Елиз Тайтъл
Адам и Ева (8)

Седма глава

Лора се смееше, но дълбоко в себе си плачеше. И Питър го знаеше. Той хвърли бърз поглед към масата на Адам.

— Приготвят се да тръгват — промърмори съчувствено.

С широка изкуствена усмивка Лора кимна облекчено.

— О — възкликна Питър и се наведе към нея, — идват насам.

Групата приближи до тяхната маса. Погледът на Адам се спря за миг на Лора. Изражението му бе също толкова весело и изкуствено, колкото и нейното. После се обърна към брат си.

— Внимавай, Пит. Мисля, че Лора е омагьосала и теб. О, значи не си просто в обедна почивка, след като си с къси панталони.

— Никога не си носил къси панталони, нали, Пит? — изсмя се пискливо Айона.

— Защо не? — обади се Бет, винаги готова за нови завоевания. — Краката му са стройни.

— Прекрасна рокля. Да не е случайно от колекцията на Лора Ашли? — обърна се Саманта към Лора.

— Не съм поглеждала етикета — усмихна се невинно Лора. — Може би Адам знае. Той ми я избра.

Саманта трепна от острия отговор, но реши да заеме по-изгодна позиция — хвана Адам под ръка и се притисна към него.

— Трябва да побързаме, Адам. Ще закъснеем за коктейла у семейство Гибсън.

Адам кимна, но погледът му остана прикован в Лора. Тя опита да го погледне в очите, но не издържа, грабна чантичката си, промърмори някакво извинение, че трябва да пооправи грима си и се насочи към тоалетната.

 

 

Пиколото докара бялото спортно порше на Саманта пред входа на клуба и тя предложи на Адам да пътува с нейната кола. Той отвърна, че е по-разумно да ги последва със своята. Накрая се разбраха Айона да пътува със Саманта. Когато потегляха, Айона погледна назад към Адам, който все още чакаше колата си под брезентовия навес.

— Имам чувството, че няма да се появи у семейство Гибсън — рече тя.

— Не мога да разбера играта й — промърмори Саманта.

— Лора Ашли? Мислиш, че амнезията е номер?

— Едва ли. Целта й не е да се омъжи. Казах й за тонтината още първата вечер, на коктейла в магазина. Изобщо не се развълнува от факта, че ако успее да оплете Адам, ще спечели само нова фамилия.

— Може да е скрила разочарованието си — предположи Айона.

— Не. Щях да усетя. Имам шесто чувство за тия неща.

— Може би амнезията е замъглила мозъка й и не е успяла да проумее думите ти.

— Хващането на богат ерген е само въпрос на инстинкт, скъпа — възрази отново Саманта.

— За съжаление, ще бъде богат само докато е ерген.

— Може би за Лора ще бъде достатъчно да остане негова любовница — предположи Саманта.

— Права си — съгласи се Айона. — И, ако това е някакво успокоение, той сменя доста често приятелките си.

Саманта се усмихна, но веселото й настроение се стопи, когато погледна в огледалото за обратно виждане.

— По дяволите! Не виждам колата му.

 

 

Лора глътна два аспирина, избута настрани документите на бюрото си и отиде до прозореца. Отсреща беше хотел „Медисън“. Там, в една от стаите на осмия етаж, преди по-малко от двайсет и четири часа, бе лежала в прегръдките на Адам, за да преоткрие последователно рая и реалния свят на грубите истини.

Стоеше неподвижно и се опитваше да не обръща внимание на болката и празнотата, които усещаше. Блуждаещият й поглед се спря на вратата към кабинета на Адам. След кратко колебание тя приближи, отвори я и влезе.

Вътре нямаше никой. В момента Адам сигурно се забавляваше с приятели на коктейла у семейство Гибсън. Но тя усещаше присъствието му, дори долавяше лекия аромат на одеколона му.

Лора прекоси стаята и седна на въртящия се стол зад голямото махагоново бюро. Беше затрупано с документи, книги, статии и папки — толкова различно от първия ден, когато я доведе и се преструваше така глупаво и в същото време толкова очарователно.

— О, Адам — промърмори тя и се облакъти на бюрото. — Защо…

Въздъхна и се загледа в телефона. След това вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Не ви събудих, нали? — попита Лора, когато, след четвъртото иззвъняване, Джесика най-после се обади.

— Не, скъпа. Едно от предимствата на старостта е, че човек се нуждае от твърде малко сън. Прекарвам следобеда пред телевизора.

— Надявам се, не гледате сълзливия сериал „Всичките ми синове“?

— О, значи Адам ти е разказал за майка си — телевизионната звезда? — засмя се Джесика.

— Да. А също и за всичките съпруги на баща си. В събота, когато се върнахме да работим в магазина.

— Синът ми беше твърде импулсивен човек. Влюбваше се мигновено във всяка красива жена. И се оженваше за нея след не повече от две-три седмици, привлечен от външността й. Непрекъснато се опитвах да му обясня, че по-важна е вътрешната красота. Казвах му да намери жена с добро и любящо сърце, която…

— Госпожо Форчън…

— Наричай ме Джесика, скъпа. Може би не след дълго ще ме наричаш „бабо“.

Буца заседна на гърлото на Лора.

— О, Джесика, не мога повече. Трябва да…

— Трябва да имаш малко търпение, скъпа.

— Най-потискащото е… Той като че ли е влюбен в мен.

— Разбира се, че е влюбен в теб.

— Тогава защо се чувствам толкова зле?

— Мисля, че и двете знаем защо — отвърна нежно Джесика.

Лора понечи да отговори, но отвън се чу силен грохот. Тя погледна през прозореца и видя някакъв хеликоптер на не повече от пет метра. Беше толкова близо, че виждаше дори лицето на пилота. Тя зяпна от учудване.

— Чуваш ли ме, Лора? Какво става? Какъв е този шум? — питаше настойчиво Джесика.

— Адам — извика Лора в слушалката. — Това е Адам! — Тя взе телефона и приближи до прозореца.

Хеликоптерът се издигна и полетя точно над сградата. Шумът се усили още повече.

— Ще ти се обадя по-късно — рече тя и затвори.

Когато излезе от кабинета, всички говореха за хеликоптера, който току-що бе кацнал на покрива.

Без да изчака асансьора, Лора изкачи на бегом трите етажа до покрива, отвори вратата и видя хеликоптера. Въздушната струя я блъсна в лицето.

Адам седеше спокойно в кабината. Лора приближи и го изгледа озадачено.

— Качвай се!

— Какво? — Тя се опита да надвиха оглушителния шум на моторите.

Той й подаде ръка. Тя се поколеба, но все пак Адам управляваше хеликоптера, владееше ситуацията и Лора го знаеше.

Развълнувана и обзета от неясни предчувствия, тя се качи.

— Къде отиваме? — попита нервно щом хеликоптерът започна да набира височина. — Адам не й обърна внимание. — Летял ли си и друг път с такова чудо? — Той само се усмихна. — Нали нямаш намерение да разглеждаме Скалистите планини? — Усмивката му стана още по-широка. — Защо не отиде на коктейла?

Тя не можеше да спре потока от въпроси. Нерви. Въодушевление. Възбуда. Странна смесица от чувства бушуваше у нея.

Адам продължаваше да мълчи. Приличаше на малко момче, подготвило изненада и твърдо решено да не я издаде.

След около десет минути, когато хеликоптерът най-после започна да се спуска, въпросите й се бяха изчерпали. Докато кацаха, тя видя малка писта с един-единствен самолет. Какво ли беше намислил?

Той умело приземи хеликоптера и изключи двигателя. Внезапно настъпилата тишина изпълни Лора със странно чувство.

Адам я гледаше втренчено. Сините му очи излъчваха такава топлота, че й се стори, че ще се стопи. Тя отмести поглед встрани и се загледа в малкия блестящ самолет с емблемата на компанията „Форчън“. После се обърна към него.

— Отвличаш ли ме, Адам?

Той се вгледа в очите и, но продължи да мълчи. Слезе от хеликоптера, заобиколи и й подаде ръка.

Щом се отправиха към самолета, вратата се отвори и от нея се спусна сгъваемата стълба.

Неочаквано Лора се усмихна, омаяна от толкова загадъчност.

— Е — каза весело и погледна към кристалносиньото небе, което й напомняше за рая от сънищата й — денят с подходящ за отвличане.

Всичко беше нереално като в приказка. И все пак, като че ли никога не се бе чувствала толкова жива. Елегантен стюард с бяло сако наля шампанско във високата й кристална чаша, Адам остави на масичката пред нея солидно количество черен хайвер. И всичко това, докато се носеха в неизвестна посока в частния самолет на компанията. Лора бе престанала да задава въпроси и бе решила да се отдаде изцяло на фантастичното преживяване.

След като сервира шампанското, стюардът дискретно се оттегли. Лора се отпусна в широкото меко кресло, което не само можеше да променя ъгъла на облегалката, но и да се върти. Огледа изискано обзаведения самолет с тежкия килим и шестте бели кожени кресла. Приличаше на луксозна гостна.

— Наистина е невероятно, Адам. Не съм виждала подобно нещо.

Адам я изгледа замислено.

— Откъде си сигурна? — тихо попита той.

— Прав си, разбира се — усмихна се тъжно Лора. — Не мога да бъда сигурна. Но инстинктивно усещам, че едва ли съм се придвижвала с частен самолет. По-скоро с автобус.

— Не зная. Може би наистина си била принцеса, престорила се на обикновена жена, за да избягаш от досадните и сковаващи царски задължения. И точно когато си напускала двореца, парче от статуя е паднало върху главата ти, тръгнала си да бродиш замаяна, докато си се озовала в магазина „Форчън“.

— Имаш богато въображение, Адам — засмя се Лора.

— Въображението ми е необуздано.

— И моето също — погали го по бузата тя.

Той я привлече към себе си и я целуна. А когато ръцете му обхванаха гърдите й, тя се огледа нервно.

— Стюардът — прошепна тревожно.

— Той влиза само когато го повикам — промърмори Адам, докато галеше с палец нежната кожа на гърдите й, открита от лятната рокля.

— Аз… Не мога. Толкова е…

— Хубаво? — предположи той с дяволита усмивка и отново я целуна.

— Не, наистина, Адам… Никога досега… Не съм го правила… така — прошепна тя.

— Трябва да си готова за нови изживявания.

Тя се отпусна в ръцете му и усети как пръстите му плъзнаха надолу тънките презрамки на роклята и откриха гърдите й. Изстена, когато устните му докоснаха зърната, макар да беше все още нащрек — страхуваше се, че някой може да влезе.

— Сами сме, Лора. Съвсем сами. Кълна ти се — промълви той.

Но чувстваше, че тя все още е скована и неспокойна.

— Адам… И за теб ли е ново изживяване?

Въпреки че едва сдържаше желанието си, той понечи да пусне в ход своето красноречие. Но отново видя онзи неин поглед — изпълнен с обожание и болка, която го прониза и върна в съзнанието му онова натрапчиво чувство за нещо познато.

— Да, Лора, и за мен е ново изживяване — каза той. И говореше сериозно. Бе имал много жени и бе достатъчно честен пред себе си да допусне, че може би ще има и други. Но беше убеден, че безценните мигове с Лора ще останат незабравими.

Всички съмнения и колебания напуснаха съзнанието на Лора.

— О, Адам, безумно те желая — призна тя.

Устните му отново се впиха в нейните и този път езикът й смело проникна вътре.

Той плъзна роклята над бедрата й и в същото време натисна бутона на креслото, така че след секунда тя вече лежеше. Обсипа гърдите й с целувки, докато умело се справи с финото й бельо. Тялото й се извиваше и улесняваше действията му.

Лора изстена, обзета едновременно от тревога и почти мъчително удоволствие, когато главата му се спусна надолу и тя отгатна намеренията му.

Силни тръпки разтърсиха тялото й. Пръстите му се впиха в бедрата й и леко ги повдигнаха. Устните му се плъзгаха по нея, езикът му я отваряше, вкусваше и изследваше. Това бе най-вълнуващото преживяване, което можеше да роди въображението й.

Но предстоеше още много. Той се върна на устните й и докато я целуваше, бавно проникна в нея. Сърцето й лудо заби.

Целуваха се жадно, безумно и Лора обви крака около бедрата му. И двамата стенеха от безгранично удоволствие. И в този миг, останали без дъх, впити един в друг, те се издигнаха по-високо от самолета.

След малко, докато оправяха дрехите си и опитваха да си придадат представителен вид, увереният глас на капитана съобщи:

— След двайсет и пет минути кацаме. Очаквам пътуването да бъде нормално до края на полета. Надявам се, чувствате се добре.

Адам и Лора се усмихнаха, опиянени от преживяното.

— Никога през живота си не съм се чувствал по-добре — прошепна той в ухото й.

Когато слязоха от самолета, на пистата ги чакаше луксозна лимузина с шофьор. Лора стъпваше малко несигурно, но Адам обви ръка около кръста й и я поведе.

— Как успя да уредиш всичко толкова бързо? — попита тя, все още замаяна.

— Не знаеш ли, че ние от семейство Форчън сме в състояние да местим планини?

Очите на Лора заблестяха.

— Може и да не съм го знаела, преди да се кача на вашия самолет, господин Форчън, но вече не се съмнявам.

Щом се настаниха в лимузината и шофьорът затвори вратата, стори й се, че външният свят изчезна. Адам бе цялата й вселена. Дори след като потеглиха, благодарение на тъмното стъкло, което ги отделяше от шофьора, Лора имаше чувството, че двамата с Адам са сами.

Тя все още нямаше представа къде се намират, нито къде отиват, докато не забеляза моста Голдън Гейт, обагрен в златисто от лъчите на следобедното слънце.

— Колко е красив! — възкликна Лора.

— Да. Невероятно красив — каза той, без да сваля очи от нея.

Тя го погледна и се усмихна.

— Не зная дали някога съм била принцеса, но в момента се чувствам като кралица.

Адам я привлече към себе си и нежно я целуна. Лора бе удивена от моменталната възбуда, която предизвика у нея тази целувка и хвърли бърз поглед към разделящото стъкло.

— И аз си помислих за същото, но пътуването ще е съвсем кратко — усмихна се Адам.

Лора се изчерви, смутена от мислите и желанията си. Но те явно вълнуваха Адам.

След няколко минути лимузината спря пред „Феърмонт“ — един от най-скъпите и най-елегантни хотели в Сан Франциско. Портиерът се обърна към Адам по име и ги посрещна като кралски особи.

— Явно и друг път си идвал тук — отбеляза Лора, неспособна да скрие нотката на разочарование в гласа си.

Адам хвана ръката й и целуна пръстите, докато влизаха в главозамайващото фоайе.

— Съгласна ли си, поне засега, да забравим за миналото ми, а също и за твоето? — попита тихо.

— Съгласна съм — прошепна тя и бавно вдигна очи към него.

— О, Лора, само почакай да се качим — погали я той по бузата. — Обещавам ти незабравими преживявания.

Тя се изчерви, но въпреки това смело го целуна по устните в центъра на фоайето, пред погледите на десетки изискани гости.

Едва когато приближиха рецепцията, Лора се огледа неспокойно.

— Адам, та ние нямаме дори куфар. На такова място не може…

Той я прекъсна с още една целувка, под носа на администратора.

— О, господин Форчън, много се радвам да ви видя — каза, без да му мигне окото високият прошарен мъж.

— Изпълнихте ли всичките ми поръчки? — попита Адам, докато се регистрираше.

— До най-малката подробност, господин Форчън — увери го мъжът. — И въпреки че нямахме много време, успях да добавя едно-две нещица. — Той се усмихна предразполагащо на Лора. — Убеден съм, че ще останете доволна, госпожице Ашли.

— О, не се съмнявам — откликна на усмивката му тя.

Думите се оказаха доста слаби за онова, което ги очакваше. Адам не беше запазил обикновена стая, нито обикновен апартамент. Не, той бе наел президентския апартамент — достатъчно голям, за да побере многодетно семейство със своите три спални и игрално помещение. За него имаше и отделен прислужник.

Лора онемя. Обзавеждането бе шедьовър на елегантността. Имаше чувството, че са във вила на Ривиерата. Адам я хвана за ръка и я заведе в най-голямата и най-луксозна спалня. На леглото бяха разхвърляни много кутии.

— Всичките са за теб — каза той. — Отвори ги.

— Коледа през юли! — засияха зелените й очи. — Е, щом можеш да местиш планини, сигурно можеш да местиш и празници.

Тя бързо събу обувките си, хвърли се върху леглото и започна да отваря кутиите. В първата имаше дантелено бельо, във втората — смарагдовозелена вечерна копринена рокля, в третата — панталон и сако. След като отвори още половин дузина кутии, Лора вече имаше такъв гардероб за уикенда, че всяка принцеса би й завидяла.

— Тук има абсолютно всичко — каза дяволито тя, като държеше в ръце бяла копринена нощница.

— Не съвсем — отвърна той, извади още една кутийка от джоба си и тръгна към Лора.

Отмести вечерната рокля и седна на леглото до нея. Държеше кутийката с някаква особена тържественост.

Лора само я гледаше втренчено, с пресъхнало гърло и трепереше от вълнение. После бавно вдигна очи.

В мига, в който зърна лицето й, Адам разбра мислите й и се изчерви.

— Просто… малък спомен… от прекарването ни в Сан Франциско — заекна той.

Лора бързо отмести поглед.

— Колко… хубаво. — Тя взе кутийката и я отвори. Медальонът бе прекрасен — златно сърце с инкрустирани малки блестящи смарагди.

Тя го съзерцава толкова дълго, че накрая Адам не издържа и попита:

— Харесва ли ти?

Очите й се насълзиха.

— Дали ми харесва?! Прекрасен е. Наистина не биваше да…

— Да ти го сложа ли?

— Първо… Искам да се изкъпя.

— Разбира се.

Тя го целуна бързо и стана. Но когато стигна до средата на стаята, спря и се обърна.

— Никога няма да забравя — прошепна.

Тъкмо бе пуснала душа и вратата на банята се отвори. Тя се сепна.

— Имаш ли нещо против да се изкъпем заедно? — надникна Адам и видял колебанието й, добави: — Така правят консервативните семейства по време на сушата по Западния бряг.

 

 

Телата им бяха преплетени в нежна прегръдка. Обгръщаше ги облак от уханни водни пари.

— Когато се качих на хеликоптера, нямах и най-смътна представа за приключението, което ще преживея — засмя се Лора.

Той заля с шампоан косата й и започна да масажира кожата на главата й с върха на пръстите си.

— Толкова е приятно — промълви тя, плъзна ръка по тялото му и с радост откри, че и Адам е възбуден.

Той се наведе и прокара език от шията надолу към гърдите й. После я притисна към хлъзгавите плочки. Контрастът между ледената стена и топлото тяло на Адам я накара да изстене.

— Кажи, че ме желаеш, Лора.

— Знаеш го.

— Кажи го — прошепна той, без да спира любовната игра.

— Желая те. И ако се забавиш още малко, ще те разкъсам на парчета хапка по хапка.

— Изборът е доста труден — усмихна се той.

Но тя не му даде възможност да избира. Обви ръце около врата му, надигна се и сключи крака около кръста му. Той обхвана бедрата й, за да й помогне, докато тялото й се плъзгаше по неговото.

 

 

Приличаха на близнаци в еднаквите си хавлиени халати. Влязоха в спалнята, хванати за ръце и забелязаха, че междувременно прислужникът дискретно бе подредил и прибрал новите дрехи на Лора. Когато тя отвори гардероба, разбра, че Адам не бе пожалил средства и за своите дрехи. Вътре имаше нов смокинг, няколко ризи, два панталона и дори чифт съвсем нови обувки от щавена кожа.

— Наистина ли си уредил всичко за един следобед? — попита с недоверие Лора.

Личеше, че му е приятно.

— Беше достатъчно да завъртя няколко телефона — каза той с усмивка, но без капка високомерие.

— Сигурно е хубаво да си толкова богат.

— Това възхищение ли е или неодобрение?

— Не ти ли омръзва понякога? — отвърна тя на въпроса му с въпрос. — Само един телефонен разговор и можеш да получиш каквото си поискаш. Не говоря само за дрехи, самолети и фантастични хотели.

— Май нямаше да говорим за моето минало.

— И все пак, не те ли дразни тази лекота?

— Разбира се — призна той. — Понякога.

— И какво правиш в такива моменти?

Той я изгледа дълго и съсредоточено.

— Ами, когато наистина ми омръзне, си намирам някоя очарователна красавица, страдаща от амнезия и я отвличам в Сан Франциско.

Въпреки че отговорът му леко я разочарова, тя не можа да сдържи усмивката си. Сърцето й му принадлежеше.