Еужени Рейли
Двойна сватба (13)

Глава 13

— Но, Мелиса, скъпа, трябва да излизаш навън понякога.

Тази сутрин двамата с Джеф седяха в салона. Току-що я беше помолил да излязат с кола из близките околности.

Тя заекваше и кършеше ръце.

— Благодаря ти, че искаш да ме изведеш, Джеф, но все още се чувствам объркана и изплашена. Губят ми се всичките тези години, разбираш ли?

Погледът му беше пълен със съчувствие.

— Все още нищо ли не можеш да си спомниш?

— Не. Не съвсем — тя прехапа устни. — Прочетох доста исторически книги.

— А, да — загрижено каза Джеф. — Шарлот спомена, че прекарваш много време в крясъци в библиотеката.

— Страхувам се, че… — тя извърна неловко глава. — Е, добре: книгите не ми казват всичко.

Той се пресегна и я щипна по бузата.

— Съжалявам, скъпа. Кажи ми какво си научила?

— Научих, че живеем във време на чудеса — карети без коне и каляски без криле.

— Карети без коне и каляски без криле? — повтори той изумен. — Колко старомодно се изразяваш! — Но забелязал разочарованието върху лицето й, добави: — Съжалявам, продължавай.

Мелиса беше развълнувана.

— Научих, че живеем във време на насилие и жестокост. Че произвеждаме отрови, които бавно разрушават нашата планета. Бомби, които биха могли да унищожат човечеството — гледаше го с болка в очите. — Този свят ме плаши, Джеф.

— Знам — съгласи се той. — Но картината не е толкова черна. Направили сме много, за да се преборим с опасни болести и да намалим човешкото страдание — усмихна й се нежно. — На тази земя има и добри хора.

— Знам — прошепна тя. — И съм толкова щастлива да познавам един от тях.

— О, Мелиса! — с преливащо от радост сърце Джеф се наведе да я целуне. Тя отвърна на целувката му, усетила насладата от неговата близост, от топлината на устните му.

Само след миг той се отдръпна от нея, стана и закрачи към прозореца.

— Джеф, какво има? — попита тя.

Той се обърна, като клатеше глава недоверчиво.

— Боже господи, промяната у тебе… Сякаш съм си загубил ума! — след това, като я гледаше право в очите, се коригира: — Не, загубил съм си сърцето.

— Аз също! — добави пламенно тя.

— О, скъпа! — той се приближи до нея и хвана ръцете й. — Някой път, много скоро, ще ти разкажа една история.

— Защо не ми я разкажеш сега?

Той посегна да оправи косата й.

— Защото все още си объркана. Трябва да намерим изгубените години, нали?

Тя кимна.

— Не можеш ли да ми кажеш поне за какво се отнася? — усмихна се лъчезарно. — Обичам интересните истории, разбираш ли?

Лицето на Джеф посърна.

— Става дума за един мъж, който външно бил като всички останали, но вътрешно бил мъртъв, докато един неочакван инцидент не го върнал към живота.

Мелиса пламна от удоволствие.

— Звучи чудесно.

— О, така е! — той се изправи на крака. — Но нека да я запазим за друг ден. Сега да се повозим.

Мелиса се колебаеше. Търсеше начин да отклони предложението.

— Мама ми спомена, че идваш от работното си място. Сигурен ли си, че не те откъсвам от задълженията ти?

Той размаха пръст пред лицето й.

— Добър подход, но не върши работа. Хубавото на собствения бизнес е, че можеш да си взимаш почивен ден, когато си искаш. Днес ще излезем с колата и ще отидем някъде да обядваме.

Изплашеният й поглед го умоляваше.

— Но, Джеф, знаеш, че тези чудовища, които се движат без коне, ме плашат до смърт. Виждала съм ги от прозореца — направо хвърчат. Майка и татко имат няколко от тях, но аз дори не ги докосвам.

— А-а — извика той, — значи си напускала къщата?

— Посмях да разгледам само постройката за каретите — съгласи се тя.

— Постройката за каретите? Искаш да кажеш — гаража?

— Да.

Той стисна ръката й.

— Трябва просто да ми се довериш. Ще можеш ли да го направиш?

Лицето на Мелиса грейна.

— С цялото си сърце!

Пред къщата я очакваше чудесна изненада: карета с кон, а на капрата седеше кочияш със сламена шапка.

С вик на радост тя се обърна към Джеф.

— О, Джеф, карета! Това означава, че във вашето време все още употребявате такива превозни средства?

— Не те разбрах — каза той слисан.

Тя сви рамене.

— Няма значение.

Все още изумен, Джеф я поведе към екипажа.

— Възможно ли е толкова много неща да те плашат, Мелиса, дори и колите? Един мой приятел има бюро за обслужване на туристи. От него наех карета и кочияш за един ден. Кой не би искал да изпита удоволствието да се повози на старомодна карета теглена от кон.

Мелиса плесна с ръце.

— Кой наистина? Със сигурност не аз.

Когато бяха близо до каретата, по улицата изгърмя светлочервена спортна кола и Мелиса замръзна на мястото си. Джеф докосна ръката й и загрижено се взря в ужасените и очи.

— Защо се плашиш от колите и от всичко около теб? През целия си живот си била сред тях…

— Това е от годините, Джеф — каза неуверено тя. — От изгубените години.

— Все пак… начинът, по които се изразяваш, начинът, по който те впечатлява всичко… Като че си живяла в друго време…

Мелиса се поколеба за момент, после каза тъжно:

— Може би!

Но Джеф само се изсмя.

— О, скъпа, толкова си забавна! Като връх на всичко си придобила и чувство за хумор.

Все още се усмихваше, когато й помагаше да се качи в каретата.

 

 

Движеха се бавно с откритата кола по една права улица. Мелиса беше проточила врат и с безкрайно учудване и страх наблюдаваше непознатия свят, който се откриваше пред нея. Когато завиха зад ъгъла, забеляза няколко странни къщи — ниски и квадратни. Такива покриви не беше виждала никога. Пред една от къщите три момичета, облечени като момчета, се бяха качили на странни превозни средства на три колела. След това вниманието й беше привлечено от една музикална кутия, която гърмеше. Огромен бял фургон, за който си спомни, че се нарича камион, премина покрай тях. От едната страна беше украсен с надпис „Сладолед“. Когато камионът спря, трите момичета се втурнаха към него с монети в ръце.

Мелиса погледна към Джеф. Не Вярваше на очите си.

— Невероятно! Доставят сладолед по къщите?

— Мелиса, ти ме учудваш — отговори той и се обърна към кочияша: — Хей, Бил, спри за момент.

Файтонът спря и Джеф предложи ръка на Мелиса.

— Искаш ли да разгледаш камиона за сладолед?

Тя тръсна глава упорито.

— Оттук го виждам много добре, благодаря.

Той се усмихна.

— Добре. Почакай малко.

— Не мисля и да помръдвам.

Седеше напрегната и гледаше как Джеф пресече улицата, поговори кратко с шофьора, облечен в бели дрехи, и му подаде някакви пари. Минута по-късно се върна с три малки пликчета.

— Заповядай, скъпа — каза той, като й подаваше едно. Беше обвито в цветна хартия и много студено.

— Благодаря — отговори тя прехласната. — Какво да правя с това?

Джеф се разсмя.

— Първо свали опаковката, мила.

Мелиса смъкна хартията и ахна. Взираше се в пръчката от замразена смес. Беше оцветена във всички цветове на дъгата.

— Това е най-интересното нещо, което някога съм виждала!

Когато продължиха надолу по улицата, Мелиса все още се взираше в сладоледа и се колебаеше.

— Е, скъпи… — осмели се да попита тя накрая.

— Да? — попита той загрижен.

— Може ли да се яде?

— Това е сладолед. Можеш да го изядеш.

— О… — гледаше пръчката озадачена. — Как?

Сега вече на Джеф му стана весело.

— Ами, ближе се.

Тя продължаваше да се чуди, а Джеф се заливаше от смях.

— Ето, ще ти покажа.

Взе ръката й и се взря в пленителните й сини очи. Гласът му трепереше, когато прошепна:

— Повдигни сладоледа до устните си, мила… Така е добре. Сега си покажи езичето. Плъзни го по крема… О, боже, ти си ангел!

Краят на инструкцията на Джеф изчезна в завладяваща целувка. След малко и двамата бяха намокрени и лепкави.

Спряха в края на огромна група сгради. Джеф я нарече „търговски център“. Влязоха в ресторанта през смайваща модерна стъклена врата.

Мелиса беше очарована от обстановката. Всичко беше стилно издържано в тъмни тонове. От тавана струеше мека светлина. От стените се процеждаше гласът на жена, която пееше на фона на ритмичен акомпанимент.

След като вече бяха седнали, Мелиса се обърна колебливо към Джеф:

— Певицата не е заключена зад стената. Това е от стереоуредбата, нали?

Той се усмихна.

— Какви странни неща говориш! Музиката е стерео. Нарича се звукова система. Идва от усилвателите — посочи й черната кутия, закачена над тях.

Тя проточи шия и изпъшка.

— Разбирам. Но как достига звукът до усилвателите?

— Чрез електричество, скъпа.

— А-а! — тя преплете пръсти. — Четох за него. Електричество има в лампите, в електрическата маша, в телевизора.

Джеф кимна на сервитьора, който застана до тях.

— Какво би искала за обяд, скъпа?

— Но сега е време за вечеря.

Той сви рамене.

— Няма значение. Само ми кажи какво ти се яде.

— Сладолед — каза Мелиса.

Джеф се разсмя гръмогласно.

— Да поръчам ли и за двамата?

Тя кимна.

— Много мило от твоя страна.

— Ще искаш и бяло вино, както обикновено, предполагам?

Мелиса се възмути.

— Джефри, дамите никога не пият алкохол!

Джеф и сервитьорът се спогледаха изумени.

— Тогава какво правят дамите? — не можа да спре въпроса си Джеф.

— Ами грижат се за къщата и съпруга си, раждат деца, занимават се с благотворителна дейност, ходят на църква — отговори Мелиса убедено.

— Може ли да се оженя за нея, господине? — попита сервитьорът.

— Не. Аз имам намерение да го направя.

Джеф поръча и за двамата. Сервитьорът още се усмихваше, когато се оттегли.

Джеф подпря брада с ръка и загледа Мелиса. Тя се смути от внимателния му поглед.

— Има ли нещо нередно?

— Бих казал, че всичко е идеално. Само…

— Само?

Той въздъхна удивен.

— Просто не мога да повярвам колко си се променила. Твоята тактичност, любезност… Начинът, по който мислиш първо за другите… Като че ли след падането стана съвършено друга жена.

Мелиса се замисли.

— Кажи каква бях… преди?

Джеф седеше отнесен и чакаше да им донесат напитките.

— Сега, след като си се променила, нямам желание да критикувам.

Тя се пресегна и докосна ръката му.

— Аз трябва да знам истината.

Той кимна.

— Беше доста твърдоглава и амбициозна. Работеше като бясна във фабриката на родителите си.

— Така ли? Значи съм била една от онези… интелектуалките?

— Искаш да кажеш, еманципираните?

— Да.

— Беше доста свободна, беше също…

— Да?

Той стисна ръката й.

— Съжалявам, скъпа. Не мога да ти го спестя: беше страшна егоистка. Мислеше единствено за собствените си интереси.

Тя кимна.

— Вярвам ти. Но защо, след като съм била такава, си искал да се ожениш за мене?

— Нашите семейства желаеха тази сватба — каза мрачно той. — Фабриката за сачмени лагери на Монроу трябваше да се обедини със Завода за стоманени тръби на Далтън.

— Значи си се съгласил да се ожениш за Миси… за мен, само за да удовлетвориш желанието на родителите си?

Той се усмихна.

— Всъщност сега имам само майка. Баща ми почина преди година и половина.

Тя въздъхна ужасена.

— О, съжалявам, Джеф! Трябваше да си го спомня.

— Не е твоя вината, че не помниш.

— Значи си искал да се ожениш за мен, за да зарадваш майка си?

Той отбягна погледа й и каза мрачно:

— За да бъда искрен, трябва да кажа, че ми беше безразлично за коя се женя.

— Има ли нещо общо това с историята, за която ми спомена?

Той се усмихна мрачно.

— Много си проницателна. Преди шест години се случи нещо, което ме накара да се чувствам така, сякаш животът ми е свършил.

— О, Джеф, толкова съжалявам!

— Недей! — гледаше я умоляващо. — Безкрайно съм ти задължен. Разбираш ли, преди три дена ти падна по стълбите, но се събуди съвършено различна жена и така възкреси мъртвия мъж у мен.

— О, Джеф! Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че промяната у теб ми дава нови сили за живот.

— О, никога не съм чувала нещо толкова тъжно… или красиво — каза Мелиса, развълнувана до сълзи. — Ще ми разкажеш ли историята си… скоро?

— Наистина ли искаш да я узнаеш? Миси никога… Искам да кажа, че никога не си ме питала преди.

Лицето й светна.

— Нали току-що каза, че съм съвършено различна жена — по дух, разбира се.

— Ти наистина си.

— И така, ще ми разкажеш ли?

Той кимна.

— Да, скъпа. Скоро.

По време на вечерята си разменяха сияещи погледи. Мелиса страшно хареса пирога с вкусен пълнеж.

Когато сервитьорът прибираше чиниите, Джеф се вгледа в Мелиса удивен.

— Знаех си, че има нещо различно в теб. Вече не пушиш!

Мелиса се изчерви до корена на косите си.

— Какво говориш, Джефри? Дамите не пушат.

— Сигурен ли сте, че не мога да се оженя за нея, господине? — подхвърли сервитьорът усмихнат.

— Дума да не става! — заяви Джеф. — Но можете да ни донесете нещо за десерт — след това намигна на Мелиса. — Какво предпочитат дамите за десерт?

— Сладолед.

Джеф се потопи в погледа й.

 

 

Половин час по-късно двамата стояха до централната колона в къщата и се целуваха.

— Мелиса, омъжи се за мен — прошепна Джеф и продължи страстно да целува лицето, косата й. — Искам те… Нуждая се от теб толкова много!

Сърцето й се късаше, защото трябваше да му откаже.

— Джеф, нужно ми е време. Не мога да се омъжа за теб, докато нещата не се изяснят.

— Знам, че съм нетърпелив. Дори прибързан — прошепна дрезгаво той. — Но не мога да ти опиша чувствата си! Сякаш съм на седмото небе, когато си близо до мен.

— Аз също — отговори тя горещо, очаквайки целувките му.

Изпитваше наслада от близостта му и вече знаеше, че обича този внимателен, мил мъж. Не знаеше как се беше озовала тук или как би могла да се върне обратно в своето време. Не искаше да загърби обещанията и задълженията си в миналото, но вече нямаше желание да се върне при онези, които беше оставила там.