Еужени Рейли
Двойна сватба (1)

Глава 1

Мемфис, Тенеси — 28 февруари 1992 година

Миси Монроу говореше по телефона с годеника си, но мислеше за сачмените лагери.

— Да, Джеф. Всичко е уредено за сватбата утре — каза тя възбудено и тръсна цигарата си. Гледаше намръщена производствения каталог върху бюрото си. — Майчето и татенцето се справиха чудесно. Аз също съм напълно готова.

— Нямам търпение да те видя по бикини на плажа в Сент Кроа. Сигурен съм, че трудно ще се въздържа да не те докосна.

— Как си успявал досега? — сухо попита Миси.

— Да, скъпа. Знаеш, че чакам да се оженим и всичко да си дойде по реда — потвърди той нежно.

Миси изпъшка.

— Старомодна галантност точно в края на двадесети век! Питам се дали заслужавам такъв достоен мъж като теб.

Джеф се засмя.

— Любима, ти ми се подиграваш?

Миси въздъхна, остави цигарата и бързо отпи глътка горещо кафе. Намръщи се, защото стомахът я присви силно. Това беше петата чаша за този ден.

— Всъщност мисля, че точно по този въпрос съм напълно откровена.

— В такъв случай, аз също се чудя дали заслужавам такава чудесна жена като тебе.

— Ако това са твоите притеснения, сигурно си мазохист.

— Както винаги си строга към себе си, скъпа. Между другото, остава ли уговорката да вечеряме заедно тази вечер?

Миси повдигна косата си и започна да масажира схванатия си врат.

— Разбира се. Надявам се дотогава да успея да организирам изпращането на доставката за Детройт.

— Миси, работиш твърде много. В навечерието на нашата сватба би могла да намалиш малко темпото. В края на краищата, имаме достатъчно пари! — в гласа на Джеф се долавяше загриженост.

— Но аз няма да се откажа от работата си, Джеф.

— А какво ще кажеш за децата, които ще имаме?

Тя сви рамене.

— За какво са бавачките? Нямам намерение да изоставям кариерата си.

Последва неловко мълчание.

— Разбира се, скъпа — примирено отговори Джеф.

В кабинета й влезе управителят на банката.

— Слушай, Джордж Шмидт е тук. Трябва да свършвам.

— Разбира се. Предай моите поздрави на Джордж. Ще те взема в седем.

— Много добре.

Миси постави слушалката, угаси цигарата и погледна разтревожена към Джордж.

— Какво става? Ще спазим ли срока?

Джордж беше около петдесетгодишен, едър, плешив мъж. Изглеждаше напълно изтощен. Погледна шефката си смутено и каза:

— Съжалявам, Миси, но още две шлайфмашини се повредиха.

— По дяволите! — извика вбесена Миси, като се наклони заплашително. — Как си могъл да допуснеш това? Ако не натоварим стоката на експреса в пет, ще загубим поръчката. Казах ти да осигуриш предварително тези машини. Още една такава грешка от твоя страна, господине, и аз ще…

— Какво ще направиш, Миси? — въпросът на Джордж беше изпълнен с уморено спокойствие.

Миси изскърца със зъби. Мъчеше се да овладее бурята в себе си. Изправи се до прозореца, кръстосала ръце върху раздразнения си стомах, и се загледа намръщена към Мисисипи. Не можеше да повярва, че беше изрекла такива думи. Джордж беше последният човек, когото искаше да обиди.

Застанал зад нея, Джордж Шмидт наблюдаваше младата си шефка отегчен до смърт. Миси Монроу беше ослепителна синеока блондинка с идеални черти на лицето. Беше облечена в син костюм от лек вълнен плат. Златистата и дълга коса безукорно падаше върху челото и раменете. Като я гледаше човек, никога нямаше да предположи, че тази двадесет и пет годишна жена имаше характера на вироглаво, разглезено дете. Във фабриката помежду си я наричаха „кучка“.

Джордж познаваше Миси още от малка. Преди двадесет и пет години Хауард и Шарлот откриха фабрика за сачмени лагери. Когато донасяха във фабриката своята невръстна дъщеря, той дори няколко пъти беше сменял пелените й. Години наред със съжаление наблюдаваше как милото семейство Монроу разглезваше дъщеря си твърде много, като задоволяваше всяка нейна прищявка. Сега сто работника във фабриката търпяха последиците от това нейно възпитание.

Миси беше поела ръководството на фабриката преди две години и всички усетиха желязната й ръка. Персоналът трябваше да понася безкрайния тормоз, безразсъдните изисквания и честите й гневни избухвания. Наистина, не беше уволнила никого, но няколко кадърни началника на отдели бяха напуснали след една унищожителна тирада от нейна страна. Липсата на квалифициран персонал доведе до загуби и напоследък Миси се опитваше да слага юзди на избухливия си характер. Мълвата твърдеше, че се е подложила на терапевтични сеанси.

Миси се обърна с усмивка на разкаяние.

— Джордж, извинявай! Бил си ми като втори баща. Не мога да повярвам, че изрекох такива думи. Не знам какво ще правя, ако ме напуснеш. Понякога се чудя как ме търпиш. Защо съм такава кучка!

И двамата знаеха, че думите й са верни, затова Джордж ги остави без коментар. Вместо това той каза:

— Миси, не може да очакваш машините, които работят по двадесет и четири часа седем дни в седмицата, да не се повреждат.

Тя махна с ръка.

— Знам.

— Ще изпратим поръчката, дори ако трябва да лъсна последните няколко лагера със собствените си зъби. Слушай, трябва да се приготвяш за сватба. Защо просто не си отидеш вкъщи?

На устните й се появи крива усмивка.

— Така ужасно ме боли главата. Сякаш цялата съм само една болка.

— Като че ли атаката е в сърдечната област…

Тя се взря в него и направи жест с пръст, сякаш го застрелва с пистолет. Прехапа устни.

— Между другото, сигурен ли си, че ще се справиш без мен, докато съм на Карибите?

— Говорили сме за това хиляди пъти. Независимо от това, дали ти ми вярваш или не, без теб е може би по-добре. Сега просто си върви вкъщи омъжи се за онзи добър младеж и бъди щастлива — Джордж добави с малко тъга: — Дано да съумееш да бъдеш щастлива, Миси!

Тя прокара пръсти през косата си.

— Знам. Това би направило живота на всички ни по-лесен — като го гледаше как тръгва да излиза от стаята, добави с необичайна нерешителност: — Ще те видя утре на сватбеното тържество, нали?

Той се усмихна.

— Разбира се, шефе. Не бих го изпуснал за нищо на света.

 

 

Минути по-късно, в мрачно настроение, Миси летеше по магистралата към семейната къща в източен Мемфис. Беше се преместила при родителите си, за да се подготви за предстоящата сватба. Миналия месец беше изтекъл договорът по наеманото от нея жилище. Двамата с Джеф планираха да живеят в неговия апартамент, докато си построят къща в града.

Преди да напусне офиса, беше наредила на секретарката си да изплати богато възнаграждение на Джордж Шмидт — третото за тази година. Усмихна се горчиво. Всеки път, когато изливаше гнева си върху своя талантлив управител, се опитваше да измоли прошка чрез щедър чек, в който включваше значителна част от капитала на компанията. Неумението да се владее й струваше скъпо, а Джордж ставаше богат. Без съмнение, той го заслужаваше, защото проявяваше търпение към нея. Защо трябваше да бъде такава кучка? Нейният терапевт се опитваше да разбере чувствата й. Помагаше й да си обясни защо толкова често страдаше от потискащ гняв и пасивна враждебност.

Състоянието й може би се дължеше на факта, че напоследък имаше постоянно усещане за болка. Тук никой нямаше нужда от нея. Чувстваше се изолирана от света, в който живееше. Приличаше на излишно късче, останало след нареждане на мозайка. Търпеливите й, дълго страдали родители не се нуждаеха от нея. Те сигурно предпочитаха по-покорна дъщеря, а тя беше като шило в торба.

Предприятието също не се нуждаеше от нея. Там се чувстваше като скърцащо, самотно винтче. Джордж Шмидт беше достатъчно способен, за да се справя и сам.

Най-потискащото беше, че и годеникът й, Джеф, също нямаше нужда от нея. Той беше мил, чувствителен и честолюбив мъж. Миси знаеше, че се жени за нея преди всичко по настояване на семействата. Целта беше да се обединят двете стари фамилии в Мемфис — собственици на преуспяващи компании: Заводът за сачмени лагери на Монроу и Заводът за стоманени тръби на Далтън. Това щеше да бъде голямо събитие за града, превърнал се във важен търговски център на Юга. Всичко изглеждаше естествено и неизбежно, въпреки че двамата си подхождаха както ябълковият сладкиш и футболът.

Миси трябваше да си признае, че Джеф просто не беше за нея. В приятелството им нямаше конфликти, защото той винаги се съгласяваше с нея. Разбира се, Миси не би желала мъж от друг тип. Своенравна и свободолюбива жена, тя не понасяше глупаците.

Беше се лепнала за Джеф, защото беше внимателен, съвършено различен от другите самовлюбени мъже, с които дружеше в миналото. Но Джеф беше прекалено уравновесен. Понякога тя изпитваше перверзен глад за скандал, за наистина долнопробна сцена — просто за прочистване на въздуха. Липсата на секс в техните отношения също я безпокоеше. Може би той щеше да направи нещо по този въпрос тази вечер…

С въздишка на вина тя запали друга цигара. Джеф беше добър човек, а тя наистина трябва да е самовлюбена и опърничава глупачка, за да мисли по такъв груб начин за него. Може би това беше просто предсватбена паника. Всичките й съмнения щяха да изчезнат, след като се оженят и заминат на сватбено пътешествие.

Тържеството щеше да се състои в нейната стара семейна къща. Миси и родителите й живееха в огромна, възстановена в гръцки стил, сграда, построена през 1840 година в плантация за памук, собственост на някакви далечни роднини на фамилия Монтгомъри. Майка й беше съхранила кутия със стари писма, принадлежали някога на нейна братовчедка от петдесетте години на деветнадесети век.

Миси обичаше да чете описанията на девойката за безгрижния живот в онази епоха, дори често си мечтаеше да живее в онези предвоенни години. Утре щеше да облече точно копие на сватбената рокля на далечната си братовчедка. В кутията беше съхранила и измачканата фотография на Мелиса от деня на нейната сватба. Беше поразена от приликата си с нея. Като че гледаше себе си, магически пренесена в онези времена.

Усмихна се при тази мисъл. Дали щяха да бъдат доволни всички, ако изчезнеше?

Сватбата на Мелиса е била на 29 февруари 1852 година, според надписа на гърба на фотографията. Високосна година. Когато Миси откри, че и 1992 е високосна, реши, че щеше да бъде наистина символично, ако и нейната сватба се състои на същата дата. Дали някога внуците й щяха да се смеят, след като откриеха, че тя и братовчедката Мелиса се бяха омъжили в една и съща къща, в една и съща сватбена рокля, в един и същи ден… но с разлика от сто и четиридесет години.

Когато зави в алеята към разкошната къща на родителите си, все още я следваше чувството, че се е пренесла в онова далечно време. Двуетажната постройка се изправи срещу нея с ослепително белите си, величествени колони. Орлови нокти се виеха около дървени решетки. Магнолии, дрян и азалии разпръскваха опияняващ аромат. Двама работници миеха предните прозорци — подготвяха ги за утрешната сватба. Сякаш нещо я стисна за гърлото.

Паркира зеления си ягуар пред къщата, излезе от колата и забърза нагоре по стълбите, наслаждавайки се на свежия полъх на бриза.

Няколко прислужника лъскаха мебелите и чудесните антики от палисандрово дърво в огромния салон и трапезарията. Във въздуха се смесваха аромати на полирани мебели, чисти прозорци и цветя.

Точно срещу себе си видя баща си — строен и сивокос. Стоеше до централната колона на витата стълба и внимателно лъскаше плочките на колоната с носната си кърпа.

Миси се усмихна. Винаги се беше възхищавала на една от плочките: зелен малахит със странни концентрични кръгове. Когато Миси беше малко дете, баща й за пръв път й разказа легендата за този камък. В древни времена бил поставен върху централната колона в чест на изплащането на полицата за къщата. Баща й беше споменал, че късчето е фрагмент от истински египетски талисман.

Хауард вдигна поглед към дъщеря си и се усмихна.

— Здравей, скъпа. Радвам се да те видя толкова рано у дома. Готова ли си за утре?

Миси изтича към баща си, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— Джордж буквално ме изгони от фабриката. Пречех му, както винаги.

Баща й се подсмихна.

— Предполагам, че това му е донесло още едно богато възнаграждение.

— Правилно предполагаш — Миси се огледа наоколо. — Къде е мамчето?

— Уточнява някои последни подробности с цветарите и доставчиците — той се изкашля неловко. — Надявам се, че Джордж все пак ще присъства на сватбата?

— Не успях да го изплаша толкова… ако това искаш да попиташ — Миси въздъхна. — О, татенце, ти и мама винаги сте били толкова добри с мене, а аз съм само… една болка.

Баща й я погледна дяволито.

— Не си толкова лоша, скъпа. Повярвай ми!

Тя извъртя очи.

— Дори и когато ме изгониха от пансиона, защото пушех в библиотеката? Или когато се скрих в един от камионите за доставка и се спрях чак в Ню Орлиънс? Или в деня, когато взех шофьорска книжка и потроших твоя кадилак?

Баща й се усмихна.

— Какви са тия пристъпи на закъсняло съжаление? Не ти отива да се самообвиняваш — той присви очи. — Надявам се, че това внезапно разкаяние не е резултат от терапията? Сеансите би трябвало да те карат да се чувстваш по-добре.

— О, не знам, татенце. Опитвам се да бъда по-строга към себе си — тя се намръщи. — Джеф може би трябва да бъде съжаляван. Каква ли съпруга ще излезе от мен?

Баща й я изгледа с укор.

— Забелязвам, че никой не насилва този млад мъж да застане пред олтара.

Миси махна с ръка.

— Той се жени за мене само защото двете семейства винаги са искали този брак. Джеф е толкова честолюбив и достоен мъж. Сякаш не живее в днешното време.

— Ти заради тези му качества ли се жениш за него?

— Да, но въпросът е, той защо се жени за мен.

Хауард стисна ръката й.

— Дай на младежа повече шанс. Няма да е пресилено, ако кажа, че той не би устоял да се влюби в такова чудесно създание, каквото си ти. Може да имаш своите недостатъци, Миси, както всеки от нас, но в сърцето си, ти си достойна млада жена. Трябва да знаеш, че майка ти и аз винаги сме те обичали много.

— Знам това, татенце — тя го погледна неуверено. — Но аз изобщо не приличам на вас.

— Миси, ти винаги си правила неверни предположения. Прекалено си строга към себе си.

— Така ми каза и Джеф — а в мислите си добави, че такава е била преди всичко към родителите си.

Хауард привърши с лъскането на плочката и погледна към дъщеря си с любов:

— Ето, всичко ще свети в утрешния ден, дори и този красив древен камък. Не мога да ти опиша колко горд ще бъда да те придружа надолу по тези стълби.

Миси се усмихна на баща си и двамата се загледаха в камъка…