Еужени Рейли
Двойна сватба (12)

Глава 12

— Не мога да повярвам, че на мен се случва подобно нещо — мърмореше Миси.

Седеше до Фейбиан в неговия кабриолет, теглен от петнист сив кон. Беше си облякла модерна рокля от крепиран жълт муселин. Перата на смешната шапчица, кацнала върху главата й, се поклащаха ритмично.

Фейбиан дърпаше юздите, а Миси се беше вкопчила с пръсти в кожената седалка. Беше й трудно да поддържа равновесие. Кабриолетът друсаше, залиташе и скърцаше. Очевидно тези хора никога не бяха чували за модерни превозни средства, като за автомобил например…

Гледката около тях й беше непозната. Движеха се тромаво по настлан с дъски път край безкрайна плантация за памук. От време на време се разминаваха с други файтони и карети. Миризми на влажна пръст и тор изпълваха въздуха.

Къде, по дяволите, беше Мемфис? Къщата, в която се беше родила, беше неузнаваема. Липсваха гаражът шестте бани, модерната кухня. Някои забележителности около къщата също липсваха. Не видя съседите. Нямаше улични лампи, коли, полицейски патрули. Само една безкрайна подлудяваща мръсотия. Ако все още й беше останала някаква надежда, че е променила само мястото, а не времето, то и тя окончателно изчезна.

Но Фейбиан явно нищо не го вълнуваше. Подвикваше безгрижно на конете и от време на време тръскаше цигарата си. Миси беше се опитала да всмукне от устните му примамливия аромат на никотина. Сега й изглеждаше смешно, че някога е желаела да живее в предвоенните години. Елегантните рокли, които винаги беше смятала за прекрасни, сега й се струваха глупави. Беше пренесена в древно време без модерните удобства, с които бе свикнала, във времето, когато жените са били лична собственост на такива негодници като Фейбиан.

Беше я принудил да се държи така предателски в къщата преди малко. Защо, за бога, беше позволила на този дръвник да я целуне? В действителност тя мразеше този мъж, който претендираше да бъде неин годеник.

Все още разстроена, Миси наблюдаваше Фейбиан: силната му челюст и красивите устни, правилния му профил и тъмните очи. Раменете му бяха широки, тялото — мускулесто, краката — дълги и жилести. Неприлични образи изпълниха съзнанието й. Представи си как тези дълги крака притискат плътно тялото й, а тя стене от удоволствие.

Отпъди мислите си далеч от опасната територия. О, небеса! Как можеше този мъж да бъде толкова греховно красив? А как хубаво целуваше само! Миси трябваше да си признае, че никой друг мъж не беше успял да предизвика такава страст у нея. Целувките на Джеф направо бледнееха в сравнение с неговите.

Мисълта за Джеф и света, който беше оставила зад себе си, я заля с меланхолична вълна. Дали липсваше на годеника и родителите си? Те определено й липсваха. Ако теорията й беше вярна, тя и тази Мелиса си бяха разменили местата във времето, така че хората трябваше да приемат Мелиса за нея, а нея — за Мелиса. Каква умопомрачителна бъркотия! Със сигурност имаше различия между нея и далечната й братовчедка. Новите й родители и Фейбиан вече бяха забелязали това, но явно си го обясняваха с падането. Тъй като беше налице физическа прилика, Миси разбираше, че е нормално да я вземат за Мелиса и обратно. Често беше наблюдавала фотографията на братовчедка си и намираше, че физическата прилика между тях беше направо удивителна.

Дали наистина двете бяха разменени? Ако да, как беше станало това? Дали странният камък беше осъществил магията? Дали двете живееха чуждия живот? Тази възможност я накара да изпъшка.

— Къде се отнесе, мила? — приятен мъжки глас я отрезви. — Преживяваш отново страстните ни мигове, нали? — Фейбиан се беше обърнал към нея с цинична усмивка.

Миси го прониза с поглед.

— Иска ти се! — отряза го тя.

— Все пак трябва да имаш някакви чувства към мен.

— Първото е омраза!

Той се изхили.

— След като не си се пренесла към спомените на споделеното ни блаженство, защо тогава изглеждаш като омагьосана?

— Не е твоя работа.

— Днес сме доста раздразнителни, нали? — усмихна се печално и отново се обърна към коня. — Дявол да го вземе, нямам представа какво те промени така. Дали цицината върху главата ти или просто си заприличала на себе си. Но такава ми харесваш, мила. Наистина е така.

— Недей да свикваш с мен. Нямам намерение да оставам дълго време тук — отряза го тя.

След малко Фейбиан отново се обърна към нея.

— Какво искаш да кажеш?

Миси съжали, че се беше изпуснала. Беше изказала на глас мислите си. Искаше да избяга от този свят, в който беше попаднала. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Искаше преди всичко да избяга от тези смущаващи чувства към Фейбиан. Миси беше свикнала да бъде наясно със себе си. А този Фонтено някак успяваше да разклати равновесието й. Това я плашеше изключително много.

— Е, Миси? — попита той. — Къде планираш да заминеш?

Тя сби рамене и дълго гледа надолу, за да се успокои.

— Просто исках да кажа, че няма да се омъжа за тебе.

Изведнъж лицето му стана ужасно сериозно.

— В такъв случай ще се наложи да променя намерението ти — въпреки че думите бяха казани спокойно, това не смекчи убийствената им заплашителност.

— Само че не в това столетие — отговори дръзко тя и се разсмя на глас.

Фейбиан се намръщи: Миси се смееше, сякаш беше казала шега, чийто смисъл той не разбираше. Неволно се замисли върху странната промяна в годеницата си. Ако не я познаваше добре, би се заклел, че до него седи съвършено чужда жена.

Това беше невъзможно, разбира се. Ако се съдеше по външния вид, това си беше същата Мелиса, само дето падането очевидно я беше състарило. За сметка на това неузнаваемо се беше променил темпераментът и. Сегашната й агресивност нямаше нищо общо с кроткия и мек нрав на Мелиса, която познаваше. Дали падането я беше променило, или жената до него беше съвършено различна личност?

Тръсна глава и отхвърли тази възможност: всеки глупак знаеше, че нямаше начин момичето да бъде друго. Тази мисъл го накара да осъзнае, че не искаше предишната Мелиса обратно. Искаше да запази новата, очарователна Миси.

Погледна я: седеше красива и горда до него. Това момиче никога не би завел в Африка. Това момиче би завел в Париж. Би го черпил с черен хайвер и шампанско… в леглото си. Желаеше я. Какво удоволствие беше да я целува! Мелиса винаги беше посрещала ласките му със страх и отвращение. Но тази нова… Миси… Беше толкова страстна и чувствителна. Искаше отново да усети тези сладки устни под своите. Искаше да я предизвика да се задъха и да го пожелае. Искаше да я принуди да му отдаде душата си — щеше да я погълне цялата.

 

 

— О, господи! — не преставаше да възкликва Миси, когато минаваха по улиците на града.

Когато най-после стигнаха центъра на Мемфис, на Фейбиан вече му бяха омръзнали смахнатите реакции на спътницата му и той се присмя:

— Глупаво момиче. Очите ти са станали като паници. Като че ли никога преди не си виждала града.

— Не е лъжа — смотолеви тя.

Вече беше разбрала, че не живее в двадесети век, но това, което видя, я шокира. На мястото на огромния град стоеше малко градче с мръсни улички и дървени къщи, нямаше ги модерните небостъргачи и магистрали на Мемфис, а вместо блестящите магазини имаше няколко паянтови постройки — бакалия, конюшня и пивница. Конете бяха завързани впрегнати. Няколко възрастни мъже и двама чернокожи се мотаеха около тях. Файтони и кабриолети разпръскваха кал, като минаваха по улицата. Вонеше на отпадъци и канал.

Невероятно! Миси все още се опитваше да възприеме видяното, когато завиха по тясна улица, на чиято табелка пишеше „Адамс стрийт“. Това място й беше познато като викторианското селище.

— О, боже господи! — възкликна отново тя.

Фейбиан продължаваше да се усмихва, докато Миси зяпаше необичайните картини. Липсваше известната къща с фонтана. Наблизо обаче забеляза задната, най-стара тухлена част от къщата на Лий. Предните две отделения липсваха. Надолу по улицата строители работеха на строеж, който Миси знаеше като къщата на Мелъри Нийли…

Миси се разтрепери: това наистина беше Мемфис, но не този, който познаваше.

На следващата разнебитена постройка висеше надпис „Търговия с роби“. Пет-шест чернокожи се трупаха около един облечен в редингот господин. За Миси тази гледка беше най-ужасяваща. Знаеше, разбира се, че в плантациите имаше роби, но беше прекалено заета със себе си, за да ги забележи. Това, което видя обаче — човешки същества да се купуват и продават… Седеше занемяла.

Завиха към централната улица по един склон точно над реката. Вцепенена, Миси се взираше в необичайните тухлени постройки, в преминаващите коли, в лодкарите и търговиите, трупащи се по дъсчената пътека край реката. По-надолу видя мястото, където трябваше да бъде пристанището. Сега там имаше само редица бараки и съвсем примитивни плавателни съдове. В далечината, нагоре по Мисисипи, пухтеше параход.

Нищо не беше на мястото си, с изключение на възвишението и реката. Нямаше ги мостовете, разпростиращи се чак до Арканзас. Нямаше го западен Мемфис на отсрещния бряг.

— Добре ли си, Миси? — попита Фейбиан.

Пребледняла до припадък, тя успя да свие рамене.

— След като ударих главата си, предполагам, ми се губят много неща — а мислено добави: „Станали преди сто и четиридесет години, например.“

Минути по-късно Фейбиан преведе Миси през елегантната колонада на хотел „Гайозо“. Във фоайето се тълпяха хора — жени с дълги поли, мъже с тъмни костюми и плантаторски шапки, мотаеха се деца — момчета в моряшки костюми, момичета облечени в мини копия на роклите на майките си. Мястото беше твърде тясно за толкова много хора. Въздухът вонеше остро на неизмити тела — тоя народ никога ли не беше чувал за сапун и дезодорант!

Гадеше й се от тази смрад. Не беше усетила неприятна миризма от родителите си и от Фейбиан, но тази тъпканица беше направо отвратителна.

— Откъде идват всички тези хора? — обърна се към спътника си.

— Слезли са от парахода, който току-що спря на пристанището — обясни той. — Те имат намерение, както и ние, да обядват в трапезарията на хотела. Надявам се да намерим място.

Огледа се и щракна с пръсти на сервитьора. Той се усмихна като на приятел.

— Имаме късмет. Джули е тук.

Сервитьорът, който добре познаваше Фейбиан, беше представен на Миси. След това ги поведе към една закътана маса в ъгъла Миси седна, наля си вода, отпи и се огледа. Обстановката беше приятна: високи тавани и кристални полилеи, папрати и цветни килими. Миси забеляза, че всички обядващи бяха облечени по един и същи начин, и разбра, че наистина щеше да изглежда скандално с деколтираната си бална рокля. Почувства се благодарна на Фейбиан, че беше настоял да се преоблече. Харесаха й снежнобялата покривка на масата, старомодният кристал, красивият китайски порцелан. Все пак тази епоха си имаше своите прелести…

— Няма нужда да преглеждаш менюто, моя любов — каза Фейбиан.

— Аз не съм твоята любов — отговори тя остро и взе листа с менюто. — Сега ще го прочета.

— Не е необходимо. Ще поръчам вместо теб — подразни я той.

— Няма да ти разреша.

Той не обърна внимание на думите й. Махна на сервитьора и когато мъжът се приближи, Фейбиан поръча.

— Годеницата ми и аз ще обядваме пържено пиле.

— Пържено пиле? — възкликна Миси. — Чувал ли си някога за холестерол?

Фейбиан и сервитьорът я погледнаха изумени.

— Честно казано, не съм — каза Фейбиан. — Моля те да ми обясниш.

Миси махна с ръка.

— О, няма значение.

Ако наистина живееше в 1852 година, когато човек можеше да умре от най-безопасна болест, тя не трябваше да се притеснява прекалено, че артериите й ще се задръстят.

— Какво ще пиете, господине? — попита сервитьорът.

Фейбиан започна:

— Дамата ще вземе…

— Бяло вино — добърши вместо него Миси.

Фейбиан повдигна тъмните си вежди.

— Скъпа моя, ти ме изненадваш. Дамите не пият алкохол и особено в този час на деня.

— Тогава може би аз не съм дама — отвърна сладко Миси.

Фейбиан избухна в смях.

Сервитьорът стоеше равнодушен като камък.

— Дамата ще пие охладен чай, а аз — уиски с лед.

— Да, господине.

Когато взеха поръчката, Миси прониза Фейбиан с очи.

— Ах, ти, четириного такова! Ти ще пиеш каквото искаш, а аз — някакъв блудкав чай.

Забележката й го развесели и той леко я настъпи под масата с върха на ботуша си.

— Ако ми разрешиш да те целуна по-късно, ще ти позволя да го опиташ.

Когато смисълът на забележката му достигна до съзнанието й, тя се изчерви. И таз добра. Тоя дръвник я караше да се срамува. Никога преди никой мъж не беше успявал да го постигне. Унижението й беше двойно.

Фейбиан я поглъщаше с поглед.

— Овладей се, скъпа. Знам, че перспективата да ме целунеш те изпълва с безмерно удоволствие. Но все пак сме на обществено място. Ако не можеш да чакаш, докато…

— Върби по дяволите! — сряза го тя.

Фейбиан още се смееше, когато донесоха напитките.

Тя отпи от чая и изгледа обидено този нахален мъж.

— Какво работиш, Фонтено?

— Работя? — той изглеждаше объркан.

— Как си изкарваш прехраната? — поясни саркастично тя.

— Отглеждам памук, разбира се.

Тя извъртя очи.

— Не ме будалкай. Само не казвай, че ореш земята.

— Не, но…

— С какво друго се занимаваш?

Той се ухили.

— Да видим… Играя комар, ухажвам жени…

— И попийваш уиски — довърши тя.

Той вдигна чашата към нея.

— Така е.

— Я гледай, та ти си се скапал от работа — изсумтя тя язвително.

— Какво каза?

— О, мълчи и си пий питието!

Храната беше изненадващо вкусна. Пилето беше много добре приготвено, най-вкусната птица, която някога Миси беше яла. Сосът беше гъст и пикантен, зеленият фасул — крехък и разбъркан с бекон, картофите — хрускави и горещи, а бисквитите — толкова леки и сладки, че направо се топяха в устата й.

Миси се наслаждаваше на всяка хапка. Дори грабна от чинията на Фейбиан бутчето, към което той не прояви интерес. Смаян, той подпря брадичка си с ръка и я загледа като хипнотизиран.

— Чувала ли си някога, че дамите не се тъпчат така? — попита кротко.

— Вече ти казах, че не съм дама. И ако искаш да знаеш, не си ми бавачка — отряза го тя.

— Ще станеш дебела — предупреди я той, като й намигна важно. — Разбира се, че те искам дебела поне веднъж годишно, но няма да търпя лакомията ти.

Миси хвърли вилицата си.

— Слушай, идиот такъв! Вече ти казах, че няма да се омъжа за тебе! Това означава, че няма да раждам и децата ти!

— Не искаш моите деца? — попита той, като се престори на учуден.

— Не мислиш ли, че слагаш колата пред конете?

— О, да! Първо трябва да те убедя да те придружа до олтара.

— А също и третата армия на Патън — подигра му се тя.

— Какво на Патън?

— Няма значение.

Той заклати глава.

— Да бъда проклет, ако не се превръщаш в деспотична жена.

Вместо да продължава спора, Миси го попита миролюбиво:

— Каква бях преди?

Той се зачуди.

— Искаш да кажеш, че наистина не си спомняш?

— Много неща след падането са ми като в мъгла.

Той се облегна на стола и стисна зъби.

— Беше прекалено малодушна и кротка млада дама. Страшно ми досаждаше.

— Тогава защо щеше да се ожениш за мене?

— Въпрос на чест, скъпа — отговори той сериозно.

— Ти имаш чест? — подигра му се тя, но веднага съжали за забележката си, защото усети, че го разгневи.

— Господата от Юга умеят да бранят честта си — заяви хладно той, при което тръпки пропълзяха по гръбнака й. — Истината е, че ако беше мъж и ме предизвикаше по такъв начин, аз бих те извикал на…

— О, боже господи! — тя вдигна ръце, като че се предава. — Не знаех, че си толкова честолюбив, дори високомерен. Ако съдя от начина, по който се държиш…

— Високомерен? Опитвам се да изглеждам така…

Миси извъртя очи.

— Фейбиан, повярвай ми, ти не си високомерен. Не че имам нещо против хората, които са, но ти определено не си.

— Честолюбив съм като всички останали мъже — заключи той сърдито.

— Фейбиан, не разбирам защо се сърдиш.

— Ти се опитваш да ме натикаш в калта.

Тя го погледна ужасена.

— Аз? Никога!

Той като че малко се поуспокои.

— Как се заплетохме в такъв разговор?

— Аз накърних твоята чест — преди да се ядоса той отново, тя продължи: — Съгласна съм, че макар да си честолюбив, понякога си приятен. Сега ми кажи защо трябваше да се ожениш за Мелиса?

Той я погледна изумен.

— Имаш предвид себе си, разбира се…

— Да. Защо трябваше да се ожениш за Мелиса?

Той се усмихна.

— Защото брачният договор е бил подписан между нашите семейства още когато си се родила — той се намръщи. — И това ли не си спомняш?

— Не, въпреки че баща ми спомена нещо тази сутрин — тя поклати глава в недоумение. — Не мога да повярвам. Ангажимент за сватба?

— Защо се чудиш толкова? — попита той. — Такива договори са нещо обичайно. Моето семейство притежава плантация близо до вашата. Това е логично разрешение. Истината е, че се чувствам още повече задължен да се подчиня на семейната воля след смъртта на родителите си. Те починаха от жълта треска преди две години.

— Съжалявам — погледна го извиняващо се Миси. Значи Мелиса и Фейбиан са били длъжни да се оженят, както тя и Джеф. Прозрението беше доста разтърсващо.

— Тогава сватбата ни е била сделка? — попита тя.

— Странно определение.

— Но точно.

— Може би.

— Така… Ние насрочихме датата за сватбата и какво стана?

— Ти падна по стълбите точно преди церемонията. След това се събуди като съвършено друга личност — довърши той неуверено.

Тя го изгледа критично.

— Какво има?

— Току-що ми мина една мисъл през главата. Ужасна мисъл…

— Каква?

Той се пресегна и я щипна по бузата със странна нежност. Нежелани, по тялото й преминаха тръпки на удоволствие.

— Не се променяй отново! — прошепна той. — Никога не се променяй отново!

Миси го гледаше в тъмните, хипнотизиращи кафяви очи. Започна да диша трудно. Трябваше да се съгласи с Фейбиан Фонтено. Не искаше да се прероди в далечната си братовчедка — прекалено деликатната Мелиса.

— Можеш да разчиташ на мене — промълви тя.

 

 

Един час по-късно файтонът спря пред къщата на Миси. Въздухът ухаеше. Настъпването на пролетта се усещаше по цъфналите цветя и дървета.

— Между другото — каза Фейбиан, — приех поканата на семейство Сержънт да вечеряме утре с тях.

— Благодаря, че ме попита — отговори саркастично Миси. — А кои са тези Сержънт?

Той застина.

— Миси, направо съм шокиран. Луси Сержънт е твоята най-добра приятелка. Тя и Джереми са една от двойките, с които се срещаме през две седмици. Не ми казвай, че си забравила и това.

— Така изглежда.

— Няма значение. Може би тази вечер ще обсъдим новата дата за нашата сватба.

Миси се извърна рязко. Беше и приятно по време на обеда с него, но той отново започваше да се държи като грубиянин.

— Ти наистина май не дочуваш?

— Ще се омъжиш за мен, скъпа — каза той с метален глас. — В това не може да има никакво съмнение.

Тя се усмихна горчиво.

— И имаш нахалството да твърдиш, че не искаш да се променям отново! Истината е, че за жена ти би искал да имаш безгръбначно същество — подобно на твоята безценна Мелиса… или както се казваше там — на което да можеш да заповядваш.

Той се усмихна и посегна да си поиграе с една от русите й къдрици.

— Въпреки че имаш характер, моя мила, трябва да осъзнаеш кой носи панталони.

Тя се отдръпна при допира му.

— Може да вземеш дяволските си панталони и да ги натикаш в дяволската си уста!

Той не обърна внимание на избухването й.

— Ще бъдеш ли готова утре вечер около пет часа?

— Съжалявам. Имам други планове.

Това вече предизвика гнева му и той я сграбчи за раменете.

— Ти май ме бъркаш с друг?

— Ще опитам за в бъдеще!

— О, моя чаровнице! — той я разтърси леко. — Ти ще бъдеш готова… точно в пет часа утре… или ще страдаш от последствията.

— Какви последствия?

— От които ще те заболи.

— Когато ракети полетят към Луната! — подигра му се тя.

— Когато ракетите какво? — попита той учуден.

— Няма значение.

За момент се взираха един в друг.

— Дамата трябва да се подчинява на годеника си — изръмжа накрая той, а мускулите на челюстите му играеха.

— За последен път, Фонтено: аз не съм дама, а ти не си мой годеник!

— Ако продължаваш да ме предизвикваш така безочливо, ще бъда принуден да те обявя за жена без морал.

Миси се разсмя.

— Върви по дяволите!

— И ще се отнасям с теб като с такава.

— От нищо няма да ме…

Останалата част от протеста й беше задушен от целувка… за наказание, Фейбиан я притискаше толкова силно, че тя не можеше да диша. Устните му, езикът му предизвикваха еротични тръпки по цялото й тяло. Тласък, отдръпване. По-силен тласък, почивка, шега… Плачът й се превърна в стон на удоволствие, последван от нечленоразделна молба за още…

— Е, Миси? — попита той. Устните му се спряха на мъха върху нейните.

Главата й беше замаяна. Вече се задъхваше. Пръстите й се бяха вкопчили в палтото на Фейбиан. За щастие, си спомни, че хората от деветнадесети век са знаели много малко за предпазване от бременност, и се овладя. В противен случай тя можеше да продължи да го провокира, да го доведе до екстаз и той можеше да я изнасили. Точно тук на алеята пред къщата.

— Ще бъда готова в пет — продума тя. Отскубна се от него и тръгна подобно на сомнамбул.