Дебра Диър
Сянката на бурята (16)

Глава 15

Пътьом Керълайн ван Кортленд погледна високия часовник от полирано дърво в коридора. До полунощ имаше десет минути. В такъв час от Дънкан можеше да се очаква да нахлуе в къщата й. Създаването на главоболия беше изцяло в стила му.

Пред златната приемна спря и вдъхна дълбоко. Бяха изминали почти седем години от последната й среща с този мошеник. Единствената й надежда бе, че вече може да не е така очарователен.

Когато влезе, той се отдръпна от прозорците и я погледна. Гордо изпъчи широките си рамене. Беше висок и строен, точно както го помнеше. Изглежда, нямаше никакви намерения да остарява. Тъмнокафявите му очи я обходиха, погледът му се плъзна по атлазения халат, сякаш това бе напълно в реда на нещата. Беше безсрамен, както винаги. И все така хубав, дори и сега, когато лицето му се криеше под гъста брада.

— Мястото ти не е тук — каза Керълайн и усети пулса си под високата яка, докато мачкаше с пръсти дантелите около шията си.

— Къде е тя, Кери? — попита Дънкан и пристъпи напред. — Болна ли е?

Керълайн прехапа устни.

— От колко време си в града?

— Откакто Сабрина пристигна.

— Къде си отседнал? Не се ли страхуваш, че някой ще те познае? Всичко можеш да провалиш.

— Наех стая в един пансион извън Бродуей. Пък и с тая брада никой не би ме познал — прокара пръсти по рошавите си страни и се почеса по бузата. — Дявол я взел, много ме сърби.

Керълайн се отдръпна от него и хвана брокатените завеси.

— Но защо си тук? — дръпна завесите и месинговите халки се плъзнаха звънливо по корниза.

— За да бъда сигурен, че момиченцето ми няма да пропадне. Тримейн е жив дявол. Къде е тя?

— Не знам — почти прошепна Керълайн. Той я хвана за ръката и я дръпна, за да я гледа в очите. — Как смееш…

— Запази смразяващите си погледи за тези, които не те познават така добре, Кери! — пръстите му я хванаха още по-здраво. — Кажи ми какво стана.

— Ще ме пуснеш, или няма да чуеш и дума.

Дънкан се поколеба за момент и отпусна ръката си.

— Добре.

Керълайн седна на един от диваните до камината. Дънкан остана прав, в тъмните му очи се четеше обвинение. Като положи всички усилия да запази спокойствие, тя разказа за изчезването на Сабрина и за посещението си в кабинета на Тримейн.

— Не вярвам да й стори зло.

Дънкан стовари юмрук в отворената си длан.

— Той вече й стори достатъчно. Отдавна трябваше да го убия.

— Дънкан, моля те — Керълайн стана. — Не бъди безразсъден. Смятам, че Сабрина все още е влюбена в него.

Той се обърна и тръгна бързо към вратата.

— Къде отиваш?

— Да намеря дъщеря си! — провикна се той през рамо.

— Моля те, Дънкан, почакай — Керълайн се спусна след него по дългия мраморен коридор, белият атлаз се развя на вълни зад гърба й. — Дънкан, моля те, не се намесвай. В това състояние можеш да…

Точно до вратата той се обърна. Тя се опита да спре, но се подхлъзна по мрамора и се блъсна в него. Ръцете му се сключиха около нея в моментна прегръдка — топла, позната и желана повече, отколкото тя се осмеляваше да си признае. Взря се в очите му, където чувствата се преливаха, желанието, което някога бе пламнало с такава сила между тях, сега се появи като призрак и отново се изгуби в непристъпността и гнева.

Дънкан се намръщи, отстъпи от нея и ръцете му се отпуснаха.

— В това състояние съм способен да изпратя онзи янки в пъкъла, където му е мястото!

Мълчаливо, опряла длан до устните си, Керълайн го гледаше как си тръгва вбесен. Винаги беше способен да я разтревожи до смърт. Тя затвори вратата и опря чело о хладното дъбово дърво.

— Ийън Тримейн, дано се задържиш по-дълго извън града — прошепна тя. Не искаше нито един от двамата да пострада.

 

Ийън удари възглавницата си с юмрук и едно перце подхвръкна нагоре. Жени! Приличат си до една — просто са създадени, за да съсипят мъжа, призвани са да му покажат най-краткия път към смъртта. Обърна се настрани. Лунната светлина струеше през отворените прозорци, открояваше издутите кадифени завеси, прорязваше като сребърна нишка вихрените образования от тонове в слонова кост и воднистосиньо и се плъзгаше по вълнения килим до леглото. През другия прозорец един трепкащ лъч пробождаше като острие гърдите на Ийън.

Сабрина бе от плът и кръв. Красива, но смъртна — като всяка друга. Не беше вълшебница. И въпреки това го омагьоса, и то така, че и той не знаеше дали някога ще успее да се спаси. Защо се чувстваше така странно, когато я погледнеше? Имаше усещането, че я обича от много време — още от преди този живот, стотици пъти бе изживявал тази любов.

Той въздъхна, обърна се по гръб и отметна чаршафа от себе си, ветрецът погали голото му тяло. Настръхна. Кръвта му шумеше неспокойно. Слабините го боляха. Чувстваше се като жребец, който е надушил млада кобила, но е затворен зад железни решетки. И тази, която му причиняваше това нещастие, спеше само на няколко метра от него. Той обърна гръб към хладната луна.

Можеше да бъде негова. И то по нейно собствено желание. Познаваше добре жените. Знаеше как да ги докосне, умееше да изтръгва стонове на доволство от красивите им устни. Беше време, когато смяташе, че това е плод на изкусно майсторство — нещо като ездата, стрелбата или борсовите игри.

Но със Сабрина всичко бе различно. За първи път изпитваше искрени чувства. Или поне така му се струваше в началото — наивно повярва в една илюзия, сякаш мечтите на просяците се сбъдваха. За Сабрина той никога не е бил обект на мечти, а само средство за постигане на цели. Една кесия със злато — ето това беше всичко, което малката чаровница виждаше в него. Стисна юмруци.

Откакто се помнеше, го изгаряше поривът да бъде ненадминат във всяко отношение. Може би защото винаги чувстваше, че нещо не му достига, за да бъде добър като Джон. Никога не успя да го постигне.

Дори когато от целия випуск в Харвард той взе най-добрата диплома, пак не му изглеждаше достатъчно. Може би затова се разкайваше за смъртта на брат си. Когато Джон умря, изпитваше любов, разкаяние и дори вина. Години по-късно вече бе способен да осмисли без пристрастия съперничеството, което баща му бе насадил помежду им. Може би един ден това прозрение ще му даде покой.

Телесните терзания отново насочиха мисълта му към Сабрина. Защо не си взе своето? Защо не я използва, за да потуши пожара на кръвта си? Защото може би бъркаше, помисли си той и удари дюшека с юмрук. Тя може би е само една невинна жена и единственото й престъпление е, че изглежда като онази чаровна измамница. В този случай поведението му бе направо чудовищно.

Сабрина беше първата му девственица и я бе любил само защото мислеше, че ще му стане жена. В това отношение съвестта му бе чиста. Но тя бе използвала девството, за да му устрои клопка. Просто бе успял да се спаси.

А нещата с лейди Джулия Уиндъм бяха съвсем различни. Нямаше никакво намерение да обременява съвестта си и с нейното нещастие. И все пак, ако тя го подтикнеше…

Затвори очи и се опита да заспи. Молеше се тъмнооката, червенокоса хубавица да не го споходи в съня му.

Сабрина опря ръце на перваза на прозореца. Из дърветата около алеята трепкаха светулки като бездомни елфи, които търсеха подслон. Луната бе високо в небето и сребърното сияние осветяваше единствената сълза на лицето й. Тя обърса капчицата. Трябваше да намери начин да избяга. Всеки ден, прекаран с Тримейн, я излагаше на риска да се издаде и ако това стане… тя потръпна в топлината на ветреца.

Но как да избяга?

Дишането й замря, Сабрина прикова поглед в един издаден ръб, който опасваше къщата. Ако върви по него и стигне до някоя от другите стаи, можеше и да успее да се измъкне, без да я забележат. Подаде глава от прозореца и погледна и в двете посоки.

Прозорците вляво от нейния бяха затворени, но вдясно, стаята точно на ъгъла на къщата бе с отворен прозорец и вятърът издуваше тъмните завеси. Около седем метра я деляха от свободата. Тя измери с поглед височината под себе си. Едно подхлъзване и… но сега нямаше време за това.

Без да мисли повече, седна на перваза на прозореца и прехвърли крака навън. Бавно се изправи на каменната издатина, като внимаваше само здравият й крак да поема тежестта. Острите ръбове на камъните режеха ходилата й. Докато тя напредваше бавно, ръцете й бяха вкопчени в стената. Не изпускаше от поглед прозореца. Вятърът духна поривисто и разпуснатата коса премрежи очите й, роклята се омота около краката й, за малко да се изпусне.

Замръзна на място, притисна се до стената, хвана още по-здраво дяланите камъни и потисна унизителното хлипане, което я давеше.

Нямаше връщане назад.

Пое дълбоко дъх и тръгна отново.

Когато пръстите й най-сетне опряха дървените рамки на прозореца, едва сдържа вика си на облекчение. Хвана се за крилото, пусна единия си крак в стаята. Закрепи се внимателно на перваза, наведе се, опъна болния крак и седна. Въздъхна, пусна се надолу и краката й потънаха в дебел вълнен килим.

Тъмният й силует се открояваше на сребристата светлина, която струеше зад гърба й. Като пътеводен знак към свободата под вратата отсреща се процеждаше светлина. Сабрина тръгна натам, без да обърне внимание на нищо около себе си.

— Какво е това, по дяволите!

Дълбокият глас на Ийън я стресна и тя спря. През рамо го видя да се изправя, беше като изрисуван на фона на светлината от другия прозорец, която бликаше над плещите му и се врязваше в гъстата му грива. Беше като лъв, в чието леговище е проникнал натрапник.

Тя се обърна и хукна към вратата, болка прониза глезена й. Напипа дъбовото дърво. Натисна месинговата дръжка и вратата се отвори. Но само след миг се затръшна с трясък и въздушната струя облъхна лицето й.

— Демон! — обърна се с лице към похитителя си и го удари в голото рамо с юмрук.

Той обхвана здраво ръцете й.

— Как, за бога, се добра дотук?

— Пуснете ме! — тя крещеше и се мяташе в прегръдките му.

— По дяволите, Сабрина! Пропълзя по ръба, нали?

— Нямате право! Пуснете ме!

Той се обърна и я вдигна на рамото си.

— Все съм виждал безразсъдни и глупави… — думите му преминаха в болезнен, хриплив стон. — Можеше да се пребиеш!

— Пуснете ме! — преди тя да доизрече последната дума.

Ийън я хвърли на леглото си. Уханието на тялото му, с което бяха напоени чаршафите, завладя сетивата й. Тя се изправи, отметна косата от лицето си, проклинайки през зъби.

— Просто не знам какво да правя с теб!

Сабрина не искаше да се предава, претърколи се към другата страна на леглото и хукна отново. Ийън й пресече пътя, хвана я през кръста и пак я повлече към леглото.

— Пуснете… ме… да… си… ида — изкрещя тя, като разчленяваше думите, впиваше нокти в ръцете, сграбчили тялото й, удряше и риташе във въздуха.

Той я тръшна на леглото и преди тя да помръдне, едрото му тяло я прикова към дюшека.

— Мръсник! — изпищя и го заудря с юмруци.

Той изрече глухо някакво проклятие, хвана слабите китки и сключи ръцете над главата й.

— Достатъчно!

Не можеше да помръдне под него, внезапно усети всеки допир на телата им, от движенията й напрежението в мускулите му само ставаше по-осезаемо. Тя се вцепени, дори се опита да не диша, защото всеки път едва прикритите й гърди се опираха в тялото му.

Лунната светлина се изсипваше по раменете и едната половина на лицето му, кожата му изглеждаше като от мрамор, но той я изгаряше, нажежаваше я до бяло. Не беше нужно да го погледне, за да разбере, че е гол. Нощницата, усукана около ханша му, не беше особена преграда пред горещината на тялото му и твърдите тъмни къдри, които опряха в краката й.

— Какво ще ме принудиш да направя? В килера ли да те заключа, за да не си счупиш главата?

— Пак ще намеря начин да избягам, Тримейн! — тя почувства, че положението на тялото му се променя, гърдите й се притиснаха по-близо до него, усети допира на златния пръстен, който висеше на шията му, когато той прехвърли и двете й ръце само в една от своите.

— Пуснете ме, вие сте изверг!

Ийън притисна устни до топлата й шия, един кичур коса потрепери от дъха му, Сабрина усети, че устните му се извиват в усмивка.

— Помниш ли какво ти казах, че ще направя, ако още веднъж се опиташ да избягаш?

Сабрина преглътна и се опита да овладее страха, който я задушаваше.

— Не можете да ме уплашите, Тримейн! — опита да се освободи от ръцете му.

— Предупредих те — прошепна той и леко захапа устните й. — Колко далече искаш да стигна този път, скъпа? Как преценяваш шансовете си да се срещнеш с истинския разбойник?

— Вървете по дяволите!

Гърленият му смях прозвуча така дълбоко и горещо, че тръпки я побиха.

— Това ли имаше предвид, красавице? — попита и устните му я докоснаха, притисна се в нея, тя почувства, че звярът в него се събужда, нараства и горещата му твърд се притиска в бедрата й.

— Имах предвид само едно — отвърна тя, усетила как плътта й откликна при този допир — да избягам.

Той притисна устни до шията й, вдъхна аромата й, издиша, топлият му дъх овлажни кожата й. Ръката му се плъзна по тялото й, обхвана извивката на гръдта и помилва чувствителното връхче, преди да продължи надолу. Чувствата се бореха в душата й. Тялото й пулсираше при допира, дишането й стана учестено и накъсано.

— Но попадна право на мен. Някаква орис ли е това? — попита той, докато пръстите му следваха извивката на бедрото й.

— Това е ужасно лош късмет!

Той се разсмя и потри буза в рамото й.

— Не и от моя гледна точка.

Главата му се наклони, той потри с нос връхчетата на гърдите й и пое едното в устните си. Когато зърното й се завъртя във всички посоки между зъбите му, огнени искри се пръснаха по цялото й тяло, потръпнаха по кожата й, стекоха се ниско по корема и се събраха в едно място като потоци лава.

— Пуснете ме! — тя пищеше и се мяташе под него.

Ийън повдигна глава, мишците му се напрегнаха, придвижи се нагоре и плъзна тялото й под своето, изгаряше я, накрая устните му бяха точно над нейните.

— Замисляла ли си се някога за първата нощ, когато се любихме? — гласът му беше тих и дрезгав.

Тази нощ беше постоянно в сънищата й, промъкваше се в мислите й всеки ден, напомняше й за себе си, когато най-малко очакваше.

— Никога не съм любила мъж, Тримейн! Най-малкото пък вас!

Той хвана китките й още по-здраво.

— Все още се правиш на девствена графиня?

— Ако разсъдъкът ти не беше размътен от тази лудост, щеше да разбереш, че казвам истината.

— Ще си доказваме ли кой е прав, мила моя? — попита той и вмъкна коляно между бедрата й.

— Не! — прошепна тя, когато той застана между краката й. Плътта му пареше.

Той натисна, беше като желязна пика, увита в горещо, кадифе. Топлина, сладка като мед, се разля в нея, сякаш за да го привлече и да я погуби завинаги.

Не!

Тя притвори очи, за да избяга от мъжествената красота на смуглото му лице, да прикрие желанието и всички чувства, които избиваха на повърхността. Това замайващо мъжко ухание на мускус и подправки нахлу в ноздрите, изпълни дробовете и се просмука в кръвта й. Тя усети как тялото му се напряга, докато докосваше гърдите, корема, мястото, стаено между бедрата й. Топлата му плът я изпепеляваше, твърдите къдрици сладостно се триеха в кожата й.

Когато застана до отвора, той спря, пулсираше от усещането за бъдещото удоволствие. Тя стисна зъби и овладя желанието да се огъне под него, да погълне цялата му сила и мощ.

— Тялото те издава — каза той и плъзна горещия си член по влажните гънки.

Тя прехапа устни, за да не изпусне стенанието, което можеше всеки миг да се изплъзне по езика й.

— Зажадняла си, Сабрина. Дълго време ли не се е случвало мъж да влезе между тези красиви крака?

— Как се осмелявате! Отнасяте се с мен като с някоя обикновена проститутка.

— В теб няма нищо обикновено — той се отдели от нея и стана на крака. — Все още ли смяташ, че ще ми се наложи да те изнасилвам? Ако наистина те желаех, Сабрина, щях да те имам.

Подигравката му посече гордостта й като с меч. Лунните лъчи го обливаха, подчертаваха всяка линия на силното му тяло, ваеха една еротична статуя, достойна да украси божествен храм.

— Щом не ме желаете, Тримейн, защо сте напрегнат и твърд като камък? — тя сложи ръка на устните си, изненадана от това избухване.

Ийън се разсмя дълбоко и дрезгаво.

— Рефлекс, мила моя. Изглежда, че тялото ми не може да се овладее, когато става дума за една червенокоса хубавица — хвана я за ръката и я дръпна от леглото.

Дъхът й спря, когато гърдите му я посрещнаха със силен удар, а мъжествената му издатина се притисна до корема й. Беше ли прескочила опасността? Наистина ли бе постигнала неочаквана победа след пълна безнадеждност?

— Следващия път няма да си правя труда да се сдържам, Сабрина — той се наведе и пое устните й в жарка целувка, която съвсем я обезоръжи. — Следващия път ще си получа своето. И хич няма да ме е грижа за коя ще ти хрумне да се представиш.

Сноп лунни лъчи прорязваше отворените прозорци и попадаше на фигурите на мъж и жена, слети в прегръдка. От тъмните сенки в малката горичка отвъд алеята ги наблюдаваше една черна фигура. Значи Ийън Тримейн е отвлякъл така наречената лейди Джулия Уиндъм. Интересно. Дори можеше да се окаже полезно. Но всъщност човек не може да извлече голяма полза, като изнудва мъртвец. А Ийън Тримейн щеше да умре много скоро.