Емили Брадшоу
Наследницата на Монтоя (2)

Втора глава

Маги седеше настръхнала на тапицирания с дамаска стол. Последна издънка на знатен испански род, тя определено не отговаряше на положението и потеклото си. Кристофър не би повярвал, че това е тя, ако не бе чел лично документите.

Той въздъхна и започна да се разхожда пред нея.

— И така, да дойдем на въпроса, госпожице Монтоя. Оказва се, че ви нося добри новини. Едно задълбочено проучване от страна на господин Скарбъроу и мен самия показва, че вие сте единствената наследница на значителен участък земя на територията на Ню Мексико — петстотин хиляди акра, ако искаме да бъдем съвсем точни. Оказва се също така, че аз проявявам интерес към тази земя и за мен ще е от полза да ви помогна да потърсите законните си права над нея.

Момичето пребледня и се вцепени от изненада, но само след миг отново възвърна естествения си цвят. Тя вирна глава и изгледа Кристофър косо. Ъгълчетата на устата й се извиха в неуместна дяволитост.

— И вие очаквате да ви повярвам?!

— Нямам навика да разправям лъжи, госпожице! Естествено очаквам да ми вярвате.

Усмивката й прерасна в невъздържан смях. Кристофър почувства надигащата се него вълна на гняв. Малката палавница изобщо не се страхуваше от него. Мъжете се впечатляваха от ръста му, а жените — от неговата титла. Американците смятаха, че титлата пред името прави човек роднина на Господ. Но това не се отнасяше за тази малка опърпана американка. Тя дори имаше нахалството да му се присмива!

— Намирате нещо забавно в моите думи, така ли?

— Намирам, че вие сте забавен! — Тя доста добре изимитира акцента му. — Новаците и чужденците обикновено са странни, но вие направо сте луд като куче, болно от бяс. — Изправи се рязко. — Беше ми приятно, господа. Но имам още едно представление тази вечер.

— Моля ви, госпожице Монтоя! — Питър Скарбъроу се намеси в разговора с убедителен глас. — Беше ни много трудно да ви открием. Вие наистина сте единствената жива наследница на една от най-големите територии, дадени с декрет като дарения в Ню Мексико.

— Ама разбира се! — възкликна момичето, сложило ръка върху дръжката на вратата. — Освен това аз съм братовчедка на английската кралица. Вижте какво, ваши светлости, тази вечер е достатъчно тежка и без вас. Защо не вървите да досаждате на някой друг? Градът е пълен с момичета, на които вашата игричка би им харесала.

— Това съвсем не е игра! — На Кристофър изведнъж му се прииска да можеха наистина да изберат друга жена. Маги Монтоя не отговаряше на очакванията му. Представял си я бе по най-различни начини — кротка стара мома; млада съпруга с куп дечица, увиснали по полите й; проститутка с разбит живот й пристрастена към опиума. В действителност тя не беше нито кротка, нито с разбит живот, а единственото нещо, което „висеше“ по шарените й поли, бяха похотливите погледи на посетителите в „Лейди Лак“. — Седни, момиче!

За удоволствие на Кристофър, тя подскочи при командата, която той излая, но отново впери сърдит поглед в него.

— Седни. Седни на стол!

Маги пусна дръжката на вратата и предпазливо седна на близкия стол.

— Повярвайте ми, госпожице Монтоя, вие съвсем не отговаряте на идеалната ми представа за наследница, но за нещастие сте единствената потомка на фамилията Монтоя, която успяхме да открием.

— Тук има много Монтоя…

— Права сте. Но вие сте единствената Монтоя, потомка на Алберто Монтоя и Кармен Естада. Майка ви е била също кръчмарска танцьорка, нали така?

Това привлече вниманието й.

— Магдалена Тереза Мария Монтоя. — Благородническото име беше твърде дълго за слабичкото девойче. — Казват ви Маги, нали така?

Очите й го стрелнаха гневно, а малката волева брадичка се вирна предизвикателно.

— Името ми е Магдалена, а не Маги!

Явно доволен от нейното раздразнение, Кристофър се усмихна снизходително.

— Маги ви подхожда повече.

Тя погледна към вратата, но Питър вече бе застанал пред нея и преграждаше спасителния изход. Малкото й лице се обърна отново към Кристофър. Тъмните й очи сякаш преценяваха мотивите му.

— Значи вие знаете моето име и кои са били родителите ми. Но това не доказва нищо.

— Така ли? — Веждите на Кристофър се повдигнаха.

— Точно така. — Маги изви изписаните си вежди и великолепно изимитира неговата мимика.

Кристофър трябваше да положи усилия, за да сдържи усмивката си.

— А вие какво знаете за вашето семейство, Маги? — Нарочно наблегна на името, за да предизвика гневния блясък в очите й.

— Знам достатъчно!

Кристофър се усмихна.

Тя го изгледа подозрително.

— Питър — каза той, — мисля, че госпожица Монтоя би искала да чуе цялата история; Тъй като ти проведе по-голямата част от проучването, не би ли ни разказал за нейното забележително семейство?

Литър взе сноп документи от нощното шкафче и набързо ги прелисти:

— Да видим какво има тук… Свидетелства за раждане, семейно дърво, свидетелски показания, прокламация на губернатора… Резюмето трябва да е тук някъде… — Придърпа стола и седна срещу заинтригуваното момиче. — Както виждате, ние разполагаме с цяла документация, госпожице. Можете да я прегледате, ако желаете.

Тя погледна документите и се изчерви.

— Не умея да чета много добре. Тези думи са много дълги…

Питър се усмихна разбиращо.

— Добре, тогава аз просто ще обобщя нещата. Земята е дадена със специален указ на вашия дядо, дон Рамон Батиста де Монтоя, пряк потомък на втория испански губернатор на Ню Мексико — дон Педро де Пералта. Вашият дядо е бил доверено лице и приятел на последния губернатор на Ню Мексико — Мануел Армийо, фамилия Монтоя била получила вече няколко поземлени дарения от Испанската корона, а Армийо дал на Рамон още земя, с което тяхната собственост в пасищата на Ляно Естакадо възлязла на петстотин хиляди акра.

— Къде е Ляно Ест… Естадо?

— Ляно Естакадо — помогна й услужливо Кристофър. — Оградената равнина. Там са едни от най-добрите пасбища в страната.

— Семейство Монтоя никога не са се занимавали с тази земя — продължи Питър разказа си. — Те били военни и се интересували предимно от набезите на индианците и борбата срещу тях; Това се отнася и за вашия дядо. Той починал в Санта Фе малко след като Ню Мексико станало притежание на Съединените щати. Вдовицата му се върнала в. Мексико Сити заедно с децата си, едно, от които бил Алберто, вашият баща.

Лицето на момичето стана безизразно. Кристофър подозираше, че голяма част от семейната история е новост за нея.

— През хиляда осемстотин петдесет и девета година — обясняваше Питър — Алберто се завърнал в САЩ, за да види семейните поземлени дарения, както и някои други земи, които го интересували. Минал през наскоро създадения град Денвър и там бил поразен от една кръчмарска танцьорка на име Кармен Естада. Двамата се оженили. Предполагаме, че семейството изолирало Алберто по причина на неподходящата женитба, защото двамата живели в бедност. Вие сте родена през 1862 година, а дванадесет месеца по-късно Алберто умрял при неизяснени обстоятелства…

— Кръчмарска разпра — промълви момичето с горчивина. — Майка ми казваше, че са го промушили с нож в кръчмарска разпра…

Питър се изчерви от притеснение.

— Да. Точно така. За майка ви не можахме да открием нищо друго, освен това, че е починала в едно ранчо недалеч оттук.

— Ранчото на Тони Алварез! Тя беше негова любовница четири години, а аз си изкарвах хляба, като вършех там какво ли не — от пасенето на кравите до търкането на подове.

— Когато тя починала — продължи Питър, — вие сте били на четиринадесет години. Избягали сте от ранчото.

— Дявол да го вземе, точно така беше. Дъртият Алварез мислеше да смени майка ми с мен…

— Не открихме какво се е случило с вас. Предположихме, че сте се върнали в Денвър, затова дойдохме да ви търсим тук. За щастие името ви е доста известно сред мъжете, които често посещават… ъъъ… заведенията на улица „Ларимър“ и „Маркет Стрийт“.

Кристофър изучаваше внимателно реакциите на момичето. То бе добавило нови елементи към откъслечните части на разказа, без да се двоуми или срамува, едва ли не с предизвикателство в гласа. Брадичката и продължаваше да е високо вирната, погледът й беше спокоен и прям — в него липсваше присъщата на жените мекушавост. Крачето й потрепваше нетърпеливо по килима. Маги Монтоя ще е дяволски трудна за опитомяване и още по-трудна за контролиране, реши Кристофър.

— И така моето семейство получило тази земя… Вие какъв интерес проявявате към нея… и към мен?

— Въпросът е в това, че в момента вашето семейство не притежава земята. — Кристофър се облегна на една от колоните на леглото с балдахин и скръсти ръце на гърдите си. — Голяма част от нея — сто хиляди акра се използваше като ферма за добитък от моя брат Стивън. Миналата година един комарджия на име Теодор Харли се домогна до неговото приятелство и след това му отне фермата на игра на карти. Желанието ми е да изгоня господин Харли от земята, с която се е сдобил по нечестен път.

— И намерихте мен, за да изритам този човек от моята земя? Такава сметка ли сте си направили? — запита тя направо. — Целият този труд — само защото бедничкият hombre^[1] изиграл вашия брат на карти? Мили боже, ако всички преследваха добрите картоиграчи по този начин, половината мъже оттук до Сан Франциско щяха да стоят гладни и без работа.

— Два месеца след като загуби фермата на карти от Теодор Харли, брат ми Стивън насочи пистолет към слепоочието си — добави Кристофър.

— О! — възкликна Маги, без да отправи обичайните думи на съчувствие. — И как ще си възвърна цялата тази земя? — продължи да разпитва тя внимателно.

— Съгласно договорите на САЩ с Мексико, испанските и мексиканските поземлени дарения се признават от американското правителство. Действайки от името на моето семейство, господин Скарбъроу е събрал повече от достатъчно документи за възстановяване на вашата собственост над поземленото дарение на фамилия Монтоя.

Тя беше изпълнена със съмнения.

— Ако Харли трябва да ми върне земята то как тогава ще я даде на вас? Тя ще бъде моя!

Сега Кристофър трябваше да действа много внимателно. Сякаш обикаляше на пръсти около диво животно, което не желаеше да подплаши.

— Не е необходимо да подчертавам, че няма да се задоволя единствено да видя как Харли губи земята.

— Ако това ви задоволява, навярно сте по-глупав, отколкото изглеждате.

Кристофър повдигна вежди.

— Предполагам, ще имате възможност да разберете, че не съм глупак, госпожице Монтоя. Освен това се грижа добре за хората, които ми служат.

Устата й се изкриви в скептична усмивка.

— А как точно искате да ви служа аз?

— Искам да се научите да се държите като дама, която да мога да представя убедително за наследница на знатна испанска фамилия. След това искам да влезете във владение на земята и да изхвърлите Харли от нея.

— И после?

Макар и с неохота, Кристофър трябваше да признае, че Маги умее да говори. Беше развлечена, груба, необразована и горда, но умееше да говори.

Подробностите можем да обсъдим по-късно — отвърна той.

— Както и сега.

— Да видим първо как ще напредвате, Маги. Утре заминавам, за да представя тези документи в канцеларията на губернаторския инспектор в Санта Фе. Вие ще останете тук с господин Скарбъроу и за няколко месеца ще научите онова, което други дами усвояват в продължение на години. Това ще ангажира времето ви, предполагам.

Тя не знаеше как да постъпи. Кристофър видя за пръв път страх в очите й.

— Тук ли трябва да стоя?

— Господин Скарбъроу ще наеме къща. — За най-голяма изненада на Кристофър, тя не желаеше да се завърне в кръчмата. Той реши да изиграе големия си коз и да заложи на нейното сътрудничество. — Отсега нататък — продължи изкусително — вие можете да бъдете знатна дама. Никой няма да знае, че сте били танцьорка. Щом станете наследничката Магдалена Монтоя, Маги Монтоя, която е обикаляла по задните улички на Денвър, ще изчезне завинаги.

Тя присви замислено очи и заяви:

— Ще ми е необходима придружителка!

— Това може да се уреди, предполагам. — Кристофър не показа изненадата си.

— Луиза Гутиерез! — Тя произнесе името като човек, който казва последната си дума в пазарлъка.

— А коя е тази Луиза Гутиерез?

— Една моя приятелка.

— Драга моя — намеси се Питър, — не бих казал, че една кръчмарска танцьорка е подходяща придружителка за вас, макар да съм напълно съгласен, че е съвсем редно да имате по-възрастна жена за компаньонка.

— Луиза не е танцьорка. Не е и проститутка, ако това мислите. Тя е вдовица, много възрастна и почтена!

Кристофър забеляза хитрата извивка на устните й. Малката беше комарджийка, която знаеше много добре кога държи печелившата карта. Той пък беше мъж, който знаеше кога да не се забърква в подробности.

— Чудесно! Ще ми кажете ли къде мога да открия това съкровище?

— Вие вече се запознахте с нея. Тя е съдържателката на „Лейди Лак“. Кажете й, че трябва да я видя и тя ще дойде.

— Ще изпратя госпожата тук, ако пожелае — съгласи се той. — Така няма да се страхуваме за вашата добродетел, нали, Маги?

Кристофър взе палтото и шапката си от поставката до вратата.

Питър, приятелю, оставям госпожица Монтоя изцяло на твоите грижи, докато се завърна от Санта Фе. Постарай се да направиш от нея човек, който да не превърне живота ми в ад… Обещаваш, нали?

Той затвори вратата след себе си и се спаси от опасните стрели в очите и. Ще е истинско удоволствие да укротява тази опърничава жена, помисли си графът със задоволство.

— Огънят в камината на библиотеката беше почти ненужен в топлия мартенски ден. Но Питър настояваше той да гори. Англичаните бяха особени в много отношения, установи Маги преди няколко седмици. Една от особеностите им беше, че много обичат огньовете и камините. Навярно Англия беше много студена страна. И много суета.

Суетност. Суетен. Маги беше научила тази дума предишния ден. Харесваше й как звучи и сигурно много добре прилягаше на страната, за която Питър й разказваше, че била пълна със замъци и големи претенциозни имения. Според Маги къщата, която наеха на Четиринадесета улица, беше много голяма, но Питър я наричаше къщурка. Бе я напълнил с цяла армия от прислужници, но се оплакваше, че нямало „приличен домашен персонал“. Какво искаше той, за бога? Имаха на разположение готвачка, градинар, кочияш за луксозната карета, която стоеше под, специалния навес, коняр, кухненска помощница, жена, която чистеше първия етаж, още една за втория, както и жена, чиято задача беше да следи дали всички изпълняват задълженията си както трябва. В допълнение към тях Питър се бе опитал да наеме камериерка, която да помага на Магия Луиза при обличането и да им прави прически, но и двете бързо се бяха противопоставили на тази идея.

— Магдалена, вие де внимавате!

— Какво? — Маги премигна и откъсна поглед от прозореца. Питър въздъхна и леко я смъмри:

— Четенето ви се подобри значително, но по отношение на дисциплината и вниманието ви има още много да се желае. И така, да продължим ли с декламация?

Маги направи гримаса. Обичате да чете, макар че все още трябваше да отгатва значението на някои от думите. Четенето я въведе в един свят, за който тя изобщо не знаеше, че съществува. Но „Оливър Туист“ беше безнадеждна битка, убийствено тъпо четиво, съвсем различно от вълнуващите томчета в библиотеката на къщата, която бяха наели. Маги беше изчела „Том Сойер“ и „Бен Хури“ на един дъх. Удиви я фактът, че авторът на втората книга, Лю Уолис, е бил губернатор на Ню Мексико. Съвсем наскоро бе приключила „Женичките“ и някои разкази на Брет Харт, от които най-много й бе харесал „Късметът на скитащия лагер“. Тези истории бяха много по-забавни от сухите английски произведения, които Питър я караше да чете.

— Можете да започнете от началото на пета глава.

Питър слушаше отегченото четене на Маги, поправяше произношението й от, време на време и й помагаше за думите, които не знаеше. Беше удивен колко умно, но трудно е това момиче. Маги прогони всички наети учители. Първият си отиде, след като тя използва речника, който той й преподаваше, за да скалъпи изключително обидно описание на неговия интелект. Беше наранила най-жестоко втория преподавател, след като той й бе направил неприлично предложение. Питър не оправдаваше неговото недостойно поведение, но, от друга страна, не можеше да приеме, че дамата трябва да поеме случая в собствените си ръце — при това по доста невъздържан начин, — вместо да помоли за мъжка намеса, както редно.

След инцидента, Маги не желаеше никакви други учители. Наложи се Питър да изпълнява ролята на настойник, медицинска сестра, учител, а в някои случаи — дори на тъмничар. Опитът му на пледиращ адвокат, както и някогашното му хоби да търси приключения не бяха го подготвили за тези задачи. Беше истински благодарен, че момичето доведе госпожа Гутиерез, защото „придружителката“ в някои случаи беше единственият човек, който имаше достатъчно влияние, за да контролира малката хитруша.

Той плъзна, поглед към Луиза, която четеше върху перваза на прозореца. Усмивка смекчи чертите му; когато си припомни как Маги бе описала своята компаньонка в началото. Много възрастна и почтена. Луиза беше много по-почтена, отколкото можеше да се очаква от притежателка на кръчма, но Питър не би казал, че е възрастна. Маги свърши параграфа и спря да чете.

— Не можем ли да правим нещо друго?

— Както желаете. — Питър съсредоточи отново вниманието си върху своята ученичка. — Четете отлично, Магдалена. Горд съм, че речникът и произношението ви се подобриха толкова много. Сега бихме могли да продължим нашата дискусия за ценностите и правилата на поведение.

Маги завъртя очи.

— Защо всички дяволски правила на поведение се отнасят до жените, а не до мъжете?

— Моля ви, престанете да употребявате тази дума, Магдалена. Крайно неподходяща е.

— Коя дума? — Очите й блестяха закачливо.

— Много добре знаете коя! — Питър се опитваше да бъде строг. Хитрушата си имаше начин да го накара да й се усмихне, но за нейно добро той не биваше да поощрява грубиянските й наклонности, като показва, че му е забавно. — Що се отнася до въпроса ви — както мъжете, така и жените трябва да съблюдават определени правила на поведение, но тъй като вторите са много по-уязвими и деликатни създания и са отговорни за раждането и възпитанието на следващото поколение, тяхното държане трябва да е за пример.

— Жените не са по-деликатни от мъжете — възрази Маги. — Истината е, че според мен ние се грижим много по-добре за себе си.

— Естествено е вие да сте в такава заблуда. Имали сте труден живот и ви се е налагало да имате способности, неприсъщи за жената. Но в едно добро общество мъжете защитават жените. Те нямат грижа за неща като пари, собственост и политика и могат да съсредоточат усилията си върху достойната цел да възпитават децата си и да създават домашен уют за съпрузите си.

Луиза вдигна поглед от четивото си. Върху обикновено строгите й устни се появи лека усмивка.

— Жените въздигат морално обществото — продължи Питър самоуверено. — Те правят света по-нежен, по-чист, по-невинен, като изграждат своята добродетелност, чистота и невинност. Жената в обществото е слаба. Тя не се самоизтъква и не се натрапва по въпроси, по които не е компетентна. Тя следва съветите на своя баща, съпруг, брат или друг мъж — наставник. Жената пази поведение и по този начин съхранява високите стандарти на нашата цивилизация за своето поколение, както и за онова, което ще дойде след него.

— Ама наистина ли? — Маги вдигна вежди в закачливо недоверие. Питър усещаше как смехът бълбука под фалшивата й сериозност и се показва на повърхността в танцуващите светлинки в очите й. Здраво стиснатите устни не позволяваха на непочтителния смях да се изплъзне от устата й.

— Наистина, Магдалена! Светът изглежда така, освен в онези ниски слоеве на обществото, където сте имали злощастието да бъдете захвърлена. Но тъй като сега вие явно нямате настроение за сериозен разговор, бихме могли да преминем към урока по танци.

Маги разцъфтя.

— Вие искате да се научите да танцувате?!

Питър усети как търпението му се изчерпва.

— Не аз, вие трябва да се научите да танцувате.

— Аз знам да танцувам!

— Не става въпрос за танците по кръчмите. Вие трябва да научите общоприетите танци, които дамите и господата изпълняват, когато се събират на обществени места.

— Испанският танц също е общоприет!

— Сега ще ви покажа! — Той я отведе в слънчевата стая с излъскан дъбов под. След като премести мебелите до стената, внимателно взе дясната й ръка в своята лява и постави другата си ръка на кръста й. — Пристъпвайте и бройте: едно, две, три, назад, встрани, а сега заедно! — Тананикайки фалшиво валсова мелодия, той я поведе непохватно.

Маги полагаше усилия да хване ритъма. Той беше болезнено различен от онзи, в който искаше да се движи тялото й. Танцът беше тромав и скучен — съвършено подходящ за скованите англичани с техните превзети представи за добродетелността и благоприличието.

Кракът й стъпи точно върху неговия. Питър изтърпя това стоически.

— Извинете — измънка тя.

— Няма нищо… Не забравяйте да броите! Едно, две, три… ох!

— Извинете…

Гласът на Луиза наруши танца.

— Магдалена, да не си решила да осакатиш бедния господин Скарбъроу? Не мога да повярвам, че ти, която така грациозно танцуваш фламенко, можеш да си толкова тромава!

Това не е танц, а погребален марш!

— Валсът е красив танц, скъпа. Може би господин Скарбъроу ще се съгласи двамата да ти го покажем? — Луиза дойде на тяхната импровизирана танцувална площадка и подаде ръка на англичанина.

— Много сте любезна, госпожо.

Лицето на Питър стана аленочервено, отбеляза Маги с интерес. Тя се отпусна на един от столовете до стената и започна да ги наблюдава.

Този път акомпанираше гласът на Луиза.

— Ах, Щраус…

Питър и Луиза се понесоха в танц, който нямаше нищо общо с тромавото препъване на Маги. Отдадени на ритъма, те се движеха като едно същество. Телата им бяха толкова близо едно до друго, че гърдите й докосваха ризата му. Гласът на Луиза се извиси в страстен контраалт, който пулсираше от жизненост, и бръчиците около очите на англичанина засияха във възторжена усмивка.

Те внезапно спряха, олюлявайки се в тромав завършек, сякаш едва сега разбираха, че са преминали границата на своите далечни до този момент отношения. Лицето на Луиза се изчерви от момичешки свян, а Питър се прокашля и отмести поглед от нея.

— Да — смотолеви той. — Ето така трябва да се… ъъ… танцува валс! Благодаря ви за демонстрацията, госпожо Гутиерез!

— Моля, господин Скарбъроу! За мен това беше удоволствие. Когато бях момиче в Ню Мексико, обичах да танцувам валс. Магдалена, ти наистина трябва да положиш усилия и, да научиш, валса! Този танц е прекрасен!

Маги неочаквано си представи, че танцува валс с Кристофър Талбът — ръката му я привлича към него и телата им леко се докосват, докато двамата се движат плавно и грациозно.

Тя сбърчи чело и прогони видението, но пристъпи на импровизирания дансинг с по-голямо желание от преди.

— Съгласна съм, Питър. Научете ме да танцувам валс!

 

 

Дните минаваха еднообразно. Маги се бореше с „Оливър Туист“ и „Памела“ и бързо напредваше с приключенските романи и книгите с поезия в библиотеката. Понасяше лекциите на Питър по етикет и порядъчност; рисуваше по малко с молив и бои — ненужни упражнения, които англичанинът смяташе за необходими в скоростното й обучение; отегчаваше се над бродерията, на която я учеше Луиза. Нейната приятелка и бивша работодателка притежаваше таланти, за които Маги дори не бе подозирала, но на любопитните й въпроси отговаряше само с препоръка да се съсредоточи върху урока. Понякога на Маги й се струваше, че Луиза е толкова ужасна, колкото самият Питър.

Мястото й в света вече не беше сигурно, а и самият свят не беше онзи, който познаваше — в него имаше невъобразимо много и различни места, населявани от странни хора с още по-странни идеи. Старите й представи за доброто и злото, за важното и ненужното се рушаха. Объркване прогони нейната самоувереност, а това не й се нравеше. Искаше й се Кристофър Талбът да се завърне и да направят необходимото, за да възвърне земята си и той да си отмъсти. След това тя щеше да бъде отново самата себе си.

Маги не можеше да каже кога точно планът на чужденците се наложи в съзнанието й като, нещо повече от възможност двете с Луиза да се скрият след смъртта на Арнолд Стоун, През изминалите месеци, докато се трудеше над уроците и слушаше съобщенията на Питър за делата на английския лорд в Санта Фе, семейството, за което й бяха разказали, земята в Ню Мексико и сегашният собственик, спечелил ранчото на комар, се превръщаха в реалност. Кристофър Талбът и усилията му да отмъсти за брат си станаха за нея нещо повече от извинение да се махне от Денвър.

Да, Кристофър Талбът. Беше го срещнала само веднъж, при това само за няколко часа, но той бе заел в мислите й много по-голямо място, отколкото заслужаваше. Като цяло Маги бе запомнила, че Кристофър Талбът е груб и високомерен, арогантен и общо взето — неприятен човек. По време на разговора им в хотел „Уиндзор“ в един момент се бе отнесъл към нея така, сякаш бе отрепка от улицата. Въпреки това понякога се усещаше, че мисли за непознатия мъж, която бе нахлул в живота й, променяйки го изцяло.

Дните минаваха и въпросителните се трупаха в мислите на Маги, а несигурността на промяната я ядеше отвътре, докато дойде моментът, в който тя вече не можеше да се удържи на едно място.

— Хайде да отидем на разходка — предложи тя на Луиза в една необичайно хубава мартенска привечер.

Луиза остави книгата си и погледна през прозореца. Слънцето бе залязло наполовина зад планината и обикновено свистящият мартенски вятър се бе укротил.

— Къде искаш да се разходим?

Маги повдигна рамене неопределено.

— Мисля, че и за двете ни ще бъде добре да подишаме чист въздух.

— Ти и без мен ще излезеш, нали така?

Маги се подсмихна.

— Е, може би поне ще те предпазя от някои неприятности.

Вечерта беше приятна и свежа. Дърветата по Четиринадесета улица бяха отрупани със зелените пъпки на новия живот и за пръв път от месеци насам замръзналите следи от коли започваха да се размразяват и да се превръщат в кал. Докато се разхождаха пред обширните градини и огромните тухлени къщи, Маги внезапно почувства носталгия по тесните улички и мръсните сгради на Маркет Стрийт.

— Хайде да отидем в „Лейди Лак“ и да видим дали Джон Трейвис не те мами — предложи тя на Луиза.

— Трейвис не ме мами. И навярно ръководи заведението.

— Не ти ли липсва кръчмата? — попита Маги с глас, изпълнен с тъга и копнеж.

— Не. Изобщо не ми липсва. С кръчмата изкарвам прехраната си. Тя е единственото ценно нещо, което ми остана от моя мъж след двадесет години брак. Но не мога да твърдя, че ми е приятно да се занимавам с пияници, комарджии и развратници всяка вечер, с мъже като Джак Морли и…

Луиза не довърши изречението, но Маги знаеше името, което остана непроизнесено. В деня след онази ужасна нощ всички вестници в Денвър — „Нюз“, „Таймс“, „Трибюн“ — бяха публикували историята за „тайнственото убийство“. Луиза прочете на Маги написаното в „Роки Маунтин Нюз“ — особено потресаващ разказ, в който се казваше, че според икономката отвратителното престъпление е извършено от две жени. За беда на полицията заподозрените били с наметала и качулки. Икономката можела да даде само неясно описание.

Те прекосиха Бродуей и продължиха на запад към центъра на града. Тухлените къщи дадоха път на магазинчета и кантори и при приближаването им към Маркет Стрийт Маги изпитваше нарастващо желание да види отново скандалната улица с лоша репутация, на която бе прекарала голяма част от младостта си.

— Магдалена, наистина трябва да се връщаме вече! Госпожа Колби ще сервира вечерята и господин Скарбъроу ще се чуди къде сме.

— Да вървят по дяволите! За Питър Скарбъроу ще е добре да научи, че ние не сме постоянно на негово разположение. Я виж! Стигнахме до хлебарницата на стария Сандовал. Не ти ли се хапва вкусна кифличка?

— Нямаме пукната пара, Магдалена.

Маги се разсмя.

— Кога е могло да ме спре нещо такова? Освен това миналото лято Сандовал ми причини куп неприятности в кръчмата. Спомняш си, нали? Той ми дължи много повече от една кифличка!

— Магдалена!

Маги изобщо не чу предупреждението на Луиза. Дяволчето в душата й се бе отскубнало от каишката и сега се развихряше. Беше го потискала твърде дълго.

— Хайде! — Маги надникна през прозореца в хлебарницата. — Сандовал е в задната стаичка!

— Магдалена…

Маги влезе на пръсти в магазинчето и вдъхна миризмата на току-що изпечените вкуснотии. На двете стени бяха изложени тави с курабийки, кифлички и хлябове. За момент Маги се обърка — не знаеше какво да избере. Чуваше как Сандовал се движи тежко в задната стаичка.

— Ей сега идвам! — извика той.

— Магдалена, веднага излизай оттам — настоя Луиза.

Ще бъде кифличка, реши Маги. Пресегна се и грабна една в мига, в който ниският тантурест хлебар излезе от задната стаичка. Очите й се разшириха от мигновеното удоволствие, което изпита от страха. Хукна, доволно засмяна от успешната кражба.

— Ей, ти там — извика Сандовал. — Върни се!

С кифлата в ръка Маги се затича по улицата. Сандовал се спусна да я гони, пуфтейки като парен локомотив по нанагорнище. Маги спря за миг и му махна с ръка.

— Дължиш ми я, Сандовал!

— Маги Монтоя, скитнице такава! — Сандовал спря, за да си поеме дъх и размаха юмрук след нея. — Ако те видя в хлебарницата отново, ще ти…

Маги не чу докрай заплахите му. Хлебарят си бе отдъхнал и отново я подгони. С радостен подскок тя хукна напред. Преди. Сандовал да набере скорост, Маги сви по Ларимър Стрийт, където в този час почтените хора в Тейбър Блок приключваха работния ден, а хазартните капанчета по улицата започваха да се оживяват. Тя внезапно зави в уличката между два от най-шумните хазартни салона. Предполагаше, че Сандовал се е отказал от преследването. Но не беше зле да си намери укритие, каза си тя.

Маги се облегна на стената и отхапа от откраднатата кифличка. Дори мисълта, че трябва да се изправи пред вбесената Луиза и навярно пред още по-вбесения Питър Скарбъроу, не намаляваше удоволствието й.

Маги се готвеше да отхапе повторно от кифлата, когато шум от боричкане и сърдити гласове я накараха да се скрие отново в сянката. В уличката се появиха двама мъже.

— Ще те науча аз теб как се подреждат картите, мръсно копеле такова!

Шумът от удар е юмрук беше последван от стенание.

Маги се притисна плътно към стената, но сянката не беше достатъчна, за да я прикрие. Единият от мъжете се изправи, като остави осакатената си жертва да се валя в мръсотията.

— Я да видим кой е тук?

В здрача Маги не видя ясно лицето на мъжа, но разпозна гласа му. Беше Джак Морли.