Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tempest in Time, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Пенка Дамянова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Еужени Рейли. Двойна сватба
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Велина Парахулева
Технически редактор: Николинка Хинкова
ИК „Торнадо“
История
- —Добавяне
Глава 15
— Миси, скъпа, защо разговаряш с колоната?
През входната врата влезе Лавиния и се доближи до дъщеря си. Взря се изпитателно в зачервените и очи и подпухналото лице. Посегна да я погали.
— Какво има, детето ми?
— Аз просто… припомнях си мига, когато паднах по стълбите. Мисля за объркването, което настъпи в главата ми оттогава — отговори Миси трепереща. — Сигурна съм, че причината се крие в тази колона.
— Разбирам — усмихна се Лавиния. — Но наистина ли смяташ, че като поговориш с нея, нещата ще се оправят?
— Направо съм отчаяна — проплака Миси.
Лавиния се засмя и стисна ръката на дъщеря си.
— Милата ми! Само какви странни неща каза тези дни. На твое място не бих се притеснявала, детето ми. След като стана дума, искам да ти кажа, че аз и баща ти те харесваме повече такава. Падането разкри и хубавите ти качества.
— Аз също ви харесвам — каза Миси с тъжна усмивка.
— Горе главата, дъще — продължи енергично майка й. — Трябва да се преоблечеш. Скоро ще дойде Фейбиан. Нали ще ходите на вечеря у семейство Сержънт?
— Не искам да излизам с него, майко — настоя Миси.
— Но, разбира се, че ще излизаш! — подчерта упорито Лавиния и задърпа дъщеря си нагоре по стълбите.
— Този човек е влечуго!
— Глупости! Този човек е принц!
— След като си толкова очарована от него, защо не го вземеш ти?
— Не ме изкушавай, мила!
В стаята си Миси бесня, уговаря, моли се на Лавиния, но без успех. Майката не обръщаше внимание на истеричните изблици на дъщеря си и спокойно продължаваше да избира облекло за вечерта. Минути по-късно Миси намусена седеше пред огледалото, а майка й подреждаше буклите на русата й коса.
Не можеше да повярва, че беше позволила на тази жена да я убеди да излезе с Фейбиан. Още веднъж се учуди на своята неспособност да манипулира новите си родители в миналото. За тези няколко дни беше разбрала, че Джон и Лавиния бяха твърди, със силна воля и находчиви като нея самата. Все още я беше яд, че не можеше да им се противопостави.
— Това е — каза Лавиния, когато свърши с прическата й. — Какво ще кажеш?
— Великолепна е, мамо — призна Миси, макар и намръщена.
Майка и се надвеси над нея.
— Няма ли да бъдеш доволна да видиш приятелите си отново?
— Приятели? Какви приятели? — попита Миси безучастно.
— Трите ти най-добри приятелки — Филипа Мерсър, Антоанет Макгий и Луси Сержънт. Не си ли спомняш за тях?
— Страхувам се, че не.
— О, скъпа, но трябва да ти е приятно да видиш Фейбиан?
Миси скочи на крака и хвърли към майка си унищожителен поглед, но тя и се закани с пръст.
— Ти ще излезеш тази вечер!
Миси гледаше как майка й, стиснала устни, отива до леглото, за да вземе роклята й, и попита озлобена:
— И какво ще стане, ако категорично откажа?
— О, ще бъдеш добре дошла вкъщи. Ще бъдеш домакиня на събранието на дружеството „Помощ за болницата“.
— „Помощ за болницата“?
— Да. Тази вечер свещеникът от Епископската църква ще ръководи молитвите ни. След това ще навиваме бинтове.
— О, небеса! — Миси закърши ръце. — Предпочитам да изляза с това четириного.
— Прекрасно — Лавиния внимателно провря роклята от зелена коприна през главата на дъщеря си. След като оправи всяка гънка, тя плесна с ръце. — Колко си красива!
Миси неохотно се възхищаваше на отражението си в огледалото, когато на вратата се почука.
— Влез — извъртя се Лавиния.
В стаята се промъкна Дулси.
— Господин Фонтено пристигна, господарке — обърна се тя към Лавиния.
— Благодаря, Дулси — майката подаде на дъщеря си голяма синя чанта. — Да не забравиш плетивото си.
— Плетиво?
— Да. Ти и другите млади жени трябва да се подготвите за благотворителния базар на църквата.
Миси занемя от учудване.
— Няма да плета! Това вече е прекалено!
— Но какво ще правиш, докато другите жени работят?
— Ще си пия питието.
— О, Миси! Какви ги приказваш?
Във фоайето Фейбиан Фонтено се усмихна, като забеляза Лавиния и Миси да слизат по стълбите и все още да спорят: Лавиния се опитваше да набута чантата с плетката в ръцете на Миси, но тя упорито отказваше да я вземе.
Беше смаян от красотата на годеницата си. С буйните къдри върху прелестната си главичка, с блестящата зелена копринена рокля, която подчертаваше нежните форми на тялото й… изглеждаше като ангел. Дори думите, които бълваше малката й уста, звучаха като изречени от ангел.
— Мамо, това е смешно — упорстваше тя. — Дори не зная да плета.
— Забравила ли си? Сигурна съм, че другите жени ще ти помогнат.
— Само когато Мемфис потъне в реката!
— Хайде, Миси — уговаряше я Лавиния. — Такава избухливост не подхожда на дама — в този момент забеляза Фейбиан и се усмихна. — Здравей, Фейбиан скъпи. Дали няма да изглеждаш като коварен демон, тази вечер?
— Благодаря, Лавиния — каза Фейбиан. Усмихна се, когато двете жени се доближиха до него. — Като комплимент ли да го разбирам?
— Разбира се, хитър разбойник такъв — увери го Лавиния и потупа ръката му с малките си пръсти. Кимна към Миси. — Не изглежда ли годеникът ти очарователен?
— Аз не съм негова годеница! — отряза я Миси.
— Наистина е — присъедини се Фейбиан, като не обърна внимание на протеста на Миси.
— И още… аз няма да плета — добави Миси упорито.
Лавиния извъртя очи към Фейбиан.
— Фейбиан, скъпи. Постави това своенравно момиче на мястото му.
Той стисна зъби.
— Може би ще минем и без плетка една вечер, а?
Лавиния се замисли за момент, после отстъпи и сви рамене.
— Много добре. Както кажеш.
Той подаде ръка на Миси.
— Ще тръгваме ли?
— Защо не? — попита злобно тя.
Излязоха бавно в хладината на късния следобед. Фейбиан поведе Миси към голяма карета, която ги очакваше в алеята. Кочияшът, облечен в ливрея, отвори вратата и Фейбиан помогна на Миси да се качи.
Настанила се на кожената седалка срещу него, тя си мислеше колко греховно красив беше тази вечер. Преди малко беше прекалено заета да спори с Лавиния и не беше забелязала колко елегантен изглеждаше. Носеше черен кадифен фрак, тъмни панталони, бяла ленена риза и копринено шалче. Гъстата му кафява коса блестеше дори на оскъдната светлина. Сърцето й заби бясно, когато тя срещна погледа на дълбоките му, тъмни очи. Любуваше се на класическата съвършеност на профила му, на чувствената линия на устните му и на особено сексапилната сянка на мустаците му. Най-лошото беше, че е непоносимо нахален.
— Е — каза той, когато каретата потегли, — няма ли да ми благодариш?
— За какво да ти благодаря?
— Че ти помогнах да се отървеш от плетката.
— Ха! Може би трябва да ти благодаря, че си проявил добро чувство на фона на тая безпомощна провинциалност?
Той подсвирна, после се усмихна.
— Значи сега ме намираш чувствен? Трябва да призная, че има някакъв напредък.
— Не се надявай на повече! Само защото за момент си проявил интелигентност, не означава, че трябва да променя отношението си към тебе.
— Но тази вечер все пак реши да излезеш с мен — подразни я той.
— Само защото майка ми организира благотворителна вечер у дома. Това е много по-лошо, отколкото да прекарам вечерта с теб. Но историята с плетката наистина преля чашата.
Той се разсмя.
— Скъпа моя, говориш странни неща — гласът му стана сериозен, както и погледът му. — Просто не мога да се въздържа да не загладя тези предателски забележки върху скъпоценните ти устни.
Миси се бореше със сексуалния копнеж, който предизвикаха у нея думите му, и се опита да отговори.
— Ти и…
— Третата армия на Патън? — помогна й той.
— Позна.
— Трябва да се запозная с този Патън.
— Повярвай ми, двамата си приличате много.
Замълчаха. Миси се загледа през прозореца. Влачеха се надолу по мръсен път, върху който падаха гъсти сенки от дъбове и бор. Откакто се беше пренесла тук, това беше първата гора, която виждаше.
— Знаех си, че нещо липсва — каза тя.
— Какво липсва? — попита той озадачен.
— Къде, по дяволите, е кудзуто?
— Какво?
— Кудзуто, идиот такъв.
— Никога не съм чувал подобно нещо. Какво означава кудзу?
— От небето ли падаш? — попита раздразнена тя. — Кудзу е лозата, която се отглежда в целия Юг.
Той се засмя.
— Уверявам те, котенце, че из целия Юг не са чували за твоето загадъчно кудзу.
— Аз не съм ти котенце.
Очите му блеснаха дяволито.
— Дай да видим. Ти не си моя любима, не си моя скъпа, не си мое коте. Моля те, кажи ми как да се обръщам към теб?
— Наричай ме госпожица Монроу, благодаря.
— Госпожица Монроу? — Фейбиан напълно се обърка. — Позволявам си да ти напомня, че фамилията ти е Монтгомъри.
— О, по дяволите, съвсем забравих.
— Изглежда, си забравила твърде много неща — той се намръщи, опита се да каже още нещо, но премълча.
Миси се загледа навън.
— Какво ще правим тази вечер?
— Искаш да кажеш, че и това си забравила?
Тя го изгледа кръвнишки.
— Много добре — каза той примирено. — От година и нещо ти и аз прекарваме заедно по една вечер през две седмици с три други двойки — нашите най-близки приятели.
— И какво правим през тези вечери? — попита подигравателно тя.
— Отначало вечеряме заедно. След това мъжете се оттегляме на коняк и цигари, докато жените бърборят.
— Искаш да кажеш, че прекарваме вечерта разделени?
— Обикновено мъжете се присъединяват към жените по-късно. Понякога играем карти или танцуваме кадрил. Това е, когато майката на Луси ни осигурява пиано. Обаче тази вечер мъжете ще напуснем по-рано, защото имаме събрание. Жените ще останете, за да подготвите вещите за благотворителния базар.
Миси беше прекалено объркана, за да може да говори.
— Ти се шегуваш…
— Ни най-малко.
— Не може да бъде! — простена тя. — Нима наистина съм умряла и съм попаднала в Бостън…