Дебра Диър
Сянката на бурята (27)

Глава 26

Сабрина вдигна очи от книгата в скута си и погледна часовника от кристал и злато над камината. Беше дванадесет и половина след полунощ. Ако не успее да си почине, утре ще изглежда като парцал. Да се срещнеш с няколко враждебно настроени янки беше голямо зло, но да имаш червени сенки под очите беше направо ужасно. Тя затвори книгата и я сложи на масата заедно с другите дневници. В тях се описваха осемнадесет години от живота на Евърет Джонатан Тримейн.

Беше взела дневниците от библиотеката преди три дни. Не знаеше почти нищо за човека, който бе изпълвал по-голямата част от живота й. Надяваше се, че тези книги ще й помогнат да го опознае. И успя. Може би прекалено много.

На всяка страница се говореше за Джон, за гордостта на Евърет и надеждата, че синът му ще има бляскаво бъдеще. Тук-там се казваше и по някоя дума за Ийън. Сякаш този човек имаше само един син. Това се разминаваше с очакванията й.

Тя погледна вратата, която я свързваше със спалнята на Ийън. Тъкмо се чудеше дали е заспал, когато през отворените френски прозорци долетя тиха музика. Звездите се ронеха като кристални сълзи над земята. Някой свиреше на пиано, призрачната мелодия се носеше от топлия ветрец и я обгръщаше.

Сабрина сякаш изпадна в унес, излезе в коридора и тръгна по посока на звуците, които я зовяха. Босите й крака стъпваха по студения мрамор, докато слезе по стълбите и премина по коридора, който водеше до музикалния салон. На вратата се спря.

Под лунната светлина седеше Ийън, пръстите му се плъзгаха по клавишите. Побиха я тръпки от мелодията. Бялата му риза сияеше. Вятърът нахлу през балконските врати, изду тъмните завеси, повдигна гъстата му коса и обви нощницата около краката й.

Скрита в сенките, Сабрина стоеше, докато музиката му я обгръщаше като лепкава паяжина. Не познаваше тази мелодия. Но я усещаше като стар приятел, който успокоява болката й, възпява копнежите, които я измъчваха, и я свързва с мъжа на пианото.

Ийън усети присъствието и вдигна очи, погледна в мрака и я откри. Сякаш идваше от друг свят и друго време — целият изтъкан от сенки и лунна светлина, сила и грация. Сабрина едва дишаше. Устоя на желанието да се дръпне. Само страхливците бягат.

— Чух музиката — гласът й прозвуча дрезгаво.

— Не исках да те тревожа.

Сабрина се чудеше дали Ийън наистина знае колко я тревожи. Байрон стана и припна към нея, стъпките му отекнаха по дъбовия паркет.

— Не знаех, че свириш — каза тя и се наведе да погали къдравата глава на кучето.

Ийън плъзна пейката назад от пианото и стана. Луната го обливаше в светлина.

— Сигурно има някои неща, които не знаем един за друг.

Понякога, като я погледнеше, тя чувстваше, че я познава по-добре от всеки друг и са му известни всичките й тайни, мечти и надежди. Можеше едновременно да я накара да се почувства уязвима и спокойна.

— Бейнбридж донесе ли някакви новини след обяд? — искаше да го попита по-рано, но изобщо не можаха да останат сами. За да я защити от врага, баща й не се откъсваше от нея.

Ийън поклати глава.

— Нищо повече от това, което вече ми е известно — той я погледна и се усмихна. — Някои хора не ме харесват.

Учудваше се на спокойствието му. Беше изминала почти седмица от злополуката с коня. Всеки път, когато Ийън излизаше от къщи, тя се чудеше дали негодникът няма да го нападне отново. Искаше да заключи Ийън в стаята и да постави стража на вратата. Той сигурно щеше да се разсмее, като узнае, че тя иска да го държи като затворник.

— Изхарчихме цяло състояние през последните дни — каза Сабрина и се изправи. Байрон се отдалечи от нея и заприпка към Шекспир, който се бе проснал под прозореца. — Не се учудвай, когато получиш сметките.

— Ти направи чудеса с тази къща. Започва да ми изглежда като дом — той й се усмихна трогателно момчешки. — Винаги съм искал да обзаведа къщата, но никога не ми оставаше време.

— Леля Керълайн направи чудото — вече започваше да научава някои неща за този човек. Справяше се с бизнеса отлично, но не се интересуваше от елементарни неща, като модните прически например. — Тази къща е построена по подобие на друга, нали? И тя е във Франция.

Ийън се стресна от въпроса й.

— Как разбра?

Сабрина повдигна рамене.

— Не знам.

— Видях я, когато пътешествах из Европа през лятото след колежа.

По гърба й полазиха трънки като при мъгла, когато се издига сутрин над земята. Започна да си спомня неща, които никога не бе преживявала. Видя Ийън в друго време с вързана коса, кожени бричове и бяла ленена риза.

— Още преди да съм я видял, знаех как ще се издигат каменните стени и кулите. Знаех, че ще има розова градина — той замълча за момент и се вгледа в далечината зад гърба й, сякаш мъглявите спомени повличаха и него. — И почувствах… не знам защо почувствах, че винаги съм живял в тази къща.

Беше сигурна, че са живели в къщата в някой отминал живот и че тогава са били щастливи.

Той поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от спомените.

— Сигурно намираш това за доста странно.

— Не — разбираше го напълно. Постоя така, пленена от погледа му, искаше да потисне чувствата, които я обземаха и заплашваха да я тласнат към прегръдките му. Трябваше да си отиде. Но не искаше да се върне в студеното легло. Още не.

— Леля Керълайн настоява да обзаведеш къщата с мебели от Европа — каза тя и се приближи до пианото.

— Кога искаш да заминем?

— Но това не става просто така.

— Мога да ти покажа оригинала. Искаш ли?

Нещо се преобърна в нея, когато го погледна. Смути се. Пръстите й се плъзнаха по клавишите и из въздуха се разнесе соната на Бетовен. Доста отдавна не беше свирила. Но пръстите й помнеха как да се движат.

— Предполагам, че ще трябва да дойдеш с мен. Въпреки музиката на пианото, тя чу как стъпките му бавно и уверено се приближават към нея.

— Наистина ли съм толкова отблъскващ?

— Да — каза тя и много й се искаше да е вярно. Усети го, че спира зад нея и топлината му я обгръща.

— Харесва ми да бъда с теб, Сабрина — ръцете му нежно се плъзнаха по раменете й. — Твоето място е тук — в тази къща и в моите обятия.

Тя продължи да свири.

— Говориш за леглото си, нали Тримейн.

— Няма да те лъжа. Наистина искам да споделиш леглото ми — каза той и я обхвана през кръста с една ръка, а с другата отметна косата и откри врата й. — Харесва ми да те прегръщам.

Сабрина притвори очи и почувства топлия му дъх по рамото си. Спомни си как усещаше тази топлина по гърдите, корема и бедрата си.

— Ръцете ми копнеят да те помилват — каза той и ръката му се плъзна по тялото й. — Устните ми желаят да опитат вкуса ти. Навсякъде. Господи, Сабрина, нямаш представа как го усещам — той притисна разтворените си устни към шията, влажната целувка изгори кожата й.

Пръстите й спряха да се движат. Дъхът й секна, когато ръцете на Ийън се придвижиха нагоре. Трябва да го отблъсне, да му покаже, че не означава нищо за нея. Но нещо я приковаваше на място — неговата загадъчна власт над волята й. Тя въздъхна шумно, когато пръстите му погалиха гърдите й.

— Кажи ми, че и ти искаш да го почувстваш. Кажи дали не се събуждаш нощем и не си мислиш колко ще ти е хубаво, ако лежиш до мен, ако ръцете ми те докосват, ако те любя.

— Плътска страст — прошепна тя — и нищо повече.

Ръката му се разтвори и се плъзна по извивката на гръдта й.

— Плътска страст ли? Това е огън, който се разгаря бързо и угасва внезапно, когато го изпуснеш от контрол. Това ли е всичко помежду ни? — устните му докоснаха слепоочието й. — Или е нещо повече? Не е ли тлеене, което те изгаря? Нима съдбата не ни е отредила да открием душите си, Сабрина? Не сме ли създадени да се обичаме?

Тя рязко си пое дъх, когато пръстите му погалиха върховете на гърдите й.

— Не знаех, че вярваш в приказки.

— Ето в какво вярвам — той докосна лицето й с буза. Разтворената му длан се притисна към къдриците между краката й. — Вярвам, че можем да бъдем заедно, Сабрина. Имам нужда от теб.

Копнежът в гласа му приличаше на нейния. Сабрина се опита да прибегне до гнева и гордостта, за да запази спокойствие. Усещаше, че океанът от чувства, който бушуваше около нея, скоро ще я погълне и ще я хвърли в обятията му. Ако сега се предаде, предаваше му всичко. Не можеше! Но когато се опита да се разгневи, волята й се прекърши като изсъхнала клонка и я остави беззащитна в опасността.

Ръката му се вмъкна между бедрата й и я подхвана през памучната нощница, дланта му пламтеше по възбудената й кожа.

— Ти ме желаеш, Сабрина — прошепна той и разтвори горната част на нощницата й. — Усещам го с ръката си.

Сякаш за да докаже думите му, тя го притисна още по-силно до себе си. Желанието я заля като топла вълна. Отпусна глава на рамото му и се остави на чувствата си.

Тазът му се повдигна и той притисна твърдата си възбудена плът в хълбоците й. Разкопчаваше малките перлени копчета и се движеше кръгообразно, като се притискаше в тялото й, готово да се разтвори и да му открие всичките си тайни.

— Нека те прегърна. Нека ти дам всичко от себе си.

Нощ след нощ я преследваше. Всеки път тя се събуждаше и усещаше същата болка дълбоко в себе си — болка, която само той можеше да облекчи.

— Позволи ми да те обичам.

Нуждаеше се от него. Искаше го. Щеше да го има. Поне за малко. Поне тази нощ.

— Да.

— Сабрина — прошепна той молитвено, докато ръката му се плъзгаше помежду им. Усети го как разкопчава панталона си и почувства пищната тежест на члена му върху кръста си. Тя отвори очи и видя, че ръцете му отдръпват нощницата й. Белият памук се разтваряше от допира му и разкриваше гърдите й, извивката на тялото, тъмната сянка на пъпа и по-ниско — още по-мрачната сянка на женствените къдрици. — Толкова си красива — прошепна той и подхвана гърдите й с две ръце, повдигна ги към бледата светлина и започна да милва връхчетата им с пръсти.

Сабрина простена ниско. С гръб към него завъртя хълбоците си и се притисна към слабините му. Той пое въздух през зъби и издиша до рамото й.

Разтворената му ръка бавно се плъзна по гърдите й. Облегната на него, Сабрина гледаше тъмните му пръсти, които играеха нагоре-надолу по бледата кожа. Ръката му отиваше все по-ниско, подмина тъмната вдлъбнатина на пъпа и попадна в мрака на къдриците. Пръстът му се плъзна вътре.

Показалецът и палецът подхванаха върха на гърдата й, завъртяха и леко го стиснаха. Внезапното усещане я накара да се задъха. Всичко в нея трептеше, въртеше се спираловидно нагоре, вихрено препускаше и се разнасяше във всички посоки. Пръстите му се движеха по тялото й, той свиреше на нея, музиката му я изпълни дотолкова, че тя започна да стене и да се мята под него, докато не си помисли, че ще умре, ако той не проникне в нея.

— Сега — прошепна тя и се обърна в прегръдките му като кукла на конци. Движенията й бяха напрегнати от желание.

Ийън обви ръце около кръста й и я повдигна. Пианото издрънча силно, когато я положи на клавишите.

— Красива магьосница — прошепна той, хвана бедрата й и ги обви около себе си.

Сабрина плъзна ръце по раменете му и усети допира на топла бяла коприна. Прегърна го, искаше да обхване цялото му тяло.

— Моят сладък ангел — шептеше той до нея.

Той близна устните й и тя ги разтвори. Ниско долу усети сладостния допир на топлата му плът, която се плъзна в жадната горещина на дълбините й. Сабрина се изви към него, придърпа го за раменете, повдигна таза си — притежаваше го изцяло. Ийън се приведе над нея, държеше в шепи овала на седалището й. Стоя така дълго, сякаш я поглъщаше и искаше да запази в паметта си всяка подробност от това усещане. Едва тогава започна да се движи.

Тя често чуваше музика в себе си и сега, докато телата им се движеха, звуците се посипаха върху тях като искри. За Сабрина това беше симфония — най-красивата музика, която бе слушала. Мелодията се разгръщаше бавно и уверено, тоновете се блъскаха като вълни, разливаха се, темпото ставаше все по-бързо и по-бързо, докато прибоят го разби с шумно кресчендо.

Сабрина се наведе към Ийън и извика името му, прегръщаше го като пленник между краката и ръцете си, задържаше го с всяка част от тялото си.

Когато последните тонове заглъхнаха под луната, той потръпна и простена дълбоко. Тя знаеше, че никога не може да изпита същото с друг мъж. Не и в този живот. И в никой друг.

Ийън стоеше облегнат на шията й и Сабрина усещаше мекото докосване на косата му по лицето си. Постепенно се успокояваше и действителността нахлуваше в съзнанието й. Усети под себе си пръстите му и клавишите, гърбът й се опираше на някакъв ръб. С ужасяваща яснота разбра какво й струваше тази рапсодия — честта, гордостта, душата. Много висока цена за една лъжа.

Повдигна глава и погледна Гуинивиър. Дребното куче седеше в светлината до отворените френски прозорци и я гледаше. Дни наред се опитваше да спечели доверието й. И не успя. Може би кучето е по-мъдро от нея. Беше добре да се поучи от неговата предпазливост. Човек не бива да се доверява на всекиго.

Ийън се обърна към нея и я докосна с устни под ухото.

— Никога не съм слушал по-красива музика. Усещаше извивката на устата му по кожата си, дори гласът му се усмихваше. Това беше усмивката на победител! Сабрина се отблъсна от раменете му, искаше да се освободи.

Той я погледна, зелените му очи преливаха от неизказани въпроси.

— Боли ме — изхлипа тя. Беше по-красноречиво, отколкото й се искаше. Ийън я повдигна и се обърна, изплъзна се от нея и я постави леко на пода.

— Моля те, недей — прошепна тя и обърна глава, когато ръката му докосна бузата й.

— Обичам те, Сабрина. Моля те, не ме отблъсквай.

Не можеше да устои на това. Нямаше сили да приеме спокойно тези лъжи, толкова й се искаше да повярва в тях. Тя се отправи към френските прозорци, закопчаваше нощницата и пръстите й трепереха. Излезе навън в розовата градина, топлият вятър милваше пламналите й страни. Зад гърба си долавяше тихо шумолене, сякаш някой си оправяше дрехите.

— Чудя се какво те накара да се промениш така, Тримейн? Защо реши да играеш по нови правила?

Той вървеше зад нея — усещаше топлината му.

— Това не е игра, Сабрина — ръцете му се отпуснаха на раменете й.

Тя се отскубна. Лунните лъчи целуваха градината и хвърляха сребро по розовите пъпки. Херувимите от фонтана бяха замръзнали под светлината. Никаква вода не бликаше по тях. Бяха безжизнени. Студен бял мрамор.

— Какво очакваш да постигнеш, като ме лъжеш? Вече доказа, че можеш да ме имаш в леглото си.

— Искам повече от красотата ти, Сабрина. Не ми стига само това, че красивите ти крака се увиват около тялото ми.

— Какво искаш от мен?

— Искам истинска съпруга, дом, семейство.

Искаше да я унищожи, да използва собствените й наивни копнежи. Нямаше да се примири, докато не прекърши волята й и не я завладее телесно и духовно. Тя усети студения гранит под краката си, когато прекоси терасата. Хвана се за перилата, за да запази равновесие.

— Спести си нежните думи, Тримейн. С мен само си губиш времето.

— Ти все още ме обичаш, Сабрина.

— Да, обичах те — чувствата се надигнаха в гърдите й и я притиснаха така, че едва си поемаше дъх. — Обичах те толкова много, че беше просто мъчително. Девет години те сънувах. Ти беше моят приказен принц — една сълза се стече по лицето й, въпреки че се опитваше да се сдържа. Бързо я избърса. Ненавиждаше слабостта си. — Глупаво е, нали?

Ийън се приближи и се опита да я докосне. Тя положи ръка на гърдите му и го отблъсна, искаше да се отрече от него и от собственото си желание. Той се поколеба, отпусна ръце, очите му потърсиха нейните.

— Когато се срещнахме на борда на „Бел“, мислех, че съдбата ни е събрала. Толкова години копнях за теб и ти най-сетне дойде — тя погледна встрани. Не можеше да издържи погледа му, срамуваше се, че вече е неспособна да скрие болката си. — И ти ме обичаше или просто си въобразих.

— Аз наистина те обичах и все още те обичам.

Сабрина поклати глава.

— Ти се възползва от мен.

— Сабрина, ти не разбираш…

— Щях да ти кажа как живеем. Молех се да разбереш какво ни е подтикнало към отмъщение. Мислех, че ще проумееш как се чувства човек, когато загуби всичко. Но това няма значение. И никога не е имало — ветрецът се промъкна в гъстите му коси и абаносовите кичури помилваха бялата му копринена яка. — Защото ти просто си играеше с мен.

Той се намръщи и поклати глава.

— Аз съм човек, а не принц от приказките. Сгреших. И не мога да ти обещая, че и друг път няма да греша. Но не по този начин — протегна ръце към нея. Сабрина отстъпи. — Нека оставим миналото зад гърба си. Ние се обичаме и животът ни ще е смислен само заедно.

— Ти погуби цялата ми любов към теб…

Ийън стоеше на няколко крачки от нея. Лицето му беше като изваяно от мрамор, очите му блестяха като изумруди на лунните лъчи.

— Любовта е дълбоко в душата ти. Наранена, но жива.

Тя се обърна с гръб, за да не вижда пронизителния му поглед.

— Какво не ти харесва, Тримейн? Не можеш да приемеш, че пораснах? Гордата ти природа сигурно не може да понесе, че поне една жена е открила какъв негодник си.

— По дяволите, Сабрина! — сграбчи я за раменете и я завъртя към себе си. — Ожених се за теб, защото не можех да те оставя да си идеш. Не и този път.

— Когато ме изостави, ти ми каза точно как се чувстваш. В деня на сватбата ми каза защо се жениш. Как искаш сега да ти повярвам?

Той помълча известно време. Ръцете му изгаряха кожата й, очите проникваха в душата й.

— Ти някога ми каза, че ще се отдадеш само на един мъж. Аз съм този мъж, Сабрина.

— Не — прошепна тя и се опита да се отскубне от него.

— Зная, че ти причиних болка — прегръщаше я така нежно, че волята й за съпротива се стопи. — И аз самият не го преживях леко, но сега е време нещата да се оправят. Ако откажеш да ми простиш, ако откажеш да живееш с мен, отхвърляш единствената възможност някога да се почувстваш щастлива.

Тя затвори очи, за да не гледа красивото лице. Погледът му изразяваше твърде много — всичките й надежди, мечти и терзания. Или може би виждаше само това, което й се искаше?

— Не ти вярвам.

Ръцете му я хванаха още по-здраво, после се отпуснаха, оставяйки горещ отпечатък върху нея.

— Не мога да те виня.

Нощният въздух накара Сабрина да потръпне.

— Искам да ти докажа. Сама ще разбереш колко много те обичам.

Тя поклати глава. Не можеше да му се довери отново. Не беше способна.

— Просто искам да си ида.

— Това ли е цената, любов моя? — попита той и ръцете му обгърнаха ръцете й. — Трябва ли да те пусна, за да спечеля сърцето ти?

Откровеността, която се излъчваше от зелените дълбини на очите му, подкопа убеждението й, че я мами. Но Ийън беше човек от светските среди и умееше да лъже. Добре знаеше това.

— Да.

Той повдигна ръцете й, притвори очи и целуна сгънатите пръсти. Държа ръката й цяла вечност, топлият му дъх я докосваше.

— Добре — гласът му едва се долавяше сред шума на листата. — Щом не мога да те убедя, че те обичам, ще те пусна да си вървиш.

Сякаш някой я удари в гърдите. Най-малко от всичко очакваше, че ще се съгласи.

— Кога?

— В понеделник ще уредя да заминеш с Еджи и баща си обратно в долината на Мисисипи.

Сърцето й се сви от болка, когато действителността се стовари върху нея като вълна. Той искаше да я пусне. Но как да намери сили да си тръгне?

— Това ли е желанието ти, Сабрина.

Тя кимна онемяла. Косата й се развя и няколко кичура се погладиха в раменете му.

— Добре. Нека бъде както ти искаш — каза той и помилва ръцете й. Трънки я побиха.

— Когато решиш, върни се при мен. Защото ще те чакам, Сабрина — Ийън повдигна ръката й и притисна устни към китката, където се чувстваше неспокойният пулс.

Тя се отдръпна от горещата целувка.

— Това няма да стане, Тримейн.

— Така ли?

Тя не посмя да се довери на гласа си и само кимна.

— Надявам се, че грешиш, мила. Защото, ако ме оставиш завинаги, животът ти ще бъде като празна раковина. Ще живееш в спомени. Ще потънеш в мрак.

Сабрина преглътна нежните думи, които напираха в гърлото й.

— Студено ми е. Отивам да си легна — каза тя и си тръгна.

— Това няма да те стопли — прошепна Ийън.