Дебра Диър
Сянката на бурята (22)

Глава 21

Сабрина седна на пейката в средата на градината лабиринт в имението ван Кортленд и се загледа в стария дъб, който пазеше изхода. Короната му се разпростираше настрани и хвърляше сянка на ръба на пейката. През гъстите листа се виждаше скършен клон, поддал под тежестта на едно безумно момиче. Щеше ли животът й да бъде така объркан днес, ако тогава не бе проследила Ийън и онази проститутка? Щеше ли Луси да плаче в стаята си?

Тя затвори очи. Слънцето топлеше гърба й и усилваше аромата на розите около нея. Това бяха любимите цветя на майка й. Чуваше шумоленето на цветовете от ветреца, уханието им докосваше ноздрите й, навлизаше в душата й и я отнасяше в Роузбрайър — славното място, което някога й бе дом, при спомените, твърде дълго потискани в тъмнината на съзнанието й, твърде болезнени, за да свикне с тях.

Триетажната тухлена постройка величествено се издигаше на един висок хълм на брега на Мисисипи. Сабрина си представи как баща й излизаше сутрин на бялата тераса, която обикаляше целия покрив, и оглежда владението си. Брендън и Денис стояха гордо от двете му страни. Широките бели коридори на първия и на втория етаж в задната част бяха изнесени встрани на големи дорийски колони, огрени от слънцето.

От малкия заден двор, застлан с тухли, се спускаше тухлена пътека, която се виеше по широките тераси на хълма към зъберите над реката. Около нея имаше розови храсти, камелии и азалии, които напояваха въздуха с аромат. Както всеки ден, Сабрина и майка й се разхождаха из градината, за да наберат цветя.

— Грехота е да оставим розите да умрат на храста, Сабрина — каза й веднъж Рейчъл и й се усмихна, като постави в кошницата една розова роза. — Трябва да ги откъснем, докато са все още млади и красиви, и да им позволим да споделят нашия дом. Спомни си за това, когато си имаш собствен дом. Запомни да го кажеш и на дъщеря си.

Образите в съзнанието й избледняха и изпълниха сърцето й с копнежи. Само да можеше да ги види още веднъж — майка си, Брендън, Денис, да можеше да чуе смеха им.

По миглите й натежаха сълзи и се спуснаха по страните й. Понякога наистина не вярваше, че са си отишли завинаги.

Но сега не беше време за самосъжаление, помисли тя и избърса сълзите си. Трябваше да се върне в къщата на Тримейн. Трябваше да се срещне с този звяр и да помоли за помощ. Луси не трябваше да понесе цялата вина за това. Трябва да му обясни, че тя е просто невинен човек, покосен от кръстосания огън помежду им.

— Криеш ли се, Сабрина?

Гласът му я стресна. Как ли е успял да се промъкне незабелязано по чакълената алея, помисли си тя и го погледна. Ийън стоеше на слънцето, облечен в черен панталон и бяла риза. Розовите храсти образуваха сводове около него, розови, жълти и червени цветове се полюшваха на вятъра и се покланяха на горското божество, застанало сред тях.

— Трябва ли винаги да се промъкваш зад гърба ми? — тя стана и излезе от сянката на дъба.

— Страхуваш се да не те заловя ли?

Нещо в гласа и блясъка на очите му й подсказваше, че трябва да бъде нащрек. Винаги ли щяха да тръгват един към друг с извадени мечове? Може би така беше да е по-добре. По този начин няма да се заблуждава, че тя е за него нещо повече от последната му метреса.

Реши да подмине предизвикателството.

— Племенникът ти беше в къщата преди малко. Беше… много разстроен. И мислех, че ти…

— Знам — Ийън погледна розите наоколо. — Бях у Елън, когато той се прибра.

— Тогава знаеш какво се случи.

Той погледна един розов цвят, който се люлееше до крака му, и леко го докосна с опакото на ръката си.

— Взел е първия си урок по женско безчестие. Значи щеше да обвини Луси за всичко.

— Избързваш с преценките си, Тримейн. Гледаш да обесиш човек, преди да си му дал шанс да се защити.

Той нежно помилва розата, ръката му се върна със замах и върховете на пръстите му пернаха цвета.

— И как смяташ да се оправдаеш за всичко, което стори, Сабрина? — пръстите му стиснаха стъблото.

Ръката му се завъртя рязко и откъсна розата от храста, като остави раздърпаната й дръжка. Той бавно затвори пръсти около стъблото и стисна. Острите бодли си впиха в дланта му. Лицето му не трепна.

— С какво ще оправдаеш унищожаването на един човек? Той те обичаше. Щеше да ти даде всичко, което е по силите му.

Сабрина го гледаше, изненадана от силата на чувствата му. Една струйка кръв се стече по ръката към китката му и оцвети маншета на бялата риза.

— Кажи ми какво право имаш да разкъсаш някого на парчета?

— Опитвах се да го разубедя.

Той тръгна към нея и ъгълчето на устните му трепна. Това беше усмивката на хищен звяр, който се готвеше да убие. Сабрина се бореше с инстинктите и желанието да избяга. Вече няма да бяга от него. Той спря на сантиметри от нея, топлината му я изгаряше повече от лъчите на слънцето, които се сипеха върху им.

— Ти наистина си една малка лъжлива мръсница — каза Ийън и погали бузата й с кадифеното цветче на розата.

Думите му се забиха в сърцето й като остриета.

— Тогава защо се ожени за мен, Тримейн? Защо си взе мръсница за съпруга?

— Задоволяваш ме — каза той, отпусна ръката си и погали с розата шията й, проследи линията на ключицата през синята коприна, вдъхна сладкия аромат.

— Ти харесваш леките жени, нали?

— Точно така. С тях човек винаги е наясно. Всичко е проява на инстинкт.

Макар че кипеше от гняв, тя почувства странно трепване дълбоко в корема си, когато цветчето погали върховете на гърдите й. Очите му горяха от жажда — това беше погледът на човек, който не можеше да й устои, въпреки че я презираше. Тя познаваше тази страст, защото изпитваше същото към него.

Това, което ги свързваше, не бяха само клетвите за отмъщение или детските й фантазии. В сърцето й гореше нещо повече. Те бяха създадени един за друг и така бяха изживели предишния живот. Но сега съдбата бе взела погрешен обрат. Този човек искаше само да я нарани. И щеше да успее. Ако му позволи.

— Време е да си вървим. Трябва да си заслужиш прехраната, Сабрина, и да разтвориш прекрасните си крака.

— Защо да губим време? — тя хвана гребените и фибите от косата си и ги хвърли на земята.

— Какво правиш? — попита той, когато хвана ръката му.

— Това, което искаш — притисна устни към пръстите му, после обърна дланта му към себе си и я разтвори. На нея лежеше розата и стъблото й бе оцветено с кръв. Сабрина я взе, розовият цвят бе окъсан и клюмнал от гневните му изблици. Розата умираше също като душата й.

— Доколкото си спомням — каза тя и пусна цветето на земята, — преди време прекъснах една от срещите ти точно на това място.

Ийън се намръщи, когато тя започна да разкопчава ризата му. Докато разкопчаваше копчетата, усещаше допира на топлия плат и леко драскаше кожата му. Не изпусна от очи разтревожения му поглед.

— Каква игра играеш, Сабрина?

Той искаше куртизанка и щеше да я получи. Отсега нататък щеше да се държи с него само така.

— Изглеждаш изнервен — тя измъкна ризата от панталона, приглади топлите гънки и плъзна ръка по хълбока му. Едната му буза потръпна. — Страх те е, че мога да те ухапя?

— Сигурен съм, че ще го направиш.

— Хайде, янки — ръцете й се плъзнаха между ризата и панталона му. — Нима някаква жена от Юга може да те уплаши?

— Ако при Лий работеха повече такива като теб, всички щяхме да си подсвиркваме южняшки песнички.

— Ще приема това за комплимент — дланите й се плъзнаха нагоре по топлата кожа, върховете на пръстите опипаха гладките извивки на ребрата му, широко се разтвориха върху пищните кичури, които покриваха гърдите му, и погалиха изпъкналия мускул отдолу. Плътта му потръпна от допира, стегна се и издаде растящото му напрежение.

Дълбоко в себе си тя почувства познатия повик, който опъна мускулите й, когато страстта я завладя. Сега може би играеха неговата игра, но тя щеше да промени някои от правилата. Бавно отметна ризата от раменете му. Изпиваше го с поглед. През стиснати зъби той си пое дъх. Сабрина се усмихна, издърпа ризата от ръцете му и я остави да падне на земята.

Ийън почувства, че силата й става все по-голяма. Знаеше, че трябва да спре този фарс сега, преди всичко да е загубено. Твърдите й гърди, покрити в топла коприна, се плъзнаха по тялото му. Той прехапа устни, когато разтворената й уста се впи в шията му, езикът й се завъртя по кожата, а пръстите се плъзнаха към цепката на панталона.

Тялото му откликна, кръвта се заблъска в плътта под ръката й. Почти го владееше, юздите се изплъзваха от ръцете му. Но не можеше да я спре. Искаше точно това. Искаше да се изпълни всяко еротично обещание, стаено в допира на тялото й. Желаеше я тук, в градината, гола под слънцето.

Притвори очи и се опита да успокои неравномерното си дишане. Заслуша се в непрекъснатото шумолене на дъбовите листа от вятъра. Уханията го завладяха, рози и жасмин се смесиха в аромат, по-силен от вино, обориха предпазливостта, опиваха сетивата му с всяка глътка въздух.

Ийън стисна зъби, когато устните й се притиснаха към едно от тъмните зърна на гърдите му. Тя го повъртя между зъбите си и сякаш запали искри, които се пръснаха по цялото му тяло. Ийън повдигна длани и погали ръцете й, искаше да разкопчае копчетата на роклята, да обхване гърдите й, но Сабрина потъна надолу и се изплъзна от докосването му.

Стон се изтръгна от него, когато бузата й се притисна до тази част от плътта му, която пулсираше от желание. Докосна го с устни и издиша насреща му бавно и горещо, дъхът й изгори кожата и потече в кръвта му. Ако желаеше доказателство за властта си, вече го имаше — тазът му се залюля напред и се притисна към нея. Нямаше начин да го спре.

Усети, че губи битката, но това нямаше значение. Не и сега. Не и когато тя изпълваше цялото му същество, не и когато го докосваше така. Твърде дълго бе мечтал и жадувал, за да я отблъсне.

Отметна косата й назад, гледаше я как потрива лице в тялото му точно над превръзката, устните й го докосваха нежно, езикът играеше по кожата му. Разкопча предната платка на панталона му, пръстите й го докоснаха през топлия вълнен плат, дланта й го погали и го остави свободен под лъчите на слънцето, под жаркия допир на ръката си.

До дъното на съществото си Сабрина представляваше чистата женственост, и това имаше такава власт над него, че едва успяваше да си поеме дъх. Като галеше кожата, тя смъкна панталона и бермудите надолу по дългите му крака. Вятърът бръснеше кожата му като вихрен огън. Бавно събу ботите и чорапите му и измъкна панталоните и бельото през стъпалата му. Остана пред нея съвсем гол.

Коленичи пред него и вдигна поглед, очите й го изпиваха. Той плъзна пръсти в косите и обхвана главата й. Беше толкова красива — неговият ангел, вещицата, жената, която открадна сърцето му. Почувства се като Адам, който за първи път среща Ева, осъзнаваше предстоящото унищожение, но беше безсилен да предотврати падението.

Сабрина подхвана задната част на бедрата му и притисна устни към кадифеното връхче на възбудената му плът. Косата й се развя и като нежна червена коприна помилва бедрата му. Той стисна зъби и изстена, отметна глава назад и погледът му се зарея в гъстата корона на дъба.

Сабрина го изтезаваше с устни, зъби и език, докато той не започна да трепери от нежния й допир. Танцуваше и подмяташе бедрата си по примитивния ритъм на нейната музика. Животински звуци се изтръгваха от гърлото му, докато тя го подтикваше все по-близо и по-близо към ръба на лудостта.

— Сабрина — прошепна той, гласът му беше пресипнал от пулсиращото в слабините му напрежение. Ийън хвана раменете й и я изправи. Желаеше я сега, искаше да почувства копринената й плът около себе си, да чуе тихите стенания на доволство, докато се движеше в нея.

Тя се повдигна, целуваше го и се плъзгаше нагоре по него, милваше го с ръце и гърди, докато огънят, който се надигаше от слабините му не започна да го задушава. Стана да го посрещне, когато наведе разтворените си устни към нея. Най-сетне беше в ръцете му, можеше да се притисне към нея, да проникне в нея. Но най-малко десет метра коприна го деляха от това, което желаеше.

Грабна роклята с две ръце и я омота около таза й. Сабрина раздели устните му с език и се притисна към него с въртеливи движения, топлата коприна милваше плътта му. Придърпа таза му с ръце. Ийън отстъпи, прасецът му се удари в гладкия ръб на каменната пейка.

Повдигна я към себе си и я притисна към най-горещото си място. Нищо. Не чувстваше нищо, освен коприна и само намек за жена под нея.

— Обвий ме с крака — промълви той срещу устните й, докато се опитваше да намери бедрата й между множеството гънки плат.

Ръцете й бяха около шията му, тя го обви с крака и притисна горещата си женствена плът в корема му. Ийън легна на пейката, полата й се разстла на вълни около него, камъкът се вряза в голата му кожа, но той усещаше само болката, която пулсираше в слабините му.

Разбута полите и фустите от пътя си. Почувства меките й бермуди, намери топлия отвор и се плъзна вътре. Въздухът напусна дробовете й, когато мечът му нахлу в стегнатата, трепкаща ножница на плътта й.

Ръцете й се вкопчиха в косата на тила му, прегръщаше го, целуваше го, хапеше го леко, езикът й нахлуваше дълбоко в устата му. Като професионален ездач, възседнал див жребец, тя го яздеше, въртеше таза си, посрещаше го, когато се повдигаше, нагаждаше всеки влажен удар към собствения си лудешки ритъм, подчиняваше го на волята си.

Коприненият корсаж се плъзна по голите му гърди. Меките ленени бермуди милваха краката му. Косите й се разпиляха по раменете му. Обгръщаше го отвсякъде.

Чувстваше я как пулсира около него, подтикваше го с една учудваща, пищна, женска свобода, изпълваше сетивата му с острата миризма на възбудата си. Тя отметна глава назад и простена — дълъг, сладостен, тръпнещ звук, който почти го влуди. Искаше да се излее в нея, да я изпълни, да посее семето си дълбоко. Но искаше и нещо друго — да я бележи като своя жена, само негова, завинаги.

Притисна таза си към нея, помпаше, нахлуваше, блъскаше напрегнатата си удължена плът отново и отново, докато усети, че пламъкът на Сабрина трепна и се разгоря още веднъж и тя впи нокти в гърба му и заподскача като кон върху него. Не можеше да се сдържа нито секунда повече. Тя бе дръпнала спусъка и Ийън избухна в нея, хвана я за хълбоците, придърпа я, чувстваше конвулсиите на мускулите й.

Потънал дълбоко в нея, я притискаше до себе си, лицето му бе опряно в меките й гърди, горещото й дишане пареше рамото му. След дълго мълчание тя подхвана ухото му със зъби и стисна, докато той простена.

— Добре ли се представи твоята куртизанка, Тримейн?

Действителността — студена и жестока — се върна при него. Не можеше да избяга. Това, което в представите му беше рай, всъщност бе ад. Той въздъхна до рамото й. Ръцете му трепереха, докато я повдигна от скута си, не можеше да я погледне в очите, знаеше, че ще издаде, чувствата, които бушуваха в душата му. Тя спечели. А той се страхуваше, че е загубил повече от една битка.

Когато се надигна, болката раздра тялото му, но той потисна желанието да пипне превръзката. Не можеше да достави това удоволствие на Сабрина. Но това не бе единственото място, което го болеше.

— Изглежда, ще ти се наложи да седиш на меко известно време — притисна пръсти към гърба му. — На места си издран до кръв.

Той се обърна, за да прикрие нараненото си седалище и пред учудения й поглед си изправи оръжието, с което бе извоювала победата си. Сабрина се усмихна и се облегна назад на пейката, коленете й се разтвориха свободно настрани. Полите й бяха увити около кръста и той видя пълната картина на женските й прелести през процепа на бермудите.

— Искаш ли още малко, за да се успокоиш напълно?

Той процеди през зъби някакво проклятие и се наведе за бельото си. Наистина се държеше като мръсница. Значи това целеше — да му докаже, че не е нищо за нея, че той не означава нищо. Малката чародейка успя. Дори повече, отколкото предполагаше.

Докато се обличаше, възвърна спокойното си изражение. Когато се обърна отново към нея, лицето му беше безизразно. Сабрина седеше просната на пейката, гледаше го и се усмихваше, очите й блестяха победоносно.

Ийън извади от джоба си банкноти, захванати в златна щипка. Извади двеста долара, вмъкна ги в деколтето на корсажа и погали гърдите й с опакото на ръката си.

— Добре се справи. В продължение на векове жените са се препитавали така, Сабрина. Очаквах това от теб.

— Можеш да си купиш всичко с пари, нали? Дори и жена, която да стопли постелята ти — Сабрина взе парите и дълго ги гледа. — Никога не съм искала парите ти. И сега не ги искам — тя разтвори пръсти и банкнотите се понесоха по вятъра. Полетяха и се закачиха по острите бодли на розите.

— Нищо повече не можеш да ми отнемеш. Нямам нито дом, нито семейство.

Изправи се, оправи полата си, ръката й застина над кървавото петно, останало от него върху коприната.

— Можеш да притежаваш тялото ми, Тримейн. Точно ти — човекът, който се бореше за освобождаването на робите — тя повдигна очи и погледът й го впримчи. — Но никога няма да притежаваш мен. Никога няма да докоснеш душата ми. Вече не.

Гледаше я как се отдалечава с гордо вдигната глава, слънцето милваше косете й. Думите напираха в гърлото му, искаше да се откаже от всичко, да закрещи и да излее чувствата, които бушуваха в душата му, но тя стигна до изхода.

Трябваше да й каже нещо. Да й обясни как се чувства. Без да спре или да го погледне, тя излезе, стъпките й отекнаха по чакъла.

Ийън отпусна глава назад и потисна тихия стон, надигащ се в гърдите му. Искаше да я викне обратно. Искаше… твърде много. Повече, отколкото заслужаваше.

От юг нахлуваха облаци, огромни сиви планини напредваха в плътни ивици към слънцето. До вечерта щеше да се разрази буря. Той стоеше под чезнещите лъчи, чувстваше студ, трепереше, сякаш животът го напускаше.

Всичките му защитни сили сега се сгромолясваха. Чувстваше го. Инстинктите и копнежите му се сляха и изкристализираха в едно-единствено прозрение: през цялото време се бе лъгал за нея. Тя го обичаше. А той бе убил тази любов, за да запази гордостта си.

Целият трепереше, всяко мускулче от тялото му се тресеше. На мястото на старата му представа остана празнина, изчезнаха и последните му съмнения. Трябваше да й се довери. Господи, защо не й се довери!

Той затвори очи и видя образите на Сабрина и брат си. В очите, които някога преливаха от любов, сега се четеше укор. Джон никога не успя да разбере обидата на брат си, но се опита, доколкото можа. Умря заради него. А Сабрина? Ийън бе й причинил само болка.

Отвори очи и погледна розата, която лежеше скършена в краката му. Коленичи и я взе. Цветът клюмна. Сам беше прекършил стъблото в гнева си…

— Чудя се дали и ти ме мразиш толкова, колкото аз самият, Сабрина — прошепна и пое розовите листенца в окървавената си длан.

 

Светкавица проряза среднощното небе, гръмотевиците се приближаваха неудържимо, далечният тътен се усили като сражение. Сабрина стоеше пред френските врати, които водеха към балкона, гледаше черното небе и се мъчеше да укроти злите духове. Дъждът се спускаше като плътна завеса от козирката над балкона и вятърът го шибаше в стъклата.

— Войната свърши — прошепна тя. Мълниите не са артилерия. Няма нищо страшно. И все пак… продължаваше да трепери. Затвори очи, усети мириса на влажна земя и образите изплуваха от тъмнината на страха й. Спомените я заляха, удавиха я. Артилерията процепи мрака на съзнанието й.

Да останат или да избягат? Май бяха изкопали собствените си гробове.

Сабрина се притисна о стената, но усети допира на студена глина. Нощ след нощ седеше на койката си с гръб, опрян в глинената стена на пещерата до Мисисипи, вслушваше се в експлозиите и се чудеше дали следващата няма да ги улучи. Пръстите й се вкопчиха в мазилката зад нея.

Живи погребани. Господи, моля те, не ни погребвай живи!

Веднъж се поддаде на страха, избяга в тъмното навън, гледаше как снарядите падат от небето като големи звезди. Майка й излезе след нея да я търси. Успя да я убеди се върне в пещерата.

Тук сме в безопасност, мила. Моля те, моля те, не излизай пак. Остани при мен, Сабрина.

По-добре ли е да те раздере горещото желязо, или да стоиш и да чакаш пръстта да се срине около теб?

Не падна. Снарядът, който щеше да ги погребе живи. Страховете на Сабрина никога не се сбъднаха. Но още я измъчваха.

Ярка светлина проряза черното небе, оставяйки сияние около себе си. Дълбокият тътен разтърси въздуха. Само миг след това друг звук процепи тъмнината. Викове. Ниски и приглушени мъжки викове, сякаш някой се бореше с ужасен враг.

Ийън!

Някой се е вмъкнал и иска да го убие. Тя хукна по мекия килим, босите й крака не издадоха никакъв звук. Отвори вратата към неговата стая, готова за борба. Но вътре нямаше чужд човек. Или поне тя не видя никого.

Байрон се надигна от мястото си до леглото, дойде и я побутна, после се върна обратно и пак дойде, защото тя не го последва. Другите кучета стояха и гледаха човека, който се гърчеше в леглото, сякаш искаха да му помогнат.

Стаята тънеше в сянка, светил никът до леглото гореше под скосения кристален глобус, на пода имаше разтворена книга. Байрон продължи да я бута, докато не тръгна към Ийън.

Бледият пламък хвърляше трепкаща светлина върху него. Беше гол, ако не се смяташе превръзката на кръста му. Отворените му очи се взираха безжизнено в балдахина. Издаваше заповеди, дясната му ръка се движеше, сякаш въртеше меч и се сражаваше с невидими призраци. Сабрина притисна ръка към устните си. Гледаше го как се бори с демоните в себе си.

Ушите на Ийън гърмяха от грохота на артилерията, писъците и стоновете. Такава болка. Навсякъде стонове и писъци. Едно парче олово просвистя над главата му, разкъса няколко крехки дървета и се пръсна върху шестнадесетгодишното момче до него. Мъжете наоколо падаха без ръце, без глави, без крака. Парчета раздрана плът и кръв хвърчаха във въздуха и се удряха в гърдите и лицето му.

Джон. Къде е Джон?

Кръв. Толкова много кръв. Локви, които се просмукваха в земята. И как миришеше само — зашеметяващо, сладникаво, завинаги в съчетание с мириса на барут.

Ийън крещеше на хората си. Врагът проби фланга. Бунтовниците бяха навсякъде и странният им вик раздираше въздуха.

Някой го сграбчи за ръката. Обърна се, замахна с меча. Поредният взрив проблесна и той видя лицето. Жена! Жена тук посред битката.

— Залягай! — каза той и я грабна през кръста.

Тя изпищя, когато я пое в ръцете си. Притисна я до гърдите си, повали я на земята, претърколи се и тя легна под него. Искаше да я прикрие с тялото си.

— Ийън! — Сабрина се опитваше да се освободи. — Ийън, всичко е наред!

— Те идват! Право срещу нас!

Нежните й ръце хванаха лицето му.

— Никой не идва! Аз съм, Сабрина. Ийън, погледни ме!

Нежни думи, топъл, спокоен глас проряза ужаса от битката. Той премига, сълзите рукнаха от очите му, когато видя жената, прикована под тежестта му.

Писъците в ушите му заглъхнаха.

Чу как дъждът плющи в стъклата. Чу собственото си накъсано дишане. Над него трепкаше газеник и осветяваше лице, което пламтеше в отражението на червената коса, разпиляна по възглавницата под него.

— Сабрина?

— Всичко свърши, Ийън — пръстите й се плъзнаха по мокрите му бузи. — Вкъщи си. В безопасност.

Откъси от кошмара проблеснаха в съзнанието му. Той погледна лицето й и съзря съжаление в глъбините на тъмните й очи. Съжаление!

— Господи! — промълви той и се отмести от нея. Провеси крака. Седеше на ръба на леглото и нямаше накъде да избяга. Обгърна кръста си с ръце и се опита да спре треперенето на крайниците. Господи, беше го видяла. Беше видяла лудостта, която толкова се опитваше да скрие. Стисна очи, сълзи рукнаха от тях и опариха страните му.

— Ийън, всичко е наред. Разбирам те — постави ръка на рамото му.

Той се отдръпна при нежното докосване. Душата му се разтърсваше. Знаеше, че тя може да го усети с тази малка ръка. Кучетата лежаха скупчени на около метър от леглото и го гледаха с невинната загриженост на деца. Те могат да те обичат въпреки всичко, помисли си той, дори ако си луд.

— Вероятно намираш това забавно. Разбойникът има кошмари.

Почувства трепета на ръката й над рамото си, дланта й го стопли, сякаш искаше да го докосне. Съжаление. Господи, не искаше да го съжалява.

— Понякога най-болезнените рани остават скрити — пръстите й докоснаха съвсем леко влажната кожа на рамото му.

Ийън погледна книгата на пода. Надяваше се, че тя ще отвлече вниманието му от Сабрина, от Джон, от спомените, които не можа да пропъди от душата си. Сабрина се приближи. Леглото поддаде. Ийън усети топлината на тялото й.

— Понякога и аз имам кошмари — каза тя тихо. — Мисля си, че гръмотевиците са артилерийски огън. Откакто бях във Виксбърг, не мога да спя на тъмно.

Той прокара ръка по лицето си и избърса следите от унизителните сълзи.

— Там ли беше по време на обсадата?

Сабрина замълча за момент.

— А ти участваше ли?

Ийън поклати глава.

— Аз бях в Гетисбърг — изпитваше благодарност, че не е част от ужаса, който е преживяла, макар че в това се коренеше и неговият кошмар.

— Брендън го разпределиха във Виксбърг. С майка ми сметнахме, че ще е безопасно, ако отидем там. Смятахме, че янките не могат да превземат града — тя замълча за момент, а когато проговори, гласът й беше леко хриплив. — Сбъркахме.

Той знаеше някои неща за обсадата. Градът бил подложен на денонощен артилерийски обстрел за около месец. Населението живеело в пещерите по хълмовете, за да оцелее, запасите намалявали. Много били принудени да ядат коне, мулета и дори кучета, за да оцелеят. И Сабрина бе преживяла целия този ад.

— В началото останахме у едни приятели, но после обстрелът стана много жесток и трябваше да се преместим в пещера — три стаи, изкопани в склона на един хълм.

Той я погледна през рамо. Беше коленичила зад него точно като момиче, застанало, за да си каже молитвата, ръцете й бяха сключени до коленете, бял лен и дантели забулваха прекрасните й форми.

За момент тя издържа на погледа му, после сведе очи, сълзите й блеснаха на светлината. Искаше да й каже нещо, за да я успокои. Но знаеше, че това няма да заличи лютата рана в душата й.

Сабрина наведе глава, разпуснатите й коси се посипаха като ален копринен водопад по раменете и докоснаха гърба му.

— Падащи звезди — това са снарядите в нощното небе. Свистят, после падат и земята се разтърсва. Човек никога не знае къде ще се взривят. Не знаехме дали да бягаме на открито, или да седим заровени в онази къртичина. Много се страхувах… Ужасяваше ме мисълта, че мога да остана жива погребана — ръцете й трепнаха в скута. — Но това не се случи. Тъй че, разбираш, ужасно е глупаво да сънуваш кошмари за нещо, което никога не е било.

— Не е глупаво — искаше да я утеши, да я люби. Бяха преживели един и същи ужас — едно кърваво и жестоко време. Войната бе оставила белези и у двамата.

Врагове. Приятели. Влюбени. Миналото им беше споделено. Беше сигурен, че съдбата ги е събрала, че бъдещето им е само заедно. Вероятно така ще могат да излекуват раните си.

— Остани при мен.

Тя го погледна и вдигна глава предизвикателно.

— Отново ли имаш нужда от задоволяване?

— Не — той посрещна погледа й, без да трепне. Не се опитваше да скрие нищо, искаше да разбере, че много се нуждае от нея. — Отново съм самотен.

Проблесна мълния и заля стаята в сребърна светлина. След миг стъклата се разтресоха от тътена. Сабрина се вгледа в нещо зад гърба му, в мрака, който цареше зад френските врати към балкона, и потръпна от нещо студено, което повя от дълбините на душата й.

Той се обърна и я прегърна.

— Остани до мен в бурята — прошепна й нежно и я положи на дюшека. — Искам само да те прегърна.

Тя се обърна с гръб към него и сви колене, когато той легна до нея и притаи дъх. Държеше я в обятията си и усещаше, че е напрегната като сърна, хваната в капан. Въпреки всичко не се опита да се отскубне. Вероятно и тя изпитваше същата болезнена нужда от него.

Той дръпна завивките и студът остана навън. Прегърна я през кръста, сгуши се до нея, гърдите му се притиснаха към гърба й, тялото му последва нейните извивки и почувства топлината на кожата й през тънката нощница.

Цялата беше топла и нежна, но пръстите на краката й, опрени в пищялите му, бяха ледени. Той се усмихна, положи глава на възглавницата до нея и вдъхна аромата й. Почувства познатото напрежение ниско в корема си, гореща кръв нахлу в слабините му, но той потисна желанието.

Тази нощ искаше само да я прегърне, да й даде спокойствие и сам да се почувства спокоен. Може би с времето отново ще му се довери.

Още дълго остана буден, заслушан в дишането й, милваше косите й, чакаше я да се отпусне в прегръдките му. Бурята навън утихна, грохотът постепенно се отдалечи и само дъждът остана да звънти в прозорците.

След време усети как тялото й се отпуска, дишането й стана по-дълбоко. Тя потъна в сън, обърна се към него, прегърна го и плъзна коляното си между бедрата му. Изпита сладостна мъка, прегръщаше я, макар че собственото му недоверие бе издигнало стена помежду им.

— Някой ден, дяволче — прошепна той. Някой ден щеше отново да спечели дамата на своето сърце.