Дебра Диър
Сянката на бурята (30)

Глава 29

Ийън се примъкна до едната страна на леглото, едва се сдържаше да не стене от болката, която пълзеше в гърлото му. Топлото мляко и прегорелият хляб, които Сабрина го убеди да изяде, го облекчиха малко. Почувства, че ръката й прегръща раменете му. Придържаше го, за да се наведе от леглото, меката копринена рокля овлажня от потта му. Мускулите му се сгърчиха конвулсивно и съдържанието на стомаха му се изля в порцелановия леген до леглото, спазмите го разтърсваха, докато не остана нищо.

Когато болката най-сетне го отпусна, той се строполи на леглото, главата му висеше, кръвта пулсираше в слепоочията му. Не помнеше да се е чувствал по-зле. Имаше неприятното усещане, че състоянието му ще се влоши, преди да оздравее.

Сабрина му помогна да легне на възглавниците и попи устните му с носна кърпа, обточена с дантела. От мекото памучно парче се носеше аромат на жасмин, който прочисти неприятната миризма в ноздрите му.

Той премига, за да пропъди сълзите, които замъгляваха очите му. Светлината милваше лицето на Сабрина като златен пламък по нежен сатен. В очите й имаше ярост, страх и решителност, също като в онази нощ, когато насочи ножа към гърлото му. Само че сега стоеше редом с него. Заедно можеха да преместят и планина, помисли си той и по устните му трепна усмивка.

— Благодаря, дяволче.

— Направете нещо — каза тя и погледна доктор Уентуърт, който стоеше до нея.

Под кръглите стъкла на очилата кафявите очи на лекаря излъчваха тревога. Той прехвърли тежестта на масивното си тяло на другия крак като впрегатен кон, който си почива, и червендалестото му лице се изопна. Под черното сако носеше риза на бели и червени райета. Единият й край бе затъкнат в тъмносивия панталон, а другият висеше отвън.

— Госпожо Тримейн, не мога да направя много.

На Ийън хич не му хареса това, което чу. Почувства, че пръстите на Сабрина милват косата му, топли и нежни. Изглеждаше толкова уязвима — бе неговият ангел — хранител. Бе видяла толкова мъка в този живот — майка й и брат й бяха издъхнали в ръцете й. Искаше да й даде сигурност, да я прегърне, да я предпази.

— Не се тревожи — прошепна и вдигна ръка към лицето й. Но силите не му достигнаха и ръката се отпусна тежко до тялото му.

Сабрина хвана дланта с две ръце и я повдигна. Стискаше го така, сякаш искаше да му предаде от собствената си сила.

— Доктор Уентуърт, нищо друго ли не можете да направите, освен да му давате прегорял хляб и топло мляко?

Уентуърт придърпа очилата към ръба на тънкия си нос.

— Това ще му помогне да се справи с отровата, госпожо Тримейн.

— Отрова! — Сабрина политна назад, сякаш някой й удари плесница.

Ийън вече се бе досетил за ужасяващата истина. Отрова. Трябваше да се бори с нея. Това бе един невидим враг, не можеше да му позволи да го откъсне от Сабрина. Боже, не искаше да умре сега. Не можеше да я изостави. Болката се надигна в него като огнена вълна, заля го, цялата му сила го напусна като пясък, погълнат от морето. Бори се! Бори се!

— Отрова! — думата се понесе от уста на уста сред хората, скупчени до леглото му. В средата стоеше Керълайн, до нея бяха Еджи, Хана и Мак.

— Според мен е арсеник — каза лекарят.

— Но откъде се е взел този арсеник?

— Някой му го е дал? — каза Мак, очите му се свиха и се впериха в Сабрина. — Същият, който опъна струната на пътеката.

— Джеймс Макдафъл — каза Еджи и се обърна към него с ръце върху слабичкия си ханш. — Да не си посмял да я гледаш така, сякаш е някой уличен боклук, разбра ли?

— Слушай, Агата Фицпатрик… — стенанията на Ийън се разнесоха из стаята и Мак млъкна.

Коленете му се свиха към гърдите и той се разтрепери, дишаше накъсано и болезнено. Сабрина прехапа устни, едва задържаше сълзите, които напираха в очите й, милваше косата му, гърба, рамото. Тялото му тръпнеше конвулсивно под ръцете й. За трети път се чувстваше така безпомощна. Предишните два пъти загуби хора, които много обичаше. Ръката й се стегна на рамото му. Не можеше да го загуби. Не можеше да умре. Просто не можеше.

— Какво да правя?

— Дайте му още прегорял хляб и мляко. Опасявам се, че само това е възможно. И по половин унция от това през един час — лекарят й подаде едно шише с етикет: „Хидратиран железен пероксид“. — Едва ли мога да направя повече — заключи той и затвори черната чанта, поставена на шкафчето до леглото.

Сабрина дълбоко се съмняваше, че Уентуърт вече се е отказал да лекува пациента си. Тя приглади назад косите му, копринените кичури се омотаха около пръстите й.

— Той е силен човек, докторе. Ще се пребори. Ще се оправи — трябваше да се оправи.

Уентуърт се наведе и проговори така тихо, че само тя го чу:

— Госпожо Тримейн, съпругът ви бе ранен наскоро. Разберете, че тялото му може и да не се справи с отровата.

Сабрина вдигна очи към него.

— Той ще се оправи, докторе!

Уентуърт въздъхна.

— Дано се окажете права.

— А вие къде тръгнахте? — попита Керълайн и се изпречи пред лекаря, който се отправи към вратата.

— Няма какво да правя повече. Ще дойда утре сутринта.

— Оставате тук — тя му взе чантата и посочи едно кресло до мраморната камина.

Докторът гледаше ту стола, ту нея, сякаш преценяваше възможностите си. Керълайн стоеше пред него с ръце на кръста и го гледаше страховито. Той въздъхна и се отпусна в леденосиния брокат, бедрата му изпълниха стола, който простена под тежестта му.

— Изпратих да повикат полиция — каза Мак и се вгледа в Сабрина. — Ще пристигнат всеки момент.

Тя погледна леля си. Очите на Керълайн бяха изпълнени със същия страх, който терзаеше и нея. Полицията щеше да заподозре баща й. Нервите й бяха обтегнати до скъсване и тази мисъл съвсем не я успокои.

Сабрина зарови лице в косите на Ийън.

— Ще се справим с това. Ще оздравееш — прошепна тя, решена да осъществи думите си.

 

Бяха изминали два часа. Керълайн седеше на ръба на червения кожен стол в кабинета на Ийън и гледаше инспектор Юинг, който се отправи към барчето с алкохол. Шапката бе оставила отпечатък върху прошарената му кафява коса. Сиво-синьото раирано сако изглеждаше така, сякаш е спал с него, кафявите му панталони не изглеждаха по-добре. Но тъмните очи под рошавите вежди гледаха будно и проницателно. Беше като копой, надушил кръв. Макар и доста неугледен, нравеше впечатление на човек, чийто ум сече като бръснач.

Дънкан седеше до Керълайн, въртеше се на стола и пръстите му нервно барабаняха по страничната облегалка. Тя го погледна, проследи линията на профила му — изчистена, класическа — като на благороден принц. Внезапно осъзна колко й се иска да го защити. Не може да го е направил той, просто не може.

— Ще пийнете ли малко бренди, госпожо ван Кортленд? Господин О’Нийл? — попита Юинг и взе гарафата. Кристалът блестеше на светлината и хвърляше цветни отражения във всички посоки.

Дънкан го погледна и се намръщи.

— Инспекторе, направили са опит да отровят господаря на дома, смятате ли, че е удачно да пием от алкохола в кабинета му?

Юинг кимна и се усмихна доволно.

— Допускам, че е много неуместно, господин О’Нийл. Много сте прозорлив.

Керълайн го погледна. Щеше да се чувства по-добре, ако той бе приел предложената чаша.

— Инспекторе, казах ви всичко, което знам. Ако не възразявате, ще отида при дъщеря си.

— Доколкото разбирам, вие с Тримейн не сте се погаждали — Юинг седна на ръба на бюрото.

Явно бе разпитал прислугата. Керълайн намери това за много находчиво. Когато човек иска да узнае нещо за едно семейство, най-напред трябва да се обърне към слугите.

— Не е тайна за никого, че не одобрявам дъщеря ми да живее с този янки.

Юинг се усмихна.

— Дори сте го заплашвали.

Дънкан стисна юмрук.

— Не съм го отровил аз. Това не е в моя стил. Не нападам от тъмното като усойница.

— Но ако господин Тримейн умре, проблемите ви ще се решат.

— Пак ви повтарям — каза Дънкан и се наведе напред — нямам нищо общо с това.

Керълайн леко се опря на ръката му.

— Инспекторе, сигурна съм, че човек като Ийън Тримейн има много врагове. Някои хора завиждат на богатството му. Има мъже, които го ревнуват заради увлеченията на съпругите си.

Юинг се подпря на бюрото, отпусна се назад и се усмихна.

— Сигурно може да ми дадете имената на някои от тях.

Керълайн веднага се сети за един от мъжете, които седяха в библиотеката. Името на Уолтър Стриклънд фигурираше в дългия списък на тези, които подлежаха на разпит. Той сигурно имаше мотиви за убийство. Но тя не искаше да участва в лова на вещици.

— Вие трябва да откриете това, преди да обвинявате невинни хора.

Юинг мълчеше и я наблюдаваше в очакване. Пръстите на Керълайн се вкопчиха в ръката на Дънкан. Дланта му, топла и силна, се отпусна върху тях. Щом видя сключените им ръце, Юинг се ухили още по-самодоволно.

— А знаете ли, госпожо Кортленд, че в кухнята е намерена торба с арсеник? — попита Юинг. — Знаете ли, че нито икономът и нито някой от прислугата знае как се е озовала там? И как смятате, че е станало това? Устните на Керълайн се разтвориха и тя затаи дъх.

— Как се осмелявате да намеквате, че тя има нещо общо с това? — Дънкан скочи от мястото си. — Тя е изискана дама. Всеки, който…

— Дънкан! — Керълайн го дръпна за ръкава. Той я погледна, очите му горяха от гняв. Инспекторът искаше точно това — гняв и необуздани нерви. — Остави следователя да си свърши работата — тя притисна ръката му и го убеди да седне отново.

Дънкан хвана дланта й в две ръце.

— Свършете си работата добре, инспекторе. Открийте негодника, който няма честта да застане лице в лице с врага си.

Юинг кимна с усмивка.

— Ще си свършим работата, господин О’Нийл, можете да бъдете сигурен — той удържа гневния поглед на Дънкан и се усмихна. Стана от бюрото и се обърна към детектива, застанал до вратата на библиотеката.

— Покани другите, присъстващи на бала, Бейли.

През отворените френски прозорци в стаята на Ийън се промъкнаха като призраци първите слънчеви лъчи. Вятърът донесе утринната песен на птиците. Всичко изглеждаше толкова обикновено. Но на Ийън му предстоеше решаваща битка на живот и смърт.

Сабрина поднесе лъжицата към устните му.

— Глътни това, миличко. Никаква реакция.

Тя побутна лъжицата и се опита да го излее в устата. Лекарството се стече по бузата му и изцапа възглавницата.

— Ийън — прошепна тя и притисна пръсти към шията му, за да усети пулса. Кожата бе студена и влажна. Сърцето му биеше така, сякаш всеки удар може да е последен.

Тя стана. Кучетата, които лежаха в краката й, скочиха при внезапното раздвижване.

— Докторе! — изкрещя тя и се втурна към креслото, в което спеше Уентуърт. Байрон и Шекспир я последваха. — Докторе! — тя го разтърси за раменете.

Докторът се събуди стреснато и се надигна.

— Какво? Какво става?

— Състоянието му се влоши. Много се влоши.

Уентуърт я последва към леглото. Прегледа пациента си и се обърна към Сабрина:

— Съжалявам, госпожо Тримейн, отровата вече действа. Ако е достатъчно силен, ще оцелее. Ако не…

Думите заседнаха в гърлото й. Тя сключи ръце пред себе си.

— Направете нещо.

Той сви рамене.

— Нищо не мога да направя.

Усети, че една студена муцуна се опря до ръката й. Погледна и видя Гуинивиър, която сякаш я молеше за помощ. Сабрина седна на леглото до Ийън и подхвана лицето му в ръце.

— Чуй ме сега, Ийън Тримейн! Да не си посмял да умреш в ръцете ми! Покажи ми колко твърдоглав можеш да бъдеш. Бори се с това така яростно, както се бореше с мен! Чуваш ли ме?

Нищо. Нито звук. Дори клепачите му не трепнаха.

Беше студен, дори ужасно студен. Тя прокара пръсти по рамото му. Главата й бръмчеше, умът й прехвърляше всички лекарства и церове, които използваха у дома, всичко, което бе видяла в болницата. Досега никога не бе виждала отровен човек. При болните с висока температура се препоръчваха студени компреси. Може би топлата вода ще…

— Хана! — извика тя и скочи на крака.

Дребната домакиня бдеше неотлъчно в приемната заедно с Мак, Еджи и Лутър. Дотичаха вкупом.

— Приготви банята! — каза Сабрина и я сграбчи за раменете. — Гореща баня! Веднага!

Хана премигна смаяно.

— Да сложа ли жасминова есенция?

Сабрина поклати глава.

— За Ийън е. Моля те, побързай.

— За Ийън?

— Точно така. Трябва да… Хана, моля те, по-бързо. Няма време за обяснения.

Хана хукна навън и след няколко минути от банята до спалнята на Ийън се чу шуртене на вода. Докато тя приготви банята, Сабрина разтриваше ръцете му и се опитваше да раздвижи кръвта. Отметна завивките и продължи масажа към краката му, пръстите й се придвижиха по долното бельо надолу към стъпалата и тръгнаха обратно.

Когато банята стана готова, Лутър хвана Ийън за раменете, а Мак пое глезените му. Вдигнаха го от леглото, мъртвешки отпуснатото тяло се люшна между тях. Сабрина го хвана през кръста. Уентуърт стоеше на почтено разстояние, чешеше брадата си и ги гледаше. Еджи, Хана и трите кучета ги последваха в банята, където положиха Ийън в мраморната вана.

Сабрина коленичи и започна да разтрива кожата му, повдигна едната ръка, после другата. Надяваше се, че комбинацията от масаж и гореща вода ще раздвижи кръвта му отново. Водата се плискаше по гърдите му, къдриците се люлееха и въртяха от движението на ръцете й. Белият лен, който прикриваше атрибутите на мъжествеността му, бе прозрачен като було. Виждаха се тъмните, дълги крака, отпуснатите мускули и плътта, която увенчаваше бедрата му.

Сабрина се изчерви, но това нямаше нищо общо с горещината в банята.

— Ще се оправя и сама оттук нататък. Благодаря ви — каза Сабрина и хвърли поглед зад гърба си.

Когато остана сама със съпруга си, смъкна мокрото бельо от бедрата му и го хвърли в мивката. Разтриваше краката му, усещаше под пръстите си твърдата, жилава кожа и къдриците.

Време. Загуби твърде много време. Дни и часове, когато можеше да е в прегръдките му. И защо? От гордост.

Гордостта не можеше да стопли нощите й.

Тя вдигна ръце и водата се стече по гърдите му. Погали бузите му. От ваната се вдигаше пара, по брадичката и страните му се появиха капки вода. Косата около лицето му се накъдри. Спомняше си думите, които му е казала — ядни, язвителни. Сърцето й се сви. Можеше да умре с убеждението, че тя го мрази.

— Съжалявам — прошепна. — Така съжалявам.

— За какво?

Сабрина погледна назад и видя Делия, която стоеше на вратата. Цялото семейство на Ийън заедно с Керълайн и Луси не мигна през нощта. Редуваха се да седят при нея и мълчаливо я подкрепяха.

Делия пристъпи и малиненочервеният атлазен халат, украсен със златисти нишки от раменете към предната част, се развя. Малиненият сатен на пантофите й бе комбиниран с бяла кожа.

— Внимавай какво говориш, скъпа. Полицията отчаяно търси кого да заподозре.

— Искрено се надявам да открият гнусния подлец.

— Онова инспекторче, как му беше името… ни напъха в кабинета на Ийън снощи и се опита да ни напои с отровно бренди — очите на Делия не се откъсваха от тялото на Ийън. Водата и парата едва ли бяха пречка за този щателен оглед. — Изобщо не знаех, че има такива лоши белези от войната. Но те не представляват съществен недостатък, нали? Наистина е прекрасен.

Сабрина грабна една хавлия от етажерката, метна я върху ваната и закри Ийън от кръста до коленете.

Звънкият смях на Делия отекна между мраморните стени.

— Не знаех, че си толкова докачлива, Сабрина.

Тя положи влажната ръка на Ийън на рамото си, пръстите му се сгънаха до шията й.

— Искаше ли нещо, че не си спомням? — попита, докато разтриваше мишницата му.

— Ще си съсипеш роклята.

— Делия, извинявай, че съм така припряна, но… — изтощена от тревоги и недоспиване не намери сили да се доизкаже. — Моля те.

— Да, напълно те разбирам — Байрон бутна ръката й и тя натисна носа му. Той веднага се дръпна обратно до Сабрина. Седеше на пода между Шекспир и Гуинивиър и я гледаше. — Не можах да спя и си помислих, че е добре да те сменя за няколко часа.

Сабрина поклати глава. Не можеше да остави Ийън, преди да се убеди, че е извън опасност.

— Малко почивка сигурно ще ти е от полза. А и аз нямам нищо против да изкъпя Ийън.

Имаше усещането, че Делия само това чака.

— Опитвам се да го стопля. Изстинал е.

— Сабрина, скъпа, сигурно ще искаш да си будна, когато дойде в съзнание. Както я караш, дотогава ще си полумъртва.

— Не мога да заспя.

— Това означава ли, че най-после сте разрешили проблемите си? — попита тя, докато премяташе в ръце колана на халата. — Снощи бяхте голяма гледка. Доста слухове плъзнаха по този повод.

Ръцете на Сабрина замръзнаха на рамото му. Лицето й пламна.

— Да, казах някои неща… Но това не беше истина.

Делия я потупа по рамото.

— Е, сигурна съм, че Ийън ще ти прости с готовност. Ако оживее.

Сабрина прокара пръсти по ключицата му.

— Надявам се, че… — тя млъкна, защото някой я повика от спалнята.

— Госпожо Тримейн — през вратата се подаде златисто кестенявата глава на висок млад мъж. Той погледна първо ваната, а после Сабрина. — Къпете ли го?

— Опитвам се да го съживя… Но кой сте вие? И какво правите в стаята на съпруга ми?

Мъжът се усмихна и около светлокафявите му очи се появиха малки бръчици.

— Детектив Ярдли. Джордж Ярдли. Назначиха ме да пазя господин Тримейн.

— С други думи, искате да сте сигурен, че никой няма да го довърши — каза Делия и му се усмихна.

— Да, мадам, може и така да го кажете.

— Е, Сабрина, сега вече си свободна — Делия огледа детектива от глава до пети. Не пропусна нито гъстата коса, нито черните обувки. — И аз самата се чувствам по-добре.

Сабрина се намръщи, докато разтриваше кокалчетата на пръстите му.

— Смятате, че убиецът пак ще опита? Толкова скоро?

Ярдли погледна Сабрина и леко се усмихна.

— Точно сега господин Тримейн е много уязвим.

Тя се чувстваше по същия начин. Цялата й сила за съпротива се срина от необходимостта да бъде с него. Вече й беше все едно дали и тя няма да стане жертва на тази подла война. Всичко, което искаше, бе Ийън да оздравее, за да го прегърне отново.

Луси седеше на креслото в стил Чипъндейл в приемната на Ийън, здраво стиснала ръце в скута си. Хенри Тримейн се разхождаше нервно около камината. Напомняше й на плашилото, забучено в нивата на Роузбрайър — толкова беше кльощав, че костите на раменете му стърчаха под скъпото черно сако. Вечерният ветрец полъхваше зад гърба й и носеше ухание на рози. От два дена цялото семейство беше в очакване. Луси дълбоко преживяваше безпокойството на тези хора.

Хенри винаги се разхождаше, когато беше нервен. Делия и Ранд играеха пикет на една кръгла маса в другия край на стаята. Елън четеше или поне гледаше в някаква отворена книга пред себе си. От половин час насам не бе обърнала и една страница. Чичо й Дънкан приглаждаше дясната си вежда и гледаше върха на обувката си. А Тим…

Тя го погледна през ресниците си. Седеше, навел рамене, на креслото срещу нея и ту хващаше ръце, ту ги отпускаше. Искаше й се да иде до него, да обгърне раменете му и да го успокои. Но знаеше, че той не се нуждае от нейната загриженост. Не иска нищо, защото я мрази. Тя погледна стиснатите си ръце.

Гърлото й пресъхна, очите й се наляха със сълзи. Как можеше да седи тук и да се самосъжалява, когато Ийън беше пред прага на смъртта? Тази мисъл я разстрои още повече. Тя пое дълбоко дъх и се опита да се овладее. Трябваше да бъде силна. Заради Сабрина.

Вратата се отвори и всички се обърнаха. Керълайн влезе, огледа ги и поклати глава.

— Безпокоя се, че нещата не са се променили съществено — каза тя и седна на дивана до Дънкан. Бледосинята копринена пола се разстла около нея.

— Тя как е? — гласът на Дънкан бе пресипнал от недоспиването.

— Изтощена. Едва ли е спала и няколко часа, откакто това се случи — Керълайн взе бродерията си от палисандровата маса. — Но отказва да се отдели от него дори и само за да се преоблече. Моля се да не съсипе здравето си.

Дънкан се намръщи и пак се загледа в обувката си.

— Ще отида при нея за малко — каза Елън и стана. След дългото, напрегнато очакване на по-добри новини шумоленето на полите й се стори на всички като вопъл в тихата стая. Когато хлопна вратата, подскочиха като при изстрел.

— Кого мислиш подозира Юинг? — Ранд погледна баща си и се облегна.

Хенри спря пред черната мраморна камина и стрелна Дънкан, преди да сведе поглед.

— Не знам. Просто не знам кой би искал да убие Ийън.

— Мисля, че подозира почти всички ни — каза Керълайн, без да вдигне очи от шевицата.

— Този човечец е направо абсурден — каза Делия, докато размесваше картите. — Какви причини може да има някой от нас да убие Ийън?

Стаята утихна. Чуваше се лекото цъкане на палисандровия часовник над камината и приплъзването на картите.

— Пари.

Простата дума накара всички да се обърнат към Тим. Той вдигна поглед от ръцете си и се вгледа право в Дънкан.

— Чичо Ийън струва цяло състояние.

Дънкан удържа погледа му. Напрежението прескочи помежду им като искра, но Тим сведе глава.

„Не е възможно Тим да си въобразява такива неща за чичо Дънкан“ — помисли Луси. Но той вярваше в това. Очите му го издаваха. Съмненията я пронизаха. Възможно ли е? Омразата може да подтикне човек към ужасни злини.

— Аз смятам, че е Уолтър Стриклънд — Делия раздаваше картите. — Той презира Ийън. Освен това изглеждаше доста нервен, докато го разпитваха вчера. Почти колкото Фелисити.

— Мисля, че това е съвсем нормално — каза Керълайн и я погледна, преди отново да се съсредоточи върху ръкоделието си. Забоде иглата в памучното платно и продължи: — Той сигурно разбира, че е доста сериозно заподозрян.

— Това е ужасна смърт — каза Ранд, докато подреждаше картите си. — Сякаш нещо те изяжда жив отвътре. А Ийън винаги е бил толкова силен.

— Не говори така, сякаш е умрял — гласът на Хенри трепереше от вълнение. Внезапното избухване сякаш изчерпа всичката му енергия. — Той ще се оправи — той наведе глава, като че ли умората не му позволяваше да я държи вдигната. — Трябва да се оправи.

Ранд поклати глава и погледна масата. Но Луси видя съмнението в очите му. Това съмнение се бе загнездило в душите на всички.

— По-рано чух една история за някакъв французин, който се женел за богати наследници и после ги отравял с арсеник — Делия млъкна, за да огледа картите си. Премести една и продължи: — Успял да убие шест жени, преди да го хванат и да го обесят.

Дънкан се надигна от стола.

— Не намесвайте дъщеря ми в това.

Делия го погледна и разтвори устни.

— Моля ви, разбира се, че не я намесвам.

Но съмнението ги душеше като гъст дим. Луси огледа лицата на роднините на Тримейн и й стана ясно, че мисълта не минава за първи път през главите им. Обзе я страх, гърдите й се свиха, едва смогваше да си поеме дъх. Ако Ийън умре… ако заподозрат Сабрина… Господи, ще я обесят.

— Ако смятате, че Сабрина има нещо общо с това, много се лъжете — Луси скочи от мястото си. — Не я познавате. Тя е толкова мила. Тя е… почтена. Тя никога, никога не би сторила зло.

Луси се обърна и се втурна навън, преди някой да я спре. Тичаше по терасата и топлият въздух милваше бузите й. Виолетовият органдин и млечната коприна се носеха зад нея, докато слизаше по стълбите. Щом се озова в уханните дълбини на градината, се строполи на една от трите пейки до шадравана.

Грешаха! Сабрина е невинна. Чичо й Дънкан е невинен! Беше някой от другите! Нечия топла ръка се отпусна на рамото й и я изтръгна от мъчителния унес. Без да се обърне, знаеше кой е.

— Иди си — прошепна тя и се обърна, за да не види сълзите й.

— Луси — Тим тихо седна до нея.

— Махай се! — изкрещя тя и отблъсна ръката му от раменете си. Стана и го погледна през сълзи. — Мислиш, че е тя, нали? Мислиш, че е чичо Дънкан.

Тим стана и протегна ръце към нея. Тя се дръпна.

— Луси, не исках да…

— Не я разбираш. Никога не се опита да ме изслушаш дори. Ти просто я обрече. Обрече и мен.

На лунната светлина лицето му изглеждаше лишено от цвят. Той стоеше и я гледаше. Очите му бяха тъмни и неспокойни, дълбоки бръчки прорязваха челото и лицето около устните му.

— Искам да разбера.

Луси поклати глава. Обърна се към фонтана и го отблъсна така, както той направи с нея преди няколко дни.

— Иди си.

— Не мога. Не бих те изоставил в това състояние.

Луси избърса сълзите по лицето си.

— Защо? И друг път си ме оставял разплакана.

Той замълча, но не помръдна. Чувстваше присъствието му зад гърба си, топлината и напрежението на тялото му. Водата бликаше сред бузестите херувими, отскачаше нагоре в светли, сребърни струи и се връщаше обратно с ритмичен плясък. Тя се опита да се съсредоточи върху фонтана и да не обръща внимание на мъжа, който отказваше да си тръгне.

— Обичам те. Сега разбирам колко крехка може да бъде любовта. Научих го от чичо Ийън.

Тя се опита да забрави всичко, освен мъката, която й причини. Но усети, че мисли за деня, в който за първи път почувства топлите му, силни прегръдки.

Тим хвана ръката й. Когато се опита да се отскубне, той я дръпна, за да го погледне в лицето. Тя вдигна очи към него, решена да не отстъпва.

— Мисля, че ти казах да ме оставиш.

Тим падна на колене в гъстата трева пред нея и хвана дланта й в две ръце.

— Не ме отхвърляй, Луси. Омъжи се за мен.

Луси се смая дотолкова, че забрави да диша. Стоеше като вкаменена и гледаше лицето му. Обичаше го толкова отдавна, че вече не си спомняше откога.

— Не мога да се омъжа за човек, който смята, че някой от семейството ми е способен на убийство.

— В действителност не мисля така — той допря ръката й до бузата си. — Толкова съм разтревожен за чичо Ийън, че… изобщо не помислих.

Луната посребряваше златистата му коса. Луси плъзна пръсти през разпилените кичури и ги приглади назад от челото му. Упоритостта май не й се удаваше много.

Той я погледна, очите му преливаха от любов.

— Омъжи се за мен — прошепна.

— Истината ли говориш този път? — попита тя и леко се усмихна.

Тим притисна устни към ръката й.

— Обичам те, Луси! — гласът му се сля със звуците на фонтана.

Надежда изпълни душата й и прогони страха и гнева.

— Изправи се, Тимъти Рейнолдс.

Той се поколеба за миг. Гледаше я неспокойно, сякаш е съдия, от който зависи дали ще отиде на бесилото, или ще бъде свободен. Луси помилва бузата му и се усмихна.

— Смяташ ли, че трябва да изчакаме, преди да съобщим на другите?

Той въздъхна облекчено и я придърпа в прегръдките си.

— Не. Чичо Ийън ще иска целият свят да разбере.

Луси потръпна, ръцете й се сключиха около стройното му тяло, топлината му я погълна. Тя се молеше безмълвно за човека, чийто живот висеше на косъм. Знаеше, че ако Ийън умре, душата на Сабрина ще иде в гроба заедно с него.