Дебра Диър
Сянката на бурята (11)

Глава 10

— Сабрина? — тя потръпна в ръцете му, преди да се окопити, разширените й очи издадоха, че е изненадана. — Мислех, че сме приключили с този въпрос.

— Не, тепърва ще приключим. Сега — Ийън не се опита да я задържи, тя се отскубна от прегръдката му и се отдалечи. Когато отново вдигна лице, то се бе вкаменило в израз на дълбоко накърнено достойнство.

Наклони глава и слънцето освети през сламената й шапка долната част на лицето й.

— Господин Тримейн, вече вярвам, че образът на тази жена ви преследва неотлъчно.

Погледът му се плъзна по извивката на устните й и той си спомни как неговите устни бяха усетили вкуса им. Гази магьосница беше нещо повече от натраплив образ.

— Искам да стоиш настрана от племенника ми.

— Искате аз да… Това ли беше крайната цел на сутрешното ви посещение? — гняв скова всяко мускулче от тялото й. — Допускам, че ме смятате недостойна за вашето семейство. Така ли е, господин Тримейн?

— Момчето смята, че е влюбено в теб.

— Момчето е млад мъж. Много красив и привлекателен, за разлика от чичо му, който е грубиян.

Той почувства пулса в опънатата си шия, докато се опитваше да овладее емоциите си.

— Няма да ти позволя да го съсипеш, Сабрина. Трябва да стоиш далеч от него.

Тя го изгледа и очите й се присвиха.

— Нямате никакво право да ми казвате с кого да общувам.

Гордо изопнатите рамене, непокорно нацупената устна, сълзите, които напираха в очите й — всичко това го накара да си помисли, че ако не знаеше каква актриса има насреща си, щеше напълно да повярва, че срещу него стои едно уязвено малко момиче. Но той знаеше коя е тя. Вече имаше добър опит: беше една малка измамница, която зле си е направила сметките и не би й позволил да го подведе отново.

— Ще се омъжиш за Тим, нали? — произнесе на глас опасенията, от които стомахът го присвиваше.

Тя погледна някъде встрани.

— Да, разбира се, имам такива намерения. И вашето мнение по въпроса не ме засяга.

— Колко искаш? Колко да ти дам, за да си стегнеш багажа и да се разкараш от града?

Очите й пламнаха от ярост.

— Вие смятате, че всичко и всички могат да се купят с парите ви? — обърна се, полите и фустите й прошумоляха, когато се качи на каретата.

— Бих искала да си тръгна, господин Тримейн — каза тя и грабна поводите. — Ще ви върна каретата.

Решетките, които обуздаваха чувствата му, се пропукаха. Спусна се и я грабна от каретата като ястреб, който напада гълъб в полет. Тя се опита да го отблъсне.

— Нямате право!

Ръцете му се впиха в талията й и той я повдигна малко над земята. Лицето й беше така близо до неговото, че се чувстваше горещият дъх, който излизаше от устните й. Гърдите й го допираха и сякаш прогаряха кожата под дрехите му.

— Пусни ме, веднага… колониален овчар!

Тя се мяташе в ръцете му и се опитваше да се освободи, като триеше крака о неговите.

Всеки нерв, всеки мускул от тялото му бе обхванат от първични желания. Обзе го дива жажда. Желаеше я. Точно тук, в каретата. Искаше да навлезе дълбоко в нея. Искаше да почувства как тези копринени бедра се увиват около кръста му, да чуе стенанията й, да усети тръпненето на тялото й, когато и тя усети горчивия вкус на същото желание, което го задушаваше.

Дали това бе искала от самото начало — да му докаже какво влияние има над него? Да го постави на колене? И той отново се поддаваше, огъваше се според волята й, отказваше се от гордостта си, даваше й сърцето си… Не, не и този път! Наведе я към земята и преди тя да може да помръдне, рамото му се заби в корема й, дъхът й се изплъзна навън с остър звук и Ийън я надигна като чувал с брашно.

— Пусни ме! — тя заблъска гърба му с юмруци.

— Вече ти дадох възможност да приключим тази война, Сабрина — каза той и я понесе по трите белокаменни стъпала, които водеха до големия портал. — Но ти не ми оставяш никакъв шанс.

Когато приближиха вратата, икономът я отвори. Нямаше почти никакви съмнения, че той и почти половината прислуга бяха наблюдавали сцената пред къщата. И все пак Ормсби по никакъв начин не издаде чувствата си.

Ийън се чудеше какво ли на този свят може да промени спокойното изражение на иконома. Като момче той често се бе опитвал да постигне това, но дори и вида на петдесет жаби, които подскачаха в китайския бюфет, не можа да извади иконома от равновесие. Ийън се усмихна, като си спомни как възрастният човек отвори вратичката и отвътре се разнесе неудържимото крякане на подскачащите „зелени досаднички“, както Ормсби ги нарече тогава.

— Изглежда, това е вашата гостенка, сър — каза той и се отдръпна, за да може Ийън да внесе гостенката през прага.

— Помогнете! — изкрещя Сабрина. — Този човек ме отвлича!

— Синята спалня е приготвена — каза Ормсби, без да му трепне лицето. — Бихте ли желал…

— А, пристигнахте значи.

Ийън се обърна и видя Хана Уейкът, която приближаваше към него като вихър. Дребничката домакиня бе част от персонала на дядо му, откакто се помнеше. Сега тя се грижеше за домакинството на Ийън. В този момент Сабрина го удари силно в средата на гърба и Ийън се намръщи.

— Затова ли ни извика всички в имението? — настоя Хана. — Пак ли някоя лудория, младежо?

— Не виждате ли какво прави? — крещеше Сабрина и отмерваше ритъма на речта си със силни удари по кръста му. — Помогнете ми!

— Не, Хана, ще попреча на дамата да извърши някоя лудория.

Със свободната си ръка Ийън плесна Сабрина отзад. Ударът му бе омекотен от няколко ката коприна и лен, но пък за сметка на това тя го възнагради със силен вик на възмущение.

Хана поклати глава.

— И друг път съм те виждала да…

— Ще говорим после — каза Ийън и тръгна по коридора. Вече се бе насладил на почти всички унижения, които можеше да причини на дивото зверче на рамото му в този момент. Независимо от възмутените крясъци, удари и опити на Сабрина да се измъкне, той не забави крачката си по дългия коридор, който водеше до дъбова стълба.

— Настоявам да ме пуснете веднага!

— Опасявам се, че си изпаднала в положение, когато никой не го интересува какво настояваш, Сабрина.

— Ще направя постъпки да влезете в затвора! Ще изгниете зад решетките!

Ийън изобщо не й обърна внимание, вземаше стъпалата по две наведнъж и когато излезе в коридора на втория етаж, отнесе я право в спалнята, приготвена за нея.

— Пусни ме!

Той отстъпи и я тръшна на леглото. Сабрина потъна в пухения дюшек, а бузата й се плъзна по кадифената завивка.

Изправи се с нещо подобно на ръмжене, отметна шапката от очите си и изгледа Тримейн яростно.

— Мерзавец! — изкрещя и се опита да избяга от леглото.

Ийън я сграбчи за раменете и отново я запрати на дюшека. Слънчевата светлина, която струеше през прозореца, огряваше само едната страна на лицето му, като оставяше другата в сянка. Но въпреки това Сабрина видя гнева в погледа му и изтръпна от страх. Този човек беше убивал и можеше пак да убие. В него имаше нещо примитивно, което едновременно я плашеше и я привличаше по начин така необичаен, че дори изпитваше срам.

— Кажи ми истината, Сабрина — гласът му прозвуча нежно и дълбоко като кадифето под нея, дъхът му докосваше устните й след всяка изречена дума. — Кажи ми защо дойде и тук да ме преследваш?

Сабрина смачка завивката в ръцете си. Да каже истината, беше равносилно да изгори на кладата. Единствената й надежда бе да се скрие зад маската си отново.

— Аз съм лейди Джулия Аманда Уиндъм, имбецил такъв.

Ийън я хвана здраво за раменете, но после я пусна. Премести се в края на леглото и се облегна на един от четирите ситно гравирани махагонови подпорни стълба на таблата. Обхвана я с очи, плъзна поглед по дългите, обути в копринени чорапи, крака, бродираната дантела, която обточваше края на бермудите й, които се подаваха изпод усуканата около бедрата й пола.

Страстта припламна в сърцевината на нейната женственост. Сабрина седна, дръпна роклята и закри краката си.

— Как се осмелявате! Как дръзвате да ме отвлечете! — бе съзряла в очите му бушуващия огън на чувствата му и желанието, което тлееше в дълбочината.

— Кажете ми, лейди Джулия — погледът му се отмести върху шията й, — вие девствена ли сте?

— Естествено — каза тя и метна завивката върху краката си, защото роклята ги бе открила твърде много.

— А може би трябва да проверя дали не ме лъжете — той погледна ръцете, които стискаха завивката до гърдите й. — Защото, знаете ли, Сабрина вече не е девица.

Не. Не и откакто бе дарила сърцето, душата и тялото си на един негодник. Господи, мразеше този човек! Мразеше го заради собствената си непреодолима слабост.

— Значи искате да ме изнасилите, да разсипете целия ми живот, за да удовлетворите налудничавите си приумици.

— Съмнявам се, че ще бъде точно изнасилване.

Гордостта й рухна от споменаването на тази истина. Когато ставаше дума за него, тя наистина беше много уязвима.

— И какво ще направите, когато разберете, че грешите?

Ийън повдигна рамене, сякаш не го беше грижа, но тя долови съмнение в погледа му. Докато все още изпитваше нещо подобно, тя имаше шанс.

— Семейството ми ще ви хвърли в затвора, задето сте ме отвлекли, Тримейн.

— А може и сто тояги да ми ударят, нали? — попита той и дойде по-близо.

Сабрина се сви на леглото.

— Да. Може и на бесилото да свършите.

Седна до нея, леглото потъна под тежестта му и хълбокът му се опря до крака й.

— Щом могат да ме обесят за отвличане, какво повече биха ми направили за отвличане и изнасилване? — попита той и прокара ръка по рамото й, което пламна под нежната синя коприна.

Сабрина се дръпна назад към възглавниците и в стремежа си да избегне допира, удари главата си в таблата.

— Нямате ли съвест?

Той хвана кичур от косите й и го преметна няколко пъти между пръстите си.

— Нито капка, когато се касае до Сабрина.

— Аз не съм Сабрина!

— Нима? — прошепна и сведе поглед към устните й. Погледът му бавно се плъзна по извивката им, сякаш ги сравняваше с някакъв далечен спомен. От този внимателен и бавен оглед дъхът й секна, желанието изби топло и обхвана ниско корема й като лозови ластуни.

— Вървете в пъкъла! — пошепна тя.

Едно мускулче трепна на лицето му.

— Аз попаднах в ада от момента, в който те срещнах.

— Тогава пуснете ме, преди всичко да е станало непоправимо и за двама ни.

Ийън пусна косата й и се изправи на крака.

— Опасявам се, че е твърде късно за такова нещо. Прекоси стаята, а тя го последва с поглед.

— Какво смятате да правите?

— Утре ще наема хора от Пинкъртънс. Те със сигурност могат да открият истината за теб.

А тази истина никак не беше трудна за откриване.

— Дотогава животът ми ще бъде съсипан.

— Ако наистина става дума за лейди Джулия Уиндъм, ще се погрижа всичко да бъде наред.

Постоя за момент, с очи вперени в нея. Думите за съдбата на Сабрина висяха, неизречени в пространството помежду им. Пръстите й се вкопчиха в завивката, която тя продължаваше да държи до шията си.

— Приятен ден, уважаема — остави я сама със страховете й.

Сабрина затвори очи, когато чу прещракването на ключалката. Отхвърли завивката, скочи на крака и изтича до вратата. Какво ще направи той, когато открие истината? В затвора ли ще я прати? Или дори нещо по-лошо?

— Тримейн! Пусни ме! — запищя тя и заблъска по вратата.

Стъпките му, приглушени от килима в коридора, все повече затихваха. Тя задърпа дръжката. Знаеше, че вратата е заключена, но се надяваше, че ще се отвори по някакво чудо. Безсмислено е, помисли си и опря чело в хладното дъбово дърво. Ръцете й пулсираха.

Хана чакаше Ийън да слезе по стълбите, бе подпряла ръце на закръглените си хълбоци и сините й очи го гледаха с безмълвен укор. Много пъти бе виждал този поглед, особено след като бе направил някоя пакост, например, когато се бе промъкнал в кокошарника преди време и бе залепил всички яйца за полозите.

Като се изключат няколкото сиви кичура сред светлокестенявите й коси, това беше същата Хана от времето на младостта му, която винаги гледаше да приготви любимия му меден сладкиш с джинджифил, щом разбереше, че ще идва в Дънкелд.

— Случайно да си приготвила прекрасния джинджифилов сладкиш, Хана? — попита Ийън и й се усмихна широко като дете.

— Джинджифиловият сладкиш може и да почака, млади човече — тя наклони глава, за да се вгледа по-добре в лицето му. — Първо ще ми кажеш защо задържаш тази млада жена против волята й?

Ийън потърка с пръсти лявата си вежда и почувства белега, останал там от удар с нож. Странно защо белезите от най-лошите рани си оставаха винаги незабелязани.

— Нямах друг избор.

Хана изпръхтя силно.

— Доколкото знам, досега все си се опитвал да се отървеш от някоя жена, а тази я заключваш в стаята.

— Тази е опасна.

— Това хубаво дете? — Хана го погледна подозрително. — Какво имаш предвид?

— Всичко — не беше в настроение да разказва за премеждията си. Но му беше ясно, че Хана няма да му помогне, ако не й даде някакво обяснение. — Името й е Сабрина О’Нийл. Но тя ще се представи за лейди Джулия Уиндъм. Дошла е в Ню Йорк, за да си отмъсти, и изобщо не подбира средства, за да постигне целта си. Смятам да я спра.

— Да си отмъсти? — Хана смръщи вежди и го изгледа изпитателно. — И какво си й направил, за да дойде чак до Ню Йорк да си отмъсти?

— Провалих плановете й — погледна встрани, за да прикрие мислите си, но знаеше, че тя може да разбере всичко само с поглед, сякаш пред нея стоеше десетгодишно момче.

— Занеси й нещо за ядене, Хана, и имай грижа да набавиш всичко, от което се нуждае хубавата злосторница.

Хана докосна ръката му. Когато Ийън я погледна, тя се усмихна, а в очите й се четеше тъга и разбиране.

— Тази жена е по-различна от останалите. Тя не ти е просто враг.

— Очите ти са твърде проницателни — каза той и я подхвана под брадичката. — А сега иди и виж дали червенокосата няма нужда от нещо.

Сабрина обикаляше в затвора си като звяр в клетка. В единия ъгъл на стаята имаше голямо легло с балдахин, с големи подпорни стълбове от лъскав махагон, които блестяха на следобедното слънце. Гънките на балдахина от разкошно синьо кадифе се спускаха настрани като гирлянди. На отсрещната стена, където имаше втора врата, имаше голям скрин в стил Чипъндейл, който достигаше до спираловидните орнаменти, излети по тавана. От другата страна на вратата стоеше гардероб в същия стил.

Сърцето на Сабрина подскочи, когато тя се упъти към тази врата. Това можеше да се окаже стая, чийто изход не е заключен. Отвори вратата със замах и се озова в малка тоалетна стаичка. От нея изобщо не можеше да се избяга. Проклинайки през зъби, прекоси дебелия вълнен килим и облегна ръце на перваза на прозореца. Топъл ветрец, напоен с розов аромат, нахлу в стаята, облъхна горещото й лице и изду сините кадифени завеси.

Къщата бе разположена на върха на хълма, отстрани я ограждаше гора. През прозореца се виждаше местността отвъд реката. Един бял параход със странична перка плаваше по бляскавата вода и сивите кълба дим, бълвани от двата му комина, се носеха покрай каменните колони, които се издигаха на повече от сто и петдесет метра над реката. Долу, на известно разстояние от къщата, започваше вита пътека, оградена от стотици розови храсти, която водеше към бял белведер. Това беше едно прекрасно място, където в някой хубав летен ден човек можеше да поседне със своя любим и да погледа реката.

Дали Ийън някога бе ходил там? Спомни си за Алайза, Гречън, Фани и стотиците други жени, които се стремяха да му станат съпруги. Коя ли щеше да живее с него в тази приветлива лятна къща, да държи ръцете му, склонила глава на широките рамене?

Затвори очи и се опита да си представи Ийън и неговата жена, като се насили да вмести образа на Алайза. Но единственото лице, което можеше да види на това място, бе нейното собствено. Мечтаеше за усмивката и очите, които сияеха от обич. Гърдите й натежаха до болка от копнежите, породили се в тях. Поклати глава и опита да се освободи от този измамен блян. Вече не бе на възраст, в която можеше да се залъгва с детски приказки.

— Махай се — извика тя, когато на вратата се почука. В ключалката се превъртя ключ и тя се обърна, готова за поредната схватка с противника си.

— Аз съм Хана Уейкът, госпожице — в стаята влезе дребна закръглена жена. Носеше поднос, отрупан с чинии. — Аз ще се грижа за вас, докато ни гостувате.

— Искате да кажете, докато съм затворена тук.

Хана й се усмихна. Когато прекоси стаята и се упъти към писалището под втория прозорец, се разнесе приятният аромат на прясно изпечен хляб, който след продължителния период на лишения, невероятно изкуши Сабрина.

— Господарят ми каза, че може би искате да хапнете нещо.

— О, наистина ли? — Сабрина не можеше да изпусне подноса от очи. В една чиния, пълна с шунка и телешко, имаше дебели филии хляб, все още достатъчно топли, за да се разтопи маслото, щедро намазано отгоре им. До всичко това стоеше висока чаша с мляко — толкова студено, че водата по запотените стъклени стени се стичаше на капки, едри като мъниста.

— От мен сигурно се очаква да се храня като добър затворник.

Хана се усмихна.

— Със сигурност трябва да сте доста здрава, ако ще си мерите силите с господаря.

Сабрина чу къркоренето на стомаха си.

— Можете да кажете на господин Ийън Тримейн да се хвърли от… — тя спря, защото вниманието й бе привлечено от кучешки лай, който долетя отвън.

Ийън се спускаше по тревистия склон на хълма към стръмните скали край реката, но не беше сам. Беше с три кучета, две, от които тичаха няколко метра напред, а другото вървеше близо до него. Като че ли никое от тях нямаше достатъчно престижно родословие, за да се разхожда по добре поддържаната ливада.

— А-а, тези разбойници надушиха, че си е дошъл — каза Хана и застана до Сабрина.

Кучката, която крачеше най-близо до Ийън, напомняше на Сабрина за току-що родено сърне — висока, крехка, с гладка пясъчна козина. Тя се намръщи, като видя, че животното почти не стъпва на задния си ляв крак и накуцва.

— Тримейн има ли навик да рита питомците си?

— Не, за бога, никога — каза Хана и притисна ръка до гърдите си. — Господарят я намери няколко седмици след като се върна от войната. Спаси горкото куче от група хулигани, които го тормозеха, биеха го с пръчки и го ритаха, искаха да го убият просто за удоволствие. Кръстихме я Гуинивиър.

— Гуинивиър — прошепна Сабрина, докато гледаше как Ийън от време на време я гали по главата. Може би дълбоко у него все още живееше едно малко момче, което търсеше Камелот. Но тя бързо пропъди тази мисъл. В този човек нямаше нищо романтично, нищо благородно.

— Черният косматко с белите лапи е Байрон, а онова нисичко зверче, което е като кутре, надхвърлило нормалния ръст, е Шекспир. Господарят Ийън ги прибра от улицата — Хана скръсти ръце и се загледа в мъжа, който вървеше из ливадата като светец. — Винаги е имал слабост към бездомните същества. Спомням си, че веднъж домъкна едно мече, майката, на което била застреляна от ловец.

Слънчевата светлина се процеждаше на златни струи през клоните на дъбовете, карията и кестените, които бяха пръснати из широката поляна като последните фигури, останали върху шахматна дъска със зелени и златни полета. Внезапно Ийън се спря, гърбът му се стегна, той вдигна глава като дива котка, надушила опасност. Сноп лъчи пробиваше клоните и го огряваше, той се обърна и се вторачи право в Сабрина.

— Само да бяхте видели физиономията на дядо му, когато донесе мечето вкъщи. Той…

Думите на Хана се стопиха като нежно жужене. Сабрина виждаше само Ийън, гледаше как слънцето милва лицето му, как вятърът подхваща черните му коси и го превръща в същество, дошло от друго време и място, от едно царство на мечти и сънища.

За миг забрави гнева, болката, унижението, което й бе причинил. Чувствата се надигнаха в нея като познат и топъл прилив. Искаше да го докосне. Всеки повей на наситения с аромати ветрец събуждаше неудържимо желание да пипне лицето, косите, устните му. Внезапно изражението му се измени, чертите му се напрегнаха и той се обърна, сякаш не можеше повече да издържи гледката.

Сабрина се отдръпна от прозореца. Жестът на Ийън я жегна като нож. Щеше ли някога да се научи да крие чувствата си?

— Ако не искате да ми помогнете да се махна от тук, по-добре ще е да си вървите — каза тя и прекъсна словоизлиянията на Хана.

Хана млъкна и устните й се разтвориха.

— Не мисля, че тук ще се намери и един човек, който да тръгне срещу волята на господаря. Защото няма нито една жена, мъж или дете, които да не го обичат от цялото си сърце.

Докато гледаше как Хана излиза от стаята, Сабрина обгърна тялото си с ръце. Ключът отново щракна. Тя се облегна на прозореца и се загледа в празното място на ливадата, където Ийън бе стоял само преди миг. Но сега го нямаше. Бе потънал в гъстата гора, а тя продължаваше да стои в този затвор.

Трябваше да има все някакъв начин да избяга.

Помисли дали да не завърже чаршафите, пердетата и всичко, което й попадне, за да си направи въжена стълба. Но от земята я деляха повече от десет метра. Дори и да й се удаде да я изработи някак, имаше сериозни опасения, че може и да не стигне цяла до долу.

Ветрецът шумолеше в листата на близкия дъб, чийто крехки клони се опираха в каменните стени до прозореца. Тя погледна дървото и устните й се извиха в усмивка, щом видя дългите, криви клони, които се полюляваха само на около метър от затвора й. Можеше пък и да помогне. Довечера, под прикритието на тъмнината, щеше да покаже на Ийън Тримейн, че е подценил противника си.