Еужени Рейли
Двойна сватба (19)

Глава 19

— Мелиса, все някога трябва да влезеш в кола — увещаваше я Джеф.

На следващия ден двамата стояха пред къщата, въздухът в късния следобед беше хладен и остър. Тя беше облечена в щампована рокля и летен пуловер. Той — в спортна риза, яке и дънки.

От десет минути я увещаваше да се качи в колата, Мелиса обаче стоеше като вкопана в земята и гледаше разтреперана блестящото чудовище, паркирано в края на алеята. Тя закърши ръце.

— Толкова ми хареса разходката с каретата оня ден, но все още се страхувам от тези… зверове. Те хвърчат с такава невероятна скорост…

— Ние ще караме бавно, мила. С тридесет километра в час.

— Тридесет километра в час? Чувала съм, че влаковете се движат толкова бързо, въпреки че аз никога не съм се возила в тях.

Джеф поклати глава.

— Какви ги говориш? Хайде, не искаш ли да видиш моето любимо място на хълма?

— Да, но…

Този момент на нерешителност от нейна страна беше достатъчен. Джеф я хвана за ръката и я задърпа нежно. Отвори вратата на лъскавата машина.

Мелиса хапеше устни и разглеждаше вътрешността й: толкова много циферблати, лавици и бутони… Всичко това я плашеше.

— Какво да правя?

Той се разсмя.

— Просто седни на седалката, мила.

Мелиса преглътна, наведе се и седна бързо. След като затвори вратата, Джеф заобиколи и се плъзна на седалката до нея. Някакъв звънец започна да звъни, тя се притисна към Джеф.

— Какъв е този звук?

— Предупреждава, че ключът е на запалване.

— О, разбирам… — изпъшка тя и трепна, когато един ремък се доближи и се усука около нея като змия.

Джеф се усмихна на неспокойната й реакция.

— Автоматични колани за седалките. Не си ли спомняш?

Тя енергично тръсна глава и се вкопчи в седалката, когато Джеф завъртя ключа. Стори и се, че колата оживява.

— Какво става сега?

— Това е двигателят, мила. Дава сила на колата — намигна й той. — Нали се сещаш? Като влака.

Тя кимна, разширила очи. Имаше чувството, че се плъзна по леден блок, когато колата потегли.

— Успокой се, мила. Няма да позволя нищо да ти се случи.

— Караш много бързо! — преглътна на сухо и едва поглеждаше през прозореца как улиците и къщите профучават покрай тях.

— Тридесет километра в час — подразни я той. — Ако карам по-бавно, ще ме глобят.

— За какво?

Джеф се усмихна и постепенно увеличи скоростта. Пътуваха по улицата, която Мелиса си спомняше от предишния ден. Край тях преминаваха странни магазини и ресторанти, стълбове с опънати между тях жици. Блещукаха светлинки. Мелиса вече знаеше, че по тези жици течеше странното електричество. Имаше и такива, по които течаха гласовете на хората.

Мелиса малко се поуспокои, когато Джеф зави в близкото двупосочно шосе. Наоколо имаше гора.

— Този път заобикаля града — обясни той. — Ще ни отведе до хълма, където е лятната вила на майка ми.

— Ще бъде ли майка ти там?

— Не, мила, но тя би искала да те види в най-скоро време. Доста е загрижена за теб след падането ти. Между другото, обещах й на връщане да я вземем, за да вечеряме заедно. Имаш ли нещо против?

Тя кимна с глава.

— Много мило от твоя страна, Джеф. Ти си достоен син. Със сигурност ще ми бъде приятно да се запозная… да видя майка ти отново — внезапно тя се намръщи. — Искаш да кажеш, че ще бъдем сами в къщата, без придружител?

Той я изгледа объркан.

— Говориш странни неща.

— Съжалявам.

— Недей — усмихна се той. — Исках да те питам мислила ли си да се върнеш на работа?

Тя пребледня.

— Работа?

— Да. Когато дойдох да те взема, майка ти ми спомена, че Джордж Шмидт се е обаждал няколко пъти. Интересува се дали ще се върнеш във фабриката. Обещах на Шарлот да поговорим за това.

— Каква е тази фабрика?

— За сачмени лагери, разбира се.

— И какво правех там?

— Управляваше я. Е, искаш ли да се върнеш?

Тя тръсна глава.

— Не, мисля, че трябва да оставим Джордж да се оправя сам.

Джеф се разсмя, но забеляза смущението й и каза:

— Знаеш ли, че това е много забавно.

Тя поклати глава сериозно.

Още усмихнат, Джеф спря колата на една отбивка.

Мелиса се загледа в гората от дъб и бор. Всичко наоколо беше обвито с наситено зелена лоза.

— Какъв е този бръшлян, който се усуква около гората?

— Бръшлян? — повтори той изумен. — Не ми казвай, че си забравила за кудзу.

Тя въздъхна.

— Подозирам, че да.

Джеф й разказа, че лозата е била посята преди много години, за да предпази почвата от ерозия. Вместо това буквално задушила цялата останала растителност на Юга.

Мелиса вече се чувстваше по-удобно в колата — харесваше й да бъде с Джеф, но страшно й се искаше да разбере защо е била пренесена в 1992 година. Дали щеше да й бъде позволено да остане? Случайно беше попаднала на откритие, което я засягаше. Преди два дена, в едно от чекмеджетата на тоалетката, беше попаднала на няколко стари писма. Това бяха писмата, които беше изпратила на родителите си от Начез. На тринадесет години беше ходила там с баба си. Вчера леля Агнес беше донесла други девет писма. Бяха адресирани до майка й. Баща й ги беше писал, когато беше заминал на изток за семена. Писаното от баща й беше я хвърлило в мъчителни чувства и горчиви угризения. Въпреки че писмата бяха ценни за нея, в тях не беше успяла да намери отговор за сегашното си положение.

Мелиса малко се изплаши, когато завиха по един чакълест път. В края на алеята видя позната сграда в гръцки стил. Сега беше боядисана в сиво. Стоеше на брега на реката със завеса от зеленина около нея.

— Познавам тази къща! — извика, без да помисли тя. — Това е домът на Джереми и Луси Сержънт. Луси е най-добрата ми приятелка.

Внезапно Джеф наби спирачки и се обърна пребледнял към Мелиса.

— Джеф, какво става? — попита тя.

— Плашиш ме до смърт, мила.

— Какво искаш да кажеш?

— Веднъж ходих в библиотеката да проверя произхода и миналото на тази къща. Била е построена от Джеймс Сержънт. Предал я е на сина си след сватбата му през 1848 година.

Лицето на Мелиса пламна.

— О, разбирам!

— Джереми се оженил за жена на име Луси — продължи развълнуван Джеф. — А сега ти казваш, че тя е най-добрата ти приятелка.

Мелиса гледаше през прозореца пустата къща и хапеше устни. Да каже ли на Джеф истината? Така щеше да бъде най-добре. Но нещо в нея я предупреди, че все още не го познава достатъчно добре. Погледна го извинително.

— Джеф… Още съм толкова объркана. Имах чувството, че знам кой е построил тази къща. Не си ли ми споменавал за това преди?

— Да, предполагам, че…

— Освен това след моето падане нещата станаха доста различни.

Той изглеждаше неубеден.

— Надявам се, че е така. За момент обаче си помислих, че си дошла тук от миналия век. Но това просто е невъзможно, нали?

Мелиса кимна. Беше щастлива, че не му каза истината.

Той излезе от колата и помогна на Мелиса да слезе. Запътиха се към старата къща. Край тях цъфтяха дрян и азалии. Из въздуха се чувстваше наситеният аромат на настъпващата пролет.

— О, Джеф. Искам да я видя отвътре — извика тя.

— Разбира се, мила.

Той отключи. Вратата се отвори със скърцане.

— Къщата е принадлежала на моето семейство поколения наред — обясни той. — Страхувам се, че моите роднини отдавна са загубили интерес към нея. Ние я свързахме към електрическата мрежа и вкарахме водопровод, но тук идваме рядко. През повечето време от годината къщата стои празна.

Мелиса се огледа за салона в едната страна и за трапезарията — в другата. Познаваше всеки сантиметър от тази къща, въпреки че стаите сега изглеждаха съвсем различни. Тапетите и пердетата бяха избелели. Мебелите бяха малко и неукрасени, килимите — изтъркани.

Видял нейната реакция, Джеф каза:

— Исках това място да бъде нашият дом след сватбата, но ти не се съгласи.

— Така ли? — попита невярваща тя. — Защо възразих?

— Хареса дизайна, но каза, че мястото е доста изолирано — обясни с горчив тон той. — Искаше да строим в града.

— Тогава трябва да съм си загубила ума — каза твърдо Мелиса. — Джеф, нека домът ни бъде тук!

Лицето му светна.

— Шегуваш се?

— Ни най-малко.

През очите му премина сянка.

— Но какво ще стане, ако промениш мнението си, когато възстановиш паметта си?

— Обещавам ти, че няма да си променям мнението — отвърна Мелиса, но видя, че все още е намръщен и добави: — Какво има? Не можем да си позволим ремонта ли?

— Не бъди глупава. Майка ми искаше това да бъде сватбения ни подарък.

— Колко мило, Джеф. Къщата заслужава да се оправи. Кощунство е да я оставим в такова състояние.

Той я гледаше съсредоточено.

— И след това какво, Мелиса?

— Какво искаш да кажеш?

— Кой ще живее тук? — попита сериозно и я привлече към себе си. Наведе се и я целуна по бузата. Тя потръпна от удоволствие. — В едно стихотворение се казва: „Ела да живееш с мен и бъди моя любов“. Ще го направиш ли, Мелиса?

— О, Джеф! — извика тя с болка. — Толкова бих искала!

Той обгърна лицето й с ръце.

— Какво ти пречи? Моля те, кажи ми истината! Може би ще ти помогна. Не ме ли обичаш?

Тя постави пръст на устните му.

— Джеф, как бих могла да не те обичам? Просто съм длъжна да почакам, докато нещата се изяснят.

Той се усмихна и кимна примирен.

— Ела, има още нещо, което искам да ти покажа. Поведе я по коридора и излязоха през задната врата.

На върха на склона се намираше прекрасна беседка с тераси и увивни растения.

— О, Джеф! Прекрасно е!

Доближиха се до малката ограда и седнаха хванати за ръце. Наслаждаваха се на прекрасните аромати и гледаха като хипнотизирани реката под тях. Най-сетне Мелиса попита:

— Джеф, сега ще ми разкажеш ли историята си?

Той я погледна с болезнена нерешителност.

Тя взе ръцете му в своите.

— Нали за това ме доведе днес тук? Не мислиш ли, че е време?

Той кимна.

— Права си. Знаеш ли, обичах една жена, но тя умря.

— О, Джеф, толкова съжалявам.

С блуждаещ поглед той продължи:

— Казваше се Аби. Ние израснахме заедно…

През следващия половин час с мъка разказа цялата история за приятелството си с Аби — как са се влюбили, как са станали любовници само за една кратка, прекрасна нощ, как е умряла, как душата му си беше отишла с нея…

Когато свърши с прекършен глас, Мелиса цялата беше потънала в сълзи.

— О, Джеф. Това е най-тъжната история, която някога съм слушала. Да бъде убита от пиян шофьор? Трябва да си бил съсипан?

— Аз бях.

Тя поклати глава разбиращо. Изражението й беше загрижено.

— В това време има толкова злини.

— Да, знам. Но има и толкова добри неща — погледна я нежно. — Не разбираш ли? Сега те са повече.

— Повече?

— Не че някога ще забравя Аби. Винаги ще я обичам. Но аз открих втори шанс в своя живот… и любовта… след като те срещнах. Зная, не можеше да узнае това — той я притисна към себе си. — Само че, мила, толкова се страхувам!

— Страхуваш се? Защо?

Той заговори разпалено.

— След падането ти изглеждаш съвършено различна жена. Жена, в която се влюбих с цялото си сърце. Но има нещо, което ме измъчва. Защо понякога имам чувството, че ще те загубя? Какво ще правя, ако станеш отново такава, каквато беше?

— Казах ти, Джеф: това няма да се случи.

— Тогава откъде идва у мен тази несигурност?

Мелиса не можеше да му отговори. Очите й отново се изпълниха със сълзи. Беше толкова проницателен. Беше усетил нейния собствен страх. Тя също го обичаше от цялото си сърце, но как би могла да му обещае, че ще остане? Та тя дори не знаеше как и защо беше се озовала тук. Не знаеше и кога ще бъде отнесена обратно.

Споменът за измъченото лице на Миси, което беше видяла в малахитовия овал, продължаваше да я безпокои. Мелиса се чувстваше раздвоена. Тя не би могла да понесе мисълта, че ще нарани Джеф, но как би могла да гради своето щастие върху нечие нещастие?