Еужени Рейли
Двойна сватба (18)

Глава 18

Миси влетя в къщата вбесена, застана срещу колоната на стълбището и се взря в малахита.

— Искам си живота обратно, чуваш ли ме? — изкрещя тя. — Върни ми живота обратно!

Внезапно, като че ли в отговор, кръговете в камъка започнаха да се разделят и тя затихна в страхопочитание. Видя отново Джеф и Мелиса, които се целуваха страстно в настоящето.

— По дяволите, пак ли? — извика тя. — Мелиса, или каквото ти беше там името, чуваш ли ме? Отстъпвам ти Джеф, но живота си искам обратно!

 

Джеф с неохота отдръпна устни и нежно пощипна Мелиса по бузата.

— Хареса ли ти филма тази вечер?

— Имаш предвид онзи по телевизията? — попита тя нерешително.

Той се подсмихна.

— По видеокасетофона.

Тя кимна.

— О, да. „Отнесени от вихъра“. Не мога да повярвам в това чудо — картините да се движат. Беше такава удивителна история… и толкова тъжна. Трудно ми е да повярвам, че това наистина ще се случи на Юга.

Той видимо пребледня.

— Какво означава това „наистина ще се случи“? Гражданската война е била преди сто и тридесет години. Мелиса, понякога ме плашиш до смърт.

Разбрала грешката си, тя не отговори. Вече беше сигурна, че е била разменена с неговата истинска годеница, но трябваше ли да каже истината на Джеф? Може би така беше най-добре. Само че, ако го направи, дали нямаше да я помисли за обезумяла?

— Мелиса, моля те, кажи ми за какво мислиш? — помоли Джеф.

Тя го погледна разкаяна.

— Извинявай, Джеф. Имаш право. Гражданската война е била преди повече от век. Аз просто… още съм объркана. Губят ми се толкова много години.

Той се усмихна, но погледът му беше загрижен.

— Чувствам, че има и нещо друго. Понякога, ако не те познавах толкова добре, бих се заклел, че си някоя друга.

Тя остана нещастно тиха.

— Извинявай — бързо добави той. — Знам, че си объркана и няма нужда да утежнявам положението — преди да успее да протестира, той сложи пръст на устните й. — Скъпа, искам да те заведа утре на едно място. Ще дойдеш ли с мен?

— С каретата? — попита тя с надежда.

— С моята кола — отговори твърдо той.

Тя прехапа устни.

— О, Джеф, не съм сигурна.

— Сладката ми, ти постигаш удивителен прогрес. Мисля, че вече си готова за разходка с кола. Освен това мястото, където искам да отидем, е на високото. Пътуването с карета ще бъде направо опасно.

— Но…

Той прошепна пламенно:

— Искам да ти разкажа историята си.

Погледът й ревниво проблесна към него. Когато зърна надежда и колебание в очите му, страхът отстъпи пред блаженството, че той иска да й се довери.

— Разбира се, скъпи.

— О, ти си ангел! — въздъхна той.

Когато я целуна, тя се натъжи. Джеф все повече държеше да споделя живота си с нея. Съвестта й подсказваше, че и тя трябва да намери подходящ момент, за да сподели с него тайната на сърцето си.

 

Образите на Джеф и Мелиса избледняха. Миси беше толкова вбесена, че тропна с крак.

— По дяволите, ще ме чуеш ли най-после?

— Дъще, ти пак разговаряш с колоната?

Лавиния слизаше надолу по стълбите, облечена в тънък халат. Взираше се смаяна в Миси.

— О, здравей, мамче — каза тя навъсена. — Все още се опитвам да си обясня как загубих паметта си.

Лавиния се усмихна съчувствено.

— След като е така, защо крещеше, че си искаш живота обратно?

— Просто се мъчех да отгатна — измърмори виновно тя.

— Не се променяй много, мила — посъветва я Лавиния. — Достатъчно си очарователна такава, каквато си.

— Наистина ли, мамо?

— Е, как прекара вечерта с Фейбиан?

Миси махна с ръка.

— Не ми говори за този нещастник.

Лавиния беше поразена.

— Нещастник? Какво говориш, Мелиса Монтгомъри? Ти ме плашиш. Знаеш отлично, че неговите родители желаеха много тази сватба. Как би могла да опозориш тяхната памет? Ти дори беше на тяхното погребение.

— Знам, мамо. Съжалявам — за нейна изненада, изведнъж се почувства виновна. Особено когато си припомни, че Фейбиан страдаше от загубата на родителите си.

Лавиния видимо се успокои.

— Много добре. Хайде да си лягаш.

— Добре, мамо — Миси импулсивно я прегърна. — Знаеш ли, ти си чудесна майка!

Лицето на по-възрастната жена грейна.

— Много мило, че го казваш.

— Това е истината. Не обръщай внимание на моите… на моите глупости.

— Благодаря, скъпа.

Двете се изкачиха по стълбите ръка за ръка.

Влязла в стаята си, Миси ахна. На един стол до леглото й седеше Дулси и кърпеше една от долните й ризи.

— Боже господи, Дулси. Толкова е късно. Трябваше да бъдеш в леглото, а не да ме чакаш.

Дулси изглеждаше обидена, като остави ръкоделието си настрани.

— Не искате ли да ви чакам, госпожице Монтгомъри?

— Много си мила, но аз съм на мнение… Ти трябва да имаш свои собствен живот.

Дулси я гледаше объркана. Миси махна с ръка.

— Няма значение. Слушай, не исках да те обидя.

Момичето стана колебливо.

— Искате ли да ви помогна да се облечете?

Миси се усмихна.

— Разбира се. Благодаря.

Прислужницата пристъпи към нея.

— Добре ли прекарахте с господин Фейбиан?

— Не питай.

Докато Дулси й помагаше да се приготви за лягане. Миси се замисли за положението на жените тук — не само на чернокожите. Защо никоя от трите жени, с които се беше запознала тази вечер нямаше право на мнение в семейството си? Тя трябваше да промени нещата!

Копнееше по онзи чудат Фейбиан Фонтено. Когато остана сама в тъмнината, се замисли за него. Как я беше накарал да се почувства тази вечер: Невероятен гняв, неизразима страст, подлудяващ екстаз…

Наложи си да затръшне врата пред изкусяващите картини и насочи мислите си към Мелиса. Братовчедка й очевидно прекарваше добре времето си с Джеф в настоящето. Явно нехаеше, че тя е нещастна тук, принудена да понася негодника, когото Мелиса беше загърбила в миналото. Всъщност бедната девойка сякаш беше избягала от собствения си живот.

Миси не можеше да си обясни как би могла да се махне оттук, да върне обратно стария си живот. Може би отново трябваше да се прекатури надолу по стълбите с риск да си счупи врата. При тази мисъл като че ли я поля студена вода. Дали двете с Мелиса бяха умрели при падането и след това се бяха разменили благодарение на някакво странно превъплъщение? Всичко беше толкова объркано. Единственото ясно нещо беше, че засега тя явно беше вкоренена тука. Харесваше новите си родители, но не харесваше някои от чувствата, които я бяха обладали. Греховната страст към Фейбиан, съобразяването с представите на другите, угризението, че тази вечер се беше държала като дете…

Какво ставаше с нея? Беше станала мекушава. Беше заела мястото на Мелиса и изглежда, започваше да приема част от нейната психика. Обикновено Миси се гордееше със своята самоувереност. Защо тази вечер се чувстваше доста засрамена от някои неща, които беше казала на Фейбиан, на приятелките, на майка си… Трябваше да се стегне. Във всеки случай, ако не успееше да овладее бушуващата похот в себе си, със сигурност щеше да падне в калта следващия път, когато този мръсник Фейбиан я докоснеше.

И още. След като беше хваната в капана на миналото време, можеше малко да образова тези хора. Това се отнасяше особено за жените, Фейбиан Фонтено също трябваше да бъде поставен на мястото му.

 

 

Фейбиан се прибираше към имението си в мрачно настроение. Беше на края на търпението си с Миси. Плашеше го до смърт фактът, че беше си загубил ума от любов по тази малка заядливка.

Беше успяла да постигне някакъв успех тази вечер, след това беше дръзнала да му намекне, че се е възползвала да задоволи собствения си сексуален глад.

Внезапно се усмихна. Осени го прекрасна идея. Защо да не даде на тази кавгаджийка точно каквото искаше и да я зареже. Може да беше по-добра от него на покер тази вечер, но тя очевидно забравяше, че картите държи той. Скоро щеше да извие врата на тази нахалница.

Засмя се. Идеално. Малките момичета, които играеха опасна игра, като Миси, съвсем скоро попадаха в леглото… после забременяваха… след това бяха повличани към олтара.