Дебра Диър
Сянката на бурята (20)

Глава 19

Дъждът шибаше покрива на каретата и се сливаше с тъпата, пулсираща болка в тялото на Ийън. Той се размърда на кожената седалка, вгледа се в жената, която пътуваше срещу него, и се питаше дали това, което смята да направи, няма да се окаже най-голямата грешка в живота му.

Кожените пердета на прозорците бяха спуснати, светилниците не бяха запалени. Лицето й тънеше в сянка. Но той я виждаше. Дори и да ослепее, пак щеше да я вижда. Образът й бе оставил огнен отпечатък в душата му.

Каретата се залюля и спря. Сърцето му заблъска в лудешки ритъм, както хиляди пъти преди това. Като всеки път преди сражение. Този час отново бе настъпил.

Вдигна поглед от ръцете си, които държеше скръстени в скута като момиченце, и го погледна, преди да се обърне към прозореца. Дръпна пердето и сивкавата светлина обля лицето й, бледата кожа блесна, челото й бе прорязано от дълбока бръчка.

— Къде сме? — попита и пусна пердето. Ийън пое дълбоко дъх и се опита да се отърси от съмненията си. Това, което смяташе да направи, щеше да промени живота им завинаги. Стореше ли го веднъж, връщане назад нямаше. Той отдръпна пердето и се вгледа в двуетажната каменна сграда.

— Пред резиденцията на съдията.

Пусна пердето и се облегна. Страхът й бе така доловим, като на човек, изправен пред смъртна опасност. Можеше да го помирише като жасминовото ухание на кожата й, което преодоля защитните му сили и внесе в ума му пълен безпорядък. Искаше я, тук в каретата, представяше си хубавото й тяло в скута си, краката й, обвити около таза му. С тихо проклятие той отпрати натрапчивия образ.

— Не съм направила нищо незаконно — каза Сабрина и седна на ръба на седалката, сякаш се кани да побегне, но Ийън разбра по очите й, че няма къде да избяга.

— А какво ще кажеш за маскарада ти като английска графиня, която иска да впримчи богат съпруг? Това не се ли нарича измама?

Ръцете на коленете й се свиха в юмруци.

— Исках да те унизя, да те нараня. Никога не съм имала намерение да се женя.

Винаги готова за борба. Никога не отстъпваше от страх. Винаги изправяше красивата си глава и вирваше брадичката си, за да посрещне погледа му. Макар и негов враг, беше прекрасна.

— Искаше да се омъжиш за мен. Или вече си забравила?

— Де да можех. Как ми се иска да забравя каква глупачка съм била.

— Щом започваш някаква игра, трябва да си готова да загубиш.

— А ти имаше ли право да проиграеш живота ми на борда на „Бел Анджелин“? Имаше ли правото да ме прелъстиш, да ме подхвърлиш на унижение, да отнемеш и последното ми достойнство?

— А ти нямаш никаква вина за моето поведение, така ли?

— Единствената вина е, че бях достатъчно наивна, за да си помисля, че те обичам.

— Грешка. Беше достатъчно наивна, за да си помислиш, че можеш да ме убедиш в любовта си. Единственото нещо, което обичаш, са парите ми — Ийън отмести поглед към юмрука си, подпрян на бедрото, знаеше, че очите ще издадат колко го боли от нейната измама. — Това беше целта ти, Сабрина.

— Не. Никога не съм го искала. — Вдигна поглед и се разкая, че го е сторил. Тя обърна глава и обърса бузата с опакото на ръката си, но той видя сълзите, блеснали на бледата светлина, която се процеждаше през пердето.

Гърдите го стегнаха, докато се мъчеше да се овладее и се опитваше да потисне собственото си желание да я прегърне. Имаше ли човек, способен да лъже така майсторски? Не беше ли сбъркал в нещо? Зло ли й стори, като я изостави?

Сабрина бе съвършена актриса, каза си той. Подвеждаща. Измамна. Отмъстителна. Пленителна. Магьосница. Ако й повярва, ако й позволи да узнае каква власт има над него, тя ще го унищожи.

— Какво още чакаш, Тримейн? — тя вдигна глава предизвикателно и премигна, за да задържи сълзите си. — Ако очакваш, че ще те моля за милост, ще си изгниеш на седалката, преди да ти доставя удоволствието.

Той стисна зъби и отвори вратата. До стъпалото стоеше Лутър с черен чадър, протегнал голямата си ръка, за да помогне на пътниците от каретата. Сабрина дръпна черната мериносова качулка на наметката. Отказвайки всяка помощ, слезе от каретата и се запъти към вратата, без да обърне внимание на опитите на Лутър да я задържи под чадъра.

Вятърът се блъсна във високите тисови дървета, които растяха около настланата с тухли алея, дръпна качулката, смъкна я от главата й и се вкопчи в прибрания кок. Дъждът шибаше лицето й. Това й хареса, хладните капки отмиваха сълзите и прикриваха унижението й. Спря под стряхата пред дъбовата врата и зачака Тримейн, като се опитваше да събере смелост.

Почувства, че той се приближава, но не откъсна поглед от входа. Ръката му докосна нейната, когато вдигна месинговото клепало, поставено в средата на олющената дъбова врата. Сабрина се дръпна. Не искаше да го докосва. Не искаше да си спомня за глупостта си. С периферното си зрение наблюдаваше високата му фигура — нейният любим, враг, палач. Почувства се така крехка, че само едно докосване бе достатъчно, за да разруши старателно изработеното й прикритие.

Вратата се отвори и на прага се показа една дребна жена с бузи, алени като зрели малини. Ийън я поздрави. Като погледна Тримейн, госпожа Ролинс се усмихна и около тъмносините й очи се появиха ситни бръчици, кимна с глава и ги покани във фоайето. Сабрина позволи на пълничката икономка да поеме наметалото й. Тя го закачи на дървената закачалка зад вратата до черната дреха на Тримейн.

— Вашият човек Макдафъл пристигна преди не повече от час — каза госпожа Ролинс и поведе Ийън и Сабрина по един тесен коридор. — Щеше направо да ни изнесе от тук.

Очевидно тази жена нямаше навик да се среща със закоравели престъпници, помисли си Сабрина, когато тя ги въведе в приемната. Пламъците на газениците свистяха в кристалните глобуси и хвърляха трепкащи отблясъци по тревно зелената ламперия. Стаята беше претрупана с мебели и Сабрина се почувства като в хралупа на катеричка, пълна с лешници.

От дивана в стил ампир до черната мраморна камина се изправи един нисък белокос мъж. Устните му се извиха в усмивка, щом видя Сабрина. Джеймс Макдафъл се отдръпна от прозорците, местеше поглед ту към Ийън, ту към Сабрина, челото му бе прорязано от дълбока бръчка. Тя се изненада, че Макдафъл не й се хили злобно в този съдбоносен ден.

— Държа да кажа, че ме изненадвате, млади човече — съдията пристъпи към Ийън. Наложи му се да заобиколи една маса и два стола, преди да стигне до него. — Значи това е младата дама.

Ийън представи Сабрина на съдия Върнън Атли, сякаш бяха дошли на следобеден чай. Но той беше човек, способен да люби една жена сутринта и да я обеси след обяд. Сърцето му бе изпълнено само със злост, помисли си тя.

Дали ще сложат окови на ръцете й? Гърлото й се сви. Представи си, че могат да я хвърлят като животно в някоя тясна затворническа килия с решетки и гърлото й се сви. Щеше да се чувства като в пещерата във Виксбърг. Само че тогава се страхуваше да излезе, за да не я разкъсат снарядите на янките. Стоеше вътре и се ужасяваше, че може да се окаже жива погребана. А сега ще я затворят в тясната килия заради този янки. Потисна желанието да се обърне и да побегне като изплашен заек и се изправи. Скоро щеше да даде на тези янки добър урок по южняшка гордост.

— Бихте ли желали нещо за пиене, преди да започнем? Кафе? Чай? — Атли се усмихна на Ийън. — Или нещо по-силно?

Сабрина поклати глава, смаяна от хладнокръвието на този човек. Той наистина харесваше професията си, помисли си тя. Сигурно гледаше всяко обесване.

Ийън също отказа.

— Нямам търпение да приключим с всичко това.

Атли погледна Сабрина и се усмихна още по-широко.

— Напълно разбирам припряността ви.

Пристъпи между двамата, хвана ги за ръце, поведе ги към прозореца и започна да бъбри за времето. Сабрина почувства, че коленете й се огъват при всяка стъпка. Дали ще я съдят? Или направо ще я затворят и ще забравят за нея?

А скандалът?

Леля й Керълайн и Луси щяха да се съсипят. Имаше ли начин арестуването й да се запази в тайна от пресата? — питаше се тя. Погледна към Ийън. Невъзможно. Ако всичко станеше тихо, Тримейн не би се зарадвал.

Една мълния светна, секунда по-късно гръм разтърси прозорците. Бурята навън бе превърнала утрото в полунощ, лятото — в зима. Тя се вгледа в отражението си в стъклото. В светлината на газениците лицето й блестеше, струи дъжд се стичаха и изкривяваха чертите й.

Глупава жена! Безразсъдно, себично дете! Божичко, защо обърка абсолютно всичко?

— Господин Макдафъл, моля застанете до господин Тримейн — каза Атли и взе една черна книга от масата вляво. — Госпожо Ролинс, ако обичате, заемете място до госпожица О’Нийл.

Дребната икономка се засмя тихо и застана до Сабрина. Всички се чувстват щастливи, помисли си Сабрина, всички до един.

Атли застана пред групата и отвори книгата на едно място, отбелязано с червена панделка. Прочисти си гърло то и заговори:

— Възлюбени мои…

Той продължи, думите му нахлуха като вихър в объркания ум на Сабрина, трябваше й време, за да разбере какво става.

— Какво става тук? Какви ги бръщолевите?

Атли спря, погледна Сабрина така, сякаш току-що й бе пораснала втора глава.

— Уверявам ви, че всичко е наред, госпожице О’Нийл.

Сабрина погледна Тримейн. Лицето му бе спокойно. Не издаваше никакви чувства, очите му бяха безизразни като зелена завеса, която прикриваше всяка мисъл.

— Какво е това, Ийън Тримейн? Някаква нова игра?

Без да вдигне поглед от лицето й, Ийън каза:

— Господин съдия, мисля, че аз и младата дама се нуждаем от няколко минути насаме.

Атли прочисти гърлото си.

— Да, разбира се. Ние ще…

Сабрина не го изпускаше от очи, чу как стъпките тихо се изнизват навън по килима, врата се отвори и затвори с леко изщракване.

— Това някакъв номер ли е?

Слабото му лице потрепна.

— Номерът отдавна мина от ред, Сабрина.

Тя се отдалечи от него и притисна ръце към кръста си.

— Да не очакваш да ти повярвам, че искаш да се ожениш за мен?

— Докато смъртта ни раздели.

Тя се завъртя на пети, бледосинята коприна прошумоли около нея. В душата й, сред изпепелените мечти, трепна надежда като жив въглен.

— Защо? Защо правиш всичко това?

Той стоеше неподвижен. Очите и лицето му бяха безизразни. Дъждът шибаше прозорците. В далечината сводът се разкъса от една светкавица — пика, прорязала небесното сърце. Той се обърна и се загледа през малките стъкла.

— Реших, че ще съм доволен, ако си ми съпруга — гласът му бе дълбок, нисък, безчувствен.

— Обичаш ли ме? — прошепна тя обнадеждено.

Ийън се изсмя грубо и гневно, стаята прокънтя.

— Любовта няма нищо общо с това.

Дори и да я беше пронизал с меч, щеше да понесе по-леко болката от това, което изпитваше в момента.

— Тогава защо? Защо се жениш за мен?

Той сведе очи към овалните й гърди, прикрити от добре легналия корсаж.

— В някои отношения ми влизаш в работа.

Тя пристъпи към него, гняв и объркване трептяха във всяко мускулче на тялото й.

— Но ти не си се женил за всяка, която е стоплила леглото ти? Защо за мен?

— Защото ти си наясно, че между нас няма нищо друго, освен плътско влечение — каза той и погледна през прозореца. — Ще бъдеш красивата домакиня, която посреща моите гости, любяща майка за децата ми, изкусителна куртизанка в леглото ми. А аз ще съм свободен да правя каквото си искам.

— Разбирам. Смяташ, че мога да се измъчвам заради всичките ти любовници, без да кажа и дума.

Той опря рамо на касата на прозореца.

— Ти искаш пари и положение в обществото. Аз съм готов да ти ги дам.

— И цената е живот с човек, който има камък вместо сърце? — прехапа устни, за да спре сълзите, които я давеха. — Ти наистина си одрал кожата на баща си.

Устните му се разтегнаха в безизразна усмивка. Пристъпи напред и спря. Тя видя с какви усилия сдържа чувствата си и се запита какво ще стане, ако не се овладее.

Той въздъхна дълбоко. Раменете му се повдигнаха под черното вълнено сако, сърцето му се блъскаше в бялата яка на папионката.

— Виждам, че искаш да те притисна до последно.

— Няма да успееш, Тримейн! Няма да ти стана жена и за всичкото злато на света!

Той се засмя дълбоко, гърлено и безчувствено.

— Нямаш друг избор.

— Все ми е тая.

— Да не би да предпочиташ да отидеш в затвора?

Сабрина преглътна, образът на тъмната тясна килия прониза съзнанието й.

— Да.

Той я погледна за момент, краят на устните му се повдигна.

— Предполагам, че изобщо не те е грижа за провала на леля ти Керълайн и Луси. Чудя се какво ще си помислят всички, като разберат за приноса им в твоите интриги.

Тя се опита да не издава чувствата си. Вътрешно се раздираше, душата й се разпадаше.

Той повдигна веждата си, когато изигра най-силния коз.

— Ами баща ти?

— Какво ще му направиш?

— Мисля, че мога да склоня властите да го тикнат зад решетките. Особено ако наредя нещата така, че да го хванат с някое маркирано тесте карти.

Той разполагаше с пари и власт и можеше да разруши всичко, останало от семейството й.

— И ще го направиш, нали? Ще унищожиш всичко, което ми е останало? За да задоволиш извратения си каприз. Да се ожениш за една жена, която те мрази.

— Мразиш ме като тази сутрин, нали Сабрина?

Щеше да й отнеме всичко — и последната капчица достойнство.

— Ще съжаляваш за това, Тримейн.

Погледна я за момент, сякаш се опитваше да проникне зад крепостните стени, които издигаше помежду им.

— Без съмнение ще съжалявам — обърна се към прозореца. — Да помоля ли съдията да продължи церемонията?

Тя кимна, чувствата я задушаваха. Съдията и свидетелите се върнаха, когато Ийън ги покани. Стоеше като онемяла до човека, когото някога обичаше, и слушаше думите, свързващи живота им завинаги. Сякаш откъсната от тялото си, наблюдаваше отражението на ритуала в стъклата — тя до Ийън Тримейн — две изгубени души, които се лутаха между ада и рая.

Не погледна Ийън, когато пое ръката й. Топлите му ръце погалиха кожата й и студеният метал се плъзна по пръста й. Без да го погледне, тя знаеше, че пръстенът е на баба му. Прилегна й, сякаш бе правен специално за нея. Стоеше, облечена в една от роклите на Ребека, и носеше пръстена, който Ийън Макклеърън някога бе сложил на пръста й. Дали те ги гледаха отгоре сега? Какво ли биха помислили за внука си и нещастната му жена? Какво ще кажат за тази пародия на сватба?

След като Атли вдигна тост за младоженците с най-доброто си шери, Ийън изведе съпругата си от къщата. Сабрина не се възпротиви, когато й помогна да се качи в каретата. Седна срещу нея и макар че не го поглеждаше, усети, че очите му са вперени непрекъснато в нея.

— Изглеждаш така, сякаш съм те повел на бесилото. Усмихни се. Ти спечели, Сабрина.

— Нима?

— Ще имаш всичко, заради което се опита да ме измамиш на борда на „Бел“. Ще си една от най-богатите жени в Ню Йорк.

Тя вдигна очи, без да се опитва да скрие болката си.

— А сигурен ли си, че точно това съм искала?

За момент той замълча, не сваляше поглед от нея.

— Ти наистина си добра актриса.

— Ще ми трябва невероятен талант, за да преживея това — погледна ръцете си. — След като съм обречена на затвор, може ли да изпълниш една моя молба?

Той въздъхна.

— Какво искаш?

— Бих искала да видя леля Керълайн. Сигурна съм, че се тревожи. Трябва да й кажа какво се е случило.

— Разбира се.

Сабрина облегна глава на седалката, загледа се през леко дръпнатото перде и премига от мъглата, която влизаше през прозореца. Пътят се ширеше пред тях — сива лента, която криволичеше между сиви дървета под сивото небе и я отвеждаше към сиво бъдеще.

Вътрешно се чувстваше точно толкова безцветна, колкото изглеждаше и светът наоколо. Не искаше да даде воля на чувствата. Все още не. Защото това щеше да я съсипе. По-добре да си остане така безжизнена.

От време на време плющенето на дъжда по покрива отслабваше. Облаците преставаха да плачат. Дръпна пердето и пречистеният въздух нахлу в лицето й. Тя вдъхна аромата на влажна почва, трева и кедър.

Завиха и пред тях се откри едно село, бели каменни къщи, високи дървета, сгушени върху сочна зелена ливада. Беше като току-що завършен пейзаж — маслените бои още не бяха изсъхнали и блестяха. И тогава художникът добави един последен щрих към шедьовъра си — слънцето се показа през облаците и небосклонът се оцвети от ярка трептяща дъга. Майка й казваше, че това е символ на надежда, на ново начало.

Тя се облегна и затвори очи. Дъгата остана вън. Беше твърде красива и изпълнена с оптимизъм, в пълно противоречие със съществуването, което трябваше да понесе. Пусна пердето и пропътува останалата част от разстоянието до града, потънала в сянка.

Сабрина отказа да поеме ръката на Ийън, докато се качваха по каменните стъпала на имението ван Кортленд. Изпита облекчение, като намери леля си Керълайн сама. Ежедневните сутрешни посетители си бяха отишли. Докато Дикън ги отвеждаше към музикалната стая, коридорът се изпълни със звуци — резки, скръбни, които раздираха слуха като счупени стъкла.

— Сякаш някой тормози котката си — промърмори Ийън под носа си.

Сабрина се намръщи.

— Леля Керълайн свири само когато е разстроена.

Той повдигна вежди.

— Да се надяваме, че не се разстройва прекалено често.

Искаше съвсем да забрави за него. Продължи да гледа гърба на Дикън и не обърна внимание на забележката му. Беше й невъзможно. Не и докато кракът му докосваше полата й при всяка стъпка, докато уханието му изпълваше въздуха и разбуждаше спомените за плътта му, която се плъзгаше по нейната, за твърдите устни… Опита се да пропъди спомените, не успя и бузите й пламнаха.

Дикън спря пред салона, в който Керълайн свиреше на позлатена арфа. Слънчевите лъчи се процеждаха през дантелените пердета зад гърба й, докосваха струните и светлината се разпръсваше във всички посоки. Когато Дикън съобщи за пристигането на лейди Джулия, тя стана, арфата падна на килима и потъна в цветовете на кайсия, слонова кост и кафяво.

— Скъпа! — тя се втурна към Сабрина, роклята от жълта и зелена коприна шумолеше във фустите й.

— Лельо Керълайн — Сабрина хвана ръцете й, сякаш бяха спасително въже, хвърлено на удавник.

— Толкова се радвам, че се върна — притисна се до лицето й.

Уханието на рози, което се разнасяше от Керълайн, запрати Сабрина сред спомените, погребани дълбоко в душата й. Времето спря, стори й се, че е в прегръдката на майка си. Но това продължи не повече от миг.

Керълайн се отдръпна, стисна ръцете на Сабрина, огледа лицето й така внимателно, сякаш търсеше белези от рани.

— Добре ли си?

— Добре съм.

Керълайн погледна към Ийън, който стоеше до един стол в стил кралица Анна, тапициран в кайсиев брокат.

— А вие какво ще кажете за себе си, млади човече? Кажете нямам ли основание да ви арестувам на часа?

Ъгълчето на устните му трепна.

— Нима ще арестувате съпруга на племенницата си?

— Съпруг! — Керълайн вдигна очи към Сабрина. — Да не си се оженила за този негодник?

Сабрина кимна.

— Венчахме се тази сутрин.

— Разбирам — Керълайн отстъпи, гледаше ту Ийън, ту Сабрина. — Предполагам, че при дадените обстоятелства не си имала голям избор.

— Съвсем никакъв — прошепна Сабрина.

— А вие, младежо — Керълайн скръсти ръце пред гърдите си и погледна Ийън настойчиво, — какво ви накара да се ожените за племенницата ми?

Ийън се подпря на дръжката на креслото, тъмните му вълнени панталони изпъкнаха на фона на кайсиевата коприна.

— Имам си причини.

Керълайн го изгледа изпитателно, острите, проницателни сини очи пробиха маската и погледнаха в душата му. След миг по устните й заигра усмивка.

— Да, сигурна съм, че е така.

Ийън се размърда и сведе очи към върха на обувката си. Изглеждаше притеснен. На Сабрина й се стори, че леля й е единственият човек, който можеше да пробие рицарската му броня.

— Баща ти знае ли за това? — попита Керълайн.

— Нямах възможност да му пиша.

— Мила, баща ти пристигна в града почти едновременно с теб. Изглежда, те е следил през цялото време.

— Но защо не ми каза?

— И аз самата не знаех, докато не ме посети малко след изчезването ти. Каза, че отива да те търси. Явно не е могъл да те намери.

Сабрина погледна Ийън. Очите му не издаваха нищо. Тя се обърна и погледът й се спря на палисандровото пиано до арфата. Баща й през цялото време е бил в града и я е следил. А следил ли е Тримейн? Дали е разбрал, че са в Дънкелд?

— Трябва да оправим някои неща — Керълайн почука с показалец върха на брадичката си.

Кога каретата е ударила Ийън? Гласът на Джеймс Макдафъл отекваше в ушите й. Преди няколко седмици. Тя вече е била тук. Баща й също. Не. Не можеше да е баща й. Той не би посегнал на невъоръжен човек. Той ще се срещне с врага си лице в лице! Със сигурност!

— Сабрина трябва да влезе в обществото. Добре е да измислим нещо, за да обясним маскарада й като лейди Джулия.

— Мисля, че разкриването на истината е немислимо — каза Ийън.

Сабрина погледна Ийън. Кръвта й кипеше от правдив гняв.

— Чия истина? Твоята или моята?

Той издържа гневния й поглед.

— И каква е твоята версия, Сабрина?

— Много добре знаеш каква е. Чудя се какво ще си помислят всички, като разберат какъв лъжец си — докато говореше, тя пристъпи напред, ръцете й се свиха в юмруци до тялото, — ако знаеха, че се жениш за мен само за да ме имаш в леглото си.

Ийън се отмести от стола, стисна зъби и лицето му трепна.

— А аз пък се чудя какво ще си помислят всички, като разберат, че ти и баща ти се препитавате, като обирате златото на янките.

— Нагъл…

— Така доникъде няма да стигнем — Керълайн застана помежду им. Хвана Сабрина за ръка и я отведе настрана от Ийън. — Трябва да се научите да се уважавате.

— Изпитвам по-голямо уважение към гърмящите змии — тя погледна злобно към него през рамото на леля си.

— Сабрина, скъпа, помисли за мен, за Луси, за скандала, който ни заплашва.

Сабрина въздъхна тежко и затвори очи. Ийън държеше всички козове.

— Добре, ще опитам.

Керълайн я потупа по рамото.

— Смятам, че първо трябва да дадете бал в новия си дом. Представи Сабрина на приятелите си. Покажете им, че наистина много се обичате.

Сабрина изстена и Керълайн я погледна строго. Тя сведе очи и Керълайн продължи:

— Ще кажем на всички, че сте се сгодили преди време. Възникнали са някакви недоразумения и тя е дошла в Ню Йорк и се е представила за лейди Джулия Уиндъм, за да те надхитри. Пак сте се влюбили и сте избягали заедно, за да се ожените — Керълайн спря и погледна Ийън. — Какво ще кажете, господин Тримейн?

Ийън замълча. Сабрина чувстваше, че я гледа и чака нейното мнение за този план. Не го погледна.

След цяла вечност той отговори:

— Допускам, че ще е добре да си съчиним тази историйка.

— Точно така. А сега ще уредим бала колкото може по-скоро — тя се втурна към вратата и спря, защото никой не я последва. Полите й изшумяха, Керълайн се обърна към двамата като пълководец пред войската си. — Тръгвайте. Трябва да огледам мястото, за да организирам добър бал.