Дебра Диър
Сянката на бурята (14)

Глава 13

Слънчевите лъчи падаха през отворените прозорци зад писалището на Ийън и върху дъбовата ламперия на стената играеха ярки светли дири. Това беше кабинетът му в Бродуей. От горното чекмедже на бюрото си извади една недовършена скица. Пръстите му оставиха по хартията влажни петна. Поразмърда се в стола и дръпна ризата, за да я отлепи от потното си тяло. Господи, как ненавиждаше този град през лятото. Сега трябваше да е някъде в провинцията. Но не можеше.

Два етажа по-надолу улицата под канцеларията бе задръстена от карети, товарни вагонетки, теглени от коне, каруци и самостоятелни ездачи. Колелата и конските копита чаткаха по гранита, чуваше се пръхтене и цвилене, юздите подрънкваха, разнасяше се звън, целият шум се събираше в едно, сливаше се с ниското жужене на гласовете, вибрираше като пулс в тъпанчетата и изостряше болката, която раздираше слепоочията му.

Той превъртя молива в пръстите си, загледа се в чертежа на салонния вагон и се опита да се съсредоточи върху работата. Днес рано сутринта се прибра от къщата на дядо си. Беше потърсил спасение в града. Но нищо не можеше да го спаси от присъствието на Сабрина.

В този момент Мак въведе Илаяс Бейнбридж и той вдигна очи от листа. Нисък, набит, с коса, червена като меден чайник, господин Бейнбридж съвсем не се вместваше в представата за идеалния детектив от Пинкъртънс, но очевидно бе добър професионалист. От четири години заемаше ръководния пост на филиала в Ню Йорк, а бе само на четиридесет и две. Но достатъчно добър ли беше, за да открие истината за Сабрина?

Вчерашният ден не бе послужил на Ийън за нищо, освен да се отдаде на спомени за нея — устните, гласа, горещото стегнато тяло, което тръпнеше и се поддаваше йод неговата жадна, напрегната плът — това усещане го преследваше от месеци. Снощи направи грешка. Докосването само го бе разпалило. А срещу това нямаше защита. Виждаше го в очите й, там имаше нещо повече от гняв — желание, което едва се сдържаше и го привличаше към нея така, както никоя друга досега не бе го привличала.

При мисълта, че е под един покрив с красивата изкусителка и тя спи само на няколко метра от него, изобщо не можа да се отпусне през нощта. Няколкото часа, в които поспа, образът й нахлуваше в съня му, усещаше я в леглото си, тъмните й очи преливаха от желание и грееха от любов, хубавото й тяло му даряваше мекотата и голотата си.

Спомените отново разпалиха жаждата дълбоко в него, пламъците се плъзнаха по слабините му и той отново усети познатото напрежение ниско под корема. По дяволите! Ако беше достатъчно умен, щеше да стои на разстояние от нея, докато разбере каква е. Но сега вече бе твърдо решен да я забрави завинаги.

Покани детектива да седне на едно от двете кожени кресла. Слънчевата светлина от прозореца се гмурваше в овалните стъкла на очилата, които Бейнбридж носеше на върха на носа си. Преди да проговори, се окашля, за да прочисти гърлото си:

— Разбрах, че искате да открием някого, господин Тримейн.

— Не точно. Искам да…

— Аз ще говоря с него! — в този момент вратата се отвори рязко и на прага застана Керълайн.

— Казвам ви, че е зает — отвърна Мак и дръпна ръката й.

Керълайн стрелна гневно дребния човек, малките й ноздри бяха разширени, лицето й гореше.

— Веднага махнете ръката си от мен!

Мак отстъпи, сякаш някой му удари плесница. Изпъна се, скулите на лицето му изпъкнаха, изглеждаше като булдог, който ще брани територията си.

— А сега, изслушайте ме, госпожо…

— Не се притеснявай, Мак — каза Ийън и се усмихна на стария си приятел.

Мак стисна устни. Известно време лицето му издаваше неохотата да отстъпи пред тази дива котка, но после той се обърна и остави госпожа ван Кортленд на вратата.

Тя се втурна към бюрото, полите й от раиран черно-син поплин прошумоляха, сведе поглед към Бейнбридж.

— Вие напуснете.

Бейнбридж премигна стреснато, после се обърна и впери учудени очи в Ийън.

— Господин Бейнбридж, по-добре ще е, ако почакате отвън — Ийън се усмихна на детектива. — Ще свърша само след няколко минути.

Бейнбридж изобщо не се поколеба. Излезе навън, сякаш го гонеше рояк стършели.

— Какво сте направили с племенницата ми?

— Племенницата? — Ийън се облегна. — Да не искате да кажете, че Сабрина е в града?

Керълайн пое дълбоко дъх, очите й се стесниха и заприличаха на сини цепнатини.

— Знаете много добре какво искам да кажа. Говоря за кръщелницата си лейди Джулия Уиндъм.

— Е, какво е станало с нея?

— Вчера сутринта тя излезе на разходка с вас и не се върна вече — Керълайн постави ръце на кръста си, памучните ръкавици се изпънаха от напрегнатите й пръсти.

— Ако й се случи нещо лошо, ще се погрижа да увиснете на бесилото.

Ийън се вгледа в молива, който държеше.

— Изглежда, сте имали причина да говорите с полицията, госпожо ван Кортленд — вдигна очи към яростното й лице. — Какво ви казаха?

Керълайн вирна брадичката си.

— Не съм разговаряла с тях.

— Разбирам.

— Но ще говоря.

Ийън кимна, по устните му трепна усмивка.

— Полицаите не разбират от дискретност. Опасявам се, че ще искат да направят разследване за всички замесени — млъкна и я фиксира с поглед, в очите й се четеше тревога, която се примесваше с гнева. — И човек трудно би могъл да каже какви неприятни тайни ще излязат наяве. Пък и представете си скандала.

— Предупреждавам ви, млади човече — Керълайн постави ръцете си на бюрото пред него. — Ако й причините и най-малкото зло, ще ви съсипя живота, без да подбирам средствата.

— Нека да сме наясно, госпожо ван Кортленд, нямам никакво намерение да й навредя.

— А какво сте намислили?

— Ще открия истината — Ийън превъртя молива между пръстите си.

— Разбирам. Все още не можете да се примирите с факта, че тя е лейди Джулия Уиндъм.

Той я изгледа. В очите й нямаше нищо друго, освен гняв. В едно беше сигурен — не искаше да въвлича и нея в играта.

— Единственият начин, да откриеш истината, е да тръгнеш и да я търсиш. И докато направя това, не бих искал племенникът ми да си провали живота, като избяга с една червенокоса красавица. Без значение коя е тя.

За момент Керълайн се вторачи в него и Ийън доби неловкото усещане, че погледът на сините й очи прониква по-дълбоко, отколкото би желал да го допусне. Когато ставаше въпрос за Сабрина, чувствата му прекалено бързо изплуваха на повърхността.

— Но това, което правите, ще опетни доброто й име.

— Сигурен съм, че можете да измислите нещо в нейна защита.

— О, да. Ще измисля нещо, господин Тримейн — усмихна се и му хвърли такъв поглед, че косата на тила му настръхна. — Можете да бъдете съвсем сигурен.

Керълайн се завъртя. С изправена глава тя напусна победоносно стаята, оставяйки зад себе си аромат на рози и множество съмнения. Ийън не знаеше какво точно си е наумила тази жена, но беше сигурен, че няма да му хареса.

Илаяс Бейнбридж почука на вратата. Ийън му махна с ръка да влезе. Колкото по-скоро Бейнбридж се захванеше за работа, толкова по-бързо Ийън щеше да получи отговор на въпросите си.

 

Керълайн вдигна очи от везмото си, когато дъщеря й влезе в мебелираната в златисти цветове дневна. Луси бе облечена в една от новите рокли, които Сабрина й помогна да избере, и Керълайн трябваше да признае, че изборът е отличен. Корсаж от розова коприна, украсен с бяла дантела, разкриваше раменете й и стягаше талията, преди роклята да се разгъне в обемна пола от същата коприна, с три волана от бродираната дантела. Вместо обикновения кок, косата на Луси бе вдигната на тила, където се навиваше на бляскави букли, украсена с копринени розови пъпки и панделки.

— Я се завърти, мила.

Луси се подчини, обърна се бавно с наведена глава, ръцете й бяха разперени като препарирани.

— Миличко, изглеждаш така, сякаш ще те бесят. Мислех, че ще ти хареса да отидеш на театър с господин Рейнолдс.

— Щях да се радвам, ако ме беше поканил, а сега ме взема само защото казваш, че Джулия иска да отида на нейно място — Луси сви юмруци под брадичката си. — Само да можех по-малко да се тревожа за Сабрина.

— Сабрина ще се радва, ако отидеш, скъпа. Внезапното заболяване на Джулия е една възможност да опознаеш по-добре господин Рейнолдс — Керълайн бе решила да говори, че Джулия е заболяла — лека настинка, която сигурно щеше да премине след няколко дни.

— Но как мога да изляза с него? Как да се насладя на този театър, когато знам, че Сабрина може и да пострада?

Керълайн махна с ръка на думите й.

— Ийън Тримейн няма да й направи нищо. Е, ще бъде много сърдит, когато разбере истината. А аз почти не се съмнявам, че ще я разбере — забоде иглата в бродираната кърпа и я постави на масата до себе си. — Когато това стане, ще ни я върне жива и здрава. Защото е влюбен в нея.

Луси сложи пръсти на устните си.

— Мислиш ли? Сигурна ли си, че е така?

— Няма никакво съмнение — Керълайн стана и обгърна крехките рамене на Луси. — А сега върви и се забавлявай с господин Рейнолдс. И престани да се тревожиш за братовчедка си. Тя се нуждае само от малко време, за да постави този човек на колене. И ако не успее, аз ще й помогна.

 

Беше малко след полунощ, когато Ийън се прибра в къщата си на Пето авеню. Не се поддаде на изкушението да препусне обратно към къщата на дядо си при своята красавица. Сега искаше само да заспи и тя да не го споходи в съня му.

През отворените френски прозорци се процеждаше лунната светлина и осветяваше пътя до спалнята му. Краката му стъпваха по мекия килим, изтъкан в преливащи се цветове от синьо до слонова кост. Когато отдръпна синия копринен балдахин, се учуди, че завивките на леглото му са раздърпани.

Метна халата си на стола до леглото и се вмъкна в снежнобелите чаршафи. Когато кракът му докосна нещо топло и гладко, той инстинктивно разбра, че това са женски бедра.

— Какво е това, по дяволите?

— Къде се забави така дълго, скъпи? — попита Фелисити, хвърли се върху него и голите й гърди се притиснаха в тялото му. — Чакам те от часове.

— Какво, за бога, правиш тук? — попита Ийън и я сграбчи за раменете.

Фелисити потри корема си о неговия, влажните къдрици, които увенчаваха краката й, предизвикателно погалиха кожата му.

— Хайде Ийън, не се ли досещаш?

— Върви по дяволите! — извика той и я отхвърли от себе си. Когато се опита да се измъкне от леглото, тя го хвана за ръката.

— Ийън, скъпи, не ми казвай, че не се чувстваш самотен в това широко легло.

Отблъсна ръката й и стана на крака.

— Излизай оттук — гласът му беше тих и мъртвешки хладен.

Фелисити поклати глава и русите коси докоснаха върховете на големите й гърди.

— Аз съм толкова гореща, влажна и те чакам с такова желание, скъпи — прокара ръка по корема си. — Не си ли спомняш какво сме изживели, Ийън?

Почувства, че кръвта му кипва в слабините, мускулите му се напрегнаха. Сабрина бе разпалила желанието му, образът й го преследваше денонощно, изпълваше го със страст, която пулсираше в него като отворена рана. Проклетата червенокоса!

Погледът на Фелисити обходи тялото му и се спря на тази част от него, която бе във властта на първичните желания.

— Господи, прекрасен си.

Сега вече Ийън се проклинаше за навика си да спи гол. Грабна халата от стола, изумрудената коприна се плъзна с въздишка по кожата му.

— Ела в леглото, Ийън — Фелисити протегна ръце. — Ще имам грижа за този войник, който така ми козирува.

Пръстите й докоснаха бедрото му и той се отдръпна. По-скоро би отишъл в манастир, отколкото да задоволи желанието си с тази жена.

— Връщай се при мъжа си, Фелисити!

— Той е в Олбъни. Сигурно ще се върне утре, така че никой няма да узнае, разбираш ли?

Ийън се намръщи и препаса колана на халата си.

— Защо е в Олбъни?

— Ще ти кажа, ако дойдеш при мен в леглото — каза тя, опъна крака си и започна да гали бедрото му с пръстите на стъпалото. — Това наистина е нещо, за което трябва да си добре осведомен.

— На тая цена не си струва — хвана я за ръката и я издърпа от леглото.

— Харесва ми, когато си малко груб — каза тя и плъзна ръка под халата му. Пръстите й милваха къдриците на гърдите му.

— Това го знам — Ийън хвана ръката й, когато стигна до корема. — Къде са ти дрехите?

— Скъпи, знаеш ли, че Уолтър възнамерява да провали плановете ти за свързването на Харлем и Хъдзън? — Ийън я погледна и се намръщи. — Чух го оная вечер да говори с Елсбъри. Изглежда, че срещу теб има малък заговор — коляното й се плъзна между краката му, свободната й ръка погали хълбока му. — Те ще кажат на всички, че ще гласуват за свързването, но всъщност ще гласуват против — пръстите й опряха корема му и той сграбчи ръката й. — Кажи ми Ийън, какво значи да продаваш предварително?

— Това значи да продадеш акции, които не са твои.

— Така ли? Чудно защо Уолтър и приятелите му смятат да правят такива работи?

Той прекалено добре знаеше защо.

— Къде са ти дрехите?

— Няма да ти кажа — отвърна тя и се усмихна.

— Чудесно — дръпна копринената завивка от леглото и наметна раменете й.

— Да не искаш да кажеш, че… — думите й преминаха в писък, когато я прехвърли през рамо. — Престани с тези шеги, мили, и ме пусни на земята.

Ийън не й обърна никакво внимание и се запъти към вратата, а Фелисити се гърчеше на рамото му.

— Не можеш да ме изхвърлиш навън — каза тя, когато вече слизаха по широкото стълбище.

Ийън продължи надолу.

— Няма да посмееш да ме изхвърлиш! Няма да посмееш!

Оставаше му само надеждата, че каретата й я чака отвън. В противен случай трябваше да я задържи още малко при себе си, докато поръча друга. Отвори външната врата и в коридора нахлу топъл ветрец. В тъмнината на другия край на улицата видя каретата й.

Когато я остави на паветата, завивката се плъзна по раменете й и луната освети пълните, бледи гърди.

— Лека нощ, Фелисити.

— Бъди проклет! — изпищя тя и сграбчи завивката. — Ще гориш в пъкъла за това!

— Сигурен съм, че и там ще търсиш компанията ми! — затвори вратата и сложи резето, без да обръща внимание на проклятията на Фелисити.

— Когато един мъж има такъв късмет с жените, по-добре е да си помисли дали да сложи расото — обади се Мак от първата площадка на стълбището.

— Точно като монах се чувствам, Мак — каза Ийън и взе да изкачва стъпалата. Но това нямаше да продължи още дълго. Само трябваше да открие истината за хубавата червенокоса жена.

Сабрина седеше на стола до прозореца и гледаше алеята пред портала, която приличаше на сребърна лента под лунната светлина. Сутринта, когато се събуди, разбра, че Тримейн си е отишъл. Заключена в стаята си, тя се опитваше да убие времето, като чете, за да не мисли за него. Уви, всичките й опити останаха напразни.

Топлият ветрец подухна, подхвана кичур коса и го запрати към лицето й, раздвижи нощницата около гърдите й като милувка. Тя скръсти ръце. В съзнанието й нахлуха спомените — изумрудени очи, потъмнели от желание, ръце, които я държаха в силна прегръдка, твърди устни, които жадно я изпиваха. Дори и когато ги деляха километри, мисълта за него не я напускаше. Така ли щеше да е завинаги?

Чудеше се колко ли време ще отсъства. В името на собственото си добро се надяваше, че няма да се върне, преди тя да успее да се измъкне от този копринен затвор. Но една част от нея, безсрамно и лудо желаеше да го види, да го докосне, да го прегърне, да го притежава. Погледна в нощното небе и си избра една звезда — най-ярката, която блестеше като диамант.

„Светла звездице, ярка звездице…“ Не нищо нямаше да си пожелава. Това бяха игри за деца, които все още вярваха в мечтите.