешествие?

Тя промърмори, като гледаше надолу:

— Сигурна съм, че където и да ме заведеш, ще ми бъде хубаво с тебе.

Лицето му потъмня от гняв.

— Миличка, опитай се да обуздаеш радостта си от мисълта за нашата сватба!

Тя погледна настрани обезпокоена.

— Съжалявам, Фейбиан. Не исках да те накарам да се почувстваш нежелан.

Нейното огорчение и извинение сякаш отприщиха гнева му. Той се нахвърли върху нея:

— Не искаш да се чувствам нежелан? Каква друга възможност имам? Ти просто трепериш от страх и отвращение всеки път, когато се доближа до тебе. Потръпваш от ужас, когато те целуна. Ти толкова искаш да се омъжиш за мене, колкото престъпникът иска да увисне на бесилката.

Мелиса се бореше със сълзите, които резките му и жестоки думи предизвикаха.

— Фейбиан, извинявам се, че бях толкова… студена. Но, моля те, трябва ли да ми крещиш така в навечерието на нашата сватба?

— Трябва ли да крещя? — сега Фейбиан наистина крещеше. — По дяволите, жено, къде е справедливото ти възмущение? Докога ще бъдеш такова безгръбначно? Кълна се, че не съм срещал друга жена, толкова лицемерна и безволева. Ако хвърля по главата ти метален чайник, ти само ще се извиниш, че си била на пътя ми!

Мелиса го гледаше смутена и кършеше ръце.

— Защо се жениш за мен, след като никога не си ме харесвал?

Фейбиан стисна юмруци и успя някак да потисне внезапния импулс да изтърси истината.

— Жребият е хвърлен! Изглежда, не можем да избягаме от съдбата си.

Мелиса кимна нещастна.

— Така е!

— Ще се оженим утре сутринта — продължи той навъсен, — а след обяд ще заминем на нашето щастливо сватбено пътешествие.

Мелиса преглътна и се осмели да попита:

— Къде ще ме отведеш, Фейбиан?

Усмивка на отмъстително задоволство се разля по лицето му.

— Имам намерение да те заведа на сафари в Африка, скъпа моя.

— С-сафари? В Африка? — Мелиса беше изумена.

— Да. Ще отпътуваме до Златния бряг, където ще ловуваме слонове с туземците.

— Фейбиан, ти се шегуваш!

— Ни най-малко. Няма ли да ти бъде приятно да се разходиш с мен из дивите храсталаци?

— Това не може да бъде! — извика Мелиса. — Изборът ти за сватбено пътешествие е… ужасен. А желанието ти да дебнеш…

— Какво? Моля те да ми кажеш, скъпа — усмихна се презрително Фейбиан.

Сълзи напираха в очите на Мелиса.

— Що за желание да стреляш по тези големи безобидни животни?

— О, за бога! Така накърнявам твоята чувствителност, нали мила? Знаех, че си ограничена, но сега се убеждавам, че се женя за страхливо, малодушно стайно цвете!

Тези думи накараха Мелиса да скочи на крака. Трепереше от болка и огорчение.

— Как можа да кажеш такова нещо?

— Казах истината — излая той. — Въпросът е ще ме придружиш ли като покорна съпруга, или просто ще отменим тази нежелана сватба.

Мелиса ожесточено хапеше устни.

— Фейбиан, тези слонове не са ти направили нищо. Как ще стреляш по тях?

— Много лесно, дете — отвърна Фейбиан. — Със специална пушка.

— Но това е несправедливо!

Той повдигна вежди.

— Не ме предизвиквай!

Мелиса вече ридаеше.

— Много добре, Фейбиан Фонтено! Ще дойда с теб в Африка. Но не си мисли, че ще ме принудиш да участвам в жестоките ти развлечения!

Тя влетя в къщата.

— По дяволите! — изруга той, останал сам, и удари с юмрук близката колона. Проклинаше се за садистичната си бруталност, с която разплака Мелиса.

Всъщност той нямаше намерение да води Мелиса В Африка. Но някаква жестока част от неговата същност го накара да я предизвика да прекрати годежа. Защо винаги се съгласяваше с него за всичко? Защо никога истински не се пребори с него? Защо не го изпрати по дяволите, когато заслужаваше? Мразеше се, защото това нежно създание винаги предизвикваше най-лошото у него.

Тормозеше го постоянен страх, че техният брак ще бъде истинско нещастие. Но каквито и непростими неща да вършеше той, Мелиса нито веднъж не се съгласи да отмени сватбата. Той също не можеше да бъде такъв мерзавец, че да не се подчини на споразумението, подписано преди много години от техните семейства.

Мъка сграбчи сърцето му, когато си спомни за родителите си. Бяха умрели преди две години от жълта треска. Сега живееше в семейната плантация с възрастните си баба и дядо. Те бяха болнави, слаби и безкрайно старомодни, Фейбиан знаеше, че ако осуети заплануваната сватба, щеше да разбие сърцата им. Това щеше да опорочи и паметта на родителите му. Той можеше да предизвика Мелиса да го отблъсне, но никога нямаше да я унижи и опозори, като разтрогне годежа.

Ставаше все по-мрачен като сенките в нощта. Всеки път, когато я докоснеше, тя се свиваше от страх. Беше срамежлива, затворена в себе си девственица, която трябваше да бъде ухажвана и съблазнявана, а той беше мъж на силните чувства, свикнал да получава това, което поиска, и нямаше търпение да се занимава с треперещи девици.

Бракът им беше обречен, но нямаше друг изход.

Късно същата нощ, когато къщата беше тъмна, Мелиса слизаше дебнешком по стълбите, обзета от паника и безнадеждност. Беше се наметнала с пелерината за пътуване и носеше куфар, но нямаше представа къде ще отиде. Ужасът от мисълта за утрешната сватба с Фейбиан я караше да забрави останалите си грижи.

Стигнала до централната колона, тя спря. Отново й се стори, че странният камък й намигна. Спомни си колко развълнуван беше баща й по време на тяхната малка церемония. Колко горди бяха родителите й с предстоящата сватба!

Сърцето й се изпълни с болка, с противоречиви чувства.

Внезапно Мелиса разбра, че не може да разочарова родителите си. Фейбиан беше прав — не могат да избягат от съдбата си. Сълзи се стичаха по лицето й. Взираше се в малахитовия камък и шепнеше пресипнало:

— Бих желала да съм навсякъде, но не и тук!

Мелиса се втурна нагоре към стаята си. Прекара нощта в пречистващи отчаяни ридания и безнадеждни молби!