Дебра Диър
Сянката на бурята (8)

Глава 7

Три седмици в Ню Йорк Сабрина посещаваше всички балове, вечери и тържества и ето че най-сетне плячката бе пред очите й. Вълнение и страх се смесваха в душата й само при мисълта за опасната игра, която започваше. Но отмъщението изискваше риск.

Чувстваше, че Ийън я гледа, и отвръщаше на гневния му поглед с усмивка. Той наистина се държеше така, сякаш имаше причина да се сърди, а измамената беше тя, беше я лишил от всичкото й достойнство.

— Искам да ви поднеса извинения заради поведението на чичо си. Никога не се е държал така.

Сабрина се вгледа в племенника на своя противник. Освен изящния, правилен нос и изпъкналите скули, Тим едва ли приличаше по нещо друго на красивата си майка или на чичо си. Бе висок около метър и осемдесет и имаше крехко телосложение. Беше на двадесет и една години, но бледорусата къдрица, която падаше върху челото, му придаваше по-младежки вид.

— Опасявам се, че чичо ти ме взе за друга жена.

— Направо не е за вярване… — Тим се сепна и загледа двойката, която танцуваше до тях.

— По дяволите, Фелисити! — резкият глас на Уолтър прикова вниманието на почти всички наоколо. — Какво, за бога, трябва да направя, за да ти избия Тримейн от главата? Ще продължаваш ли да вехнеш по него, дори и да е на два метра под земята?

— Тихо! Хората ни гледат! — дрезгаво прошепна Фелисити.

— Предупреждавам те, Фелисити, сложи край на всичко с Тримейн!

— Или какво ще направиш? Ще го предизвикаш на дуел? — Фелисити се изсмя. Звукът на смеха й прокънтя студено и горчиво като скърцане на пирон по ламарина и обтегна нервите на всички.

— Нима наистина смяташ, че можеш да се справиш с него? Тогава защо…? — гласът й заглъхна, щом се отдалечиха от Сабрина и Тим.

Сабрина продължи да гледа след тях и видя как омразата на Стриклънд се усилва и ръцете му се свиха в юмруци. Страхът пропълзя като ледена тръпка по гръбнака й. Той изглеждаше готов да убие човек.

— Надявам се да не останете с лоши впечатления от чичо ми — слаба руменина пропълзя изпод колосаната бяла яка на Тим и обхвана бузите му. — Той наистина е прекрасен човек.

Сабрина се усмихна на този чист млад човек.

— Ти си много привързан към чичо си.

— Чичо Ийън е един от най-прекрасните хора, които познавам. Той е герой от войната, спасил е стотици хора, като сам е излагал собствения си живот на риск. А към края дори е работил за шпионажа, и то точно в Ричмънд.

Шпионин. Лъжец. Измамник. Предател. Сабрина си мислеше, че това са професии, които му подхождат.

— Никой не може да язди като него или да борави по-майсторски с пистолета — очите на Тим се изпълниха с гордост, когато погледна към края на дансинга, където стоеше Ийън. — Винаги съм искал да приличам на него.

Сабрина се чудеше какво ли ще помисли Тим за чичо си, ако знае за склонността му да прелъстява и изоставя млади момичета. Хрумна й, че разрушаването на мита, в който вярваше този невинен младеж, можеше да бъде част от отмъщението й.

В края на танца Тим повери лейди Джулия в ръцете на следващия мъж, чието име бе върху картата й. Войната бе осакатила младостта на Сабрина като градинарски ножици, орязали цветовете на розов храст. Празненствата, на които можеше да отиде, бяха отлагани, мъжете, които можеха да я ухажват, умираха в страхотни мъки, докато нейната женственост разцъфтяваше. Под маската на лейди Джулия тя искаше да опита вкуса на нещата, които не бе изживяла — да танцува, да се усмихва, да флиртува, да държи Ийън под око, да копнее за мига, когато той ще приеме предизвикателството й.

Засега той се държеше на разстояние.

Една след друга красавиците го придружаваха на дансинга, накитите им блестяха на светлината, скъпите им рокли се опираха в краката му. Бяха млади, а парите и общественото им положение — наследствени. И те всички искаха Ийън Тримейн. Щеше ли една английска графиня да се окаже по-привлекателна?

Откакто пристигна в Ню Йорк, лейди Джулия бе получила тринадесет предложения за женитба. Богаташи, които търсеха съпруга с благородно потекло, бедняци, които се лакомяха за богатството й, млади и стари се тълпяха около английската наследница. Ийън Тримейн не можеше да се бави още дълго, убеждаваше се тя. Дори само любопитството щеше да е достатъчно, за да го оплете в мрежите й. И все пак полунощ отмина, а той още не се беше доближил до нея.

Сабрина се изкачваше по широката дъбова стълба на имението Тримейн и си мислеше, че вече й е дошло до гуша да гледа Ийън и неговия харем. Отметна назад един кичур, който бе паднал на рамото й от спретнатия в началото на вечерта кок. Нито косата, нито краката й бяха издържали на последния рил.

Погледна надолу към сините копринени пантофи, които се подаваха изпод роклята, и видя, че върху едната има тъмно петно. Тимъти Рейнолдс не беше най-добрият танцьор в залата, но бе един от най-приятните младежи, с които се бе срещала в Ню Йорк. Но чичо му беше негодник.

Една от спалните на втория етаж бе запазена за гримьорна на дамите на бала. До една от стените имаше голямо легло, постлано с бял брокат. Всички останали мебели — диваните, креслата, раклите и тоалетките също бяха бели. Сабрина се почувства така, сякаш влизаше в ледена пещера.

Две момичета стояха до една от тоалетките и наблюдаваха млада жена, която се кипреше пред огледалото. Сабрина бе посетила дебютния бал на едно от тези момичета миналата седмица — госпожица Фани Уорън.

— Руж! — каза Глория Фелпс и се наведе, за да види по-добре какво прави приятелката й. — Алайза, едва ли ти трябва руж.

— Само мъничко — каза Алайза, докато нанасяше цвета по бузата си. Тя наклони русата си глава, огледа се и доволно се усмихна. — Никой няма да забележи.

Когато Сабрина се приближи, момичетата се обърнаха. В отговор на усмивката и поздрава си тя получи топли приветствия от Глория и Фани. Но с Алайза Рензълиър нещата стояха по-различно. Зад усмивката й Сабрина долови студения поглед на лъвица, която наблюдава натрапник в ловните си територии.

Преди пристигането на лейди Джулия Алайза се радваше на най-широк кръг почитатели през този сезон. Но откакто се появи Джулия, повече от половината й ухажори я напуснаха заради англичанката. Когато тъмните сини очи на Алайза се впериха в нея, Сабрина се усмихна дори по-широко. Натруфена, разглезена и своенравна, красивата Алайза наистина заслужаваше да си ожули нослето, препъвайки се в една английска графиня.

Сабрина седна пред съседното огледало — второто от общо четирите, подсигурени за гостенките. След като отказа помощта на камериерката, която дойде веднага, тя се зае да събере необузданата си грива. Момичетата до нея се кикотеха, бъбреха и продължаваха да се оправят. Празненства и балове, стремеж да блеснат като красавиците на града, безпокойство за прическите и дрехите или за непопълнените докрай карти за запазени танци — ето това беше животът, който съдбата трябваше да отреди и на Сабрина.

Но участта й се бе оказала друга. И тя често не можеше да си обясни защо.

Вместо да живее в охолство и удоволствия, на тяхната възраст тя изпрати баща си и братята си на война. Докато младите госпожици на Ню Йорк се приготвяха за следващия бал, тя ровеше в градината, за да намери нещо, с което да се нахрани. А после дойде Виксбърг. Дланите й овлажняха, щом спомените нахлуха в съзнанието й.

Сабрина решеше косата си и от време на време надаваше ухо към оживения разговор на момичетата. Тя им завиждаше, завиждаше на невинността им, на радостта, на бляскавото и сигурно бъдеще, което имаха пред себе си. Нейният живот далеч не беше така ясен. Похарчи всичките си спестявания, за да дойде да потърси справедливост, включително и тези хиляда долара, които Ийън бе захвърлил в лицето й, за да й плати за „услугите“. Но си струваше да направи всичко, за да го постави на мястото му.

— Мама ми каза, че единствената причина, поради която Тримейн се е върнал в обществото, е, че си търси съпруга — Фани въздъхна замечтано. — Той е най-привлекателният мъж, когото съм срещала.

Ръката на Сабрина стисна четката по-силно, сърцето й прескочи.

— В него има нещо опасно — каза Алайза развълнувано. — Той е като див звяр, заобиколен от безобидни марионетки. От пръв поглед си личи, че е способен да убива хора.

— Татко казва, че господин Тримейн е герой от войната — каза Фани. — Но той отказва да говори по въпроса. Когато се опитах да му спомена за това, промени темата. Не ви ли изглежда странно? Не е ли нормално да му се иска да говори за това, което е направил?

Герой. Колко ли души е убил? Сабрина недоумяваше. Вероятно Брендън и Денис бяха загинали от ръката му.

— Видя ли как сияеше Гречън Чембърс тази вечер? — попита Глория. — И то само защото Тримейн танцува два валса с нея. Смята, че дори е готов да поиска ръката й.

— Това едва ли ще стане, защото аз също ще изразя мнението си по въпроса — прозвуча решителният глас на Алайза.

Сабрина отново прекара четката през косата си. Жените тук се държаха така, сякаш Ийън беше последният мъж под слънцето, единственият достоен за тях в целия град. Нищо чудно, че той се бе превърнал в надменен грубиян и изобщо не го беше грижа за Джулия Уиндъм.

А може би наистина си търсеше съпруга — една от тези натруфени госпожички, които нямаха никакви грижи и разполагаха с цял набор от кокетни усмивчици. Можеше да ги има всичките.

Но при мисълта, че Ийън ще се ожени за друга, сърцето й се сви от остра болка. Защо ли се чувстваше толкова безпомощна? Защо се остави да бъде наранена? Вече беше толкова уморена…

— Ще трябва да ме извините, уважаеми — Алайза стана от стола като принцеса, която се изправя сред придворните си. — Ийън ме помоли за следващия валс и не мога да си позволя да го разочаровам.

Със смях и шеги по адрес на Алайза момичетата напуснаха стаята. Сабрина остави четката на бялата тоалетка и в очите й блеснаха сълзи. Изглежда, бе постъпила ужасно глупаво, като дойде тук. Като английска графиня тя едва ли можеше да впечатли Ийън повече, отколкото го бе впечатлила като жена от Юга. Държанието й досега бе твърде уверено и спокойно. Той бе за нея просто още едно завоевание.

Тя грабна гъстите плитки и започна да ги навива на тила си. Битката още не беше приключила. Трябваше някак да привлече вниманието му, да го накара да си плати за това, което бе й сторил. Все имаше някакъв начин!

Като приключи с косата си, излезе от стаята, готова за сражение. Плавният ритъм на валса се завъртя около нея, докато тя слизаше по стълбите. На последното стъпало Сабрина се спря и се загледа във входа на залата. Знаеше, че Ийън е вътре и танцува с красивата Алайза. Разбра, че не е способна да се върне там. Не и в този момент.

Обърна се и потъна в един дълъг коридор, за да се скрие от музиката, смеха и жените на Ийън Тримейн. Докато се разхождаше, разглеждаше мраморните статуи на гръцки божества, разположени до стените. Слабините на по-мъжествените от тях бяха стратегически прикрити с бяло платно, за да не дразнят чувствителността на дамите. Но тя вече не изпитваше нужда от подобни премълчавания. Не и след като бе познала плътта на един от тези езически идоли.

Към края на коридора една отворена врата събуди любопитството й и тя спря. Само един от газениците гореше и меката му светлина се посипваше по отрупаните с книги рафтове от полиран орех, които опасваха стените на библиотека. Стотици книги я мамеха иззад стъклените витрини. Повечето от речните кораби разполагаха с малки библиотеки, но те едва ли можеха да се сравняват с тази или с това, което пожарът в Роузбрайър й бе отнел.

Сабрина направи няколко крачки по мекия зелено-златист килим и привлечена от книгите, надникна през стъклото като дете в сладкарски магазин. Отвори една от вратите и прокара пръсти по заглавието „Брулени хълмове“ — много й се искаше да забрави целия свят с тази книга. Въздъхна и затвори вратата. Книгите трябваше да почакат.

— Леля Керълайн ли ти каза, че е безопасно да наминеш насам сега?

При звука на мелодичния баритон на Ийън Сабрина се завъртя на пети и се хвана за шията. Той стана от едно кресло с ветрилообразна облегалка в дъното на стаята. Лицето му тънеше в сенки.

— Господин Тримейн, не знаех, че има някой тук.

— Така ли? Леля ти току-що излезе. Предполагам, казала ти е, че вече не играе в твоя спектакъл.

Поначало Сабрина нямаше намерение да намесва леля си, но Керълайн, след като чу какво се е случило между Ийън и племенницата й, настоя да участва. А щом веднъж беше взела решение, да я накара човек да се откаже от него, беше по-трудно, отколкото да изкопчи някое петаче от голям скъперник. Дори след като Сабрина й посочи всички рискове, и тя знаеше, че репутацията й може да пострада сериозно, Керълайн остана непреклонна.

— Страхувам се, че не знам за какво става дума — каза тя напълно откровено. Никой не знаеше какво може да хрумне на Керълайн в следващия момент.

— Естествено е, че не знаеш.

Той напусна прикритието си, приближи се до нея и светлината се отрази в гневните му очи. Беше заставена да се бори с инстинктивния си страх и желанието за бягство. Знаеше, че от дълго време чака този сблъсък. И това беше само първата битка.

Устните му се изкривиха в усмивка, когато погледът му нахално се плъзна по тялото й, сякаш я събличаше. Кожата й потръпна, сякаш я галеше. Сабрина усети пулса си дълбоко вътре из онези дебри на плътта, в които само той някога бе проникнал.

Когато погледите им се срещнаха, изражението му красноречиво показваше, че той знае точно какво се намира под копринените й дрехи, как се е чувствала тя от допира му, колко съвършена беше хармонията между телата им. Той повдигна чашата си за поздрав към нея, преди да отпие.

Да върви по дяволите! Сякаш я беше жигосал, беляза душата й и я остави жадна за нещо повече от отмъщение. Мразеше го за това. Ако и сега негодникът си мислеше, че с един поглед ще размъти разсъдъка й, лъжеше се. Това бяха мислите на Сабрина, докато се опитваше с отчаяни усилия да се овладее. Щеше да го научи тя! Лейди Джулия не беше от жените, които могат да се поддадат на влудяващия му мъжки магнетизъм.

— Господин Тримейн, ако имате да кажете нещо, казвайте. Неясните ви намеци ме отегчават до смърт.

Устните му се извиха в имитация на усмивка.

— Наистина си много добра. Мислила ли си някога за кариера на сцената? От теб би излязла прекрасна актриса.

На около две стъпки от нея той се спря. Беше достатъчно близо и тя успя да види вече наболата брада по гладките бузи и да усети привлекателния му дъх. Бе твърде близо.

— Вие наистина сте много груб. Никога ли не ви е хрумвало да се научите как да се държите в обществото? Това поне ще ви направи по-поносим.

— Да, може би ще изглеждам по-добре. Но човек не може да промени същността си, нали? — той разклати чашата с бренди и се вгледа в кехлибарената течност. Ръбът на чашата блестеше като огнен обръч. — Винаги ли използваш този парфюм?

Въпросът я завари неподготвена.

— Доста често. Една от дамите, която посещаваше майка ми, разбъркваше жасмин с подправки. Това е само една от миризмите, които приготвя, но ми е любима.

— Странно е, че двете със Сабрина използвате еднакви парфюми.

Странно. Беше запомнил парфюма й. А имаше ли и други неща, които е запомнил? Дали и нейният образ не го преследваше поне в известен смисъл така, както неговият образ преследваше нея?

— Сигурен ли сте, че толкова си приличат?

В очите му като че ли проблесна съмнение. През отворените прозорци нахлуваше ритъмът на валс. Като се сети, че сега Алайза обикаля залата и търси Ийън, Сабрина се усмихна още по-широко.

— Заинтригувана съм, господин Тримейн. Изглежда, не можете да ме погледнете, без да си спомните онази жена. Наистина ли толкова приличам на Сабрина?

— Толкова, че почти не е за вярване. Почти.

— Изглежда, доста ви е впечатлила.

— Когато бях на дванадесет години, ме ужили стършел. Спомням си жилото му и до днес.

Сабрина трябваше да положи усилие, за да продължи да се усмихва.

— Обичахте ли я? — една последна искрица надежда я подтикваше да попита, за да се увери дали има смисъл да продължава с кроежите си до края.

Белязаната му вежда се повдигна.

— Прекалено директна си.

— Това е един от недостатъците ми — тя не сваляше очи от него и сякаш го предизвикваше да я излъже. — Ще ми кажете ли?

— Има ли някакво значение? Повече от всичко на света.

— Да, може би. На нито една жена не допада непрекъснато да я сравняват с друга.

За момент Ийън се вгледа в нея, сякаш много внимателно претегляше думите си. Кадифените завеси се полюшваха от вятъра, сякаш танцуваха по валсовите звуци.

— Всичко, което се случи между мен и Сабрина, беше лъжа.

— Да, разбирам — това вече й дойде прекалено. Макар че чак сега го осъзна. До този момент се надяваше, че миналото може да бъде забравено, че може би се е лъгала…

Наивна жена!

Почувства, че ще се издаде, и се обърна с гръб към него. Нощният ветрец люлееше дантелените пердета и те докосваха няколко снимки в рамки от палисандрово дърво, поставени близо до прозореца на една маса модел „Дънкан Файф“. Една от тях привлече вниманието на Сабрина. Тя я взе и я наклони към светлината.

Беше снимка на млад мъж, облечен в кожени бричове, с кариран вълнен пояс, опасан около бялата му риза. Той стоеше изправен, с кавалерийска пика в ръка и светлите му очи я гледаха закачливо. Това беше Ийън. Дори само от тази момчешка снимка можеше да се види, че е предопределен да обърка живота на доста жени.

Въздухът около нея оживя и се раздвижи, щом той се приближи. Спря толкова близо, че раменете им се докоснаха, и тя почувства допира на вълнен плат до голата си кожа. Пръстите й се вкопчиха в портрета.

— Тук май са ви снимали, преди да се превърнете в циник, господин Тримейн?

— Всички сме изживели времето на своята невинност. На тази снимка моята е в разцвета си.

Колко любим й беше някога дълбокият глас на този мъж! Как беше копняла да зърне лицето му, да почувства допира на ръцете му.

— Изглеждате така, сякаш се готвите да се преборите с дракон.

— Да, такъв бях — той пое снимката и пръстите им се докоснаха. — Когато бях на тринадесет, мечтаех да участвам в рицарски двубой, в който да има схватки с пики и дуели. Виждах се като някой от рицарите на крал Артур.

Тя си го представи облечен в бляскави доспехи, готов за битка. Само че този рицар имаше каменно сърце. Той бе средновековен господар, дързък, надменен, убеден в надмощието си — човек, който постигаше всичко, което пожелае. Един разбойник — ето какъв беше Ийън Тримейн.

— Сигурно сте били романтик.

Той постави снимката върху дантелената покривка на бюрото.

— Да, сигурно.

Когато Ийън погледна към нея, за момент й се стори, че се е отдръпнал от битката. В очите му сякаш се четеше собствената й мъка. Гняв, болка, омраза, любов — чувствата се надигнаха в гърдите й, вените пулсираха и стягаха сърцето й така, че дъхът й секна. Едновременно й се искаше да го удари, да го блъсне, да разтвори ръце и да го прегърне. Само една прегръдка… Какво се бе случило с това романтично момче? Защо се бе превърнало в негодник? Искаше да знае. Искаше…

— Защо дойде тук?

Той пак бе сложил доспехите си и сега се чувстваше защитен, готов да се сражава с огнедишащ демон.

— За да посетя кръстницата си.

Погледът му я прониза, прикритието й сякаш се пропука и той съзря скритите й копнежи.

— Добра си, Сабрина — гласът му беше мек като плюшено кадифе, но очите му я прорязваха като шлифовани изумруди. — Но номерът ти няма да мине. Не ме залъгвай с приказките си за леля Керълайн.

— Керълайн е моя кръстница — ръцете на Сабрина се свиха в юмруци. — И изобщо за какво ми говорите вие?

— За романтичната историйка между Дънкан О’Нийл и съпругата на граф Ланчестър. Според нея вие със Сабрина сте деца на един и същи баща.

— Керълайн ли го каза? Не вярвам. Тя никога не би говорила такива ужасни неща.

— Очевидно е, че и двете сте изпечени лъжкини.

Беше толкова нагъл, толкова убеден в себе си, толкова…

— Как се осмелявате! — тя го удари през лицето. — Вие сте отвратителен човек!

За момент Ийън остана като закован. Отпечатъкът от ръката й гореше на бузата му. Когато Сабрина побягна от библиотеката, го облъхна вълна от жасминово ухание. А ако тя наистина бе лейди Джулия Уиндъм? Тогава той наистина приличаше на отвратителен негодник. Изпусна една въздишка през зъби. Не можеше да греши. Не и когато ставаше дума за тази малка вещица.

След минути, когато лицето му престана да гори като жигосано, той се върна в балната зала. Сабрина я нямаше. Разбра го от пръв поглед. Залата му изглеждаше празна, въпреки че гъмжеше от народ.

— Видя ли я? — попита Мак, който се появи иззад гърба му.

Ийън се обърна и с изненада видя, че Мак носи поднос с чаши за шампанско.

— Защо сервираш тези напитки, Мак?

— Филмор ми каза, че трябва да видя една дама от Англия. Каза, че била една от най-красивите жени, които е виждал. С тъмночервена коса. Тъй че дойдох да я видя — челото му се покри с дълбоки бръчки. — И мога да се закълна, сър — това е жената от кораба. Видяхте ли я, преди да излезе от тук?

Ийън кимна.

— Според госпожа ван Кортленд тази жена е лейди Джулия Уиндъм — дъщеря на нейния приятел от детинство граф Ланчестър.

Мак поклати глава.

— Не ме е грижа какво казва госпожа ван Кортленд. Това е жената от кораба.

Сабрина беше точно копие на баща си. Ако Ийън беше склонен да вярва на Керълайн, то безчестието на Дънкан О’Нийл не свършваше само с едно тесте карти. Но той не й вярваше.

— Мисля, че мога да поразпитам тук-там за момичето.

Ийън кимна. Едва го слушаше. Мислите му бяха заети със Сабрина: беше дошла, за да си отмъсти. И той не се съмняваше, че ще направи всичко, за да го постигне. Не трябваше да допуска да си отиде със собствената му гордост като боен трофей.

Няколко часа преди разсъмване над града се развилия буря, потоци светлина прорязаха небето и тихата нощ се изпълни с дълбок артилерийски тътен. Сабрина се мяташе в леглото си — ужас се бе загнездил в душата й и тя напразно се бореше да се избави.

Както хиляди пъти досега, си представяше, че се катери по калната стена, опитваше се да излезе от ямата, но тя бе твърде дълбока и пръстта се ронеше под ръцете й. Една след друга черни буци кал се посипваха върху нея, пръстта удряше раменете, главата й, запълваше дупката и я погребваше жива.

Не виждаше нищо.

Не можеше да диша.

Въздухът се тресеше от залпове. Сабрина пищеше и се опитваше да излезе от калния дъжд, който я засипваше — отблъскваше се с крака, повдигаше се на ръце.

В далечината се чу гальовен подканващ глас и една ръка леко докосна рамото й.

— Сабрина, събуди се.

Тя стреснато се събуди, дишаше дълбоко и учестено. През замъглен от сълзи поглед съзря Луси, която се бе навела над нея и по загриженото й лице играеха отраженията на светлината от фенера над леглото.

— Това е само сън — каза Луси и погали косата й. — Само сън.

Този нощен ужас изобщо не приличаше на сън. Сънищата обикновено са пълни със светлини и чудеса, те са фантазии, които съзнанието изживява нощем. Сабрина си пое дълбоко дъх, опита се да превъзмогне страха, който ставаше все по-осезаем, да успокои треперещите си крайници.

Луси седна на ръба на леглото и хвана студената длан на Сабрина в топлите си ръце.

— Същият кошмар ли беше?

Това беше ужасът на кошмара, който все не я оставяше на мира и я караше да се чувства самотна и уязвима.

Мразеше тези видения, мразеше страхливата си душа.

— Винаги е един и същ — каза тя и избърса сълзите по бузите си.

— От колко време го сънуваш?

Сабрина стана и издърпа ръката си от дланите на Луси.

— От много дълго — тя обгърна свитите си колене.

— Имам нещо да ти кажа — за момент Луси млъкна и се загледа в ръцете си. — Защо просто не дойдеш да живееш при нас? Изпрати Джулия обратно в Англия и бъди отново себе си.

Сабрина отпусна влажното си лице върху белия ленен чаршаф, с който бяха покрити коленете й. Диплите на балдахина от жълт брокат се спускаха към четирите краища на резбованото орехово легло като пищни гирлянди. Тя се загледа в коприната, която обточваше рамката и краката му, и се опита да си припомни как изглеждаше собственото й легло в Роузбрайър.

Тъмен махагон. Леденосиньо кадифе. Тънка дантела. Беше ли й се случвало някога да си легне и да не се страхува от сънищата, които щяха да я споходят. Или това просто се е случвало на някой друг? Едно младо момиче, което вярваше в надеждата, любовта и сънищата. Къде беше отишло това момиче?

— Понякога ми се струва, че не знам коя е Сабрина.

Луси постави ръката си на рамото й.

— Аз знам коя е.

Тя се усмихна, когато Сабрина се обърна да я погледне.

— Тя е смела. И е достатъчно силна, за да постигне това, което иска. Буйна е като породисто животно. И влезе ли в някоя зала, погледите не слизат от нея, мъжете коленичат в краката й. Тя е всичко, което някога съм искала да бъда.

Сабрина докосна бузите си с крайчето на чаршафа. Един ден щеше да превъзмогне този страх и отново да бъде пълноценен човек.

— Ти имаш толкова много, което да дадеш. Никога не се опитвай да бъдеш като някой друг. Особено като мен.

— Притеснявам се за теб. Моля те, просто забрави за господин Тримейн.

— Ийън Тримейн отне гордостта ми — каза Сабрина и ръцете й се свиха в юмруци. — Това беше единственото нещо, което ми остана. Сега аз ще сторя същото с него.

— Сабрина, ще пострадаш. Убедена съм.

— Боли ме само от мисълта каква глупачка съм била. Можеш ли да си представиш, че през всичките тези години съм подхранвала лудата любов на една гимназистка, вярвах, че обичам този мъж, когото видях в един-единствен ден от живота си.

— Да, мога — каза Луси. Тя почти шепнеше. — Понякога на жената й трябва само един поглед, за да разбере всичко. Виждаш някого и ти се струва, че си го познавала през целия си живот и дори повече. Точно така си се почувствала, когато си видяла Ийън. Не се обвинявай, че го обичаш.

— Заблуждавала съм се, че го обичам. Едва сега разбирам що за човек е. Та той дори не е така мъжествен, както си мислех.

Сините очи на Луси се разшириха. Устните й се разтвориха, събраха се и после пак зяпнаха:

— Ти не смяташ, че Ийън Тримейн е мъжествен?

Сабрина погледна чаршафа.

— Не е мъжествен. Не и в истинския смисъл на думата — каза тя и прокара пръсти по един волан от бродираната дантела, която украсяваше подгъва. — Не и след като си прозряла високомерието зад усмивката му. Не и след като си познала жестокостта му.

— Премисли отново постъпката си. Отпрати Джулия. Ела да живееш при нас. Мама толкова ще се радва, а аз…

— Луси, този мъж искаше да ме унищожи. Той ме е лъгал още от самото начало. Каза ми, че ме обича. Каза, че иска да му стана жена. А всичко, което е искал, е просто още едно завоевание — Сабрина мачкаше дантелата, докато говореше. — Та аз не бях за него никакво предизвикателство.

— Не разбирам как може Ийън да е толкова жесток. Той винаги е бил толкова мил. Не си спомням тържество или бал, на който да не се е отбил при мен, да не ме е поканил на танц.

— Е, за съжаление това не прави човека добър. Ти си много красива млада жена.

Луси поклати глава и тъничката й светлокестенява плитка се плъзна по бялата памучна роба.

— Сабрина, знам, че не съм нищо особено. Елинър беше красавица.

Елинър — хубавата сестра на Луси — бе починала при раждането на първото си дете. Момиченцето надживя майка си само с един ден. В сянката на сестра си Луси не бе имала достатъчно светлина, за да разцъфти. През трите седмици, прекарани в дома на леля си, Сабрина бе разбрала защо Луси предпочиташе да си седи вкъщи и да се крие зад някоя книга, вместо да отиде на тържество. Беше й много по-лесно да е незабележима като малка сива лястовица, отколкото да живее според разбиранията на майка си.

— Глупости! Това, от което имаш нужда, е нова прическа, нещо по-изящно. И рокли, които да подхождат на косата и хубавите ти сини очи.

— Не смятам, че нещо може да ми помогне — каза Луси и сведе очи.

— Ще видиш. Докато аз си отида, половината мъже в Ню Йорк вече ще са поискали ръката ти — може би дори и този единствен мъж, когото Луси обожаваше, помисли си Сабрина.

— Аз никога няма да бъда красива.

— Ти просто не разбираш колко си прекрасна. Само почакай, докато пристигнат новите рокли, които поръчахме.

— Никога не ми е харесвало да пазарувам прекалено — Луси прехапа устни. — Искам да останеш — сграбчи ръката на Сабрина. — Искам всичко да е… Бих искала да направя всичко, за да ти помогна.

— Луси, не се безпокой за мен.

— Играеш опасна игра. Омразата е силно чувство — силно и страшно. То може само да предизвика разруха.

— Всичко, което искам, е да видя как царственият Тримейн губи битката — млъкна, представи си лицето на Ийън, докато изживява унижението, което лейди Джулия Уиндъм ще му причини. — И ще го направя. Няма значение какво ще ми коства.