Емили Брадшоу
Наследницата на Монтоя (19)

Деветнадесета глава

— Скрежът вече се разтопи — каза Маги на Луиза, когато минаваха край каменното ограждение за конете. Само преди час всичко беше покрито. Ще бъде хубав ден.

Спряха точно зад навеса е фургоните и с присвити срещу декемврийското слънце очи загледаха малката квадратна сграда, която израстваше изпод ръцете на петима говедари от Ранчо дел Рио. Стените бяха от чамови тухли, всяка една по стъпка висока, две стъпки широка и осем инча дебела. Отначало покривът щеше да бъде от платно, но Маги планираше да го смени с тънки дъски, преди зимата да стане прекалено сурова. Мушамата, която покриваше отворите за прозорците сега, също щеше да бъде сменена с истинско скъпо стъкло.

— Мос каза, че до два дни ще направят пода — каза Луиза.

— В такъв случай трябва да сме готови за учениците веднага след Коледа. Не осъзнавах, че училището ще стане толкова бързо. Аз все още имам да поръчвам книги и плочи. Тъй като ти ще си учителката тази зима, трябва да ми кажеш какви книги да поръчам. А Клийв може да ни направи пейки и маси. — С пръсти отбелязваше броя на нещата. — Ще имаме нужда от печка. Ще прегледам каталога на Сиърс. И голямо бюро за теб — Клийв може да направи и него. Ще бъде хубаво да има завеси на прозорците и голям бюфет за провизии.

Мос Райли изникна откъм училището и тежките му подметки затропаха по посока на жените. Повдигна шапка.

— Госпожо Талбът, госпожо Гутиерез, Стоуни мислеше да питам вас, дамите, дали искате веранда.

— Веранда? — Маги си представи как учениците щастливо обядват на покрита веранда. — Колко време ще трябва, за да я направите?

— Май ще могат да я скалъпят за два дни.

— Тогава — да имаме веранда!

— Да, госпожо. — Докосна мазната периферия на шапката си и се отправи обратно към училището.

— Не е ли вълнуващо, Луиза? Толкова се зарадвах, когато каза, че ще преподаваш тази зима. Вероятно ще минат месеци, преди да можем да наемем учител, който да иска да дойде тук. Благодарение на теб децата няма да чакат. — Засмя се. — Мисля, че ще вляза в час, когато преподаваш смятане. Все още не разбирам счетоводните книги.

Тръгнаха обратно към къщата.

— Не мислиш ли, че трябва да удържиш малко темпото и постепенно да се установиш като стопанка? — предпазливо попита Луиза. — Едва месец, откакто се върна, Магдалена, а не мисля, че съм те видяла поне веднъж да седнеш, за да изпиеш чаша кафе или прочетеш една от онези книги, които купи в Ню Йорк. Не си си дала време да починеш или поразмислиш.

— Не ми се почива или размишлява.

— Искаш да кажеш, че не ти се мисли за Англия и онзи твой съпруг.

Маги упорито мълчеше.

— Какво стана в Англия, та толкова не искаш да мислиш за нея?

— Нищо не е станало. Там не ми хареса и затова се върнах. Кристофър беше повече от щастлив, че си отивам. Той не ме искаше в Англия от самото начало.

— Значи сега, и двамата сте много щастливи, че живеете собствения си живот?

— Точно така.

Луиза поклати глава:

— Мисля, че си лъжкиня, Магдалена Монтоя Талбът.

Маги пренебрегна забележката.

Господарската къща в Ранчо дел Рио съвсем не приличаше на разкошното жилище, което Теодор и Тод Харли бяха обитавали. Маги и Луиза я бяха пренаредили, преди Маги да замине за Англия, а след завръщането си тя изхвърли или раздаде всичко, което й напомняше за там. Сега къщата беше пълна с мебели, изработени от бор и дъб, а мексикански и индиански постелки и гоблени, купени в Санта Фе, освежаваха подовете и стените.

Изчистването на дома й от английско влияние бе ангажирало само част от времето на Маги. Беше се старала много, за да научи счетоводството от Луиза, но с малък успех. Все още й убягваше трудната задача да се справя с редици и колони от цифри, без да допуска грешки. Същинската работа в ранчото й доставяше повече удоволствие и тя често придружаваше Мос Райли на кон до крайните лагери, за да проверяват работниците и стадото. Използваше знанията на управителя по отношение оползотворяването на останалата част от огромната й земя — колко да увеличава стадото и с какъв вид добитък, преимуществото да се отглеждат и продават коне или овце наред с добитъка, създаването на сателитни стопанства, за да се разработва по-добре тази голяма земя. Мислеше, че стига фермата да се управлява ефективно, Кристофър няма да се интересува как става това. В края на краищата неговото сърце е в Англия. Какво го интересува Ранчо дел Рио, щом дава добър приход?

Като връх на всичко Маги си бе внушила, че децата, които живееха в Ранчо дел Рио, се нуждаят от образование. Тя не можеше да чете и пише, докато Кристофър и Питър не се заеха с нея. Не виждаше причина и други деца да страдат от необразоваността си. И, разбира се, покани децата от съседните стопанства да посещават училището. Мислеше, че общо петнадесетина ученика ще започнат училище през новата година. Организирането на училището и опитите да намери учител бяха отнели доста време. Луиза се бе съгласила да преподава няколко месеца, но Маги продължаваше да пише писма с надеждата, че ще намери някой, който да пожелае да дойде в Ранчо дел Рио като постоянен учител.

— Ще яздиш ли днес? — попита Луиза.

— Днес не. Имам прекалено много работа тук. Сметки и доставки. — Тя направи гримаса.

Луиза се засмя.

— Ще бъда в кухнята с Анита и Роза, ако имаш нужда от мен.

— Благодаря.

Щастлива да се отърве от любопитството на Луиза по отношение на Англия, Маги отиде право в библиотеката, за да състави списък за покупките от Санта Роса в края на седмицата. Цял час работи усърдно, за да пресметне необходимите разходи срещу средствата, с които разполагаше.

Накрая въздъхна и потърка чело. Луиза беше права. Трябваше да отдели време за себе си. Беше се претоварвала с работа всеки ден от седмицата, откакто се бе върнала. Едва ли си бе дала възможност да оцени завръщането си вкъщи.

Вкъщи! Каква чудесна мисъл! Маги беше приела, че завръщането вкъщи ще й върне сигурността в това коя е и накъде се е запътила. През първите няколко дни, може би през първата седмица, това стана. Беше се наслаждавала на чистия въздух и свежия вятър; просеките между дърветата, облекчени от присъствието на хора й сгради, тихите нощи, спокойните дни, необезпокоявани от тракането на колела на каляски или пресипналите гласове на амбулантни търговци. Но с отминаването на дните тя осъзна, че никога няма да стане пак момичето, което танцуваше в „Лейди Лак“ в Денвър, или даже младата жена, която беше, когато дойде за първи път в Ранчо дел Рио.

Липсваше нещо, което я караше да чувства празнота в себе си. Липсваше Кристофър Талбът. Но тя не искаше да мисли за Кристофър. Разделяше ги океан и по-голямата част от един континент. И така щеше да бъде.

Анита почука на вратата на библиотеката.

— Сеньора Талбът, някой идва.

— Кой е, Анита?

— Мисля, че е сеньора Колинс от „Съркъл Ти“.

— Благодаря. Идвам веднага:

Облекчена от прекъсването на мислите й, Маги бутна настрана списъците и отиде да поздрави гостите си. Когато се появи на вратата, Марта Колинс вече седеше на верандата с Луиза. Синът на Клийв, Джед, помагаше на тримата сина на Колинсда разпрегнат конете и; да ги отведат в ограждението.

— Маги — каза Луиза, — помниш ли Марта Колинс от „Съркъл Ти“?

— Срещнахме се веднъж, преди да замина за Англия, Радвам се да ви видя, госпожо Колинс.

— Наричай ме просто Марта, сладурче. Боже! Как изглеждаш! Лондон ти се е отразил много добре, момиче! Всички чакаме с нетърпение да ни разкажеш за пътуването си.

— Няма кой знае какво да се разказва наистина!

— О, глупости! Не ми казвай, че някой може да пътува до Англия и обратно и да живее в палата на херцог, а да няма какво да разкаже. Но сега няма да те притеснявам с това. Отивам в Санта Роса с три от момчетата си и си помислих, че мога да се отбия при вас.

Маги почувства искрица да стопля сърцето й.

— Много мило от ваша страна.

— Ще вземем пощата на всички в града. Така че след два-три дни на връщане ще спра отново. Тъкмо казвах на Лу, че другата седмица, в събота, правим събиране за рождения ден на нашата Кати. Тъй като времето се задържа толкова хубаво, решихме, че хората няма да имат нищо против да дойдат. Ще ви чакаме и двете, и твоя съпруг също. Можете да доведете колкото работници искате, за да ви пазят с пушки. Не сме имали много неприятности тук, но човек не знае кога ще се появят апахите.

— Моят… ъ… съпруг не се върна с мен.

Веждите на госпожа Колинс трепнаха.

— Е, тогава, когато се върне, ще имаме повод за друго събиране, нали?

— С нетърпение ще очакваме тържеството — каза бързо Луиза. — Маги почти се пребива от работа, откакто се е върнала. Добре ще й дойде да се откъсне за ден-два.

Марта поклати глава към Маги.

— Не се пресилвай, момиче. Тази земя ще те съсипе достатъчно бързо и без да й помагаш.

Седяха на верандата и разговаряха цял час, докато конете на Колинс си почиваха в ограждението, а синовете й — съответно на тринадесет, петнадесет и осемнадесет, считани вече за мъже, помагаха в училището. Госпожа Колинс тактично заобикаляше темата за съпруга на Маги, тъй като имаше достатъчно други теми за разговор. Обсъждаха новини от три месеца, защото толкова време беше минало от последния разговор между Марта и Луиза: времето, цените на говедата, индианците, Джеронимо, който едва това лято бе сключил мирен договор с генерал Крук да се върне в резервата, новото училище, възпитанието на децата, мъжете и новата рецепта на Луиза за картофена супа.

Накрая Марта извика на момчетата да впрегнат конете.

— Надявам се да ви видя на връщане и отново в събота следващата седмица.

— Трябва да се навестяваме по-често — каза Луиза. — Никога не бях осъзнала колко самотна може да бъде една жена, преди да се преместя тук.

Марта се смееше, докато един от синовете й помагаше да се качи във фургона.

— Точно така. Вие двете още не сте прекарали зима тук, нали? Щом задуха севернякът, няма да има много-много шаване напред-назад. Имаме късмет, че се забави толкова дълго. Напролет, след събирането на животните, ще си направим друго парти.

— Ние ще бъдем домакини тогава — предложи Луиза.

— Помнете, че сте обещали.

Когато фургонът на Колинс потегли, Луиза се обърна към Маги:

— Едно парти ще ти се отрази добре. Отказа две покани, докато бяхме в Санта Фе — едната не от кого да е, а от губернатора. Криеш се в миша дупка, откакто си се върнала. Време е да започнеш да живееш отново, момичето ми. Самосъжалението, няма да те доведе доникъде.

 

 

Времето се задържа хубаво до рождения ден на Кати Колинс и семействата от съседните стопанства се веселиха от сърце — последният им шанс, преди да настъпи зимата. Тъй като Коледа беше само след две седмици, всички деца получиха подарък. Масите, поставени в хамбара, бяха отрупани с курабии, топки от стафиди и портокалови корички, ябълкови пайове, печено говеждо, картофена супа, гъст сос и сладки картофи. Две печки от ковано желязо отопляваха, защото въпреки че слънцето грееше ярко, въздухът бе остър от декемврийския студ. Фургоните, животните и инструментите бяха изнесени от хамбара за един ден и заместени със сламени бали за сядане и чиста слама по пода за танцуване. Музиката се изпълняваше от две флейти. Възрастните Танцуваха, разговаряха и похапваха, а децата играеха навън на топка, джамини и игра с камшик.

— Това се казва веселба! — възкликна Маги, обръщайки се към Мос Райли, след като бе понесла два пъти това, което той наричаше танцуване.

— Няма друга такава! — Помогна й да докуцука до най-близката бала слама. — Съжалявам за тоя пръст.

— Няма нищо.

— Да ти донеса ли чиния?

— Ти наистина помогна на апетита ми.

Мос се отправи към масите. Маги седеше на сламата и наблюдаваше съседите си как лудуват като телета напролет. Отначало не искаше да идва, но сега се радваше, че се поддаде на настояването на Луиза. Танцът в хамбар в Ню Мексико не можеше да се сравни с баловете в Лондон, които толкова мразеше. Тук хората се събираха, за да се веселят. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи, но никой не идваше, за да се фука или да одумва облеклото на съседите си. Клюки обикаляха, но това бяха леки разговори между приятели, които не са се виждали от седмици или месеци. Тези хора бяха прекалено заети да оцелеят в един суров свят, за да се тревожат за дребни маневри в обществото!

Мос се върна с поднос с храна, за да се реваншира за това, че почти беше счупил пръстите на краката й, докато танцуваха. Върху подноса имаше говеждо, картофи и сос.

— Има и пай, като изгълташ това. Само ми свирни, като свършиш, и ще ти донеса.

— Мос, наистина пръстът ми е добре. Мога да ходя.

Изгледа я подозрително.

— Аз и огромните ми крачища. — Лицето му светна. — Ето Луиза. Чудя се дали тя ще иска да танцува.

Маги изпита съжаление към Луиза, докато Мос си пробиваше път през тълпата, за да я хване.

— Сигурно не на това си свикнала — чу глас отстрани. Маги се обърна и се оказа лице в лице с Тод Харли. За първи път в живота си се обърка.

— Защо… Защо…

— Тод Харли — припомни й той.

— Тод. Ъ, да… разбира се, че си спомням.

— Как да можеш да забравиш? — попита я той с кисела усмивка. — В случай че се чудиш какво правя тук, купих двайсет и пет хиляди акра на южната граница на твоята земя. Започвам с мое собствено стадо.

— Аз… Чувам, че се справяш добре — успя да каже тя.

— Няма да отида толкова далеч да кажа, че се справям добре. Още не. Но ще се справя. Поне мога да управлявам ранчото както искам, без да убеждавам първо баща си. Страхувам се, че баща ми няма високо мнение за мен. Никога не е изслушвал идеите ми, но и аз нямам много високо мнение за него.

Маги му се усмихна плахо.

— Имаш ли нещо против, ако седна на твоята бала? — попита я той.

— Не, разбира се, не. Имаш ли нещо против, ако хапвам?

— Давай. Всъщност това говеждо изглежда хубаво. Май ще отида и аз да си взема.

След минути се върна с пълна чиния.

— Маги — продължи той след няколко хапки, — мога ли все още да те наричам Маги?

— Да. Все още се казвам така.

— Маги, тъй като ще сме съседи, а ти имаш всичкото право на света да ме мразиш от дъното на душата си, аз… е, аз исках да видя дали бих могъл да оправя нещата по някакъв начин. Не бих желал да мислиш, че съм имал пръст в заговора на баща ми миналата пролет. — Тод беше красив, както винаги, с изумителните си сини очи и гъстата си вълниста коса. Искреността, изписана на лицето му, отговаряше на съжалението в гласа му. — Аз не съм баща ми, Маги, и не искам никога да приличам на него. Надявам се, ще ми простиш, че позволих да се забъркам в онзи заговор. Бих искал да започнем отначало, ако е възможно.

Топлината в гласа му я притесняваше. Все пак тя бе омъжена жена, а той я гледаше като куче пред сочен кокал. Някога беше флиртувала с него, за да накара Кристофър да ревнува. Без съмнение беше си направил погрешен извод.

— Добре, ние сме съседи — отвърна тя с глас, който се надяваше, че звучи обезкуражаващо. — Не възразявам.

Тод я дари с усмивка, която навярно би свалила гащите на всички дами от Денвър до Санта Фе.

— Предполагам, че това е всичко, за което мога да помоля точно сега. Освен, разбира се, ако не приемеш поканата ми за този танц. — Остави чинията си и й подаде ръка.

Маги гледаше ръката му така, сякаш тя щеше дай ухапе.

Тод можеше да приеме отказа и като знак, че му има зъб. Нямаше, поне не на него. А пък и бяха съседи.

— В последния танц Мое Райли изпонастъпи пръстите ми — извини се тя.

— Обещавам да не докосвам пръстите ти — настоя той. Очите му я предизвикваха да му подаде ръка и да танцува с него.

— Един танц. После ще нападна един от ония пайове.

— Ще ти помогна да го направиш.

Флейтистите изпълняваха ужасно един валс на Щраус. Маги се носеше леко в познатия ритъм на танца. Тод удържа обещанието си и не стъпи нито веднъж на пръстите и. Беше й приятно отново да бъде в мъжки обятия и все пак като че ли танцът не беше съвсем наред. Държеше я не този, когото желаеше. Миризмата, усещането и движенията му не бяха на Кристофър. Тод не беше Кристофър. Тод може и да беше красив, очарователен и да я поглъщаше с поглед, сякаш тя бе най-желаната жена в залата, но вниманието му не предизвикваше ответна реакция нито от тялото й, нито от разума й.

Маги успя да се измъкне елегантно след един танц, като се извини, че жадува за парче пай. Потърси Луиза и я намери да разделя две момчета, които се биеха за някаква топка.

— Луиза! Знаеш ли, че Тод Харли е купил земя на юг точно до нас?

Луиза отпрати хлапаците и се обърна към Маги с леко раздразнение.

— Мос ми спомена преди известно време.

— Защо не ми каза?

— Защото през месеца, откакто си се върнала, едва ли сме имали възможност да говорим за нещо друго, освен за сметки, добитък и училището. Ти целенасочено отклоняваше разговорите само към това, за което искаше да говориш.

— Какво още не си ми казала? — измърмори сърдито Маги.

Луиза се огледа да види дали някой може да ги чуе.

— Тъй като това, изглежда, е нощта за разкрития, може би трябва да ти кажа, че преди известно време при мен се отби един частен детектив и пита за Арнолд Стоун.

— Какво? — Маги почти изпищя.

— Шшшт!

— О, боже! Ти какво каза?

— Казах, че Арнолд Стоун беше чест посетител на „Лейди Лак“ и слаб познат. Какво можех да кажа?

— Какво каза той?

— Нищо, дори не обясни за кого работи. Шерифските хора още не са похлопали на вратата. Така че, предполагам, който и да е разследвал, е стигнал до задънена улица.

Маги въздъхна:

— Трябваше да ми кажеш.

Луиза я погледна с укор.

— Добре. Не е било лесно да се говори с мен. Съжалявам. Но това е важно. Трябваше да ми кажеш.

— За да прекарваш времето си в тревоги за това? Маги, нито ти, нито аз можем да направим нещо. Миналото отсъства и е извън нашия контрол. Не можеш да го оставиш да проваля всеки ден от бъдещето ти. Аз нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в бягство всеки път, когато се спомене името на Арнолд Стоун. И така животът е прекалено кратък. — Тръгна към масите, после се обърна. — Искам малко от онзи пай. Ще ми направиш ли компания?

Маги я последва. Искаше й се да забрави миналото — Арнолд Стоун, Англия и Кристофър Талбът.

Пет дни по-късно Тод Харли се появи на кон в Ранчо дел Рио на посещение по съседски. Донесе подарък за всяка от двете жени — томче с поеми на Байрон за Маги и дантелена кърпичка за Луиза.

— Весела Коледа! — пожела им той, докато разтваряха опаковките на подаръците си.

— Тод, много щедро от твоя страна, но не беше необходимо — възрази Маги.

— Само се опитвам да бъда добър съсед.

Луиза го гледаше с отвращение, Маги — с раздразнение. Но щеше да е ужасно грубо да не покажат поне малко учтивост.

Тод се възхити от промените в къщата на Ранчо дел Рио, когато Маги го разведе набързо.

— Знаете ли, дами — каза той на Маги и Луиза. — Аз предлагах на баща ми да имаме семейства тук, в ранчото. Не намирате ли, че децата и жените имат успокояващо влияние върху поведението на говедарите? Планирам да последвам този пример веднага щом стъпя на краката си. Може би след годишното събиране следващата есен.

Одобри и промените в обзавеждането, като поздрави Маги за въвеждането на битов стил и използването на семпла мебел. Маги разбра, че очаква да получи покана за вечеря, а тя нямаше такова намерение. Не желаеше Харли да се вмъква в живота й.

Тод обаче си изпроси чаша сайдер. Маги се радваше, че Луиза не ги оставя сами въпреки намека му, че би прекарал няколко минути насаме е Маги. Луиза се държеше студено и му показа, че ако той е дошъл да ухажва приятелката и, тя не одобрява това.

— Доста се изненадах, като разбрах, че си се върнала сама от Англия, Маги. — Тод гледаше замислено чашата си. — Надявам се обаче, че съпругът ти ще те последва скоро.

— Съпругът ми предпочита Англия.

— Тогава ти си тук само на гости.

— Не. Аз оставам тук. Лондон, е интересен, но предпочитам Ню Мексико.

Тод се престори на изненадан.

— Надявам се, не възразяваш на това, което казвам, Маги. Ако аз бях женен за жена като теб, съвсем сигурно е, че нямаше да я оставя да живее на единия край на света, докато аз съм на другия.

— Ти не си женен за мен — сряза го Маги. — И двамата с Кристофър сме много… независими.

Внезапната напрегнатост в погледа на Тод беше почти смразяваща. Луиза намали напрежението:

— Забелязахте ли новата сграда, която строим, господин Харли? Маги основава училище.

— Колко интересно! — за момент задържа поглед върху Маги, после видимо се обърна. — Училище. Идеята си струва.

Маги опита да се отърси от внезапно завладялото я чувство, че е в капан.

— Тази зима ще преподава Луиза, но се надяваме да намерим учител, който да се настани тук за постоянно. Всички собственици на съседни стопанства, които искат да изпращат децата си, казаха, че ще се включат, за да му плащаме заплата.

— Хм. — Тод замислено поглади брада. — Може би ще съм в състояние да помогна по някакъв начин.

— Ти нямаш деца.

— Но имам приятел в издателската индустрия. Запознах се, с него, когато ходех на училище в Ню Йорк. Бих могъл да набавя книгите, от които се нуждаете.

— Би било чудесно!

Тод се усмихна на блясъка в очите на Маги.

— Ще напиша няколко писма.

— Наистина много мило от твоя страна.

— Нищо работа. Училището е много нужно в тоя забутан край. Очарован съм от щедростта ти. Та нали и ти нямаш деца. — Остави чашата със сайдер на масичката до себе си. — Мили дами, аз тръгвам, че ви отнех доста време. Сайдерът беше много хубав. Благодаря.

Маги го изпрати до вратата. Питаше се дали е била прекалено строга по отношение на него. Може би не му даваше достатъчно възможност.

— Ще ти съобщя за книгите. А ако има още нещо, с което мога да помогна за училището, само ми кажи.

— Много си мил.

Усмихна се принудено:

— Не ме бъркай с баща ми, Маги. Искам, ако изобщо някога бих могъл, да се реванширам за това, което той ти стори.

— Няма нужда, Тод.

— Аз имам нужда. — Замълча, за да прецени какво още да каже. — Искам да знаеш, че никой няма да те вини, ако пожелаеш да се освободиш от оня студен англичанин. Мъж, който няма желание да стои до жена си, не я заслужава, а красива жена като теб може да има всеки мъж в Ню Мексико.

— Аз се отнасям сериозно към брачната клетва!

— Вярвам ти. Той не те заслужава.

Докато Маги наблюдаваше Тод да се отдалечава на коня си, Луиза дойде зад нея и нежно сложи ръка на рамото й.

— Той е прав в известен смисъл. Никой няма да те вини, ако решиш, че брак с човек на другия край на света е безсмислен. Ако си толкова нещастна…

— Не. — Маги захлопна вратата и се обърна. — Какво те кара да мислиш, че съм нещастна?

— Ти.

Маги тръсна глава.

— Ще остана омъжена за Кристофър ако не за друго, то поне защото нося неговото дете.

 

 

Коледа бледнееше пред сватбата на шестия херцог Торингтън с госпожица Амелия Хоторн през декември. Не беше необходимо да се прави сметка, за каквито и да е разходи, защото булката беше колкото богата, толкова и красива, а всички бяха единодушни, че достойното й държане и аристократичните й обноски са забележителни за момиче от семейство, натрупало състояние от търговия. Дамите, които присъстваха на сватбата и приема, бяха на мнение, че за красотата на новата херцогиня ще се говори години наред. Съвсем ясно бе, че булката е влюбена в херцога, а за него можеше да се каже, че я обожава.

Един от малкото присъстващи на празненствата, който не изглеждаше впечатлен от сватбата, беше по-младият брат на херцога. След смъртта на стария херцог и със съгласието на новия лорд Кристофър стана граф Дънбар — титла, която включваше затънтени северни имения. Никой от семейството не ги бе посещавал поне век. Осведомените в обществото се съгласиха, че херцогът е бил много щедър да дари тази титла на по-младия си брат, защото той можеше да я задържи заедно с принадлежащите й привилегии за себе си. Същите тези осведомени забелязаха, че новият граф е с доста мрачен вид на сватбата и си спомниха, че не много отдавна Кристофър бе ухажвал прекрасната госпожица Хоторн. А сега графът бе женен за американска наследница, оказала се скандално неподходяща, а наследникът на херцогството приемаше сватбените клетви на красивата Амелия. Повдигаха се вежди. Поклащаха се глави. И въображението на клюкарите започна да преработва суровия материал, който обещаваше да направи сватбата на херцог Торингтън още по-интересна.

Всъщност Кристофър не страдаше от ревност, както мрачното му изражение може би подсказваше. Сватбата и последвалият я официален прием само подчертаха според него колко драстично са се променили възгледите му за живота. Ни най-малко имаше нещо против Джеймс да отведе Амелия Хоторн под венчило и в брачното легло. Нито пък много го интересуваше, че е граф Дънбар. Това, което искаше, беше нещо, което бе имал и захвърлил. Искаше Маги Монтоя Талбът, Искаше да е в леглото му всяка вечер… и дори, ако му позволеше, и да я наблюдава как наедрява с неговите деца в утробата си и как остарява с годините, които биха прекарали заедно.

Маги обаче много ясно бе изразила чувствата си в прямото прощално писмо. Каква ирония — бяха разменили местата си. Сега той беше този, който искаше брак, човек до себе си и любов, а Маги беше доволна да живеят отделно с половината свят помежду им. Разбира се, той бе виновен за това положение. Бе имал шанса, но не го бе осъзнал, докато не стана прекалено късно.

— Пак ли се самосъжаляваш? — попита Питър Скарбъроу, като му подаваше чаша шотландско уиски. — Убедих слугата да ни намери малко от това. Сервират ужасен пунш.

Кристофър вдигна вежди и цинично отвърна:

— Защо трябва да се самосъжалявам?

— Помислих, че навярно току-що си осъзнал какво магаре си и си решил, че Маги струва много повече от всички тези заедно.

— Магаре? Наистина си усвоил интересен речник, докато бяхме в Америка.

— Много подходяща дума за този случай.

— Хм. Добре. За твоя информация, приятелю, не съм осъзнал, че съм магаре точно сега. Знам го от известно време насам.

— Тогава защо не заминеш за Ню Мексико и не покажеш на жена си, че си се осъзнал? Жените обикновено оценяват този род унижение.

Кристофър издаде не съвсем благоприличен звук:

— Какво знаеш ти за жените?

— Повече, отколкото преди. Очаквам да ме поздравиш, момчето ми, за куража, ако не за нещо друго. Преди два дни изпратих писмо на Луиза Гутиерез, в което я помолих да се омъжи за мен.

Кристофър рязко вдигна вежди.

Питър се усмихна.

— Има нещо специфично в тия американки, нали?

— Моите поздравления, Питър. Най-искрени. Луиза е чудесна жена и късметлийка, бих прибавил. — Вдигна чашата за тост.

— Благодаря ти, момчето ми. Сега ми кажи защо ти нямаш куража да отидеш в Ню Мексико и да спечелиш отново Маги?

Лицето на Кристофър помръкна.

— Не те познавам като мъж, който отстъпва пред бой — настояваше Питър.

— В този случай аз просто уважавам желанието й.

— Откога влюбените жени казват истината по подобни въпроси?

— За нещастие Маги винаги казва истината.

— А може и да не знае какво иска.

— Никога не съм виждал жена, която да знае по-добре какво иска — опонира Кристофър.

Питър поклати глава.

— Знаеш ли, че вие двамата сте идеална двойка? Инатът на единия е колкото на другия. — Извади писмо от вътрешния джоб на официалното си сако. — Може би трябва да прочетеш това писмо от Луиза. Пристигна на следващия ден след като бях пуснал моето предложение.

Кристофър се зачете. Свъси черните си вежди и стана още по-мрачен отпреди.

— Тод Харли. Кучият син.

Питър се усмихна доволно.